Робер Гаяр
Вале купа (43)

IX

Той се събуди в стаята си в клиниката. Миришеше на етер. Тази миризма щеше винаги да го съпътства. Стана и пъхна главата си под ледената вода. Беше прекалил с алкохола, усещаше езика си надебелен, но мислите му бавно се подреждаха, трезвият разум се връщаше. Чу обичайните шумове — Ерар, Сефилис и Асефий бяха пристигнали и работеха.

Той мина покрай бюрото и хвърли поглед към телефона, сякаш скришом поглежда врага си. На какво се надяваше в крайна сметка? Че от апарата ще се разнесе гласът: Мирът е сключен, пристигайте бързо, чакаме ви!

Макар и неумишлено, беше причинил достатъчно злини. На Люси на първо място. Бе се съобразявал само със собственото си удоволствие, докато тя му беше отдала най-доброто от себе си. После, беше заблуждавал, мамил, лъгал едно семейство, чието щастие щеше да бъде засегнато по-малко от съобщението за смърт при нещастен случай, отколкото след разкритието за присвоената самоличност.

Истината сякаш се взриви пред него — той не можеше да остане. Имаше пари. Още тази сутрин ще отиде да провери какви полети има. В южна посока. След като взе това решение, задиша по-леко.

Съобщи на Ерар, че няма да приема пациенти тази сутрин и тъкмо се канеше да тръгва, входният звънец издрънча. Чу, че Асефий се втурва да отвори. После и възклицанието й.

— Доктор Гомбо!

Не можеше да отклони срещата с него.

Доктор Гомбо бе негър със скулесто лице. Опънатата върху черепа му кожа лъщеше. В дълбоко хлътналите очи искреше интелигентност. Той се приближи до Пол с протегната ръка.

— Скъпи колега, причината за посещението ми е малко банална — сериозно заяви той. — Сам ще се убедите. Тази нощ многократно ви търсих по телефона в Песион Вил, но напразно!

— Седнете — покани го Пол. — Цигара?

Гомбо прие, издуха дима и попита.

— Нали не сте забравил този мъж, на когото правихме трапанация?

— Е, добре! Снощи ме повикаха по спешност да оперирам във френската болница. Убиецът на убития!

Пол Вилермон подскочи.

— Какво?

— Да, убиеца. Някакъв Грегоар Шателар. Изглежда, че ви познава… Естествено всичко това ще остане само между нас, колега. Този мъж е бил издирван и се е опитал нелегално да премине доминиканската граница. Заблудил се е и е попаднал случайно точно на жандармерийския пост при Естер. Буквално се е напъхал в ръцете на полицаите. Гложди ме съмнението, че са го насочили умишлено погрешно. Накратко, когато е разбрал, той е извадил оръжие и е започнал да стреля. Съпротивлявал се е ожесточено. Но са успели да го повалят и ми го доведоха в доста окаяно състояние!

— Искате да ми кажете, че е пожелал да се види с мен. Само да си взема чантата, да дам няколко указания и съм на ваше разположение.

Гомбо го задържа с жест.

— Направих всичко необходимо. Най-напред извадих куршума от рамото, но това не бе сериозно нараняване. Втори куршум бе минал на косъм от мозъка, но въпреки това бе причинил дълбоки увреждания. Разширих оперативното поле. Дойде в съзнание. Назначих вливания за поддържане на сърцето… И тогава той произнесе вашето име и това на баща ви. Бях заинтригуван. По-скоро потресен. Не можех да проумея как е възможно един престъпник да бъде задължен и признателен към семейство Денис, и изобщо да ги познава…

Пол напрегнато обмисляше. Знаеше точно какво е доверил Шателар на доктор Гомбо. Този непредвиден инцидент преобръщаше всичките му планове или поне за известно време ги замразяваше.

— Този опасен мъж ми се изповяда като на свещеник. Твърдеше, ме съм обвързан с клетвата за професионалната тайна. Никога няма да отгатнете какво ми предложи…

— И все пак ще отгатна! — каза Пол. — Казал е, че е задължен и признателен на един сляп старец. Че този слепец може да прогледне, ако хирургът, който го оперира, разполага със здрави очни ябълки, и то до седемдесет и два часа след смъртта.

— Да, така каза. И завеща на вас очите си, за да направите операцията. Остава само да решите дали ще оперирате.

