Робер Гаяр
Вале купа (23)

VIII

Кабинетът бе обзаведен с много старание и още миришеше на прясна боя. Нищо не липсваше. Роже призна, че и той не би го направил по-добре и дори би ограничил постигнатия функционален комфорт. А по отношение на пристигналата от Щатите апаратура, той не можеше и да мечтае за такава. Чудеше се какво още ще пристигне с кораба.

Запали цигара и се изправи пред прозореца. Улицата гъмжеше от народ. Бъдещите му пациенти. Те бодро подтичваха, но ненадейно болестта ги покосяваше…

Неочакван звън го стресна. Отиде да отвори, убеден, че някой е сбъркал адреса. Но пред него стоеше млада негърка, която срамежливо и притеснено го гледаше с блеснали очи. Устните й на пръв поглед бяха прекалено дебели, но след по-продължително вглеждане, видя, че са чувствени. Ослепително бели зъби проблясваха през полуотворените устни.

— Братовчедка съм на господин Давилмар — обясни тя. — Той каза, че ще имате нужда от персонал — за да приема пациентите и да поддържа клиниката. Аз отлично мога да се справя с това. Имам и диплома.

Той не отговори, а продължи да я оглежда. Внезапно тя се усмихна и всичко в нея засия. Може би Дафне вече бе предвидила някой за тази работа?

— Как се казвате? — попита той.

— Името ми е Асефий… Имам осем сестри и съм най-малката. Разбирате ли?

— Почти… Е добре, наета сте, Асефий… Елате утре рано, веднага започваме.

Тя му благодари с дяволито намигване. Той се изплаши, че ще се хвърли на врата му, но момичето се задоволи само скромно да наведе глава и да предложи.

— Мога да правя много неща. Хайде! Изпитайте ме и ще видите!

После си тръгна, като мърмореше благодарности. Той я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше и се питаше дали не е постъпил прибързано. Просто не бе успял да устои на привлекателната млада особа — младо животно, както си помисли. Затвори след нея вратата и се ядоса. Защо се бъркаше Давилмар? Най-малкото можеше лично да представи братовчедка си!

Звънецът отново издрънча. С раздразнение помисли, че Асефий се връща, забравила нещо. Но се озова пред огромен мулат със сериозно лице, който му отправи питащ поглед.

— Доктор Денис?

— Клиниката още не е отворена. Не преглеждам. Елате утре.

— Имам препоръчително писмо от госпожа Люси Планата.

И протегна писмото. Роже го отвори, без да покани посетителя. Беше кратка, отчайваща бележка, с припомняне на голямото приятелство — минало и настоящо.

„Изпращам ти това момче, Ерар Корнелу, който е далечен роднина на мъжа ми. Започна да следва медицина във Венецуела, но парични затруднения го принудиха да прекъсне. Беше блестящ и може да ти бъде много полезен. Ползва се с репутацията на сериозен човек, с големи професионални умения. Не искам да ти натрапвам никого, но наистина ти правя услуга. И ако един ден си ми признателен, ела и ми го кажи. Това ще бъде моята награда.

Люси.“

Роже сгъна листа, пъхна го в джоба си и вдигна очи към посетителя. Изглежда му костваше много усилия да не показва чувствата си.

— Казвате се Ерар Корнелу — каза лекарят. — Елате в кабинета, ще поговорим.

Младият лекар бързо установи, че Люси не е преувеличила качествата на мулата. Той знаеше почти колкото лекарите, при които Дафне държеше да го завлече. Ръцете му бяха ръце на прекрасен оператор и скромността му говореше в негова полза. Момче, на което можеше да се довери, на което можеше да разчита… Отправи си сам това пожелание, преди да каже с преигран груб глас.

— Не ми харесва името Корнелу, така че ще ви наричам Ерар. Става ли?

Мулатът се съгласи с широка усмивка.

