Робер Гаяр
Вале купа (27)

II

Малката негърка, която отвори вратата, бе петнайсет-шестнайсетгодишна. Изглеждаше свенлива, но се усмихна, когато той попита за госпожа Боасрон.

— Вие сте докторът, нали? — попита тя. — Очакват ви.

Анет Боасрон го очакваше наистина в стаята си. Лежеше и очевидно изпитваше силни болки, но не стенеше благодарение на голямо усилие на волята.

Усмихна му се в отговор и му протегна ръка.

— Много мило, че пристигнахте толкова бързо — едва каза тя. — Не мога да се довлека до кабинета ви.

— Визитата ми е извънредна, защото сте приятелка — обясни той направо. — Занапред ще приемам само с предварително определен час, освен при спешни случаи.

— Разбирам — добави тя, — че имате много пациенти. Седнете, моля!

Близо до леглото имаше стол, но той предпочете да седне до нея. Това явно й достави удоволствие. Взе ръката й, по навик потърси пулса и попита:

— Е, скъпа приятелко, от какво се оплаквате?

— От всичко по малко. Преди всичко от болки в корема…

Той поклати глава с разбиране. Още при тръгването си насам се бе обзаложил, че Анет Боасрон страда от корем.

— Няма смисъл да ви питам за годините. Ще ме излъжете със сигурност, нали? — каза той едновременно сериозно и шеговито.

— Мисля, че можеш да изчислиш възрастта ми много лесно — отвърна тя с рязко променен тон. — И можеш да ме наричаш Анет, както аз ти казвам Роже… Заради миналото… Надявам се, че не си забравил нищо. Поне аз не съм.

Тя издърпа ръката си и се надигна на лакът. При това движение широкото й деколте се отвори още повече и откри гърдата й. Изглеждаше още прекрасна и със сигурност Лизбет и доста нейни приятелки биха й завидели само след няколко години.

Тя леко се покашля и нежно постави пръстите си върху китката му.

— Вярвам, че бях твоя учителка — промълви тя. — Или почти… Ти беше прелестен стипчив плод, малки Роже… и не издържах на изкушението, както се казва, май че в Евангелието…

Правейки това посещение, Роже изобщо не се залъгваше относно причината да му позвънят и бе предвидил главоболията с Анет. В противен случай не би се озовал на повикването. Нямаше право да постъпи по друг начин. Но беше убеден, че ако пожелае, ще устои на атаките на мнимата болна. Сега обаче съвсем не беше сигурен, дали желае да устои.

Пълната липса на целомъдрие и свян му подейства възбуждащо. Анет добре използваше оръжията си — предизвикателно блестящи очи, нежни и пълни гърди под почти въздушната материя, съблазнителни устни, влажни и вероятно също толкова горещи, както и един друг неин орган.

— Е добре, скъпа приятелко, трябва да проникна в твоята интимност и да видя отблизо какво не е наред — заяви той.

Краката на Анет изглеждаха като планинско възвишение и вече се разтваряха в нямо съгласие под леката завивка. Той хвана единия й край, за да я отметне, но тя го задържа.

— Не си губи времето — посъветва го. — Вече се консултирах с доктор Вокали. Нещастникът е с бавни реотани. Прегледа ме за пет минутки под часовник и нищо не откри. Познаваш Вокали, нали?

— Черен лекар, който живее в Пьо дьо Шоз? Впечатлението ми е, че е много способен.

— Това не пречи да не ме…

— Да започнем със сърцето — твърдо каза той. Изправи се, за да вземе лекарската си чанта, която бе поставил до посочения стол. Отвори я бавно, извади стетоскопа. Когато се извърна, Анет се бе излегнала съвсем гола на леглото.

— Изцяло се предавам в твои ръце — реши тя. — Прави с мен, каквото пожелаеш — не ме е страх. Затварям очи.

Изпита истинско възхищение от това тяло, без никакво петънце. Коремът й бе плосък — годините не бяха оставили отпечатъка си върху него. Зрелостта само бе закръглила формите й, бе ги изваяла по-смело и това им придаваше сладострастие, което липсва на младата нетърпелива плът. Тук всичко бе изтъкано от мекота, страст и, без съмнение, едва загатната поквара. Ако Анет Боасрон имаше склонност към перверзност и излагаше на показ извратеността си, правеше го без всякакъв цинизъм. Просто порокът я привличаше.

Когато той постави студената мембрана под гърдата й, тя потръпна. Тропическата жега оправдаваше голотата й, така че Роже щеше да спечели време.

