Робер Гаяр
Вале купа (7)

VII

Вдишвайки жадно чистия въздух, Роже остана десетина минути пред изхода на метрото. Вдигна глава и впери поглед в синята табела, на която с бели букви бе написано „Булевард Феликс-Фор“. Стоеше неподвижен, сякаш краката му бяха налети с олово.

Страх ме е! — призна си той. — Но още имам време да се откажа. Докато не съм си сложил главата в устата на лъва, още не е късно. Но после няма да има връщане назад!

Реши да си даде отсрочка, мярна някакво кафене зад гърба си и решително влезе. Едно малко би му се отразило добре, но не си спомняше дали е ден без или ден със, затова си поръча бира.

Кварталът му бе непознат. Идваше тук за първи път. Беше разучил подробно плана и знаеше точно къде се намира уличката с адреса на Елен Капесиа. Падаше се вдясно, след няколко пресечки. Смелостта му се изпари при мисълта колко е малко това разстояние. Внезапно му се стори, че безочието му граничи с лудост, че безразсъдната му постъпка е в резултат на умопомрачение.

Беше обмислял дълго, претеглял и анализирал всички за и против. А беше ли помислил ще успее ли да запази разума си? Сега, точно преди да пристъпи към действие, той съвсем не беше сигурен в трезвата си преценка. Но нали трябваше да провери какви са възможностите му, да им даде шанс, заедно с усъвършенстване на ролята, която си бе избрал?

Постъпката му неизбежно щеше да има незабавни и необратими последствия. Добре, но той трябваше да я извърши, за да узнае.

Пресуши чашата си, хвърли парче върху поцинкования плот и излезе. Времето беше сухо и студено; стъпките кънтяха по замръзналия асфалт. Той свърна в уличката, като се успокояваше: сигурно Елен няма да си е вкъщи и срещата няма да се състои. Да, но въпреки всичко тревожните мисли не го напуснаха и несигурността го измъчваше.

Хайде! Беше глупаво да изпада в паника. Още в самото начало щеше да разбере дали го познават и следователно дали го приемат или не. Ако реакцията бе отрицателна, той имаше достатъчно време да измисли някакво обяснение. Например, че е дошъл с поръчение, за да услужи на приятел…

Внезапно се озова пред сграда №120. Двукрилата врата бе широко отворена. Влезе, попи с носната си кърпа потта, избила по челото му въпреки студа навън. Погледна часовника си. Три часа. Прието ли беше по това време да се правят посещения?

С облекчение установи, че не трябва да се обръща към портиер. Във входа откри две дълги редици пощенски кутии с надписи. Приближи се и на една от кутиите разчете „Капесия, VI етаж“.

Сградата беше стара и нямаше асансьор. Залогът беше направен — той пое по стълбището.

Когато изкачи задъхан и последния, шести етаж, видя две врати. Върху тази отдясно с кабарче бе прикрепена визитна картичка. „Кристоф Капесия — архитект, магистър по изящни изкуства в Богота“.

Изведнъж името Капесия му напомни, че е пропуснал да помисли върху важен въпрос. Тя бе подписала писмото Елен Капесия и само от начина, по който бе написано, личеше, че са приятели от детинство. Ако я е познавал като момиче, то какво е моминското й име?

Сърцето му бясно биеше! Той вдигна бавно ръка и със стегнато гърло натисна звънеца. В апартамента сякаш избухна оглушителен трясък и той инстинктивно отстъпи назад.

След миг вратата се отвори. В полумрака на дълъг и тесен коридор различи силуета на слаба жена. Тъмнината й пречеше да види ясно лицето му и тя се напрегна, за да го огледа. Учуди ли се? Дали не беше притеснена, защото не беше очаквала посещение. След това жената подскочи и радостно възкликна:

— Роже! Господи, Роже! Страхотно е, че дойде… Значи си получил писмото ми. Не се надявах, че ще ти го препратят… Но да не стоим на вратата, влизай!

