Робер Гаяр
Вале купа (13)

XIII

Усмихвам се, разказвайки си тази случка… Беше ме изпълнила с гордост. Не беше малко нещо да завладееш госпожа Боасрон. Положението й в обществото на Порт-о-Пренс бе на висота, красотата й бе всеизвестна, както и таланта й, въпреки че се намираха някои, които се опитваха да се подиграват зад гърба й. След това, само след няколко дни размисъл, промених гледната си точка.

Бе съвсем очевидно, че благодарение на умело изчислено и осъществено усамотение негърът Франсоа бе получил същото благоволение като мен. Под идеалния претекст, че позира като модел на една артистка. Отвращавах се, че съм минал оттам, където е влизал един негър: Че е получил така жадуваното удоволствие с една бяла жена, чиято раса за него бе блян. Озлоблението, което изпитвах, отговаряше на омразата ми към това същество. Плътта й я караше да взема който и да е партньор, дори почти животно, само и само да задоволи развратните си наклонности.

Несъзнателно пренесох отвращението си от нея към Елен. Известно време я избягвах. Въпреки това един ден бяхме излезли на разходка в Кроа де Буке. Случайно се отделихме от компанията и останахме сами сред храсталаците. Със сигурност Елен го бе подготвила с обичайната си ловкост и хитрост. Веднага се възползва от усамотението ни, но аз вече не бях наивникът, който се задоволява с лъжливи и незадоволителни опипвания. След няколко бързи докосвания пожелах да получа и от нея това, което бях получил от майка й. Бях сигурен, че ще успея. Сгреших. Елен започна да се бори, отказа, стисна ръце между краката си и изобщо не ме допусна до толкова жадуваното местенце.

Вбесих се така, че почти бях готов да й разкажа за случилото се между Анет и мен и цинично да я упрекна, че не спазва фамилните традиции. Според мен бе несправедливо. Бях получил сексуалния подарък от Елен, но имах право само на една част от него, докато изцяло бях притежавал майката. Единствено страхът от скандала, който своеволието на това безмозъчно момиче можеше да развихри, ми попречи да говоря. Презирах я. Отсега нататък щяхме да бъдем само добри другарчета. Впрочем съвсем скоро в живота ми щяха да се появят доста други момичета и преди всичко Люси. Мисля, че връзката й с мен я накара да страда достатъчно, но все пак това не я възпря да задоволи желанията ми.

За нещастие, както бе отбелязала Анет, нашият климат предразполага към разпуснат живот и покварените нрави по островите са добре познати. От известно време усещах, че ми липсва нежност, но не бях съвсем закъсал, че да се хвърля на коя да е от нашата компания. Страхувах се да не бъда отблъснат и така да стана обект на подигравки от страна на приятелите си.

Споменът за Анет, за нейната мека, готова и податлива плът, започна да ме преследва. Забравих за негъра, на който със сигурност се бе отдала. С който можеше да утоли глада на плътта си. Аз самият много се нуждаех от това. Трябваше да я видя отново, което не беше трудно да се организира. Достатъчно беше да разбера ангажиментите на Елен, за да знам, че Анет е сама. Изобщо не слагах в сметката присъствието на прислугата. Тя винаги можеше да ги изпрати някъде. А съпругът й беше на работа.

И така, пристигнах в къщата един ранен следобед. Всеки миг щеше да се разрази буря, но до този момент отекваха само далечни гръмотевици. Страхотно оправдание да потърсиш подслон. Почуках на вратата. Отвори Роз. Тя ме бе виждала, следователно ме познаваше, но решително ми препречи пътя.

— Няма никой — каза.

Лицето й бе смръщено, сурово и излъчваше неодобрение.

— Не търся Елен, а майка й.

— Госпожа Боасрон е заета. Ако имате съобщение, оставете го. Ще й го предам.

— Кажете й само, че съм идвал да се осведомя за нея. Предайте й моето уважение.

Почувствах се измамен, но не настоях. Въпреки очакваната буря прозорците на къщата бяха широко отворени, за да може свежият въздух да разхлади зноя на тропиците. Притичах до един от прозорците. Беше доста висок, за да мога да видя какво става вътре. Но чух гласове, подхилване, шепот.

— Предполагам, че оттук ще хукнеш към завода?

Говореше Анет. Наистина това беше само шушукане, но бях толкова близо, че можех да различа думите. Познах също тембъра й по няколкото остро произнесени тонове.

— Трябва да го подготвя — отговори мъжки глас. — Не мога да му сервирам това изневиделица.

Той пропускаше някои „р“-та като цветнокожите от южната част на острова.

— Баща ти изпълнява всичките ти желания, всичките ти фантазии. Не ми казвай, че договорът надвишава неговите финансови възможности. Работите ви вървят добре, а тази е толкова обещаваща!

— Да! Но не аз държа ключа от касата. Ако ставаше въпрос само за мен…

Анет въздъхна. Настъпи продължително мълчание. И отново тя го наруши.

— Не… — каза — остави ме. Мисля, че получи достатъчно, нали?

