Робер Гаяр
Вале купа (32)

VII

Когато мина пред къщата, за да влезе в гаража, Дафне беше в градината и избираше цветя. Той зърна радостната усмивка, която озари лицето й, когато разпозна преминаващата кола.

Но усмивката й беше изчезнала, когато стигна до нея. Посрещна го дори студено.

— Татко е в салона — каза. — Вземете двамата по един аперитив. Чакаме Жан-Луи за обяд.

Той избухна, макар че се помъчи да запази спокойствие.

— Господи! Той изобщо напуска ли тази къща! Толкова красив, толкова страхотен! Обзалагам се обаче, че след сватбата няма да ти харесва да го виждаш толкова често.

— Изглежда забравяш, че говориш за бъдещия си зет!

— Искам да говоря с татко за нещо важно. Но след като само Превилиен е от значение… Във всеки случай не разчитайте на мен! Няма нужда да слагаш допълнителен прибор. Няма да остана.

— По дяволите! — тросна се тя. — Обиждаш годеника ми. Аз говоря ли за твоите любовници, а? А имам какво да кажа. Защото, мой мили Роже, не можеш да заявиш, че си ги избираш сред най-прекрасните създания тук. Никоя проститутка няма да те отблъсне. Лизбет! После Люси! Сега пък Мари-Луиз!…

— Какво имаш против Мари-Луиз?

— Да не би да се залъгваш още, че тук нещо може да остане скрито? Видели са те снощи… Исках да кажа: видели са ви! Да, Панкако е бил тук, когато ти си се измъкнал през прозореца, за да отидеш в гаража. Скрил се и видял, че малко след това пристигнала и Мари-Луиз… Било е прекалено забавно, за да го запази за себе си. Осигури си небивал успех, безплатен при това! Всички се подиграваха за твоя сметка, скъпи братко!

— Този път пак ли се закачате или наистина се карате? — попита господин Денис, който се появи с провлачената си стъпка и с бастун в ръка.

— Просто му сервирам някои факти, които не му харесват — каза злъчно Дафне.

Роже вдигна рамене и се обърна към възрастния човек.

— Татко, искам да говоря с теб — хвърли кос поглед към сестра си. — Дафне също може да слуша, ако има желание…

— Тогава подпишете примирие поне за няколко минути — посъветва ги господин Денис. — А ти, скъпа, ни предложи нещо разхладително. Никога не съм страдал от жегата така, както днес. Сигурно ще има буря…

Влязоха в салона. Слепецът седна в своя стол-люлка, а Роже се настани до него. Коктейлите Том Колинс бяха готови, Дафне трябваше да прибави само натрошения лед. Без дори да натопи устни в напитката, въпреки че имаше голяма нужда от една глътка, Роже започна.

— Тази сутрин получих известие от Джаксънвил. Поръчаният офталмоскоп пътува насам.

— Браво! Отлично! Но не може да се каже, че се престараха.

— Може би ще компенсират с качеството на апарата… След това телефонирах в пристанището. Корабът се казва „Манитоба“. Канадски параход, който трябва да акостира в Порт-о-Пренс в петък, тоест след три дни.

— Поздравления! — възкликна Дафне. От лицето й бе изчезнала и най-малката следа от неприязън. — Кога ще оперираш татко?

Роже вдигна рамене и се засмя снизходително.

— Чуваш ли дъщеря си? Честна дума, тя вярва, че с този апарат аз ще те оперирам!

После отново стана сериозен.

— Най-напред трябва да направя основен преглед… да видя какви точно са уврежданията, колко са напреднали. С една дума, като начало трябва да установя дали пациентът е операбилен.

— Но… — опита се да възрази Дафне.

— На пръв поглед, ето така… мисля… Нека предположим, че операцията е възможна. За да се направи обаче е необходим трансплантант. Това е доста сложно и няма да разберете нищо, дори ако се опитам подробно да ви обясня. Трябва да знаете само едно нещо. Жизнеспособността на един такъв трансплантат е много ограничена по отношение на времетрайност. И ако го осигурим, незабавно трябва да се оперира… Но…

Той погледна слепеца и момичето и просто не му стигнаха сили да продължи.

— Е добре! — уморено каза. — Нямам представа откъде и как да осигуря трансплантант тук. В Щатите съществуват банки за очи. Може би е възможно да се обърна към някоя от тях?… Но най-напред трябва да знам дали въобще е възможно да се оперира…

— Или с други думи — заяви Дафне, без да крие недоволството си, — не ни каза нищо ново.

— Е, не съвсем — каза Роже.

— Роже има право — потвърди спокойно старецът. — Светът не е направен за един ден!

