Робер Гаяр
Вале купа (21)

VI

Лизбет мина пред него и решително се отправи към вратата на гаража. Стъпваше стабилно. Вратата беше широко отворена и тя спря пред зелената кола.

— Вдигни гюрука! — каза.

Той се подчини несръчно, тъй като все още не знаеше как да го направи и налучкваше. Когато свърши, тя вече седеше в колата и бе затворила вратата. Настани се до нея, запали двигателя, включи на заден и излезе на пътя.

— Посока Порт-о-Пренс по „Панамерикен“ — каза тя. — След това надясно по булевард „Президент Трюжийо“, после по булевард „Лувертюр“. Там е, близо до гробището.

Чудеше се на себе си защо толкова спонтанно се бе отзовал на молбата й. Несъзнателно изпитваше някакво недоверие към това момиче. Докато караше бавно по алеята между осветените от фаровете редици храсти, той установи, че не знае нищо за нея. Беше много загадъчна и със сигурност пълна с противоречия.

— Дафне побесня — установи тя. — Ако очите й бяха пистолети, вече щях да съм вкочанен труп. Но и другите доста ще се ядосат, когато забележат, че съм те отмъкнала!

Говореше ясно. Това съвсем не беше глас на пияна жена. Пак някаква комедия — помисли си той. Какво си бе наумила? На слабата светлина от таблото успя да различи закръглените й колене и част от бедрата, които бяха прекрасно оформени. Беше протегнала краката си, но не ги излагаше на показ. Впрочем, тя се държеше на благоразумно разстояние от него.

— Капитанът на Бресл ми каза, че често посещавате Мартиника, ти и баща ти…

— Имаме делови интереси там… — Тя леко се поколеба. — Баща ми е хунгон^[1], голям жрец на Вуду. Ценят го много, защото е гадател, заклинател и магьосник… Викат го от доста далече, за да се съветват с него…

— Подобни пътувания струват скъпо.

— Както и заплащането. — Тя тихо се засмя. — Що се отнася до мен, аз изобщо не вярвам в неговата мощ. Но въпреки това той лекува. Нарича се самовнушение, нали?

— Понякога стават и чудеса.

— Ти вярваш в чудеса? Ти? Един лекар?

— Видях вече едно. След като се отнасяше грубо с мен и почти ме оскърбяваше, ето че сега си тук, до мен. И получих достатъчно целувки, които нямат нищо общо с майчинските. Това не е ли чудо?

Тя избухна в смях.

— Да! Мразех те! Мислех, че си гаден тип, а после установих, че нито си по-лош, нито си по-зъл от другите. Във всеки случай физически превъзхождаш повечето от мъжете.

— Благодаря. Значи — примирие?

— Примирие!

При излизането от един завой тя заповяда.

— Спри!

Той спря в отбивката към тесен страничен път.

— Вдигни стъклото! — отново нареди тя.

— Ще пукнем от жега!

— Прави каквото ти казвам!

Той се подчини. Чудеше се какво иска, но почти веднага получи отговор. Тя се плъзна в ръцете му. Тогава той се опита да я целуне, но тя така силно се разсмя, че той не улучи устните й. Най-после се успокои и го целуна, като доказа, че не й липсва нито опит, нито умение. Тя обхвана врата му и той я притисна към себе си. И докато бясно си разменяха влажни целувки, той погали коляното й, небрежно пъхна ръката си под полата й. Подмина жартиерите и напипа фината дантела на бикините й, но не можа да продължи, тъй като тя панически стисна краката си.

Той изостави атаката си и се насочи към гърдите й, свободни под сатенения корсаж. Разкопча три копченца и плъзна ръката си в отвора с разсеяно, но предпазливо движение. Обхвана едната й гърда. Бе топла и твърда. Тя се откъсна от устните му, за да си поеме дъх, но не се възпротиви, когато той поднесе настръхналото й зърно към устата си.

Тя задиша на пресекулки и след малко внимателно го отблъсна.

— Възбуждаш ме! — дрезгаво прошепна тя.

Думите й, толкова необичайни за младо момиче, превърнаха желанието му в мощна приливна вълна. Реши, че е готова да бъде завладяна, да му се отдаде и че е настъпил моментът той да командва парада.

