Джоана Линдзи
Нежен вихър (1)

ПРОЛОГ

1874, резерватът Сан Карлос, Аризона

Пумата бе огромна — сигурно тежеше поне деветдесет килограма и бе дълга не по-малко от два и половина метра. Високо горе в планината, изтегната върху скалата, тя прикова очи на двадесетина крачки по-надолу, където склонът преминаваше в широка площадка. Там, сред високите борове, бяха завързани около две дузини млади мустанги. Макар да не подухваше и най-слаб ветрец, който би довял някаква миризма, те тъпчеха неспокойно земята, защото долавяха присъствието на дивата котка.

Внезапно котката почувства опасност. Тя съзря двамата мъже, поели нагоре по виещата се планинска пътека — водеха още седем коня, за да ги завържат при другите. И двамата бяха съвсем млади и изглеждаха почти еднакво: тъмна, загоряла кожа, свободно спуснати върху раменете черни коси, носеха мокасини, дълги бели набедреници от еленова кожа обгръщаха мускулестите им крака. Единият обаче бе висок; късо черно елече покриваше едрите му гърди, а другият — доста по-нисък, с бяла памучна риза с дълги ръкави, бе препасан през кръста с патрондаш.

Пумата се надигна и скочи от скалата — новодокараните коне вече бяха вързани при другите. С предпазливи стъпки тя се насочи към двамата млади мъже. Единият бе полуапах, а другият — по-високият — въобще не беше индианец.

Вторачени в огромната пума, двамата замръзнаха по местата си. Как така не бяха доловили присъствието й? Всичко сякаш бе неподвижно освен конете, които не преставаха да се вдигат на задните си крака.

Високият мъж протегна напред ръка — пумата намали разстоянието помежду им, без да престава да ръмжи предупредително. Котката отърка глава в протегнатата ръка и обви тялото си около голите крака на мъжа. След миг прокара цялата светлокафява дължина на тялото си под дланта на човека и се отдалечи, за да се настани на равното парче земя на по-малко от метър встрани.

Били Улф издиша съвсем бавно, за да не го чуе другарят му. Ръцете му щяха да се разтреперят всеки момент, а това щеше да е унизително.

— Кучи син! — изруга Били на езика, на който приятелят му го бе научил, и понеже не успя да привлече вниманието му, продължи по-високо: — Кучи син! Чу ли к’ви ги върши с конете, Слейд?

По-високият мъж се обърна и възнагради Били с една от редките си усмивки:

— Какви, Били. Не изяждай буквите и изговаряй думите докрай.

— Я не ме занимавай с граматика сега! — разфуча се Били, но прие забележката и знаеше, че грешката няма да се повтори. — Все пак не се ли притесни поне малко, докато не разбра, че е тя?

— Малко — изрече кратко Слейд Холт, преди да отиде да успокои конете.

Били Улф бързо го последва.

— И ще я оставиш да си лежи там, сякаш е добре дошла?

— Тя е наясно, че е добре дошла — отвърна Слейд безизразно.

Били се вторачи в пумата и поклати глава.

— Не си я виждал от осем месеца, а преди това — цяла година. Как така те помни? А и ти как я разпозна сега, когато прилича на кой да е планински лъв?

— Не я познах — призна Слейд, готов да се ухили. — Само знаех, че не представлява заплаха, така както и на теб ти бе ясно, че не съм заплаха, когато се срещнахме за пръв път.

Били премисли думите и ги прие като разумно обяснение. Верен на стила си, той ненадейно смени темата:

— Наистина ли заминаваш утре, Слейд? — Другият се настани до огромната котка и само кимна мълчаливо, а Били се намръщи. — Сигурен ли си, че си готов?

Слейд хвърли поглед към процепа в скалата. Вътре имаше одеяло, чифт мъжки дрехи на бял човек, ботуши, взети срещу един кон миналата зима, чувал с консерви — донесе му ги Били, — както и пистолета в кобур, който открадна преди две години, когато Кактус Рийд го научи как да борави с оръжието. Точно за пистолета мислеше в момента. Да се научи да действа с него до съвършенство — ето какъв според него бе единственият пропуск в образованието му. Нужни му бяха две години всекидневни упражнения, преди да признае пред себе си, че е добър — или поне по-ловък от мъжа, когото възнамеряваше да убие с пистолета.