— Сърцето ти е в прекрасно състояние — заяви най-после той. — Все пак доста е поработило, нали?

— О, да! Много! — призна тя с неподправена гордост.

— Но не му личи, че е толкова употребявано!

Искаше да остане само внимателен наблюдател, за да обогати клиничните си познания, тъй като Анет бе интересен случай на нимфомания. Но тя притежаваше такава дарба да бъде еротична, че, без да иска, Роже дълбоко се развълнува. Въпреки баналността на претекста, който бе използвала, за да го повика, страданието бе така избрано, че съвсем открито издаваше намеренията й.

— Казваш, че сърцето ми е като ново.

Внезапно той си спомни изповедта на Елен за развратното поведение на майка й, което бе докарало бащата до самоубийство.

— В твоя случай — цинично се усмихна той, — това не е най-използваният ти орган. Нали ме разбираш?

Той се изправи и сгъна стетоскопа, докато тя го погледна с присвити очи.

— Да, разбирам те — измънка. — Чудя се какви истории, какви гадни сплетни са ти разказали за мен.

— Никакви! Мисля, че никога не си била нито добродетелна, нито целомъдрена, това е всичко!

— Вярно е! — съгласи се тя и добави: — Но си избрал лош момент да ме укоряваш! Все пак бях нещо като твоя учителка, а това изглежда ти харесваше.

Тя се завъртя и се изправи. Несъмнено бе разбрала, че похватите й нямат ефект при Роже. Потърси халата си, който бе преметнат през облегалката на креслото.

— Не ме осъждай прибързано — промърмори тя и той усети нотки на отчаяние в гласа й. — Помолих те да дойдеш, защото исках да преоткрия едно прекрасно кътче от миналото… Спомен, който винаги ме очарова, когато го извикам…

Тя завърза колана на халата си.

— Ще ти кажа още нещо — продължи тя. — Родена съм безсрамна и порочна. Така че не бих могла да загубя тези добродетели, които мъжете толкова ценят в жената, както казват. Но ще ти кажа още нещо, Роже — аз познавам мъжете. Изучавах ги трийсет години. Тяхната порочност цени невинността. Докато аз не се интересувам от нея. Тя носи страдания и не ми харесват жените, които се нравят на непорочни. Тъй като единствено от тях самите зависи да престанат да бъдат…

Той прибра стетоскопа в чантата и грижливо я затвори.

— Извини ме, философствам и ти се отегчаваш — каза тя.

— Съвсем не! Радвам се, че не си наистина болна.

— Кой ти каза, че не съм? Ти не ме прегледа… Обърна ми даже по-малко внимание и от Бокали… Що се отнася до порочността на мъжа — тя е само една илюзия. Само жената е развратна. За мъжа се казва, че е порочен, когато се почувства привлечен от жена, която носи около челото си ореола на греха…

Тя тихо се изсмя, като че ли се подиграваше със самата себе си.

— От това следва, че тук има развратни мъже с лопата да ги ринеш. Не ми липсва любов… Дори днес имам поне трима… Само че мъжете, които ме посещават, го правят тайно. Разбираш ли? Имам отвратителна репутация. Аз съм курва, безплатна, но все пак курва… Е, добре! Мъжете харесват такива жени. Те идват при мен, за да задоволят своята похот. Тук те не се срамуват. Когато искат да скрият нещата, от които се изчервяват, те идват при мен!

— Защо тогава ме покани?

— Казах ти — за да намеря отново един спомен… Един от най-хубавите спомени от втората ми младост… И освен това, надявах се, че ще ме излекуваш.

Тя въздъхна.

— Така е по-добре… няма да споря… може би щях да се разочаровам… Съжалявам само, че съм те компрометирала. Нали не смяташ, че една визита при курвата Боасрон ще остане дълго време тайна? Моля да ме извиниш…

— Не се тревожи за това. Вероятно добрите приятели ще положат доста усилия за моята репутация… Особено ако имам успех! Очаквам и по-лоши неща.

— Прав си! Както и аз… Знаеш ли, какво само не ми приписваха! Беше толкова ужасно, че отначало не смеех да си покажа носа навън… Исках да умра от глад в някое ъгълче. Но сам ще научиш всичко това!

Тя се приближи до него и го погледна в очите. Постави ръката си върху неговата.

— Учудва ме, че Елен не ти е казала нищо… Тя ме мрази — каза глухо. — Дори подозирам, че тя е авторът на гнусните клевети, чиято жертва станах, и които ми причиниха толкова болка! Наистина ли не ти е казала нищо?

