Робер Гаяр
Вале купа (14)

XIV

— Двигателят ви е свършил — каза главният механик. — Трябва да се сменят ризите, сегментите, клапаните. За седемдесет хиляди франка правите добра сделка. Дори много добра.

Роже не спомена, че заради заминаването си е готов да продаде старата кола на каквато и да е цена. Когато напусна гаража, портфейлът му бе натъпкан с пачки банкноти. На спирка „Монж“ спря пред таблото с плана на града, за да уточни маршрута си. Трябваше да смени два пъти метрото, за да стигне булевард „Феликс Фор“ — на спирка „Жюсию“ и на „Мот-Пикем“. „Жюсию“ бе съвсем наблизо и той реши да отиде дотам пеша. Пресметна, че по този начин ще пристигне точно преди обяд, което би му позволило да покани Елен да хапнат заедно. Просто за да й върне вечерята, която му бе предложила. Един учтив жест, в който младата жена не трябваше да търси скрити намерения. След като толкова държеше отсега нататък отношенията им да бъдат строго приятелски.

Бързият ход не попречи на тревогите, които бе изпитал и първия път по този маршрут, да се събудят. Тогава напредваше по съвсем непознат терен. Но понастоящем Елен беше първата нишка, свързваща го с Хаити.

Можеше да си позволи това посещение. Искаше да види младата жена не защото тя го бе помолила за това, а просто имаше време, което трябваше да убие. Бе приключил с приготовленията, в джоба си имаше билет за пътуване и много пари. Беше нещо като нов изпит, на който му предстоеше да се яви.

Преценяваше, че по време на първата им среща му беше липсвала топлината при спомена за миналото, приятелите, родината. Ако Елен бе по-проницателна, може би би се усъмнила. Във всеки случай една основна проверка беше наложителна и сега той разполагаше с необходимите средства за това.

Решително натисна звънеца. И докато си я представяше как притичва от края на коридора, за да му отвори, тя открехна вратата.

— Добър ден — каза той. — Пак съм аз. Ще ти преча ли?

— Много мило! — възкликна тя. — Не те очаквах толкова рано! Да си призная, изобщо не разчитах на теб. Влизай…

Забеляза, че едва не добави „скъпи“. Съблече пардесюто, свали шапката си. Небрежно ги окачи, като че ли си бе у дома.

— Мислех си, че ти дължа един обяд — каза той. — Бях свободен и тъй като заминавам по-рано… Представи си, късмет! Промяна в последния момент. Надявам се, че нямаш някакви ангажименти…

— Не, нямам…

— Не си ли заета със съседа Жан? — пошегува се той.

Тя вдигна рамене:

— Искаш ли да пийнем нещо или веднага да тръгваме?

— Както ти е удобно. Сигурно знаеш някой ресторант наблизо. Заминавам, така че ти обещавам да бъда разточителен…

— Ще приготвя по един пунш — заяви тя. — Почакай ме в салона, знаеш пътя.

Той седна в креслото, което му бе предложила и предишния път. Огънят лудуваше в камината, където имаше две току-що сложени цепеници. Тя се върна с питиетата и седна срещу него.

— Чин-чин! — подхвърли и вдигна чашата си.

Отпиха. Елен потърси табакерата си. Той запали от своите и доста време останаха мълчаливи. Роже жадно изучаваше младата жена. Опитваше се да открие в зрялото лице чертите на похотливото дете. Или търсеше тези на страстната й майка. Елен седеше с наведена глава. Между тях се усещаше известно притеснение, по-силно от бегло смущение. Дали си спомняше за изминалата нощ? Дали съжаляваше или пък се страхуваше, че той ще опита отново да преживеят същото.

— Никога ли не излизаш сутрин? — поинтересува се той.

— Ставам късно. И затова пазарувам привечер. Няма начин да не ме намериш вкъщи по това време.

— Имаш ли вести от съпруга си?

— Никакви след последната телеграма. Чакам го. Наистина е много мило, че дойде…

— Съвестта ме гризеше — неочаквано заяви той. — Вярваш ли ми? Толкова се развълнувах, когато те видях отново, че не знам къде ми отиде акълът… Ако си спомняш, ти ми разказваше за родината, а аз едва те слушах. Пъпчивата хлапачка е станала истинска жена, седеше тук, съвсем близо до мен…

Тя махна отегчено с ръка.