— Пробният срок е три месеца — започна Роже. — Това време ще ни е необходимо, за да свикнем един с друг. След това или ще продължим да работим постоянно или ще се разделим. Съгласен ли сте?

Ерар изрази съгласието си с добре овладяна радост в гласа си, без да изпада във възторг. Тази уравновесеност допадна на лекаря.

— Започваме утре — каза той и стана. — Ако видите госпожа Планата, предайте й добрите ми чувства и благодарността ми…

Остана сам. Усмихна се леко при мисълта, че вече има свой персонал. Току-що бе наел двама да работят за него, и то един след друг. Дафне от своя страна се бе нагърбила със задачата и бе издирила негърка на средна възраст, която щеше да въвежда и изпраща пациентите, и един слаботелесен негър за обща работа. Като се имаше предвид природният им мързел, нямаше да си пречат и да се престарават.

Откриването на клиниката Бозит бе обявено публично в пресата. Преди всичко в „Нувелист“, вестника с най-голям тираж на острова. Роже смяташе, че бързо ще разбере на какъв тип клиентела може да разчита. Бързаше да затъне в работа, за да забрави всичко, което не преставаше да го измъчва. Да забрави, че е самозван измамник, че лъже честни хора, и най-вече… Най-вече необходимостта да среща Дафне, да я вижда, да й говори и да знае каква голяма опасност крият за него самия тези отношения.

Здравият му разум налагаше да я избягва, докато тя се омъжи. След това чувствата му към нея щяха да се променят. И въпреки всичко не бе напълно сигурен. Когато мислеше за доброволната саможертва, която беше длъжен да направи, глухо и мъчително безпокойство стягаше гърлото му.

Трябваше да прекарва колкото е възможно по-малко време в Песион Вил. В клиниката имаше стая за спане и баня, което му даваше възможност да живее самостоятелно. Той обходи стаите. Бяха студени като операционни зали.

 

 

Дафне така тресна слушалката на телефона, че слепецът, който се люлееше на стола си на терасата, подскочи.

— Какво се е случило? — неспокойно попита той.

— Роже! Няма да дойде на обяд. А беше обещал! Още един ангажимент. От три дни не мога дори да ги преброя!

— Защо се ядосваш? Предпочитам да имам трудолюбив син вместо лентяй. И още нещо, можеш ли да ми обясниш защо присъствието на брат ти изведнъж стана толкова необходимо за теб? Прекрасно живя без него десет години!

— Добре! Няма никакъв смисъл да казвам нещо против Роже! Винаги бъркам. Но не съм вече дете, татко! Въпреки че непрекъснато ми го натяквате. И никой не може да ме разубеди, че брат ми се държи отвратително. Получихме поне десетина покани, аз и той. Благоволи да отговори само на една и то по какъв начин. Ясно е, че тази уличница Лизбет има заслуга за това, но не виждам защо се държи като грубиян! И преди всичко Лизбет го излага ужасно пред бъдещата му клиентела.

— Той познава работата си по-добре от нас — опита се да защити Роже господин Денис.

— Глупости! Болните, които отиват при него, защото мислят, че клиниката е отворена, той препраща при колегите си. Защото още не се бил установил! Но по този начин той никога няма да го направи.

— Не си справедлива. Може би не е погрешно един нов лекар да изпраща болните при колегите си.

— Ти винаги го защитаваш. Да не говорим повече… Ще мина през клиниката днес следобед.

— За да шпионираш?

— О, каква грозна дума! Може би той има нужда от защита… Виж, татко, намирам, че за един мъж, който толкова е погълнат от работата си, прекалено често приема Люси Планата…

— Люси? — учуди се господин Денис. — Какви ги приказваш? Кой ти каза това?

— Тя самата! Не съм шпионка, нито съм ченге. Срещнах я във френската книжарница. Призна ми, че често посещава Роже в клиниката. Дори му намерила помощник, от когото той бил много доволен. Тази жена е толкова нагла!

— Какво те засяга всичко това?