— А пък аз — провъзгласи младото момиче, — няма да повярвам, че синът ти ще се заеме със зрението ти, докато не го видя с очите си.

— Ти си гъска! — подхвърли бащата. — Хайде, тичай при своя Жан-Луи. Чух кола, трябва да е неговата.

Но Дафне не помръдна. За себе си бе забъркала един „Нелсън“ и сега отпиваше питието на бавни глътки. Не криеше нервността си и когато очите й се спряха върху брат й, погледът й тежеше като буреносен облак, черен като задънено отвсякъде небе.

— Продължавайте! Продължавайте! — откъм вратата се разнесе веселият глас на Жан-Луи. — Не искам да ви прекъсвам.

— Елате, Жан-Луи! — каза Роже. — И опитайте да опитомите тази дива котка. Само внимавайте, наострила е ноктите си… Моля да ме извините, имам работа в клиниката.

— Хора като брат ми плачат за усмирителна риза — измърмори Дафне.

Господин Денис и Роже избухнаха в смях толкова шумно, че младото момиче не издържа и също се разсмя.

— Е, добър апетит на всички — пожела лекарят. — Аз тръгвам.

— Ще те видим ли на вечеря? — попита слепецът.

— В общи линии не разчитайте на мен — отговори той. — Само ми оставете няколко яйца, ако пристигна без да съм предупредил.

Целуна господин Денис. Но тъй като Дафне остана с гръб към него, той неопределено махна с ръка — колкото за нея, толкова и за Жан-Луи Превилиен. Излезе. Имаше нужда от чист въздух. Без Жан-Луи.

Все пак спокойно запали цигара и се отправи към гаража. Един огромен зелен буик бе паркиран точно пред вратата и му пречеше да изкара своята кола. Прие тази несъобразителност като лична обида. Не беше възможно Жан-Луи да не е забелязал, че е препречил пътя и то не на някоя кола, а на неговата. За щастие Превилиен бе оставил ключовете си на таблото. Роже се справи с лоста за скоростите, премести тежката кола, дръпна ръчната спирачка и след това седна зад волана на автомобила си. Чак тогава му мина през ума, че може би тази липса на учтивост не е насочена срещу него. Може би Жан-Луи е решил, че ще обядват заедно и ще си тръгнат заедно… Прати всичко по дяволите с махване на ръка. В действителност времето, когато за него ще бъде невъзможно да живее в Песион Вил заедно с нападателната и отмъстителна Дафне, наближаваше неумолимо. Или тя трябваше да се омъжи много скоро и да отиде да живее достатъчно далеч от семейството, или… или… Или той трябваше да изостави клиниката си и да избяга от нейната агресивност.

Защо си блъскаше главата с тези умозаключения? Какво означаваха тези крайни изводи? Нали пред него в момента стоеше най-важният проблем — дали ще бъде възможно да оперира господин Денис или не.

Той натисна съединителя и известно време шофира като луд. После спря и се запита докъде ще стигне по този начин. Вече усещаше лек глад. Съжали, че не е хапнал и залък. Можеше да се нахрани надве-натри и да напусне пръв масата.

Изведнъж го обзе чувство на толкова дълбока самота, че той спря отстрани на пътя. Две коли бясно профучаха покрай него и от въздушната струя малката му кола се люшна. Въпреки всички усилия господин Денис завинаги ли щеше да си остане чужд човек? Дали след изследването на тялото му той щеше да изпита към стареца истинска обич, синовна обич? И дори ако той не разкрие измамата му, дали тогава би изпитал към него нежност. Тя вече се зараждаше дълбоко в душата му, но въпреки това бе далеч от дълбокото чувство, което изпитваше към собствения си баща.

А Дафне? Тя беше табу! Една дума, един невнимателен жест и пясъчният замък щеше да се срути. И бедствието щеше да погуби всички. Щеше да разкрие едно съмнително минало, а можеше да стане и още по-зле…

На кой мога да разчитам, питаше се той. Нямаше нито един истински приятел! А колкото до евентуална приятелка, на всичките в главите им се въртяха само креватни идейки. Вероятно щяха да го ухажват известно време, точно до момента, когато репутацията му на „парижанин“ се разпилее.

Несъмнено една сватба би решила проблема му. Но за коя да се ожени, след като мислеше единствено за Дафне?

„Люси!“, каза си той. Да! Люси бе свежият полъх. Звънливият й смях ще прекъсне тъжните минути и печалните мигове. Люси. Тя бе запазила спомена за тяхната любов. За тази любов, която й бе причинила толкова страдание. Тя вдъхваше доверие. Бе пристанище, жената майка, готова винаги да предложи защитата на своя скут.

Той потегли лудо към къщата на Планата.