— Стига сме говорили за това! Можем да отидем в една бирария на улица „Конвенсион“. Не е далеч…

— Кухнята им добра ли е? Ходила ли си там?

— Да — тя го погледна извинително. — Да, с Жан, два пъти…

— Отлично, да довършваме питиетата си и да тръгваме.

Тя смачка цигарата си в пепелника и попита:

— Какво искаше да кажеш с това, че те гризе съвестта?

— Ами че забравих всичките си задължения… Трябваше първо да те попитам как са родителите ти. И така, как са те?

Лицето на Елен се стегна. Тя замълча, после на един дъх допи чашата си.

— Татко почина — отрони тя. — В началото на войната…

— О! Моите съболезнования. От какво? Боледуваше ли или стана неочаквано?

— Предпочитам да не коментирам това.

— А майка ти — Анет?

Горчива усмивка се появи на устните й.

— Радва се на добро здраве. Тя е непоклатима…

— Не е остаряла, нали. Все пак не трябва да е много над четирийсетте.

— Да, наистина! — сухо каза тя. — На възрастта, на която баща ми почина.

— Още ли е толкова руса, толкова пищна?

— Не се е променила. Годините сякаш не се плъзгат покрай нея. Ще я познаеш от пръв поглед.

Той на свой ред загаси цигарата си и бавно кръстоса крака. После тихо се разсмя и поклати глава.

— Ще ти доверя нещо. Нали няма да се сърдиш?

— За какво да се сърдя?

— Бях влюбен в нея. Или по-точно не влюбен, а обзет от лудо и непреодолимо желание…

— Не си бил единственият!

— Не зная как успях да се въздържа и да не я взема в прегръдките си.

— Защо си се въздържал? — нападна го тя. — Ако толкова си я искал, не е трябвало да се сдържаш. Не мисля, че щеше да те разочарова.

— Но, Елен, става дума за майка ти! Интелектуалка, артистка, жена от обществото…

Младата жена избухна в саркастичен смях.

— Все страхотни причини!

После рязко скочи на крака. Той невинно я попита:

— Още ли живее в къщата ви в Тюрго?

— Разбира се! А като каза къщата… Ти я познаваш, идвал си…

Тя нервно седна до него. Сянка от ядна мъка премина по лицето й, но гласът й прозвуча буйно и глухо.

— Несъмнено те е завела в стаята, която наричаше свое убежище?

— Ако говориш за стаята, в която рисуваше — да. Спомням си картините й: една Леда, една Диана, също…

— Чиста порнография! Да! Мръсотии, които показваше на тези, които наричаше посветени! Тези посветени тя предварително си ги набелязваше. Гледката ги предразполагаше, особено след обяснението, че за модел на Диана е била самата тя.

— Говориш така, сякаш я ненавиждаш!

— Тя уби баща ми! — заяви тя с отвращение в гласа си.

Видя я мъчително да преглъща, после по миглите й заблестяха сълзи, които тя напразно се опита да задържи. Пое си дълбоко и уморено дъх и продължи.

— Впрочем защо да не ти кажа истината? — възкликна глухо. — След като се връщаш, рано или късно ще научиш всичко. При нас не остават тайни. Новините обикалят от уста на ухо по-бързо от телеграф. Като развален телефон, както се казва. Баща ми знаеше, че тя си е имала любовници. Но всеки път й прощаваше, защото беше добър и искрено я обичаше. Тази идиотка мислеше, че играе игричките си в пълна тайна! Като че ли можеш да скриеш нещо от винаги дебнещата прислуга! Като че ли може да се пазят дълго в тайна нейните безсрамия! Накратко един ден чашата на търпението преля. Когато баща ми я намерил с Франсоа и Роз… Тримата голи в едно легло.

Тя за миг замълча.

