Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Moissons Charnelles, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Десислава Вълова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- gogo_mir (2012 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- sonnni (2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013 г.)
Издание:
Робер Гаяр. Вале купа
ИК „Бард“, София, 1994
Френска. Първо издание
Редактор: Камелия Вълова
История
- — Добавяне
II
Роже привършваше с бръсненето, когато шумът от машините на кораба рязко промени ритъма си. Той погледна през люка, но забеляза само безредно ято чайки. Дълго време се бе мятал в леглото, анализирайки в подробности за хиляден път ролята си, като не преставаше да се учудва на смелостта си. Вече не ставаше въпрос за отиграни репетиции, а за истинска постановка с декори, които той не бе виждал в живота си.
Наближаваше обяд. Той стана, избърса лицето си. По палубата трополяха крака, от всички страни се чуваха възклицания, викове. Трябваше да продължи, да се хвърли в неизвестността. Нямаше връщане. Пожеланото от него вече не можеше да бъде отказано.
Когато се качи на палубата, Бресл бавно навлизаше в огромния залив на Порт-о-Пренс. Толкова често бе чувал, че е единственият и най-красивият в света. Обърна се и забеляза някаква тъмна маса, почти наравно с вълните. Отгатна, че трябва да е остров Гонава, за който пътниците толкова често бяха говорили пред него.
В момента всички те се бяха струпали в предната част на кораба, размахваха кой шалче, кой кърпичка, кой шапка и сочеха с пръст един на друг познатите места, ориентировъчни знаци в пейзажа.
Негърът с високото чело сочеше на белия си компаньон Президентския дворец. Сградата се подаваше снежнобяла сред зеленината на тръстиковите полета и банановите плантации. Къщите се издигаха по склоновете на морните[1]. Златните корони на палмите и кокосовите дървета по крайбрежието се различаваха все по-ясно.
Роже търсеше с поглед Лизбет в тази малка тълпа, без да я забележи и без да се притесни от това, когато някой го хвана за ръката.
— Ще видите, че след една година ще съжалявате за това пътуване…
Беше капитан Геган. Носеше къси бели панталони. Широко отворената на гърдите му риза разкриваше къдрави рижи косъмчета. Кожата му беше покрита с лунички. Единственият отличителен знак за ранга му бе фуражката със златна котва.
— Не сме говорили много често — поде офицерът, — но мога да ви преценя. Според мен вие сте прекалено издигнат, за да останете тук. Обзалагам се на каса бял ром, че ще ви срещна на борда си преди да са изтекли две години!
— Може да е и по-скоро — пошегува се Роже, като наблюдаваше пристанището. — Но защо ми казвате това?
— Защото добре познавам този остров. Прекарах доста време тук след повреда в двигателя, докато чаках частите, които все не идваха… Виждате ли, тези хора се величаят, че са република. Република Хаити, единственият независим остров на Антилите, чийто официален език е френският. Но въпреки това населението му почти изцяло ползва само местното наречие, което наричат креолски език. Трудно ще се приспособите, ако не го говорите свободно. Все пак ще отбележа, че за млад мъж като вас има доста компенсации. Видяхте малката Ментор… Ами там можеш да ги ринеш с лопата такива като нея! И обикновено не демонстрират непристъпност, особено ако се отнасяш внимателно с тях.
Той поклати глава и избухна в смях.
— Не забравям, че говоря с местен човек. Но когато сте напускал острова, вие сте бил толкова млад, че цялото ви обучение ще трябва да започне отново. А, и внимавайте! Стойте настрана от ревнивците — много бързо ще се справят с вас… Малка горчива маниока, която пада от нокътя в пунша ви или малко отвара от билки… И ето ви преобразен в удавник или в зомби.
Пристигането на първия офицер прекъсна разговора. Той пошушна няколко думи в ухото на капитана, който се извини и се отдалечи. Роже обмисляше съветите му. В действителност никой не знаеше по-добре от него колко ще бъде труден животът му в тази страна. А може би, въпреки всичко, той щеше да привикне, или по-точно може би щеше да си изгради поведение, което би убедило всички, че е привикнал. Мъчителна роля, може би неизпълнима.