— Готов? — Зелените очи на Слейд останаха приковани към пумата. Пресегна и почеса голямата котка между ушите. — Проблемът ми от твърде много години е в изчакването. От дете копнея да порасна бързо, за да направя нещо заради болката, която ми причиниха. Трябваше да стана на дванадесет, за да се престрашиш най-после да се обърнеш към мен.

— Да съм се престрашил? — прекъсна го Били възмутено.

— Признай си, Били — продължи Слейд, развеселен от реакцията му. — Твоят народ смяташе, че съм луд, и то не само защото живеех сам в планините. Ти си само година по-голям от мен. Дори воините от твоето племе избягваха да се срещат с лудото бяло момче.

— Какво друго очакваш, след като те смятахме за мръсно полуголо хлапе, чиято воня се долавяше от километър? Щом те приближеше някой, ти измъкваше въображаем пистолет и го застрелваше. Как да не те смятаме за смахнат…

Слейд прихна.

— Аз и теб застрелях при първата ни среща.

— С пръст — изсумтя Били, но се усмихна. Слейд Холт рядко се смееше истински; обикновено го правеше с горчив цинизъм.

— Казвал съм ти защо вонях така тогава. Нужна бе половин година, преди миризмата на пор напълно да изчезне.

— Нямаше да ти навреди, ако се бе потопил в някой поток.

— Защо? По онова време най-сладкото нещо на свободата ми беше, че не се налагаше да се къпя.

— Слава Богу, че си променил мнението си — сбърчи нос Били.

— С годините някои неща се променят. — Слейд сви рамене. — Вече не стрелям с въображаем пистолет например. Навремето често играехме на тази игра с моя брат близнак.

Слейд помръкна. Болка прониза главата му — винаги ставаше така, щом се сетеше за брат си. Силно разтри слепоочията си. Пумата усети, че нещо не е наред. Наостри уши и спря да мърка.

Били знаеше за главоболията на Слейд — появяваха се, когато не успяваше да си спомни достатъчно ясно какво се бе случило, след като заедно с брат си бе избягал от Тусон, където баща им бе убит от наемния убиец Фърал Слоун преди осем години. Слейд бе станал свидетел на револверния двубой — Слоун нарочно бе предизвикал кавга с Джак Холт, бащата на Слейд.

Джак, един от хилядите златотърсачи, пристигнал на запад, за да се опита да забогатее. Заедно с приятеля си Том Уинхоф били от късметлиите — открили злато, и то не малко, на тридесет километра западно от Тусон. Но щастието им не продължило дълго, защото други искали златото. Слейд знаеше малко по въпроса. Баща му споделил единствено, че някакъв мъж предложил да прекупи мината, ала бащата на Слейд отказал.

Скоро след това Том Уинхоф бил открит мъртъв в затънтен край на града с парче олово в гърдите. Същия ден Фърал Слоун предизвикал кавга с Джак и го застрелял на улицата. Слейд бил на три метра и станал свидетел на цялата сцена. Мигове след това Слоун минал покрай Слейд и подхвърлил небрежно на стоящ наблизо приятел, че това са най-лесните сто долара, които някога е изкарвал.

Макар и десетгодишен, Слейд схванал, че на мъжа е било платено, да застреля баща му. Още по-ясно разбрал какви опасности предстоят, когато някакъв старец до него го сграбчил за ръката и го предупредил:

— Първо старият Том, после — Джак. Сега ти и брат ти сте собственици на проклетата мина, Слейд Холт, но се обзалагам, че няма да доживеете да черпите приходи от нея. Наблюдавал съм го стотици пъти: непрокопсаниците и мързеливците, които са хвърлили око на изкараното с пот на челото от други, не се колебаят да убият, за да го получат. Вие ще сте следващите. Взимай брат си и изчезвайте оттук. Алчните мъже не се колебаят да убиват дори деца.

И така, Слейд пое с брат си на североизток, далеч от мината, далеч от Тусон. Двамата се отправиха към планините на север. Следваха ги — Слейд зърна Фърал Слоун да напредва бързо към тях. Един куршум одраска челото му, той се изтърси от коня и политна надолу по скалистия склон. Спомняше си, че пищеше, после загуби съзнание и след това вече не си спомняше нищо.