— Нищо не каза. Отиде на работа. Намерили го мъртъв на другия ден. Погълнал цяло шишенце приспивателни. Избухна скандал. Прислужниците се разприказваха. Признаха си всичко пред полицията… И това не попречи на Кристоф да се ожени за мен. Доста смелост му е трябвала, нали? Ето защо ще му бъда признателна до края на живота си. Ето затова се отвращавам от себе си, че му изневерих… Защото се бях заклела да не приличам на майка си…

Роже бе дошъл с намерението да подхвърли съвсем случайно в разговора името Сирил Планата. Отказа се от намерението си.

— Извинявай, че ти припомних тези мъчителни моменти.

— Хм! При всички случаи щеше да разбереш… И ще научиш още доста истории, за другите, защото доста неща се случиха в твое отсъствие! Като че ли всички жени у нас са курви, а мъжете им сводници. Дори аз! Смяташ ме за лека жена, признай си! Но не го заслужавам. Просто останах вярна на детската си любов. В нашите закачки, Роже, имаше чистота и невинност. Поне така виждам нещата. А това, което се случи онази вечер, нека го наречем отклонение… нищо повече! Вече всичко дойде на мястото си… И най-вече да не говорим повече на тази тема. Не съм гладна, но да обядваме все пак.

Излязоха на булевард „Феликс Фори“, завиха по улица „Конвенсион“ и малко по-нататък откриха бирарията, за която спомена Елен. Бутнаха вратата. Посрещна ги чудесната миризма на кухня. Имаше много клиенти, улегнали и сериозни, което предполагаше, че заведението не се съобразява с купонната система след войната.

Салонният управител ги поздрави непринудено, като човек, който има повече клиенти, отколкото са му необходими. После позна Елен.

— Както обикновено? В малката зала? — попита той. Тя потвърди. Там сервираха всичко забранено, далеч от всякакъв контрол.

— С какво ще започнете — чинцано, мартини? — предложи той, когато те седнаха на масата.

— Чинцано — каза Елен, после се обърна към Роже.

— Обичаш ли кисело зеле? Тук го опитах за първи път. У нас е непознато. Превъзходно е.

Той прие. Напрежението, което го бе обзело при напускането на апартамента, се разпръсна още с първата глътка на аперитива и първата цигара.

— Предпочитам нашия ром — заяви младата жена.

— Пийвам си… Знаеш ли, даже съм се пристрастила… Ще видиш колко нови коктейли се предлагат. Някои са отлични.

— Но не и за здравето. Трябва да внимаваш!

— И да се оставя на кока-кола? Пил ли си Куба либре? Газирана напитка, която се продава в малки бутилки. Производителите не ги напълват изцяло, така че остава местенце точно колкото за необходимата доза ром. Някои много го харесват. На мен повече ми прилича на лекарство, на някакъв сироп против глисти…

Сравнението, което направи, я разсмя. Вече им носеха голямо димящо плато и тя загаси цигарата си. Донесоха им и две халби бира, която не бяха поръчвали. Започнаха да се хранят, в началото мълчаливо като дегустатори, после Елен остави приборите си в чинията.

— Няма нещо, което да се сравни с френската кухня — обяви тя. — У нас откриха френски ресторант, в Песион Вил, нависоко, където е хладно. Държат го французи. Можеш да се нахраниш добре там. „Пикардия“ — спомняш ли си името…

— Често ли го посещаваш?

— Да, Кристоф ме води. Срещаш се с висшето общество на Порт-о-Пренс. Той е задължен да посещава ресторанта поради естеството на работата си.

— Какво прави сега в Англия?

— Надява се, че ще намери работа. Нали трябва да се възстановяват разрушенията. Все пак е архитект, нали?

— И ако си намери работа, няма да се връщате в Хаити?

— Да, и малко ме е страх. Но докато не стане сигурно, аз няма да се върна.

— Тази идея не те ли ужасява?

Тя се поколеба малко.

— Не знам… У нас една жена без деца няма какво да прави, но никога не скучае. Има толкова приятели, прави посещения и й правят посещения… така че нямаш минутка свободно време. Винаги си зает. Безделието не ни оставя време за отдих!

— Какъв живот води Дафне?

— Сестра ти ли? — учуди се тя. — Какъвто водят всички. Визити, коктейли, балове… Флиртува, своеволничи…

Тя се приведе към него и поверително заговори.