Той си бе набелязал как да се държи, разбира се, и да променя поведението си според обстоятелствата. Трябваше да се прави на коравосърдечен, мълчалив, потаен. Да говори по възможност малко, да заобикаля хората с известно презрение, за да избегне всякаква опасна близост. Накратко, трябваше да живее затворен в себе си и за самия себе си.
Сирената на кораба го изтръгна от размислите му. Неочаквано за него оживлението, което цареше на кея.
Той се почувства някак си избран, способен за невероятни подвизи. В този момент хванаха ръката му, но този път беше Лизбет — открита и усмихната.
— Добър ден. Добре ли спахте? — попита тя. — Кажете ми, как се чувствате, след десетгодишно отсъствие?
— Развълнуван съм естествено. Не ми ли личи?
Тя не отговори. Бресл леко напредваше към пристана. В ход бе само едното му витло, което вихрено въртеше сивкавата вода. По повърхността плуваха тапи, обелки от плодове, водорасли. Чернокожите на брега бяха облечени в дрипи, с нещо като ризи от стари чували. Те тичаха във всички посоки и надаваха викове — понякога уморени, понякога резки, но винаги пронизителни. Повечето от тях бяха кокалести, с извити като дъги на бъчви крака. Босите им стъпала бяха покрити с финия бял прах, сред който тънеше пристанището. Палците на краката им бяха огромни и наподобяваха на гмуркащи се в пясъка врабчета. Вратите на складовете бяха широко отворени и вътре се виждаха планини от стока — каси, обковани с железа, струпани денкове, машини, запечатани дървени сандъци.
Тълпата бе огромна, пъстроцветна — смесица от черни, бели и мулати, които се блъскаха, крещяха, шумяха, радваха се. От всички страни се чуваха подвиквания — разпознаваха се, наричаха се с малките си имена.
— Винаги е същото! — каза Лизбет. — Сестра ви трябва да е там. Още не я забелязвам.
Моряците метнаха въжетата и скоро Бресл бе здраво завързан и закотвен. В същия миг тези, които бяха различили в тълпата своите близки, се втурнаха в каютите си за багажа. Докато човек мигне, предната част на кораба опустя. Двама вече тръгваха по мостика.
Младото момиче не изпускаше ръката му. Разтърси я.
— Виждам Мари-Луиз, и Состен. Дафне трябва да е наблизо! Но да, вижте, ето я… Разблъсква всички… Познахте ли я? Там, до Мари-Луиз, малката в зелено…
Роже дълбоко пое въздух. Въпреки богатото си въображение и добрата си воля, той дори не бе могъл да оформи представа, близка до реалността.
— А! Видяха ни! — каза Лизбет. — Ето, махат ни…
Тя също размаха свободната си ръка.
— Дафне подскача от радост! Роже, наведете се над мен!
Той учудено я погледна, но се подчини.
Тогава тя обгърна врата му, привлече го властно към себе си и впи ненаситно устни в неговите. В началото целувката бе груба. Той се изненада и побърза да й отговори по същия начин, когато усети, че устните й стават по-нежни.
Внезапна догадка го озари. Тя забавляваше тълпата. Демонстрираше завоеванието си, превъзходството си. По този начин искаше да вбеси приятелките си — тези, които евентуално биха му хвърлили око.
— Ето ни непоправимо компрометирани — каза тя, докато го освобождаваше от прегръдката си. — Имам чувството, че ще се позабавляваме добре…
— Вие сте забележителна комедиантка — тихо прошепна той. — И още… една прелестна малка негърка…
Бе подготвен да срещне яростния й поглед, но тя само му отправи загадъчната си и малко лукава усмивка.