Събуди го дъждът. Беше сам. Нямаше следа нито от брат му, нито от коня; нямаше и следи, по които да продължи. По-късно му хрумна, че е трябвало да остане там, в случай че брат му е отишъл да потърси помощ, след като е отстранил Слоун. Но тогава разсъдъкът му не бе съвсем бистър и той тръгна да търси близнака си. След месеци най-после се отказа. Та какво издирване бе това? Избягваше градовете, защото се страхуваше да не попадне на наемния убиец или да не би човекът, който желаеше смъртта му, да дочуе, че е жив.

Докато растеше, се научи да оцелява сам и да не е така безпомощен. Оживя с отчайващи усилия, учеше се от грешките си и бродеше в района от река Гила далеч на юг, чак до планините, където живееха апахите.

Странно, но индианците не го плашеха. Те оцениха държането му и го оставиха да кръстосва територията им. Слейд се страхуваше и избягваше единствено белите мъже. След две години, през които не бе разговарял с човешко същество, бе готов за приятелство. Точно тогава, преди шест години, се появи Били Улф.

Отначало не можеха да разговарят, но постепенно всеки научи езика на другия. По онова време Били живееше с племето на майка си и понеже бяха номади, между срещите на Били и Слейд минаваха дълги периоди.

Слейд допусна да се сближи само с Били и Кактус Рийд. Попадна на Рийд в планините Галиуро преди близо две години. С два куршума в тялото мъжът бе по-скоро мъртъв, отколкото жив. Твърдеше, че той и спътникът му изпаднали в малко разногласие, което се оказало с големи последствия за него. Слейд се погрижи за раните на Кактус. В замяна Кактус го научи на всичко, което умееше, а той умееше доста неща. Препитаваше се сам, като взимаше премии от държавата срещу избиване на убийците и престъпниците, обявени извън закона. Той, като себеподобните си, живееше усамотено и разчиташе само на смелостта и пистолета си.

Кактус се оказа и крадец — един ден потегли с десетина от конете на Слейд, който бе отишъл на лов. Или бе мъж, който не чувстваше задължение към никого, дори към човека, спасил живота му, или смяташе, че се е отблагодарил на Слейд с всичко, на което го бе научил.

Слейд не се впусна да го преследва. Диви мустанги се намираха лесно, а и той ги използваше колкото да ги размени срещу най-необходимото; останалите даваше на Били да ги изведе от планините и да ги продаде за пари в брой. През годините успя да натрупа доста пари от конете — но до този момент не бе имал нужда от пари.

Били се натъжи. Знаеше, че когато Слейд започне издирването си, двамата едва ли ще се видят повече. Беше наясно, че този ден рано или късно ще настъпи. Дори го очакваше миналата година — тогава Слейд стигна впечатляващата височина един и деветдесет. Активният му начин на живот го поддържаше слаб и мускулест, а горещото слънце на Аризона му придаваше индиански загар. Били дори бе сигурен, че когато Слейд се върне отново към цивилизования живот, подозрителните граждани ще го сметнат за полуиндианец като него. Самообладанието на Слейд обаче бе в негова полза. Дори спокойният му маниер, макар да бе едва на осемнадесет, всяваше страх. А пронизващите блестящи очи и изваяните черти на лицето му привличаха жените.

Били се ухили:

— Кое ще направиш най-напред: ще си отрежеш косите, или ще обладаеш жена за първи път?

Слейд го погледна, но изразът му остана неразгадаем.

— Предполагам, първо ще се наложи да се откажа от косата, ако не намеря жена, която няма да побегне с писък, щом ме види.

— Ако си отрежеш косата и не те вземат за полуиндианец, жените ще се бият за теб. Дали няма да е по-добре да оставиш косата си достатъчно дълга, за да го избегнеш? А иначе знаеш какво се прави с жените, нали?

— Не допускам, че ще ми е трудно да се справя — увери го Слейд. — Все пак нали видях какво направи с Малката…

— Да не искаш да кажеш, че си ни гледал! — изкрещя Били, а руменината запълзя по врата му. — Бяхме на лагер на километри далеч, когато… Проследи ли ме?

— През цялото време вървях след теб — продължи Слейд невъзмутимо. — Нахълтах в индианската ти колиба, а ти дори не усети, че съм там. Тя усети присъствието ми. Погледна ме право в очите и се ухили. Не ти ли го спомена?