— Нищо — излъга той.

— И за самоубийството на баща си?

— Абсолютно нищо.

Тя недоверчиво го погледна и поклати глава.

— Много странно! Елен е мръсна и порочна твар… Тя започна прекалено рано, заклевам се… Но винаги е така, с тези черни прислужници, които имат само една мисъл — да развратничат с господарите си и дори с децата им…

— Познавах Елен като съвсем малка — каза Роже. — Беше мило момиче.

— Тя наистина прави такова впечатление… Но, Господи, аз също имам вина… Не бих могла да твърдя пред теб противното. Да, допуснах доста грешки, за да ми се размине и да не ми припишат най-отвратителните измислици!

— Предпочитам да не ги научавам — измърмори той.

— По-добре е аз да ти кажа, защото тези, които ще го направят вместо мен, съвсем ще ме очернят… Седни… Но седни най-после!

Той се подчини, любопитен да чуе изповедта й.

— Вече съм ти казвала, но ти сигурно си забравил. На младини живях известно време във Франция и се движех сред артистичните среди. Донесох от там невинни мании, които никога не са причинили зло някому. Събирах корали, раковини, рисувах. Съпругът ми, Боасрон, ме насърчаваше. Не му оставаше и нищо друго.

Омъжих се за него ей така, както се хвърляш на врата на първия срещнат… Може да се каже, че заемаше високо положение в застрахователната компания и притежаваше тази къща в Тюрго. За мен означаваше сигурност, известен разкош…

Тя поклати глава, като че ли се самосъжаляваше.

— Е, добре, насадих се чудесно! Не ми трябваше много време, за да си дам сметка какво съм си натресла. Преди всичко за една млада и пламенна жена като мен той не бе никакъв мъж… Или по-точно беше от типа мъже, които са безразлични към жените. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Никога не успях да го накарам да ми признае защо се ожени за мен? Какви бяха причините, след като не изпитваше към мен желание? Скоро всеки от нас възвърна свободата си… Той не се оплакваше, защото избирах любовниците си от тези, които бяха в състояние да осигурят работа за съпруга ми. Колко застрахователни полици съм уредила в леглото! Ако не бях постъпвала така, щеше да се наложи да продадем къщата и може би да стигнем до просешка тояга! Никой в Порт-о-Пренс не подозираше тези неща.

Тя замълча, изгледа го с любопитство.

— А ти, Роже — продължи тя тихо, — ти бе един миг чистота за мен… Още те виждам там — дете, неумело, срамежливо. Питаше за Елен. Не зная какво ме прихвана, но ти ми замая главата. Изведнъж те пожелах до полуда… Толкова силно те пожелах, че даже не помня какво точно съм направила. Все пак не е особено трудно да омаеш едно хлапе, а ти беше точно такъв, и съвсем скоро видях, че ти също спонтанно ме пожела. — Тя отново замълча. — Не помниш ли? Отговори ми честно!

Тя седеше срещу него върху леглото и го гледаше. Кръстоса крака и от движението халата й се разтвори. Тя не го придърпа обратно, сякаш знаеше каква съблазън излъчват закръглените й форми, с играта на светлосенките върху бедрата й.

Гореща вълна обля Роже. После тя прерасна в желание и ненадейно той изпита снизхождение към Анет. Нейната поквареност не го нараняваше, порочността й изглеждаше толкова естествена и чистосърдечна, когато не съдържаше предизвикателство. Той си спомни за Люси и се запита коя от двете жени желае повече. Не можа да си отговори и решително се включи в играта.

— Нищо не съм забравил — каза. — Спомням си твоите колекции от раковини, но най-вече помня картините ти… Бяха доста натуралистични, полевите органи бяха изрисувани с най-малките подробности. Биха били едно прекрасно помагало по анатомия за студенти медици.

Чу снизходителния й смях и добави.

— Изглежда ти си използвала за модел себе си, за да представиш тази част от тялото на Леда.

— А, не! — уточни тя. — Не за Леда, а за Диана. Пред очите ми е — моята скъпа богиня, предлагаща се с разтворени крака. Ох! Колко се хванаха в този капан!

— Ако паметта ми е добра — подкупващо продължи той, — онзи ден ти ми каза, че женският полов орган няма никакво въздействие върху девствен мъж. Дори му вдъхва известно отвращение. И че той може да открие красотата му само след като е познал насладата, за която е предназначен…

— Наистина имаш удивителна памет!