— Лизбет, засрами се! — прозвуча до тях сърдитият глас на господин Ментор. — Дръж се прилично, моля те. И като начало пусни ръката на доктора.
— Не правим нищо лошо! Просто си взимахме довиждане — отговори тя.
— Правиш сцени! Вземи си багажа… Извинете ни, докторе… Вероятно ще се видим отново. Забравете тази случка!
Завъртя се на пети, като повлече дъщеря си.
Оказа се, че Роже е един от последните слизащи по мостика. Желязна бариера преграждаше пътя между пътници и посрещачи. Той се отправи към митническата служба — широка зала, обзаведена с бюра, върху които бяха накацали щастливи негри. Щастливи от заеманата синекурна длъжност, решени докрай да отстояват разпоредбите и да накажат провинилите се.
Вероятно Лизбет бе успяла да умилостиви строгия си баща, тъй като го чакаше до багажа им, поставен върху кръгла маса.
— Елате тук — повика го тя. — Този служител не изглежда толкова тъй като останалите.
Той постави куфара си до техния багаж. Господин Ментор стоеше встрани с отсъстващ израз.
Роже подаде паспорта си на чиновника, който внимателно го огледа. Точно се готвеше да удари печата, когато лицето му разцъфтя.
— Доктор Денис! — весело възкликна той. — Щастлив съм да ви видя! Чакат ви. Баща ви вече разказа на журналистите колко сте страдал във Франция през войната. Вие сте национален герой!
— Нека не преувеличаваме — скромно отговори Роже.
— Ще се заема лично с багажа ви. Няма да го преглеждаме. На човек като вас! Ще бъде направо обида. Колко куфара имате?
— Само един. Пристигам почти без багаж.
Митничарят постави някакъв тайнствен знак на куфара с парче тебешир. Лизбет моментално се възползва от неговата снизходителност и заяви, че е с доктора. После се обърна към Роже.
— Държа обезателно да ви предам лично на Дафне. Татко, идваш ли?
Отправиха се към изхода. Дребничката фигурка в зелено, която бе забелязал от мостика, стоеше там, изпъната като струна, с трепкащи мигли, дълбоко развълнувана. Тя се хвърли невъздържано в прегръдките на Роже, без да му даде време да я разгледа.
— Роже! Роже!
— Точно такъв ли си го представяше? — поинтересува се Лизбет.
— О, да! Толкова е красив… Значи вие вече сте се запознали?
— Както виждаш!
Девойка хвана доктора за ръката.
— А мен? Познаваш ли ме? Мари-Луиз… Мари Луиз Куаку… Дърпаше ме за косата, когато бях малка…
Беше висока колкото Дафне, също тъмнокоса. Погледът й бе тъжен, а бледата кожа издаваше малокръвие, типично за бързия растеж на младите момичета. Въпреки това отсъствието на блясък й отиваше, защото предполагаше спокойна нежност и чувствително сърце. Тази констатация се опровергаваше обаче от развитото й тяло, от изобилието на форми. Може би страдаше от невроза. На моменти тя разкъсваше Роже с меланхолични погледи, преливащи от нежност.
Висок млад мъж, почти кльощав, на свой ред попита:
— А мен? Состен Кастера…
Стиснаха си ръцете.
— Ти си един от кандидатите за ръката на сестра ми, мисля…
Состен внезапно се изчерви.
— Може да се каже… че бих искал… За жалост тя не ме приема сериозно…
— Не е време за такъв разговор! — енергично се намеси Дафне. — Татко ни чака, Роже. Сигурно изгаря от нетърпение! А вие, приятели, много мило, че дойдохте. Но трябва да признаете, че нито мястото, нито моментът са подходящи да възстановявате спомени… Татко организира прием в чест на завърналия се син, ще ви поканим… Надявам се, че ще дойдеш, Лизбет?… Особено след като вече сте толкова близки с Роже.
— Да приемем, че това е основателна причина… Ще се чуем… Довиждане, Роже. Благодаря за всички прекрасни мигове…
— Позволете ми да ви върна комплимента, скъпа Лизбет.
