Робер Гаяр
Вале купа (44)

X

Той се надяваше, че Дафне ще пожелае да придружи баща си. Чакаше до прозореца да види колата на Гомбо. Но когато тя се зададе откъм улица „Революсион“, той забеляза, че единственият пътник в нея е слепият старец.

Втурна се да го посрещне. Господин Денис вече слизаше сам от колата. Лицето му бе белязано от мъката — бледо и с изопнати черти, като след безсънна нощ.

Той се облегна на Вилермон и почти весело каза.

— Знаеш ли, Роже, вълнувам се!

Тайната трябваше да се запази пред Гомбо, който се намеси.

— Аз също. Няма нищо по-прочувствено от гледката на син, който оперира бащата. Това не е обичайно в медицинската практика, но кой ли тук би могъл да замести доктор Денис? Но аз сега ви напускам. Ще се върна тази вечер с експерименталния материал.

Те се изкачиха по стълбището и Пол настани стареца в едно кресло близо до офталмоскопа.

— Налагаше ли се да идвам толкова рано? — попита господин Денис.

— Разбира се. Трябват ми много данни. Точната ви възраст, работата, на която сте посвещавали живота си, минали заболявания при вас и родителите ви, точните обстоятелства, при които сте загубил зрението си. И да проверя дали лимфните жлези не са възпалени, имате ли артритни изменения, какво е състоянието на нервната система… Да измеря наляганията на очните дъна. И ако всички изследвания са задоволителни, утре ще оперирам.

— Дълго ли ще продължи? Ще боли ли?

— Около два часа. Ще бъде много болезнено, особено в началото. Ще оперирам само едното око. Няма практика да се оперират двете едновременно, защото винаги е възможно да възникнат непредвидени обстоятелства. Първата операция е базова и при нея се разкриват много факти. Във вашия случай това е жалко, защото разполагаме с две очни лещи. Но би било лудост да се наема с паралелна операция.

— Ти си този, който решаваш. Колко време ще ме задържиш тук? Къде ще лежа?

— Около осем дни. Ще видите колко бързо ще отлетят. Първите дни без посещения, освен едно. Едно много, много кратко свиждане с Дафне. Ще ви настаня при мен, в моето легло. Ще сложим допълнително походно легло за мен. Ще ви наблюдавам неотлъчно.

Те замълчаха. Тишината, която запълни пространството между тях, ги смути. Пол подозираше, че старецът изгаря от желание да му каже нещо, но считаше, че нито моментът, нито мястото са подходящи. От своя страна той бе решил да не повдига въпроси, които не са свързани с предстоящата операция, състоянието и лечението на слепеца.

— Господин Денис — предложи той, — готов ли сте да започнем с прегледа?

 

 

Доктор Гомбо бе донесъл око от току-що убито прасе, поставено в стъкленица с формалин. Пол внимателно разгледа органа, вдигнал стъкленицата на светлината. Изглежда остана доволен. Извади от едно чекмедже дървена шпатула с вдлъбнатина в единия край — приблизително с размерите на очната ябълка.

— Ще трябва да използваме подръчни средства — каза той и се усмихна. — Ето приспособлението, което направих, за да фиксираме нашия материал и да го закрепим неподвижно с парафин в средата на вдлъбнатината.

Пол разтопи парафина на пламъка на бунзенова горелка, сложи очната орбита на мястото върху шпатулата и наля субстанцията, която почти веднага се втвърди.

— Тези манипулации са доста различни от същинската оперативна техника — обясни той. — Вашата работа е, запомнете добре, да налеете капка по капка пилокарпина, когато ви кажа… Аз самият ще подготвя всичко необходимо за операцията. Ще приложим големи дози тропически пеницилин, който вие може да осигурите, директно в очите. Реших да оперирам дясното…

Той бутна парафина с върха на пинцетата, за да провери втвърдяването и продължи.

— Сега ще започна от самото начало. Ще изрежа миглите и когато мътната леща остане открита, първо ще инжектирам в долния клепач, а после — в склерата. Болният ще извика!

— Много ли е болезнено?

— Да, все едно че изтръгваш окото! Докато клепачът се отпусне, пациентът има чувството сякаш разбиват с чук основата на черепа. После ще остане безчувствен. И тогава аз ще фиксирам клепачите с няколко шева. Веднага след това започва вашата задача.

Той разгледа животинското око и каза:

— Ще видите. Работата оттук нататък е много деликатна. Гледайте! И слушайте внимателно. Ще ви обясня всичко, което правя… Трябва да сте наясно…

Той взе извита игла с вдянат здрав конец.

— … шие се в дълбочина на роговицата — каза той и заби иглата. — Прави се двоен кръст точно в ириса… Няма нужда от връзване и изрязване на конците… Напротив, оставят се свободно, ето така… Ако е необходимо, даже се охлабват… Следователно, това е първото нещо, което ще направя. Вие трябва да отпускате конеца, когато ви помоля, защото преди всичко искам да видите точните манипулации. Внимавайте с дължината — не трябва да ми пречи.