— Нямаше нужда да го препращат. Вчера сутринта ми го предадоха, при пристигането ми…

— Дай си палтото и шапката! Ако знаеш само колко съм щастлива!

Той й подаде палтото и шапката, тя ги постави на закачалката, хвана ръката му и го повлече към вратата в дъното на коридора.

— Не обръщай внимание. Разхвърляно е. Тук сме само за няколко дни… Приятели, с които се запознахме в Хаити, ни предоставиха тази квартира… Инженер и жена му. Сега са на пътешествие и ние се възползвахме от отсъствието им… Хайде, заповядай, тук е топло…

Тя го въведе в малък салон, обзаведен с доста употребявани мебели. Кресла, кръгла масичка, библиотека и скрин, задръстен с дреболии.

— Седни там, до камината. Там е моето място. Никога няма да свикна с този климат. Зъзна от сутрин до вечер.

Настани го в креслото, издърпа за себе си ниско столче и седна срещу него. Замълча и започна трескаво да го оглежда.

— Надявам се, че не съм те обезпокоил — каза той. — Май че трябваше да те предупредя за посещението си?

— Глупости! Такава учтивост! Между нас! Радвам се да те видя… Скучая до смърт. Представи си, Кристоф е в Лондон. Трябваше да се върне утре, но ми телеграфира, че няма да се прибере преди следващата седмица. Тъкмо се чудех как да убия времето!

Тя хвана ръцете му и цялото й същество излъчваше щастие. Радостта й не беше престорена. Тя искреше в черните блестящи очи.

— Роже, стари приятелю — меланхолично измърмори тя.

Той вече се бе поокопитил. Първата проверка премина успешно! — поздрави се той.

— Както виждаш, дойдох веднага.

— Къде беше?

— В Алпите, на ски.

— Каква абсурдна идея! Понасяш ли снега?

— Май забравяш, че живея в този климат от десет години. Свикнах!

Тя замислено поклати глава.

— Да, наистина. Изглеждаш ми променен.

— В какво?

— Не знам. Движенията, гласът… като че ли си по-спокоен, по-уравновесен… Някога беше толкова буен, че ти викаха „Лудото псе“!

— Следването ми наля акъл в главата!

— Действително, научих за успехите ти от Дафне… не за всички, разбира се, защото дълго време между Франция и Хаити нямаше пощенска връзка… Въпреки всичко моите поздравления!

Тя стана, за да вземе табакера от кръглата маса и му предложи:

— Леки са.

— Предпочитам силен тютюн. Свикнах… и на това…

— Ясно, станал си европеец…

Той извади своите цигари и й предложи огън. Тя пушеше замечтано, замислено. Той използва мълчанието, за да я разгледа.

Беше висока и слаба, почти кокалеста. Полата й се разкрояваше при колената. Краката й бяха дълги и стройни. Носеше корсаж от бяла дантела, върху който бе наметнала бродирано болеро. То придаваше широчина на раменете й и подчертаваше грациозната й дълга шия. По врата й се пилееха тежки черни коси. Вероятно беше на неговата възраст.

Не беше жена, която отведнъж те заслепява с красотата си. Но когато се усмихнеше, лицето й светваше от свежест и тя ставаше хубава. В профил носът й бе твърде дълъг, но добре очертан и я правеше странно привлекателна.

Тя отново се настани срещу него, без да се опитва да скрие коленете си. Подпря се на лакти и го погледна.

— Колко са странни тези срещи след толкова време — пошегува се тя. — Но не е много късно!

Той се опита да стане, но тя протегна ръка, за да го задържи.

— Не питам нищо — сериозно обясни. — Само констатирам. Констатирам, че доста сме се променили.

— Тези години — война, окупация, лишения и даже опасности — промениха всички.

Тя потвърди с кимване и помълча, преди да продължи.

— Често съм си мислела за теб. Да, много, много често! Говореше се, че германците изпращат чужденците в лагери, където те умират от глад. А ти беше гражданин на воюваща страна. Как се оправи?