Тя се завъртя, за да огледа наоколо.
— Къде ли се дяна скъпият ми баща? Когато го търсиш, не можеш да го откриеш. А когато изобщо не ти трябва, винаги е под ръка… А, ето го! Намерил е линия.
— Добре! Ние също ви напускаме — каза Состен. — Ще изпратя Мари-Луиз.
Отново си стиснаха ръцете. Роже усети лекия и многозначителен натиск на пръстите на Мари-Луиз.
— До скоро!
Роже и Дафне изведнъж се оказаха сами. Тя видимо се отпусна.
— Ох, скъпи! — пламенно възкликна. — Страхотно е да имаш по-голям брат, който не е имал време да те дърпа за косата! Позна ли ме?
— Не ми остана време да те разгледам! Всички тези хора ми взеха ума.
— Е добре! Виж ме!
Тя се изправи усмихната пред него — щастлива и без съмнение горда с красотата си. Слънчевите лъчи падаха право върху лицето й, но тя бе свикнала с блясъка им и не присвиваше очите си. Дълбоката им наситена синева придаваше на изражението й завършеност и непреклонност. При този оглед тя се разсмя с неочаквано появило се смущение. Малката й уста приличаше на сърце, правото носле завършваше с прекрасно очертани и потръпващи от жизненост ноздри.
Внезапно тези подробности избледняха, разтопиха се и Роже виждаше само очарователния образ на младото момиче. Толкова деликатен, толкова изразителен. Високото чело едва се закриваше от тъмен кичур коса. Той усети силен, глух удар в гърдите, който отекна в сърцето му. И разбра какво точно означава изразът да ти секне дъхът.
— Е добре, чакам присъдата ти! — игриво подметна тя. — Харесваш ли ме?
— Ти си ослепително красива, Дафне — каза той с възглух, искрен глас.
— Това значи ли, че си горд със сестра си?
— Нещо повече — ще парадирам с нея!
— Страхотен си! — весело извика тя и закачливо го хвана за ръката. — Толкова приятно лъжеш!
— Не — сериозно каза той, — защото в дъното на сърцето си изобщо не ми харесва това, че си толкова красива…
— Предпочиташ да съм някакво плашило ли?
— В известен смисъл да. Опитай се да ме разбереш! Оставих едно неоформено хлапе, чийто лик едва се бе запечатил в паметта ми. И ето че на негово място се появява един от най-ослепителните образци на женска красота.
— Престани да ме ласкаеш! Ще се изчервя…
— Очевидно не разбираш! Искам да проумееш, че в мен изобщо не заговори кръвта. И ако не си налагам и не се убеждавам, че си ми сестра…
— Ще ме вземеш на мушка и ще попълниш списъка на гаджетата ми. Това ли искаш да кажеш?
— Точно това!
Смехът й се извиси.
— Ами че това е най-големият грях! Кръвосмешение! Хайде, стига сме се шегували, татко ни чака.
— Как вървят нещата в Песион Вил?
— Погледни точно пред себе си, ето там… Виждаш ли голямата зелена кола? Зелена като роклята ми. Твоя е! Подарък от татко за блудния син… Ела, ти ще караш!
— Опасявам се, че съм забравил много неща. А ти познаваш пътя по-добре от мен. Хайде, карай ти…
Той отвори пред нея вратата на колата, метна куфара на задната седалка и седна отпред. Дафне изкара колата, натисна пронизително клаксона заради един флегматичен пешеходец и потегли като ураган по тесните и задръстени улици на града.
— Аз не припирам много да умирам — каза той. — А ти?
Тя намали скоростта.
— Трябваше да тръгна по улица „Америкен“ — обясни тя. — Но оттам ще изляза на булевард „Дестуш“… Впрочем получихме телеграмата ти от Хавър в понеделник следобед. Господин Детайи от Ал Америка Кабл ни я донесе лично. Оттогава бедният татко преживя всички възможни вълнения. Той, който обикновено е толкова спокоен.