 

 

Тя взе такси, което в Хаити наричат линия, слезе близо до Шам дьо Марс и тръгна пеша по „Шемен дьо Лалю“. Въпреки непоносимия пек тя вървеше бързо и решително. При приближаването й множество просяци напускаха бързо сенките, в които придремваха и протягаха ръце. Без дори да ги погледне, тя им хвърляше дребни пари. Закъснелите обидено я засипваха с хули. Тя повдигна рамене. Беше свикнала. Бе съвсем близо до клиниката, когато видя, че от входа потегля мощна американска кола, пясъчножълта на цвят. Колата на Люси Планата.

Дафне се закова на място от изненада. В стъписването й имаше ярост, пламнала от безочието на тази жена. Замисли се дали не е по-добре да се върне в Песион Вил, без да види брат си. Обърна се и тръгна обратно. Вървеше бавно, размишляваше. После рязко спря. Не! Няма да се признае за победена. Няма да отстъпи мястото си на тази интригантка!

Изведнъж, с проблясък, който учуди и нея самата, тя ясно осъзна, че бъдещето на Роже зависи от нея. Само от нея. Да. Дафне беше сигурна. Беше повече от очевидно.

Роже бе по-голям, но той беше само един мъж. Следователно не притежаваше острото и вродено чувство, каквото е женската интуиция. И естествено не можеше да се усъмни, че Люси Планата е само една авантюристка. Лекомислено създание, което си играе с него, безсрамно го обсебва и ще разруши кариерата му.

Трябваше да отвори очите на този сляп брат. Но не грубо, защото той понякога беше доста необщителен и докачлив. Можеше много лесно да й заяви: Моя малка Дафне, благодаря за добрите ти намерения, но ти се занимавай с твоите работи, а не с моите. Затова трябваше да го просветли с хитрост, да го вкара в правия път, без той да се усети. Ето какво трябваше да направи. И тя чувстваше, че е напълно готова да го направи.

Решително тръгна към клиниката. Влезе. Стените бяха ослепително бели, все още не миришеше на етер, а само на прясна боя. Боязливо натисна звънеца и почака доста време, преди вратата да се отвори. Най-после се появи медицинската сестра. Дафне веднага я позна, тъй като тя я бе наела с препоръките на Жан-Луи Превилиен. Сефилис. Квартеронка, която дълги години бе работила при британските търговци в Ямайка. От тази служба й бяха останали бегли познания по английски и страстта към бейзбола. Беше едра мъжкарана с вид на спортистка. Върху прибраната назад коса бе прикрепена миниатюрна касинка. Носеше чиста бяла блуза с къси ръкави, които откриваха мускулестите й ръце.

— Добра ми Сефилис — каза Дафне, — моля ви да предадете на брат ми, че съм тук, но не искам да го притеснявам. Минавах… съвсем случайно… Качих се да му кажа добър ден.

Метиската закима с разбиране, отвори вратата и помоли младото момиче да влезе в чакалнята.

— Sise, manzelle Dafne… sise^[1] — каза тя и й посочи стол.

— При доктора има болен? — учудено попита Дафне. Чувстваше се леко унижена.

— Moin pa saoue, manzelle Dafne, moin kape pa pati ouvir^[2]…

Глухо недоволство обзе Дафне. Не бе ли малко като у дома си? Защо се отнасяха с нея като с чужда? И нейното протеже имаше нахалството да й говори на креолски! Все едно не знаеше дали брат й има пациент или не.

За сметка на това се поздрави, че не се втурна стремглаво вътре, след като бе видяла Люси. Така брат й нямаше да знае, че тя е забелязала откъде излиза.

Скоро чу твърди стъпки, които кънтяха в коридора и позна толкова скъпия глас.

— Хайде, Гаспар, малко ентусиазъм. Не са необходими три часа, за да се почисти сламата и да се изхвърлят кашоните.