— С фалшиви документи. В това отношение Съпротивата беше добре организирана. Успях да продължа следването благодарение на някои от професорите, участници в Съпротивата. За щастие парите, които баща ми прехвърли на мое име, пристигнаха навреме. С пари и връзки с черноборсаджиите не беше толкова страшно.

— На нас нищо не ни липсваше. — Тя отново стана. — Ама аз още нищо не съм ти предложила… Донесохме две бутилки „Барманкур“. Навремето беше любимият ти ром. Ще пийнеш ли?

— С удоволствие.

Струваше му се, че долавя някакво смущение в младата жена. Дали защото я нямаше топлотата на старата им връзка? Но каква бе точно тази връзка? Дали не се бе надявала, че той ще се втурне към нея и страстно ще я сграбчи? Беше ли се заблуждавала? Дали в представите й живееха още плахите юношески чувства?

Чу как налива ром в чашите, след което тя подметна:

— Не си ме попитал за баща ти и сестра ти! Получавал ли си скоро новини от тях, защото моите със сигурност са съвсем пресни.

— Щях да те попитам — излъга той, — но първо исках да ми разкажеш за себе си. Щастлива ли си? Добър съпруг ли е Кристоф?

— Ти го познаваш — подхвърли тя, като му подаде чашата. — Комарджия, сваляч, пияница… Всичко, което радва сърцето на една съпруга.

Сядайки, тя се разсмя.

— Не мисли, че се оплаквам! Знаех какъв е, когато реших… Представяш ли си, дълго време живях с мисълта, че ти и аз… някой ден… О, беше невъзможно. Само от няколко хлапашки опипвания, повече от любопитство, отколкото от страст. Освен това ти тогава беше с Люси… Връзката ви не беше тайна за никого, но все пак това, че спяхте заедно, не означаваше обезателно да се ожените. Дори беше нормално, че се случи точно обратното…

Той жадно попиваше всяка нейна дума, без да смее да я прекъсне, в очакване тя да вдигне напълно завесата.

— И след това ти внезапно замина. Направо си беше бягство. Никой не знаеше защо, дори и Люси. При положение, че не ти бе извъртяла някакъв гаден номер. Да, мисля, че заради нея замина за Франция…

Тя смачка цигарата в пепелника.

— Какво точно се случи между вас? Така и не се разбра. Сега вече спокойно можеш да ми разкажеш. Това е минала история…

— Безразсъдна постъпка! — сухо отговори той.

— Е, драги, запази тайната си. Вече няма значение. Пък и аз няма защо да се заблуждавам. Малко след твоето заминаване Кристоф се върна от Колумбия — архитект, магистър по изящни изкуства. Започна да ме сваля. Ти не пишеше. Не! Нито дума! Никакъв отговор на писмата ми… А като си помисля, че само един ред бе достатъчен, за да промени всичко. Накратко, аз не исках да си остана стара мома и взех това, което ми предлагаха. Ето! Каквото си надробиш, това ще сърбаш…

Тя отпи глътка ром, разсмя се с глас и вдигна чашата си като за тост.

— Quand malfini pas touver poule, li pouend paille! Но също казват: Quand ou nan ma leulait caille casse tete ou!^[1]

Тя забеляза, че лицето му застина, усети стягането му и стана сериозна. После попита.

— Някаква глупост ли казах? Ако си спомняш с това доста се прочух…

Той оценяваше капана, който представляваше за него този креолски език и вече бе прехвърлял хиляди начини и средства, за да го избегне, да се справи с това препятствие.

— Не ми харесва този диалект — заяви категорично.

— Негърски е. Един вид сабир^[2] за нецивилизовани хора. Признавам, че е по-добър от езика на жестовете, но за бога! Официален в Хаити е френският език! Да, официалният! Необходимо ли е да го заменяме с гъргоренето на негрите, което трябва непрекъснато да им напомня робството!

Остана доволен от тирадата си, от постепенно извисяващия се глас, с който я произнесе, защото тя сведе глава и се изчерви.

— Извини ме… Роже. Исках само да усетиш полъха на родината… Променил си се. О, да! Много си се променил!