Той се обърна и остави инструмента.

— След като сме направили кръстообразния шев, оставяме за момент пациента. През това време задържаме трансплантанта върху очната ябълка. Сега ще го направим върху това око… предполагаме, че оперираме него. Ясно ли е?

— Следвам ви…

— Трябва да се отдели малко колелце от роговицата. Знаете, че не е голяма… и е страхотно нежна… така… Отделяме точно в центъра, пред зеницата, като осигуряваме чрез палпация известно налягане върху очната ябълка… Хайде, Гомбо, натиснете с пръсти, не се страхувайте… аз придържам трепанатора^[1]… Внимавайте, натискът е силен… отпуснете… Трябва да бъде много прецизно премерен и в едната, и в другата посока.

Пол постави трансплантанта върху шпатула и доволно погледна асистента си.

— Ако всичко върви така добре и утре, ще съм спокоен. Не забравяйте какво точно трябва да се прави. С пациента ще процедираме по същия начин. Имплантирането на здрава роговица върху очната леща трябва да стане точно на мястото, откъдето сме я отнели. Трансплантантът трябва да се плъзне под двойно кръстосаните шевове, без да нарани очната леща… След това ще поставя върху мястото парченце телешка кожа, но това е моя работа. Какво мислите?

— Надявам се, че утре няма да съм по-несръчен.

— Дадох приспивателно на господин Денис. Утре той ще бъде бодър и отпочинал. Ще оперираме в десет. Удобно ли е за вас?

— Да — каза доктор Гомбо. И след момент добави. — В Песион Вил заварих госпожица Денис доста нервна, да не кажа силно разтревожена. Разбираемо е. Помоли да я държите в течение.

— Благодаря, ще видя.

 

 

Телефонът дълго звъня, преди отсреща да вдигнат слушалката.

— Аз съм — простичко каза Пол, без да влага някаква загадъчност в тона си. — Всичко е добре, пациентът спокойно спи. Ерар го наблюдава. Аз ще го сменя след два часа. Ще оперирам утре сутринта в десет.

— Веднага познах гласа ти — почти срамежливо каза тя. — Започнах да се тревожа… Наистина ли… закълни ми се, че…

— Операцията е напълно безопасна — увери я той.

— Да, но е по-силно от мен. Страхувам се, цялата треперя…

— Не бива да бъдеш по-малко смела от него. Вземи приспивателно, легни и си почини, за да издържиш утре.

— Няма да мога да заспя. Нито имам нужда, нито пък желание… — Тя очакваше да й възрази, но след като той замълча, продължи. — А ти? Защо не дойдеш тук? Само присъствието ти ще ме успокои…

Той помисли, че сърцето му ще се пръсне от щастие.

— Пристигам веднага!

 

 

Тя го чакаше в градината. Светлината, която струеше от салона, хвърляше отблясъци в косите й. Когато той спря колата, тя бързо се приближи и отвори градинската врата. Около нея закръжа мимолетно видение. Някакъв вълшебен подтик да я грабне в прегръдките си, да я притисне до себе си до задушаване. И да останат дълго така, без да говорят. Само с обичта… Но когато той посегна да я докосне, тя се отдръпна и опиянението, което Пол почувства, изведнъж се стопи. Движението й беше неосъзнато, като бягство. Но ясно показваше, че тя държи да запази известно разстояние между тях.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя. — Да влезем. Когато чух колата, още отдалеч, приготвих ти лонг дринк.

Тя с жест го покани да седне и се настани срещу него, заела преднамерена, добре премислена поза.

— Не трябва да дадем повод да се говори, че отбягваш тази къща — таза тя с уморен, но твърд глас, сякаш рецитираше предварително отрепетирана тирада. — Никой няма да разбере. Ще направим така, че да няма пострадали. И без това операцията ще вдигне много шум. Гомбо вече е разказал за нея на хора от вестника… И новината вече е обиколила града, дори преди статията да бъде публикувана. Обадиха ми се поне десет пъти по този повод.

Тя стана, за да вземе чашата с напитката и му я подаде. След това отново седна.

— Във всички случаи, независимо дали операцията ще бъде успешна или не, ще си спечелиш доста врагове.

— Точно така! — потвърди той. — Ако успея, ще ми завиждат. Ако се проваля, ще ме залеят със снизходително съжаление, а дълбоко в душата си ще се радват на провала ми. За нищо няма да съжалявам, освен за баща ти. Какво ме засяга хорското мнение и какво мислят за мен? Ще направя всичко възможно, това е мой дълг. По дяволите мнението, което ще имат за мен! — Той се засмя. — Когато баща ти се върне тук от клиниката, аз напускам страната.

Дебнеше реакцията й. Но тя не помръдна. Той взе цигара и я запали.

— Във Франция ли ще се върнеш? — попита тя без видимо вълнение.