Тя се изправи, за да отиде при него. Сърцето й блъскаше в гърдите при приближаването му. Беше смешно, защото усещаше, че се държи така, сякаш малко се страхува от него.

— Добър ден, Дафне! — възкликна той, отваряйки рязко вратата. — Ти тук? Какво има? Нищо сериозно, надявам се.

— Посещението ми изглежда ти доставя огромно удоволствие! Но разбирам, че няма същата привлекателност като някои други…

— Моментът не е подходящ — имам много работа.

— В такъв случай моля да ме извиниш. Отивам си. Пазарувах в Порт-о-Пренс и ми хрумна да мина оттук и да те целуна.

— Много мило. Само че току-що пристигна един апарат, както виждаш, и…

— В пясъчножълта кола. Видях! — остро го прекъсна тя и веднага съжали за думите си.

— Какво намекваш с тази жълта кола? Не те разбирам…

— Не се насилвай! Не е от значение, а и ти губя времето. Дори не ме целуна!

Той се приближи, небрежно се наведе и докосна бузата й. Опита се бързо да се отдалечи, когато Дафне го хвана за врата и силно притисна устните си в неговите.

— Положих своя печат върху тях — каза тя и избухна в смях. — Ако жената с жълтата кола се върне, обезателно ще направи сцена!

— Не ми харесва как се държиш — промърмори той примирен. — Начинът, по който се шегуваш, прилича на детска игра с кибрит… Хайде — продължи той, след като избърса устните си с кърпичка, — седни за малко. Сърцето не ми позволява да те държа повече на вратата… Как е татко?

Хвана нежно ръката й и я заведе до стола, после се намести срещу нея. Колкото повече я гледаше, толкова по-красива я намираше. Красива, фина, прелъстителна. Тя играеше с дръжката на чантата си, която бе оставила върху коленете си. Хвърли му бърз поглед, забеляза, ме очите му я изучават, дори проникват в нея, и срамежливо сведе погледа си. Пъстрата й рокля сякаш оцвети голата и строга стая. Краката й бяха обути в толкова тънки копринени чорапи, че червените нокти на пръстчетата й прозираха през каишките на обувките.

— За какво мислиш? — разтревожи се тя. — Присъствието ми смущава ли те? Признай си…

Тя направи такава очарователна муцунка, че главата му се завъртя. Той рязко се изправи.

— Трябва да инсталираш апарата — каза.

Тя скочи на свой ред.

— Не те виждаме често в Песион Вил. Татко се оплаква.

— Хайде, тръгвай да пазаруваш — подкани я той. — Ако не бързаш много, върни се да ме вземеш. Ще се приберем заедно…

Тя го дари с лъчезарна усмивка.

— Наистина?

— Ще опитам. А сега тръгвай…

И я избута в коридора. Тя се втурна по стълбището, слезе няколко стъпала и се обърна. Устните й се раздвижиха, като че ли искаше да каже нещо, но не отрониха и дума. Отдолу отново се обърна и помаха с ръка за довиждане. За секунда се разтрепери. Но той още е там, въпреки заетостта си, съзерцаваше я, като че бдеше над нея. Очите му бяха пълни с доброта. Не това студено и твърдо изражение на властен мъж. А малка нежна светлинка, като ласка. Значи така. А тя почти си бе въобразила, че я мрази.

Впечатлението бе мимолетно. Той едва отвърна на жеста й.

Да, наистина едва, но отвърна. Трябва да бъде сериозна и да проумее, че един лекар с практика изобщо не може да си позволи пространствени демонстрации на чувства… Сега оставаше да реши как да прекара трите часа, които я отделяха от срещата им. Мисълта да отиде на кино не беше съблазнителна. Повечето от филмите се прожектираха пред публика, която в основната си част говореше само креолски, не бяха специално предназначени за тях — никой не дублираше на това наречие — затова прожекциите се състояха от отделни парчета, изрезки от стари ленти, обединени от почти всички езици. Получаваше се нещо странно и комично. За младо момиче от добро семейство без придружител кварталът при пристанището със съмнителните си заведения бе забранен. Ето защо тя реши да тръгне по големия централен булевард, където бяха магазинчетата със сирийски платове. После ще изяде един сладолед, докато се рови в дюкянчетата на Гранд Либрери дьо ла Либерте, отворени от всички страни. Тя бодро закрачи по посока на Президентския дворец.