— Ще ти кажа… Дафне се развлича, за да избяга от безделието. Чака завръщането ти с нетърпение. Със сигурност те обича много, но освен това и искрено ти се възхищава! Баща ти й насади този култ към по-големия брат. Трябва да чуеш как говори за теб на приятелките си. Направо им замайва главите. Така че още преди да са те видели, всичките са повече или по-малко влюбени в теб!

— Значи ще съм доста зает — пошегува се той.

— Не е смешно! Подготви се за цяла армия жени, които ще тичат по петите ти!

Тя закри устата си с шепа и се изхили. После се успокои и уточни.

— Без да смяташ Люси като капак! И тъй като всички знаят или подозират на какво си я научил… Ще видиш какво ще стане!

— Така ли! Само че аз не се прибирам, за да се забавлявам, а за да работя!

— Само че ще бъдеш бясно преследван от уличници!

— А за уличниците, за които говориш… Причисляваш ли към тях и Дафне?

— Що за въпрос? Тя няма да те гони, нали ти е сестра. Не става и дума за прелюбодейство… Но ако говориш за поведението й, за целомъдрието й… Ами доста е вятърничава, непредпазлива… но не мисля, че е прескочила границите на флирта. Само че тези граници са доста разтегливи… само една стъпка в повече, и хоп! — намираш се от другата страна!

Отпи продължителна глътка от халбата и добави:

— Мислех, че ще кажеш като теб. Да, и аз станах уличница като останалите.

— Хайде да не говорим за нас! Нали така искаше? Елен, намирам, че прекалено се въодушевяваш. Беше ли си пийнала, преди да дойда?

— Може би, докторе.

Тя отдавна не се хранеше. Съвсем неочаквано пъхна ръката си под тази на Роже.

— Слушай, скъпи, имам ти доверие. Признах ти неща, от които се срамувам, за които даже като си помисля, се изчервявам. Беше ми нужна смелост, дори себеотрицание… Така че можеш да ми върнеш жеста и да ми засвидетелстваш поне малко искреност.

— Какво искаш да кажеш?

— Отлично знаеш. Кажи ми за Люси!

— Няма какво да ти кажа.

— А не, имаш! Защо я изостави? Каква бе причината да скъсаш с нея? Можеш спокойно да се довериш на стара приятелка като мен. Заклевам ти се, че няма да кажа на никого!

— Значи така? — промълви тъжно той. — Люси, винаги Люси… Защо толкова се притесняваш заради нея? Нали каза, че това е стара история… И аз от доста отдавна не се сещам за нея!

— Все пак трябва да си наясно защо я заряза, дори без една дума!

— Слушай, случвало ли ти се е да умираш от глад, сядаш на масата и изведнъж се усещаш преситен… Да не можеш да преглътнеш залък повече! Нещо подобно стана и с нас!

— Глупости!

— Най-напред не съм я изоставил без една дума. Защото й казах една, една-единствена. Дали разбра? Или не можа да разбере? Съжалявам, това е.

— Тогава повтори ми тази дума!

— Няма да ти помогне…

— Думата, Роже, кажи ми думата и ще те оставя на мира…

— Добре, но би ли ми обяснила преди това защо толкова се интересуваш от Люси и от тази раздяла. Това съвсем не е твоя работа!

— Защото изпитах някаква радост, когато видях съперницата си в калта. Но също така исках да знам защо е паднала там.

— Ти мразиш и нея!

— Вече не. Дори сме приятелки.

— Само че ти от чист садизъм искаш да знаеш, нали? За да се гавриш с нея, да блестиш пред нея. Да я гледаш и да си мислиш: Аз зная инструмента за мъчение, който ти причини толкова страдания. Всички жени сте такива!

Тя измъкна ръката си и се втренчи в почти пълната чиния пред нея.

— Грешиш — глухо измърмори. — Не съм такава чума, за каквато ме смяташ… Да, любопитна съм… Ще се опитам да ти обясня… Когато ти скъса с Люси, бях като гръмната. О! Не хранех надежда, че ще се върнеш при мен. Така или иначе ти бях отказала това, което тя после ти даде. Но тя беше мой враг, толкова интимен, че нещастието й рефлектираше върху мен… Бях засегната също толкова, колкото и тя… И започнах да си задавам въпроси. Защо? Какво направи Люси? Каква е грешката й? Дали и аз бях допуснала същата грешка? Дали и с мен бе станало така? Можеш ли сега да ме разбереш?