— Не! — произнесе тя. — Внимавай! Някой идва…

— Наоколо няма жива душа!

Тя отново го целуна. Отначало нежно, после с все по-нарастваща жар. Докато тя го притискаше към себе си, той настъпваше старателно под полата й. Тя отваряше за миг краката си и бързо ги затваряше, като стисваше пръстите му като мида, която хлопва черупките си. В полумрака той различаваше големите й зелени блестящи очи, лукавата усмивка на дете, което лудо се забавлява. Най-накрая тя спря ръката му, забивайки ноктите си в китката му. Отдръпна се и оправи роклята си. Дали се надяваше, че той ядосано ще потегли? Отново се метна към — него с полуотворена уста и така горещо се впи в устните му, че зъбите им се срещнаха.

Той отново потърси женствеността й и този път успя да вмъкне ръка под бикините й. Беше мека, гореща, влажна. Едва бе успял да я погали, когато тя отново го отблъсна и се отдръпна.

Въпреки силната си възбуда, той беше разочарован.

— Е — каза, — ти не знаеш какво искаш! Палиш фитила с пълна пара и после се правиш на потресена девственица!

— Но аз съм! — запротестира тя.

— Тогава да прекратим тази игра, която не трябваше изобщо да започва!

Без да отговори, тя разкопча корсажа си и обхвана гърдите си с ръце така, че връхчетата им щръкнаха между пръстите й.

— Давам ти ги, целуни ги — каза тя. — Правиш го вълшебно!

Той алчно се нахвърли върху тях. Прехвърляше се от едната на другата, смучеше розовите зърна. Тя свали ръцете си. Той милваше с езика си и покриваше с целувки гърдите й. Спираше за миг и почваше пак. Ласките влудяваха Лизбет. От гърлото й излизаха приглушени стонове, дишаше задъхано и учестено от заливащата я наслада.

Той усети, че тя е близо до екстаза и не се усъмни, че този път ще се отдаде без проблеми. Но си спомни думите й, че е девствена. Дали не лъжеше? Можеше ли едно непорочно младо момиче да се движи толкова сладострастно?

Внезапно тя слабо извика, отхвърли глава назад и с две ръце го отблъсна от себе си с почти дива сила. Закопча припряно корсажа си, без да смее да го погледне. След минута седеше благопристойно, все едно че нищо не се бе случило.

— И така, сега може ли да потеглим? — присмя се той.

— Не се заяждай… Знам какво ти се искаше… Но не е възможно.

— Защо?

— Защото е невъзможно.

Той протегна ръка към стартера, но тя го спря.

— Прости ми — каза мило, с нежност и дори известно целомъдрие. — Наистина съм девствена. Разбери ме…

После гласът й стана по-приглушен.

— Достави ми удоволствие…

Той завъртя ключа.

— Ти си една възхитителна малка уличница. Това си ти! Но повече няма да ме хванеш!

Колата бавно тръгна. Тя започна умолително, почти засрамено.

— Роже, не казвай нищо на другите…

— Не се притеснявай, не държа да изглеждам глупак!

— Извинявай — каза пак тя. — Но толкова те желаех! Загубих си ума.

Приключението бе толкова необичайно, че той избухна в оскърбителен, подигравателен смях. Тогава тя се сви до вратата и се намуси.

През останалата част от пътя тя отвори уста само за да му посочи булевард „Трюжийо“, после булевард „Лувертюр“ и да му каже да спре пред гробището.

— Тук е — каза и отвори вратата.

Слезе. Той я последва.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя, като върна усмивката си. — Мразиш ме, нали?

— Съвсем не! — живо възрази той. — Ще ти докажа, като те целуна още веднъж.

Тя поривисто му подаде устните си. Когато се разделиха, тя тихо прошепна.

— Благодаря…

И избяга… Той вече не се чувстваше измамен. И ако за миг го бе жегнало съмнението, че е несправедливо ограбен, то сега беше едва ли не благодарен, че нещата не бяха отишли по-далече. Сякаш се бе разминал с голяма опасност.

Подкара обратно към Песион Вил като си подсвиркваше.