Прекоси улица „Тайор“ като сама се навиваше, че може би преувеличава опасностите, които буйната Люси може да докара на Роже. Впрочем съпругът й скоро се връщаше и всичко щеше да си дойде на мястото. Тя пресече платното, за да мине покрай доминиканската църква, когато забеляза, че от тротоара потегля една кола и спира на няколко метра от нея. Още един досадник, от когото трябваше да се отърве! Пое си дъх, за да отправи гневно нападките си към натрапника. Но клаксонът избибика почти до нея. Изведнъж проумя, че за малко щеше постъпи прибързано и глупаво.

— Ей! Дафне! Какво, по дяволите, правиш под това слънце пеша?

Жан-Луи Превилиен отвори вратата и с мъка се изхлузи от седалката.

— Роже използва колата — обясни тя. — Първо, здравей! А ти какво правиш в този квартал?

— Кой ми го казва! Хайде, качвай се, ще те закарам до Песион Вил!

— Няма да стане! Имам среща с Роже…

— А да отбележа ли, че още не си ме целунала?

Тя се притисна до гърдите му и той я прегърна с дългите си ръце. Целуна я бавно, опитно, без да обръща внимание на дюдюканията на минувачите. Парцаливо хлапе им подхвърли.

— Languette manman ou!

Псувнята ги принуди да се отделят един от друг.

— Освежих се! — каза Дафне. — Винаги ми създаваш неприятности!

Той стърчеше с една глава над нея. Огледа я внимателно, както се разглежда рядко бижу или фино изработена миниатюра. Чертите му бяха мъжествени, той полагаше изключителни грижи за външността си и беше очарователен — някакъв коктейл от цинична непринуденост и черен хумор. Младите момичета безумно се увличаха по него, но успехите му не го правеха високомерен. Той ги приемаше с дискретност, пазеше ги в пълна тайна, но сега целуна така невъздържано Дафне насред улицата, защото просто не можа да удържи влечението си към нея. Искаше да се наслади изцяло на удоволствието от срещата им.

— Свободна ли си? — попита. И без да изчака отговора й, заяви. — Аз също. Хрумна ми велика идея. Само чуй — Кабан Шукун отваря много рано. И е на пет минути оттук, само десетина километра. После три валса, две буги-буги, две уискита и няма да усетим, че е станало седем. И те водя при брат ти. Става ли?

— Страхотно, дон Жуане! Помогни ми да се кача…

Жан-Луи потегли с бясно форсиран двигател, зави по булевард „Освал Дюран“ и излезе на булевард „Лувертюри“.

— Поддържам старателно формата си на безделник. Харесва ми и си търся компания, която да последва примера ми и да сподели пороците ми. Искаш ли да си ти?

Тя не отговори. Чувстваше, че я наблюдава с ъгълчето на окото си, иронично усмихнат. Тя познаваше безделието, за което говореше той. С усилено практикуване в леглото…

В действителност желанието му бързо се изпари. Може би тя щеше да издържи по-дълго от краткотрайните му увлечения. Във всеки случай тя бе наясно, че много бързо ще й изневери. Но имаше ли значение? Тя щеше да се омъжи и тогава щеше да има повече свободно време. Щеше да му се отплати със същото… В крайна сметка, щеше да го изпревари.

— Видя ли се с брат ми? — внезапно попита тя. — Е? Какво мислиш за него?

— Много симпатичен. Но предпочитам сестра му пред него.

Тя се разсмя.

— Защо не дойдеш на вечеря? Тогава ще имаш и двамата до себе си.