— Не, по дяволите!

Слейд се намръщи.

— Наистина ли се притесняваш? Сърдиш ли ми се?

— Това са лични работи.

— Прав си — съгласи се Слейд. — И все пак не съжалявам, приятелю. Научих повече, отколкото се надявах. — Остана смълчан и замислен. — Разбрах, че мъжът губи почти всички естествени инстинкти, когато обладава жена. Става немощен. А тя не се ангажира така пълно и става по-силната.

— Ха! — изсумтя Били, доволен от възможността да се съвземе отчасти. — Не винаги е така, Слейд. Видял си, когато обладавах жена за първи път; бях непохватен и горях от желание. Оттогава се научих да карам жените да се самозабравят от страст. Сега те губят контрол над себе си, не аз. За да се научиш, е нужна специална техника и време.

Слейд премисли думите на Били — преценяваше дали го лъже, за да не се изложи, или говори истината. Реши, че има по малко и от двете, но не се издаде пред приятеля си.

— И ти си усъвършенствал тази техника? Всяка жена, която обладаваш, попада под твоята власт?

— Усъвършенствал съм я — похвали се Били самоуверено и бързо добави: — Но, по дяволите, има и доста жени, на които все не можеш да угодиш. — Премълча обаче, че през не особено богатия си сексуален живот такива жени се оказваха белите проститутки, които бе опитвал в градовете. — С теб може да е по-различно — продължи Били. — Белите жени налитат на полуиндианци толкова, колкото и на апахите, тоест — никак.

— А аз как ще науча тази техника?

— Има да вземаш, ако си въобразяваш, че аз ще те уча… Намери си жена, както направих аз, да ти покаже кое й доставя удоволствие.

Слейд бягаше от теми, които го караха да се чувства неловко. Така постъпи и този път: стана да нагледа конете и заговори на любимеца си — сивия жребец, като остави Били вторачен в широкия му гръб.

Били не се въздържа и подметна присмехулно:

— По дяволите, да не би да се притесняваш какво ще правиш първия път?

— Не. По-скоро от това, че жената ще узнае.

Били едва го чу. Разбираше го. Живо си спомняше как самият той се бе чувствал първия път.

— Е, можеш да поизчакаш още няколко години. В края на краищата, и без това не знаеш от какво се лишаваш — предложи Били. — Или пък напий дамата и тя няма да си спомня.

Слейд се обърна и се загледа в тъмните очи на Били, от което на него му стана неловко. Понякога Слейд се владееше по-добре от апахите. Беше в състояние да изнерви всекиго. В момента по лицето му не се четеше какво мисли, но Били от опит знаеше, че той може да прикрива или убийствен гняв, или пълно отегчение. Ала нямаше начин да разбере кое от двете. И макар да бяха приятели, когато Слейд му хвърляше такъв поглед, Били го побиваха тръпки.

— По дяволите, въобще не ми е ясно как се заприказвахме за това — отсече Били грубовато и се извърна от вторачените в него светлозелени очи. — Май е по-редно да обсъдим какво възнамеряваш да правиш с тези коне. Ако ще тръгваш сутринта, то…

Погледът на Слейд се премести върху тридесетината коня. Повечето бе заловил през последните три години. Процесът да откриеш жребеца и неговия харем, да живееш близо до тях ден след ден, като се сливаш със земята, да ставаш все по-невидим и накрая да хванеш избрания кон, бе продължителен. Отдавна се научи да не закача жребците. Изчакваше мъжкият да се улиса с нещо и се насочваше към някоя кобила. Но задачата, макар да изискваше търпение, му доставяше удоволствие. Били го научи на търпение и сега, след три години, то му бе като втора природа.

— Вече са твои, Били.

Очите на Били се разшириха.

— По дяволите! По дяволите! Знаех, че дойде с мен при акцията ни миналата седмица само за да ми доставиш удоволствие. Знаех си!

— Глупости — отрече Слейд. — Хареса ми предизвикателството да задигнем конете на фермера изпод носа му. Толкова са много, че няма да усети липсата им. А и не бях ходил тъй далеч на изток от години. Как иначе щях да видя колко нови градчета са изникнали? А и ще си спомням за това приключение, когато стана… цивилизован.

— Но защо всичките, Слейд! — протестираше Били. — Парите за тях ще са ти от полза.