— Аз съм във форма и съм готов отново… Остави ме да го направя!

— Не! Мисли за нещо друго!

— Защо се държиш така? На теб също ти харесва, и ти…

— Когато ми донесеш подписаната полица, тогава ще видя. Но само тогава, преди това няма да получиш нищо повече!

Мъжът се изсмя.

— Ти си се побъркала!

— Получи това, което искаше. Затова не настоявай. Дори бях прекалено добра. Трябваше да ти поставя условията предварително.

— Само един път, още само веднъж… За да ме насърчиш! Помисли, все пак аз ще се изправя срещу стария…

— Не ми казвай, че те е страх от него!

Анет отново въздъхна и отново настъпи тишина. После се чу запъхтяно дишане на двама души, слабите протести на отстъпваща жена, която малко по малко започва да участва в действията на партньора си, които не бяха трудни за досещане.

— Боже мой! — измърмори тя. — Колко съм слаба с теб… Хайде, побързай… и най-вече внимавай!

По шумовете, които идваха отвътре, по въздишките и стенанията разбрах, че мъжът добре запълва времето си. Анет повече не се оплакваше и изглежда се отдаваше — яростно, неудържимо, алчно. Срамувах се, че подслушвах. Но бях завладян от все по-силно любопитство. Исках да видя кой е моят заместник и щастлив съперник.

Прецених височината на прозореца. С малък отскок бих могъл да се хвана за перваза. А с леко набиране на мускули ще успея да хвърля един поглед в стаята. Така и направих, като внимавах да не вдигам шум.

Гледката, която се разкри пред очите ми, ме ужаси. Беше като кошмарни съновидения. Между белите закръглени бедра на Анет с ритмични тласъци — мощни, нелепи и отвратителни — се движеше едно черно тяло.

Това отблъскващо съвкупление ме изпълни с погнуса. Докато спазми разтърсваха Анет, имах време да видя очите й — изцъклени и забелени. Различих чертите на мъжа, който я обладаваше. Сирил Планата! Той се задоволяваше, издавайки смешни звуци, които партньорката му приемаше с неописуемо безсрамие. Никога не съм изпитвал по-силно желание да повърна. Бялата, прекрасната, страстната Анет се отдаваше на плътски наслади с негър, който вонеше като див звяр.

Скочих на земята и се втурнах в отчаяно бягство, далеч от тези тела, по-отвратителни от най-скапаната купчина нечистотии. В устата ми горчеше. Най-после небето се продра. Дъждът ме охлади, но не спирах да си повтарям: Сирил Планата, Сирил Планата. Синът на собственика на завода за преработка на кокосови орехи, богат наследник, чиито милиони никога няма да направят кожата му поне мъничко по-бяла.

По-късно се заклех никога повече да не виждам Анет.

Въпреки желанието, което изпитвах към тялото й. Припомних си фрагменти от разговора, който бях подслушал. Всичко се изясняваше. Анет се отдаваше на Сирил, за да получи чрез него застрахователен договор за компанията, чийто управител беше мъжът й. Беше ли й навик така да урежда нещата? Напълно възможно. Към лесно възбудимата си истеричност, тя добавяше острия привкус на облагата…

Несъмнено капризите на това необикновено създание бяха причината, която ми попречи да се привържа към жените. След Анет търсех забрава при младите момичета, които не бяха такива свирепи сладострастници. Които обичаха не по-малко насладата, но не бъркаха душата и сърцето си с половите си органи.

Никога не съм обичал някого. Не обичам и жените, независимо от това какво мислят те по въпроса. Между мен и тях винаги има тънки лъжи, които оставят илюзиите им ненакърнени. Илюзията за щастие все пак е щастие. Нямам угризения на съвестта. Не се чувствам отговорен. На младите момичета не казват нищо за живота, но после ги молят да кажат мнението си за него, без да го познават. Как да различат тогава истинските си чувства? Кое ще премине и кое ще остане? Чия е грешката? Те са лесна плячка. Що се отнася до тази уличница Люси, тя ме преследва упорито. Казва, че си задавала въпроса „Защо?“. Винаги избухвам в смях при мисълта как седи, опряла брадичка на ръката си, да си повтаря „Защо. Защо, защо?“.

Първо мислех да не й отговарям. После ми дойде идеята да й подхвърля ключа на загадката. Но един ключ, който би могла да използва, само ако е интелигентна. Ако е глупачка, той би й поставил нова дилема. Само една дума: „Леоган“.

Пак ще кажат, че съм жесток и коравосърдечен. Люси ми достави наслада, толкова много наслада. Но по дяволите, аз също щедро я дарявах с удоволствие. Бог е свидетел с каква жаркост го приемаше тя!