Тя се изправи доста рязко. Трепереше и нервно кършеше пръстите си.

— Бих могла да кажа и други неща, защото съм разсъждавала много за секса. Дори исках да напиша малка книга, едно студио в стила на леките древногръцки автори. Винаги се говори за непорочността! За целомъдрието! Няма и две хилядолетия откакто тези категории са въведени в цивилизацията и вече са изгубили своята изтънченост. Заради първородния грях, който предписва на мъжа да скрива тази част и от самия себе си. Но вдъхновява архитектите на храмове, скулпторите, художниците, които я увековечават в природни сцени, в дръжките на огледала, в езиците на бравите, в украшенията. И всичко това тласка жената към първичната необходимост — да приема мъжа в своята интимност. Това място в нейното тяло, което самата Природа е прикрила от очарователно благоприличие с прелестно руно… И то изпълнява своето предназначение, макар че се счита за неблагоприлично от някои. И същите тези хора реват до бога и мятат мълнии с очите си, ако случайно зърнат това, което поетичното руно прикрива…

Тя се разпалваше все повече и повече и лекарят помисли, че описанието на тези, така наречени срамни части, представлява за нея удоволствие, подобно на това на Онан^[1].

— Момент — внезапно каза тя.

Бързо се отправи към вратата, рязко и безшумно я отвори. Нямаше никой. Тя отново затвори.

— Научих се да внимавам с прислугата. Тази хлапачка е порочна като дявол. Шпионира ме, още повече сега, когато знае, че съм с мъж…

Тя се върна и се изправи точно пред главата му. Полите на халата й бяха разтворени и разкриваха пред очите на лекаря гърдите и корема й. После продължи.

— Тук имаше двама чернокожи — Роз и Франсоа. Винаги съм подозирала, че съпругът ми поддържа близки отношения с Франсоа. Доста пъти ги бях изненадвала в очевидна интимност, която обикновено не съществува между бели и черни… Франсоа бе красив негър. Аз скучаех през дългия ден и го направих свой любовник. Всички го знаят, защо трябва да премълчавам това днес? И така! Един ден мъжът ми се прибра неочаквано и ни хвана… Не каза нищо, но аз добре видях какъв ужасен удар получи. Но той не се наскърби от това, че съпругата му спи с негър, а че той държи на същия този негър повече, отколкото държи на жена си… Доста гадно, нали? Не можа да понесе изневярата на Франсоа и се самоуби.

— А през това време Роз как прекарваше времето си?

Анет като че се смути за първи път. Тя извърна глава, сякаш да избегне обвинението, което Роже й отправяше.

— Роз ни хвана първа — измърмори тя. — Тя считаше, че Франсоа е нейна собственост… Как да кажа? Тя беше съгласна да го делим, но искаше своя пай. Разбираш ли? Когато ни видя, тя мигновено се разсъблече… Не й отне много време, защото не носеше почти нищо върху себе си. И се присъедини към нас… Този идиот Боасрон изигра истинска драма!

— Искаш да кажеш, че е трябвало вместо да се жалва, да последва примера на Роз? — смеейки се попита той.

— Не знам — призна тя, — но може би това щеше да възроди мъжествеността му. След като цял живот ти е липсвал такт, защо пък да не се и самоубиеш, за да смажеш семейството си?

— Защото ви е оставил без доходи, теб и Елен, така ли?

— Не, бях му направила застраховка живот. За щастие! Беше достатъчно високопоставен, за да състави договора в наша полза. Между рисковете бе включено дори и самоубийство!

Той забеляза, че тя неусетно се е приближила до него и сега на височината на носа му се разкриваше буйно окосмения й венерин хълм. Бе обилно парфюмирана. Някаква тежка миризма на диво животно, способна да възбуди и най-заспалите полови инстинкти.

Той го отбеляза като неумела маневра, несъмнено някакъв последен опит за интимност. После се обвини, че е несправедлив. Анет изобщо не бе настоявала да получи от него това, заради което го бе извикала. Тя със сигурност бе много обиграна, имаше дълъг стаж като куртизанка и едва ли би се затруднила да приложи някаква хитрост. Още повече, че изобщо не се стремеше да запази благоприличие или да прикрие безсрамието си.

Той разглеждаше пубиса й, покрит със започнали да оредяват и посивяват косми, и си каза, че сигурно оказват страхотно еротично въздействие върху черните. Както и да е, беше загубил доста време, затова хвана дръжката на чантата си и се опита да стане. Анет постави ръце на раменете му и така го принуди да остане седнал.