— Какво да правя във Франция? Аз вече не съм Пол Вилермон. Вилермон е погребан в планината, под снега. Естествено вината е само моя, така че нямам право да се оплаквам. Не! Мислех за Венецуела. Тази страна е гостоприемна за лекарите. Дори за такъв като мен — един измъчен френски лекар, станал каторжник и избягал от каторгата! Дори той може да създаде там положение и семейство!

— Само в едно не бих искал да бъда упрекван тук. И затова ще направя всичко, за да бъде операцията успешна.

Тя продължаваше да се държи отчуждено. Той погледна часовника си.

— Можеш да видиш баща си… и може би… може би да размениш с него няколко думи, само няколко, утре следобед.

Той изпи на един дъх питието, остави чашата и понечи да стане, когато изведнъж лицето й стана сурово и твърдо. Тя каза.

— Какво си разказал на Люси? Необходимо ли беше тя да знае? Това е семейна трагедия, която засяга само нас. И разби сърцата ни, но Люси няма нищо общо с това.

Тъй като той мълчаливо я гледаше, тя продължи.

— Люси мина оттук вчера, след като татко беше тръгнал за клиниката. Започна да ми задава отвратителни, недискретни въпроси. С такъв гаден подтекст — за мен и теб! О, колко е коварна! Дотам прекали, че се наложи да й припомня, че съм годеница на Превилиен…

Ето — каза си той, — истинската причина да бъда поканен. Значи заради Люси. За да разбере точно какво съм й казал…

— Нямам намерение да се меся в личния ти живот — започна отново тя. — Доста харесвах Люси преди твоето пристигане. Тя говореше за моя брат като за някакъв бог. Ето защо всички ние — коя повече, коя по-малко — бяхме като омагьосани от този загадъчен мъж… Но нито татко, нито пък аз сме отговорни за тази плачевна ситуация. Ето затова те моля да бъдеш тактичен. Осланям се на това, което е останало от честността ти, за да не се дава гласност… Ако тази история се разчуе, ние няма да преживеем скандала. Говоря за татко. На мен вече всичко ми е безразлично. И, както по всичко личи, ти имаш известно влияние върху Люси, разчитам на теб да й затвориш устата.

— Вероятно аз повече няма да я видя. След като замина, нищо не ви пречи да запазите тайната. А тя ще бъде най-добре защитена от моето отсъствие.

— Всичко, което ми каза тази жена, доказва нейната ревност. Та тя те обича! Ако заминеш, ще страда.

— Е, може би малко. Никога не съм я обичал, тя го знае. Ние обяснихме отношенията си. За мен тя беше прекрасно успокоение, някакво средство за разтуха. Докато тя изживя чрез мен една илюзия, един спомен, родени и подхранвани от въображението й. Ще забрави…

Дафне обърна глава и каза.

— По-добре би било заминаването ти да не изглежда като бягство. Склонна съм да мисля дори, че ти постъпваш така от малодушие…

— О Боже, не! — възрази той. — Заминавам, защото повече не мога да живея в кожата на друг човек. Да заемам неговото място! Не бях го предвидил. Трябва да замина заради вас — заради теб, заради баща ти! — Той дълбоко си пое дъх. — Налага ми също така да замина, защото не мога да понеса да те видя омъжена за Превилиен. Какво възмездие! Да видиш жената, която безкрайно обичаш, в прегръдките на друг!

Дафне затвори очи. После моментално ги отвори, но погледът й отбягваше Пол. Той постави ръка върху рамото й и лекичко я плъзна надолу по ръката й. Ласката бе чувствена. Внезапно тя потрепери. Напомни му за девойката, която вече не беше — с обърканото лице, омекналите от целувките му устни — и която той бе усетил в ръцете си в нощта, когато Шателар толкова я беше изплашил. Несъмнено споменът за тази прочувствена минута беше жив и в нея, тъй като тя тръсна глава и с неукрепнал глас каза.

— Няма път за нас — потвърди тя. — Да не превръщаме нещата в абсурдна и просташка мелодрама!

Думите й отвориха отново раната. Прониза го мълниеносна остра болка, която изкриви лицето му. Тогава тя докосна съчувствено ръката му.

— Ще ти бъде мъчително да не видиш повече Люси — прошепна тя. — А аз, аз няма да се омъжа за Превилиен! Никога! Нито за него, нито за някой друг! Заклевам се!

— Никога не изричай такива тържествени клетви, Дафне! Един философ е казал, че е еднакво безсмислено да се кълнеш, че никога повече няма да обичаш, както и да се заричаш във вечна любов…

— Може би ти си повярвал, че обичам Жан-Луи? Не! Бях наясно с чувствата си. Но те хванах с Люси и това ме предизвика. Бих приела който и да е, без значение! Само за да си отмъстя.

Той протегна ръце, за да я привлече към себе си, но тя решително го отблъсна.

— По-добре е сега да тръгваш. Да, тръгвай си… Ние никога няма да се забравим, но ще трябва да се научим да живеем с нещастието си!