— Разполагам с достатъчно пари за предстоящата ми работа.

Били не се впусна да му благодари, само кимна в знак, че приема конете.

— Откъде ще започнеш издирването?

— Оттам, където започна всичко.

— Според теб Слоун все още е в Тусон? По дяволите, та това е столицата на района. На типове като Слоун вече не им е така лесно да живеят в големите градове.

— Няма значение — подхвърли Слейд небрежно. — Там или другаде, ако още е жив, ще го открия.

— А след като го убиеш?

— Ще знам името на човека, който го е наел — отвърна Слейд. Гласът му бе леден.

— А след като убиеш и него?

Слейд се извърна, преди да отговори.

— Тогава ще бъда свободен да потърся брат си.

Били бързо смени темата.

— А какво ще правиш със златото на баща си?

— Какво за златото?

— Ами то нали е още там? Нали каза, че баща ти и партньорът му са нагласили нещата така, че ако някой любопитен се загледа, няма да види нищо освен една безполезна мина, а истинската е добре маскирана, та да не може да се открие.

Един от редките изблици на гняв помрачи израза на привлекателното му лице.

— Това злато уби баща ми, раздели ме с брат ми и ме принуди да живея като диво животно. Не ща да го знам. — След това добави по-спокойно: — Какво значение има богатството? Земята предлага всичко, нужно на човека.

Били изсумтя, но се въздържа да обърне внимание на Слейд, че разсъждава като индианец. Зачуди се дали това е за добро.

Били Улф се загледа в младия мъж, когото обичаше като брат.

— Е, ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш. — Усмихна се, за да разведри тягостната атмосфера. — Аз ще съм богатия скаут с хубавата жена… Няма да ти е трудно да ме откриеш. Само се надявам да не попадна на голямата ти пума, когато не си наоколо.

Слейд се засмя.

 

 

Още от рано вечерта кръчмата на Уискърс бе препълнена. По нищо не се различаваше от другите кръчми, посетени от Слейд през последната година. Вече бе свикнал с реакцията, която будеше външният му вид. Всички притихваха, докато не си поръча първото питие. Често се случваше някои мъже да се отдръпнат от него. Различни неща караха хората да застават нащрек — най-често неговото спокойствие, но сега — определено видът му на дивак.

Слейд никога не задоволяваше любопитните и не споменаваше името си без причина. То всяваше страх не само защото принадлежеше на мъж, който носи пистолет и очевидно знае да борави с него. Името му се разчу не за добро само месец, след като започна издирването, и то защото някакъв глупав каубой от малко златотърсаческо селище го предизвика. Мнозина станаха свидетели как Слейд изтегли пистолета от кобура, преди другият да успее да посегне към своя. Това бе всичко. В следващия град, където пристигна, вече знаеха за него. Прекалено късно узна за силата на мълвата.

Слейд не бе убил никого, а вече бе известен като убиец! Появи се сред белите преди около десетина месеца, а се говореше, че е пристигнал преди пет години от Тексас, където за пръв път убил човек. Всичките му убийства били справедливи — как иначе, щом боравеше бързо с пистолета; защо ще му трябва да прибягва до нечестни хватки. Независимо от това шерифите настояваха бързо-бързо да напусне града, а Слейд откри, че е невъзможно да изтръгне информация от някого, след като спомене името си.

Промени външния си вид: остави косата си отново да израсте и носеше мокасини вместо ботуши. Това доста помагаше. Не твърдеше, че е полуиндианец, но нарочно създаваше такова впечатление и хората го приемаха за такъв. След година търсене откри Фърал Слоун.

Откри го в Нюком — градче с по-малко от двеста жители, ако се смятат хората в околните ферми и наетите там работници. Новината, че Слоун се е заселил в градчето преди седем години, наскоро след възникването му, пробуди гнева на Слейд. Най-много се озлоби, като разбра къде е надзирател Слоун — в съседство с ранчото, което двамата с Били Улф нападнаха последния път. Да бъде толкова близо до убиеца на баща си и да не заподозре нищо! Но сега бе още по-близо, защото Фърал Слоун беше в кръчмата — седеше с други двама около масата за игра на карти, с гръб към стената.