— Сигурно би искал отново да видиш произведенията ми — каза тя. — Но няма да имаш тази възможност. След смъртта на татко Боасрон всичко се разпиля. Знаеш ли, че почти ме бяха вкарали в затвора? Черните прислужници бяха съчинили такъв мит…

Той вдигна глава и погледна лицето й. Прочете изписаното върху него смущение и си помисли, че Анет говори, за да не каже нещо друго, или да не се разбере, че чувствата й в момента нямат връзка с това, което разказва. Леко съмнение се прокрадна в душата му. Къде бе истината? И коя от двете — Елен или Анет — я казваше? Техните доста различни версии в крайна сметка имаха много допирни точки. Може би всяка от тях бе убедена в своята истина?

Отново опита да се изправи и да се измъкне. Но ръцете на Анет го държаха здраво и сякаш го приковаваха към леглото. Тя вече не говореше. Той отново вдигна погледа си. Тя леко се задъхваше, мълчалива възбуда повдигаше гърдите й. Като че ли в тялото й проникваше мъчително желание и бавно я запълваше.

Придърпа го до себе си така, че меката и нежна кожа на корема й се долепи до бузата му. Той не откъсваше погледа си: главата й бе високо изправена, очите полузатворени, а устните сладостно отпуснати. Бяха издадени напред в очакване на целувка. Изправена в цял ръст над него, тя му се видя още по-висока. След това тялото й започна да се тресе. Неудържимо търкаше краката си. Бе сграбчила раменете му и го стискаше със страст, която приличаше на яростно ожесточение. Роже усещаше как желанието на тази жена прониква и в него самия, как стяга гърлото му до задушаване. На свой ред сграбчи прекрасно оформената й, тънка и гъвкава талия. Тогава я разтърсиха продължителни конвулсии и тя се свлече на колене, като издаваше задъхани, нечленоразделни звуци. Скри главата си в него и остана така — неподвижна, едва поемаща си дъх.

Когато дойде на себе си, миглите й бяха оросени със сълзи.

— Ти ще ми се надсмееш — промълви едва чуто тя, — но съм щастлива. Благодаря ти…

Тя го освободи, стана и плътно загърна халата си.

— Като се сетя само, че дори не ти предложих нещо за пиене. Наистина съм си загубила ума! Какво ще пиеш?

Тя се смееше, но постепенно благоприличието, достойнството, дори строгостта се връщаха в държането й.

— Нищо — каза той. — Тръгвам.

Той вече не я желаеше така силно, но бе развълнуван. Разтърсен от мощно чувство, от смътно желание, чиято пикантност пораждаше съмнителна настървеност.

Тя направи няколко крачки, с които се отдалечи от него и спря пред тоалетната масичка. Вдигна ръка и оправи няколко паднали върху челото кичура.

— Предполагам, че едва ли би дошъл, ако пак те повикам. Но ако наистина се разболея, ще дойдеш ли?

— Това е мой дълг — каза той.

Тя говореше като светска дама. Той бавно се доближи до нея. Тя му се усмихна разсеяно и когато той обгърна с ръка раменете й, леко се стегна. Притисна се до нея с нарастваща нежност и това плътно допиране, тяхната обединена жар създадоха у него усещането за внимателно проникване.

Тя внимателно се отдръпна, дори го побутна. Но колкото и да бе странно, той не беше нито разочарован, нито обиден. Защото в крайна сметка мисълта да я обладае не му бе хрумвала сериозно. Искаше му се само да вкуси от сладострастната ситуация, от похотливите опитвания и едва ли би твърдял, че е готов да доведе до край авантюрата.

— Най-добре ще бъде, ако дойдеш в клиниката — каза той тихо. — Там имам повече условия за преглед и консултация.

И бързо се наведе да вземе лекарската си чанта.

— Роже — повика го тя, — трябва да ти кажа, просто ми изхвърча от ума… Да, исках те, но съвсем честно — не бих могла да се любя с теб. Ти си лекар и веднага би разбрал, че наистина съм болна…

— Ще те излекувам — каза той. — Ела утре следобед, ще те прегледам.

— Надявам се, че не ми се сърдиш.

Той малко пресилено се засмя.

— Е, все пак прекарах приятно. Бих желал ти също да си задоволена…

Тя го изпрати до вратата. Едва бе отворила, когато в коридора се разнесе шум от забързани стъпки.

— Тази гадна хлапачка пак ме шпионира! — възмути се Анет.

След това се наклони към него и майчински го целуна по двете бузи.