— Почти. Но ти доста си се объркала.

— Казаха ми, че съм невротичка… Това е естествено с майка като моята! Какво чудно има? И ти сам каза, че това е стара история. Е, добре! Само че хората от векове се опитват да изяснят някои събития от Древната история. Всичко, за което те моля, е да разясниш едно историческо събитие, събитие от нашата младост. Не мисля, че молбата ми е неизпълнима.

— Но тайната, която ме молиш да ти поверя, принадлежи само на Люси и на мен. Не мога да я предам!

— Лъжеш! Тя никога не можа да си обясни твоето поведение. Чуваш ли, никога! Тя ми го каза. Мислеше си, че аз зная нещо и ми се подмазваше, за да разбере истината. Как бих могла да й я кажа?

— Но би искала да я знаеш, сигурно повече от нея!

Тя се намръщи и наведе глава. Подсмръкна един или два пъти и той помисли, че плаче. За такова дребно нещо! Но после видя сухите й очи и вледеняващия поглед. Тогава си каза, че е от многото алкохол — нали беше споделила с него, че е склонна към пиянство. Това обясняваше и празните й приказки, на които обаче придаваше прекалено значение.

И въпреки това, въпреки желанието му, мистерията около Люси, тази тайна, поддържана и от Роже, за тяхната връзка и тяхната раздяла, дори за същността на младата жена — тази мистерия се засилваше от упоритостта на Елен и възбуждаше интереса му към жертвата. Той също искаше да узнае истината, дори и тя да е без значение за него, въвлечен като чужденец в тази история.

Но ако той знаеше тази истина, би ли се поколебал да я сподели с Елен? Не, реши той, защото тогава тя би се успокоила. Но при все това не беше съвсем убеден. Той си припомни прочетеното за Анет и съвсем естествено, че нейният черен любовник е заел мястото на съпруг на Люси.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос? — попита той.

— Питай! Аз съм по-откровена от теб.

— Какво мислиш за Сирил Планата?

— Нищо. Познавам го колкото теб. Не се е променил. Той си е негър!

— Изневерява ли на жена си?

— Вероятно.

— А тя?

— Не съм й светила. Но тя може спокойно да си има любовници! Не виждам в това никаква връзка нито с миналото, нито с моя въпрос.

Той изчака малко, преди да продължи.

— Наистина ли искаш да чуеш думата?

Тя подскочи и обърна лице към него. Очите й искряха.

— Леоган — каза той.

Тя разтърси глава. Започна да размисля, да съпоставя фактите, като не спираше да повтаря.

— Леоган… Леоган… Не намирам… Не, нищо не разбирам.

После внезапно силно стисна ръката му.

— Сетих се. Тя е имала любовник в Леоган, нали? Така ли е? В действителност тя преди много често ходеше в този град… Тя ти е изневерявала… Бедничкият ми! Накарала те е да страдаш, тази уличница!

Той не отговори. Не беше убеден, че става въпрос за любовник. Имаше нещо друго. Роже бе говорил за съперник. Нямаше никакъв смисъл да пази такава тайна в дневника си, още повече Люси би се чувствала виновна и не би повдигала непрекъснато въпроса за това. Той извика сервитьора, поиска сметката и плати. — Ще те изпратя — каза. — И ще се целунем братски, тъй като няма да се видим преди завръщането и на двама ни в Хаити…

Тя съпоставяше мислите със спомените си. Челото й упорито се бърчеше. Все още търсеше решение на загадката. Той изпитваше желание да се изсмее при мисълта, че любопитството може да е и голямо наказание. Сигурно ще прекара доста безсънни нощи, ако този въпрос продължи болезнено да я тормози.

Излязоха от заведението и направиха няколко крачки заедно, когато тя рязко спря.

— Не — каза, — да се разделим тук. Не ме изпращай. В състояние съм да ти предложа питие и… не съм достатъчно сигурна в себе си… Както виждаш, дори не те целувам…

Той я проследи как се отдалечава — малък приведен силует. Не бе уредил нещата. Предположи, че ще изпие няколко чаши ром в момента, в който остане сама.