Слейд го разпозна веднага. Образът не излизаше от ума му. Наемният убиец вече наближаваше тридесетте; имаше мазна черна коса и агресивно щръкнала брадичка. Но мускулите бяха поомекнали, а косата му оредяваше. По лицето му се забелязваха следи от разгулен живот. Но ако изминалите години не се бяха отразили благоприятно върху външността му, то през това време той определено се бе замогнал. Беше богато и модно облечен, накичен със сребърни украшения и диамантени бижута.

Слейд стигна до заключението, че Фърал Слоун е един от най-чевръстите с оръжието мъже в градчето, ако не и единственият. Второто му се стори по-вероятно. В тази съботна вечер помещението бе пълно с каубои от съседните ферми. Слейд владееше изкуството да преценява хората в момента, в който погледите им се срещнеха. Сега можеше да отпише всички в кръчмата освен Слоун.

Предстоеше игра на изчакване, а Слейд Холт умееше да чака. Знаеше, че Слоун ще дойде при него — щеше да се наложи да го стори — заради репутацията си. Да заговори излъчващия враждебност непознат, е просто задължение за мъжа, който най-добре борави с пистолета в града. Хората очакваха това от него, искаха той да зададе въпросите, които да задоволят любопитството им. След като градските бабаити не успяваха да изтръгнат желаните отговори, те или започваха да се държат така, сякаш търсят приятелството на непознатия, или, мърморейки високо се отдалечаваха, молейки се пришълецът да не се обиди и да не предложи да се бият.

Наложи се Слейд да изчака само двадесет минути, преди Фърал Слоун да се настани на бара до него. Онези посетители, които се бяха отдръпнали, за да оставят достатъчно място за Слейд, сега се настаниха по масите. Ако тези двама опасни мъже щяха да се стрелят, масите предлагаха известно прикритие.

— Накъде си тръгнал, господине?

Добре си спомняше гласа. Най-лесните сто долара, които някога съм изкарвал. Главата го заболя от спомена, но лицето му остана безизразно, когато се обърна към мъжа, когото мразеше.

— На мен ли говориш, Слоун?

Фърал се изненада.

— Ти ме познаваш? — процеди подозрително той.

— Разбира се. Чух за теб преди години. Но мина толкова време. Мислех, че си мъртъв.

Слейд разиграваше мъжа чудесно. Хора като Слоун държаха на репутацията си и затова побърза да оправдае отсъствието си от обществения живот.

— Тук се уредих добре. Толкова добре, че не издържах на изкушението да се оттегля — изфука се Фърал. — Но нали знаеш как е: името понякога става толкова известно, че хората просто не искат да те оставят на мира.

— Знам — съгласи се Слоун. — Чувам, че си надзирател в кажи-речи най-голямото ранчо в района. Вероятно работата ти харесва.

Фърал се изхили. Насреща си имаше мъж, който оценяваше ума му.

— Доста, тъй като работя само когато си искам.

Слейд се престори на заинтригуван и вдигна въпросително вежди:

— О, значи ти плащат, за да не вършиш нищо? Как става това?

— Работя за Самуел Нюком и, тъй да се каже, знам нещо за него, което той не желае да се разчува.

Слейд подсвирна тихичко.

— Значи този Нюком е доста богат.

— Достатъчно е да знаеш, че половината градче му принадлежи, а банката му държи ипотеките върху другата половина.

— Значи не му е трудно да ти плаща вместо…

— … да наеме някой да го отърве от мен? — завърши Фърал, вече доста развеселен. — Отговаря на стила му, но не му стиска. При един приятел оставих писмено признание. Ако нещо ми се случи… Е, сещаш се какво ще стане.

Слейд погледна към питието си.

— Толкова богат човек сигурно има доста врагове.

— А, тук го харесват, но заради миналото си не смее да рискува. Наел си е една малка армия от мъже за охрана. А и още нещо — Фърал отново се изкиска и се наведе напред, сякаш споделяше съкровена тайна: — В завещанието си изрично е писал, че ако умре от насилствена смърт, оставя сто хиляди долара като награда за онзи, който залови убиеца му! Всички го знаят, ясно ли ти е? Хитро, много хитро. Посегне ли някой на него, няма да замръкне жив, това си е факт. По дяволите, единственият начин да унищожиш копелето, е да го съсипеш финансово. Но затова е нужен страхотно богат и умен мъж.