Известно време считах, че Люси ще бъде единствената, която може да ме задържи. С всеки ден между нас се изграждаха все по-здрави връзки. По едно време даже мислех, че не мога да живея без нея. Станала ми беше необходима като наркотик. Но тези връзки бяха връзки на плътта. Нито сърцето, нито душата взимаха участие. Отвратиха ме опитите й да си осигури власт над мен, да ме притежава като възбужда сетивата ми. Но тя се лъжеше, защото в любовта от самия мен винаги оставаше една част някак настрани, като зрител. И после, внезапно, истината ме озари. Тялото, което прегръщах с толкова жар и радост, беше само една измамна обвивка. Бях се хванал в капана, тя ме беше измамила. Беше само една разгонена самка, с която задоволявах нагона си.

Когато очите ми се отвориха, намерих сили да реагирам, за щастие. Направих го без колебание, грубо и окончателно скъсах. Отлично знаех, че за всички, които познаваха нашите отношения, това скъсване дойде неочаквано и необяснимо, още повече, че вече се обсъждаше възможността скоро да се оженим. Има хора, които доброволно се освобождават от любимото си животно — куче или котка, защото е краставо, както казват. Животното не знае, че е болно, така че не е необходимо да го наказваш. Но Люси знаеше неизлечимия си порок. Не можеше да не знае, че ми се подиграва, подпомогната от доверието ми. Това не мога да й простя никога!

От писмото й стана ясно, че тя не знае какво зная аз. В противен случай би си посипала главата с пепел, не би посмяла така упорито да настоява.

Бях толкова огорчен, толкова обезсърчен, че дори не страдах. Дори сега, когато си припомням изживените интимни моменти, не изпитвам съжаление, само отвращение, повдига ми се… Като си помисля, че можех да се оженя за нея! Баща ми казваше, че има два вида жени. Едните са за забавление, като Елен и може би Анет. Другите са част от собственото ти тяло, съществуват във всяка фибра на съществото ти. Те са ти най-скъпи, защото ти изглеждат единствени, неповторими, създадени от някакво различно вещество. Не като останалите. Какво би станало, ако Люси бе заела това място? Ако бях научил истината много късно? А-а! Колко е глупаво да си водиш дневник! Потъваш в мрака на ретроспекцията въпреки отличното съзнание, че няма да намериш нищо, че е толкова ненужно да се връщаш в миналото, колкото е безполезно да си казваш и „ако“…

Спомням си какво се случи с малката Марта Пинша, с това прекрасно създание. Беше толкова горда с бялата си кожа, с потеклото си, останало от два века без примеси на кръв. Омъжи се за един от най-добрите представители на бялата раса в колонията, за аптекаря Буфемон. Двойката замина на почивка в Нови Орлеан. Един ден Марта излязла сама да поязди в полето. Но паднала. Когато дошла на себе си, над нея се бил надвесил негър. Лицето му било ужасно, наблюдавал я похотливо. Припаднала от страх. След няколко месеца роди бебе мулатче. Тогава вероятно си е помислила, че вонящият негър я е изнасилил. Не може да е било другояче. Съпругът й и тя подали оплакване. Започнало издирване. Намерили негъра и мисля, че бил обесен или линчуван… Но мина година и Марта отново роди момче, също толкова черно като първото. Пред двамата се изправи мъчителният въпрос: В чии жили течеше черна кръв? Решиха да се разведат по взаимно съгласие… Това бе най-доброто, което можеха да направят… Според мен мъж и жена, които нямат доверие в своя партньор, не могат и да изпитват наслада от връзката си…

И

Написаното свършваше така. Рязко, със започнала и увиснала мисъл. Дали авторът се бе убедил в безполезността на дневника си? Защо тогава не бе унищожил тези редове? Така или иначе за непосветения читател те бяха на места доста загадъчни. Тайната на Люси оставаше все още забулена. Коя беше тя? Чудовище? Уличница? Курва? Ловка комедиантка? Този случай изостряше любопитството му. Колкото до самия автор, той не се представяше в благоприятна светлина. Нито себе си, нито характера си, нито чувствата си.

Във всеки случай тази картина съвсем не съответстваше на спомените му за неговия приятел. Естествено като се остави настрана разюзданото търсене на плътски наслади и неуморното тичане по жени.

Той признаваше своята жестокост с жените. Жаки го бе потвърдила. Също и Елен, но по-дискретно, вероятно защото времето хвърляше булото си и променяше очертанията на болнавите спомени от миналото. Сигурното бе, че Роже изпитва отвращение, дори може би ненавист, към черните и цветнокожите. Но войната бе променила чувствата на много расисти, а покойният беше участвал активно в съпротивата.

Между другото тези страници бяха с почти десетгодишна давност. Може би се бе променил.

Все пак всичко това ми дава доста неясна представа за страната, където заминавам, помисли си той. Но дори да съществуваха точни определения за хората, които ще срещне и за тяхното поведение в миналото, може би тези хора също се бяха променили?

Дали омъжената Люси е забравила вече голямата си любов? И тъй като в Хаити всички се познават, каква ли физиономия ще направи Анет при срещата с някогашния си млад и нетърпелив любовник? Впрочем, дали тя беше още жива?

Младият лекар събра листовете. Печката на майка Томази бързо ще ги превърне в шепа пепел… А и десетте години не са ли превърнали всички тези събития в прах?