— Несъмнено. Ще оперирам. И не ме гледайте така изумено, скъпи колега. Преди всичко, тоест преди да използваме очните лещи, трябва да видим дали този човек не може да бъде спасен. Какво е вашето мнение?

— От думите ви излиза, че вие сте някакъв чудотворец. Аз лично не давам повече от едно денонощие на Шателар. Но хайде да го видим все пак… Кажете, колега, ако оперирате баща си, ще мога ли да ви асистирам. Да се работи с вас е цяло удоволствие.

— Разчитам на помощта ви… Но няма да ви бъде лесно. До операцията ще трябва здравата да поработите!

Той се върна в клиниката с тайната надежда, че ще му предадат, че в негово отсъствие са се обаждали от Песион Вил. Но семейство Денис мълчеше. Защо е необходимо това мълчание? Дали не изчакват аз да взема инициативата и да съобщя деня и часа на заминаването си.

Зае се с пациентите. Анет Боасрон не бе успяла да го завари, но бе настояла Ерар да провери състоянието й след малката лекарска интервенция. Отблизо. Нещастният асистент бе направо зашеметен от посещението на тайфуна Анет, както го нарече.

Вилермон се затвори в стаята си. Застана пред телефона. Не можеше да отлага повече. Имаше повод. Не, основателна причина. Оставаше само да разбере как ще реагират на неговото обаждане. Но за да разбере, трябваше да вдигне слушалката и да набере номера.

При второто позвъняване отсреща отговориха. Някак припряно, забързано. Остана с впечатлението, че са очаквали да позвъни. В ухото му прозвуча нежният, мелодичен и чувствен глас на Дафне. Толкова се развълнува, че се изкашля, за да спечели време и да намери необходимите думи.

— Добър ден — каза най-сетне. — Аз съм. Пол. В клиниката съм… — спря, защото усети колко нелепи са думите му.

Младото момиче не отговори. Той чуваше в слушалката учестеното й дишане — накъсани частици дихание.

— Добре, ето — започна той. — Всеки момент ще получа роговица за трансплантиране…

Сигурно Дафне бе сложила ръката си върху микрофона и осведомяваше баща си за непредвидената изненада. Той продължи.

— След два часа доктор Гомбо ще мине през Песион Вил, за да вземе господин Денис и да го доведе в клиниката. Естествено, ако той все още държи да го оперирам аз.

Настъпи дълго мълчание. После гласът на младото момиче — несигурен, треперещ.

— От банката за очи ли изпратиха съобщение?

— Не… И въпреки това баща ви няма да се изненада. Кажете му така. Изключително стечение на обстоятелствата. Трябва да бъде готов. И да уреди работите си, защото след операцията ще се наложи да полежи малко в клиниката.

Той спря и се заслуша в дишането на Дафне.

— Трансплантантът е прекрасен. Лично се убедих в това — отново поде той. — Но преди операцията трябва задълбочено да прегледам нашия пациент. Това е задължително.

— Ще му предам, не затваряйте — каза младото момиче. Гласът й вече не трепереше, но не издаваше никакво чувство. После тя отново заговори. — И… това кога ще стане?

— Възможно най-скоро. Ще ми асистира доктор Гомбо. Имам нужда от неговата помощ. Естествено ще трябва да го осведомя предварително за оперативната техника, тъй като той не е запознат с нея. Тази нощ ще се заема с обучението.

— Трябва ли и аз да идвам? — попита тя.

— Не. Напротив…

— Тогава татко ще бъде готов в четири часа. Доктор Гомбо може да дойде, ще го чакаме.

Това бе доказателство, че господин Денис е слушал целия разговор, защото тя изобщо не го попита за неговото мнение. Дафне рязко прекъсна връзката, без една учтива дума. Остана загледан в телефона като гръмнат. Веднага се упрекна, че не е провел разговора достатъчно тактично. Защо не бе уточнил, че дори да задържи болния няколко дни в клиниката, това няма да попречи на него самия да направи необходимото за напускане на страната. Като не направи това уточнение, не бе ли оставил впечатлението, че ще остави нещата в сегашното им положение? Че иска да се установи тук?

Тази мисъл така го разтревожи, че той едва се сдържа да не се обади отново на Дафне и да уточни, да заличи евентуалните съмнения. Но в този момент телефонът иззвъня. Обаждаше се доктор Гомбо. По гласа му личеше колко е доволен от себе си.

— Аз съм готов. Разполагаме с две прекрасни очни лещи, без никакви увреждания!

Роже само му напомни, че в Песион Вил ще го чакат.