— Нямаш вид на човек, който харесва благодетеля си.

Фърал сви рамене.

— Така става, когато отдавна познаваш някого добре. Напоследък двамата не мелим много-много.

— Отдавна си при Самуел Нюком, значи. За него работеше през шейсет и шеста в Тусон, нали?

Изразът на Фърал моментално се промени.

— Откъде, по дяволите, знаеш? Никой тук не е чувал за онова време. Кой си ти, господине?

— Същият ли е, Слоун? — настоя Слейд спокойно.

Фърал започна да се поти. Този висок хлапак направо го шокира. Искаше му се да е на всяко друго място, но не и тук. В същото време не можеше да пропусне случая да се изфука.

— Свърших една-две работи за Сам в Тусон; убих едни, дето му се пречкаха на пътя. Нищо особено. Само някакви безименни златотърсачи. — Сви скромно рамене. — Я кажи откъде знаеш?

— Бях там — отвърна Слейд тихо. — Видях те.

— Нима? — Фърал се изпъчи. — Ама ти вероятно си бил хлапе тогава.

— Така е, но никога няма да забравя картината.

Фърал разбра погрешно думите на Слейд.

— Видял си как се справих с Холт? Да, тогава бе доста опасно. Но копелето си получи заслуженото, защото ме предизвика.

— Не — отвърна Слейд бавно и многозначително. — Видях как застреля безименния златотърсач. Видях как го уби, за да ти плати Нюком.

Добави последното, за да е чиста съвестта му. Фърал отново стана предпазлив.

— Нямаше нищо особено. Не си заслужава да се споменава, тъй като не срещнах никаква съпротива.

— Знам.

Фърал преглътна.

— Така и не каза кой си, господине.

— Името ми е Холт. Слейд Холт.

Произнесе го достатъчно високо, за да се чуе на близките маси. Оттам го подхванаха и то скоро се разнесе из цялата кръчма.

— Будалкаш ме. — Слоун успя да се окопити и каза войнствено: — Слейд Холт не е полуиндианец.

— Точно така.

Очите, които доскоро изглеждаха светлозелени, сега горяха с жълтеникави пламъци. Ръцете на Фърал се изпотиха, а това не беше добре. Не се борави лесно с оръжие, когато ръцете ти са мокри.

— Не исках да те засягам, господин Холт.

— Не си. — Един-единствен мускул трепна на брадичката на Слейд — само това издаде вътрешното му вълнение. — Ти ме засегна преди девет години, когато уби онзи безименен златотърсач. А грешката ти е, че не застреля и мен, след като имаше тази възможност.

Фърал проумя чутото и очите му се разшириха, но прозрението го бе осенило прекалено късно. Надушваше приближаващата смърт. Механично посегна към кобура, но куршумът се впи в гърдите му, докато вадеше пистолета. Залитна назад от удара и се стовари но гръб. Благодарение на мокасините Слейд се приближи безшумно до главата на Слоун.

Слоун гледаше нагоре към лицето, по което не личеше никаква емоция; дори и триумф. Умираше, а човекът, който го застреля, се наслаждаваше.

— Гадно копеле — успя да прошепне Слоун. — Дано тръгнеш след него сега. — Думите му не звучаха така ясно, както ги чуваше в съзнанието си. — Тогава ще си мъртъв. Проклето хлапе. Ще си мъртъв, както трябваше да си…

Очите на Фърал Слоун потъмняха. Слейд остана загледан в мъртвеца. Винаги бе имал намерение да го убие и не изпитваше никакво съжаление. И все пак почувства, че стомахът му се свива. Усети неприятен вкус в устата. Но лицето му остана безизразно. Застаналите наоколо мъже го взеха за хладнокръвен убиец, комуто смъртта не влияе. Легендата за Слейд Холт се затвърди в онази кръчма.

Слейд не мислеше за това. В съзнанието му изплува образа на две десетгодишни момчета, които отчаяно яздеха по-далеч от Тусон, следвани от убиец. Цялата картина отново беше пред очите му и този път главата не го заболя от спомена. Фърал Слоун бе стрелял по него и бе предположил, че е мъртъв. Не си бе дал труда да се спусне по каменистата урва, за да се увери. Сега най-после Слейд си припомни всичко. Разбра как ще започне да търси брат си.

Напусна Нюком, без да погледне назад.