— Това са десет години! — наблегна той. — За живота на един човек не е малко. И освен това дълго съм размишлявал. Родината ни е изостанала, без никакво развитие и една от причините за това е този загубен диалект! Не желая да чувам повече дума от него!

Тя за миг остана объркана, но внезапно се възпротиви.

— Ако практикуваш в Порт-о-Пренс, ще бъдеш длъжен да си служиш с този сабир, както го наричаш. В противен случай няма да разбереш думичка от обясненията на твоите пациенти. И не можеш да промениш нищо…

— Направих всичко, за да забравя…

Тя неуверено махна с ръка, в погледа й пролича неразбиране и облиза пресъхналите си устни с крайчеца на острия си розов език. Смутена се чудеше какво да направи, затова взе бутилката и допълни чашите. Мълчанието помежду им продължи доста дълго, което позволи на младата жена да премине към една по-неангажираща тема за разговор.

— Три дни преди тръгването ни насам, видях баща ти. Не изглеждаше добре…

— Не ми е писал нищо за това, нито пък Дафне.

— Не са искали да те тревожат. Баща ти почти напълно е загубил зрението си. Очевидно не съм аз тази, която да ти казвам, че е възможно да си сляп и да си физически напълно здрав. Както можеш прекрасно да си умреш, излекуван според някои лекари… Той разчита на теб… Говори за присаждане на роговица, което само ти можеш да направиш.

— Това не става току-така! — притеснено възкликна той. — А Дафне?

Елен направи гримаса.

— Аз много я харесвам. Тя е прекрасна девойка, но се държи направо като малоумна глупачка.

— Не разбирам.

Тя бързо му намигна, сякаш да му подскаже значението на думите си.

— Не смятам, че в действителност върши нещо лошо, но въпреки това е страшно непредпазлива!

— Би ли ми обяснила!

— Дафне сега е много красива — игриво обясни тя. — Много красива, дори прекалено красива. Така че всички мъже тичат подир нея. И понеже е жизнена, буйна и весела, доста хора считат, че вече й се е случило и естествено преувеличават флиртовете й.

— А ти какво очакваш?

— Според мен тя не се защитава достатъчно. Обича да я ласкаят и приема да я одумват. Това е всичко! Когато се прибереш, ще поемеш ролята на неин защитник или най-малкото завръщането ти ще се приеме по този начин и всичко ще влезе в релси.

— Какво казва баща ми за всичко това?

— Той ли? Ами много добре знаеш, че сърцето му е заключено за злото. Той е сляп привърженик на свободата, на всякакъв вид свобода! Не съм против, но злите езици… И освен това той наистина е сляп!

Роже взе чашата си и я пресуши на един дъх. Потърси нова цигара и тя припряно му протегна запалката.

— Дафне е на възраст да се омъжи — отбеляза той, издухвайки облак тютюнев дим. — Помислила ли си за това?

— А ти не си ме слушал! С лопата да ги ринеш годениците й. По един нов всяка седмица…

Тя леко се намръщи и наведе очи.

— Не искам да крия нищо от теб… Това, което ще ти кажа, изобщо няма да ти хареса, особено ако не си променил отношението си и по този въпрос… Мразиш ли негрите и цветнокожите както преди?

Той вдигна рамене, като че ли този въпрос за него нямаше никакво значение.

— Питам те, защото някога бягаше от тях като от чума… А сега! Малката Дафне изобщо не прави разлика. Тя излиза с еднакво удоволствие и с бели, и с мулати. Аз дори я видях да танцува буги-буги с негрите…

— Е, да танцува. Сега й е времето.

— Щом го приемаш така… В известен смисъл на мен ми беше забавно…

Тя хвана ръката му и рязко се изправи. Отново беше жизнерадостна и усмихната.

— Виж! Донесох доста снимки… Да видим дали ще разпознаеш приятелите си от детинство. Да отидем в спалнята. Надявам се, че огънят все още не е изгаснал. Ще прибавя още дърва.