За да прикрие смущението си и да си даде малко време, за да преодолее стягащия гърдите му задух, той затърси пакета си с цигари.
— Запали една и на мен! — помоли тя. — Виж! Имам идея — ще направя една обиколка, за да си припомниш града…
Взе завоя почти под прав ъгъл.
— Ще минем покрай Президентския дворец, после ще се качим на Шам дьо Марс и градините Тюрло… Става ли? Какво мислиш за тази таратайка? Удобна е, нали?
— Много…
— Ей, кажи и ти нещо, много си мълчалив. Само аз приказвам…
Тя зави по улица „Ламар“ и заяви.
Той видя алеята.
— Булевард „Джон Браун“, наричаме го Панамерикен. Води право към Песион Вил.
Той видя алеята с две платна, оградени с цъфнали храсти, които бе забелязал от кораба. Дафне натисна газта и колата подскочи напред, сякаш тласната от могъща сила. Задминаха един кабриолет, който се задъхваше по склона.
— Виж! — възкликна тя. — Синът на Девиреван. Ако ме е видял, направо ще се изтормози! Ще помисли, че съм си хванала някой нов ухажор!
— Много ли ги имаш?
— Доста тичат след мен.
— Противното щеше да бъде направо странно! Каетера?…
— Хм… хм… Состен? Страшна пиявица.
— А Маглоар?
— Етиен?… Да го наречем развлечение. Приятно момче, но е толкова срамежлив и изнежен.
— Родителите му още ли държат базара на булевард „Джон Браун“?
— Да, ще минем и оттам.
Роже сведе поглед към стегнатия, прекрасен крак на младото момиче върху педала за газта. Тя не носеше чорапи. Полата й откриваше колената. Кожата й беше с нежен, млечнобял цвят. Плъзна погледа си по-нагоре, оцени тънката талия, добре развития стегнат бюст, изваяните рамена. Върху волана свободно лежаха ръцете й — с нежни пръсти и розови нокти. Оприличи ги на деликатни птиченца. Профилът й бе прелестен, усмихнат и приветлив, изражението издаваше волеви характер. Наистина бе красива. Гласът й бе чист, звънлив и отговаряше на грацията й.
— Надявам се, че не си се втурнала да се омъжваш — поде той.
— Защо ме питаш?
— Искам да ти се порадвам повече. Когато се сдобиеш със съпруг, няма да те виждам често.
— Разбира се, че не. Но татко казва, че е дошло времето да се замисля. Скоро ще навърша деветнайсет, нали знаеш?
— А къде остана времето, когато ми пишеше, че си станала голямо момиче?
— Спомняш ли си? Сигурно съм ти писала ужасни глупости! Умирах да се правя на много осведомена, но в действителност нямах представа за доста неща!
— А сега?
Тя се поколеба, после скромно обясни.
— Изобщо не съм толкова отворена, колкото се правя… А аз не те питам за нещата, които със сигурност те засягат! — шеговито продължи тя. — Мога да си представя, че не си си губил напразно времето с парижанките! Но във всеки случай, предупреждавам те, тук направо няма да знаеш къде по-напред да обърнеш глава… Мари-Луиз, Жана Бонда, Моник Барбекур… Между другото, малко ме съмняваш с тази Лизбет. Какво мислиш за нея?
— Твърдоглава е — промърмори той, — и по всяка вероятност е една изпечена малка мръсница, която заслужава само презрение.
— Значи си наясно. Има толкова по-добри партии.
— Бъди спокойна, решил съм да работя сериозно и тези флиртове…
— Ще имаш достатъчно работа и в двете насоки. Мисля, че много ще харесаш клиниката, която татко урежда…
Тя замълча, за да намали скоростта и да вземе завоя. При излизане от него каза простичко.
— Погледни напред… твоята къща… Татко ни очаква! Поразително, нали? Слепите наистина имат шесто чувство.