Робер Гаяр
Вале купа (12)

XII

Тетрадката не бе изписана докрай. Или авторът не бе имал смелостта да завърши изповедта си, или беше изоставил идеята, убеден в нейната безполезност.

 

 

Всеки някога се е опитвал да води дневник! — бе написал той. — Струва ми се абсурдно. Да пишеш за себе си! Спомените, паметта трябва да са напълно достатъчни. Тогава може би за другите? Но има ли някакъв смисъл да поверяваш душевните си преживявания, интимните си тайни на хора, които не могат да ги разберат, защото всеки има своя собствена истина.

Въпреки това и аз го правя, защото се надявам, че думите на Гьоте са верни. Казал е, че когато описваш на лист призраците, ти се освобождаваш от тях.

Не си представях, че изгнанието може да бъде толкова мъчително. Чувствах се изтръгнат от корена си, без ясна посока, плувах в напълно непозната среда. Друга природа, други нрави, други обноски. Качвайки се на кораба, бях убеден, че парижанките са леки, вятърничави и суетни жени — такива, каквито се показваха у нас. Но до този момент съм срещал само сериозни и целомъдрени момичета. Тези, които са на моята възраст, са толкова заети с учение, че не мислят за флирт и само вероятността да се отдадат на някой мъж ги ужасява. А ако ги попритиснеш малко, вдигат шум до бога.

У нас те се превземат много по-малко. Сигурно се дължи на климата и на възпитанието.

Националността ми ме превръща във феномен, в екзотично животно. Изглежда всички си задават въпроса: Как може човек да бъде хаитянин? Запознах се с една седемнайсет или осемнайсетгодишна студентка по физика и химия. Доста хубавка и очевидно доста отворена. Започнах да я свалям и един ден й казах, че съм роден в Порт-о-Пренс. Тя не знаеше къде се намира този град! Когато й обясних, тя се вторачи в мен изплашено. Възкликна: „Хаити! Мислех, че в тази страна има само негри. А вие сте бял!“. Наивността й ме разсмя, но за нещастие тя добави: „Но може би сте мулат. Смята се, че между тях има доста светли. Имате ли негърска кръв?“.

Зашлевих я. Едва овладях яростта си. Познавах я бегло, но бях започнал да изпитвам сериозно влечение към нея, а глупостта й и обидата, която ми нанесе, заличиха с един замах всякакво желание. Веднага я зарязах. Не я видях повече. Само съм я мярвал отдалече, при излизане от лекции.

Първите седмици след пристигането ми в Париж бяха много тежки. Скучаех, бях самотен. Сам сред три и половина милиона жители. Аз, безсрамният млад мъж в родината си, се бях превърнал в срамежлив и наивен юноша. Съжалявах за моите приятелки, които никога не се измъкваха, когато разговорът замираше и които бързо откликваха на закачките ми. Живеех със спомените за тези часове, някои от които доста пикантни. А те съвсем не подхождаха на целомъдрието, в което бях попаднал. Стигнах дори до проститутките от Латинския квартал. В началото всички бяха много мили. Някои бяха привлечени от младостта ми, други бяха усетили, че не ми липсват средства. Бързо се отвратих от това бунище и само крайната необходимост ме принуждаваше понякога да прибягвам до услугите им.

Така с нетърпение чаках първите писма от острова. Надявах се, че ще ми припомнят неговото ухание, неговата атмосфера, неговото слънце. Броях дните. Възможно ли бе да ме забравят?

Дори малката Елен, която ме бе изпратила чак до кея, увиснала на ръката ми и която непрекъснато повтаряше: „Кажи, че ще ми пишеш! Ще ми пишеш, нали? Закълни се, че ще ми пишеш“. Да, дори тази гъска Елен, дори тя не даваше признак на живот.

И после наведнъж пристигна цял куп писма. Тези от приятелите ми бяха лаконични, не проявяваха интерес, бяха написани от чисто благоприличие. Като пощенски картички от ваканция.

Жените, които познавах, бяха по-задълбочени. Някои от предишните ми любовници пишеха с недомлъвки, без съмнение от страх, че кореспонденцията може да се загуби. Призоваваха взаимна значимост, съучастието, в което трябваше да намеря нежността от нашата близост. Почти всички ме упрекваха, че съм заминал, което не можеха да си обяснят. За тях това бе някакъв вид раздяла, някаква изневяра. Дори тези, които отлично знаеха, че ми е невъзможно да бъда верен дълго време, дори те приписваха на заминаването ми някакво свое участие.

Елен Боасрон бе най-нежна. От нея получих наведнъж четири писма.

Но тя не знаеше, а и досега не знае друго, освен да повтаря до втръсване нейните „спомени за нашите екскурзии“ при блатото Соматр, като че ли все още сме на дванайсет и тринайсет години.

Тя не може да забрави потайните и порочни милувки от тази възраст. Говори за тях свободно, безсрамно. Сексуалният й живот спря там, не се доразви, което сигурно ужасно я комплексира. Това обаче не пречи на изостреното й чувство за перверзност, което трябва да й е по наследство. Изглежда, че сега това ме забавлява, но тогава ме очароваше, аз също харесвах тези забежки в храстите.

Ние взаимно се обучавахме. Тя бе много по-осведомена, по-безсрамна от мен. По-скоро от любопитство, отколкото от страст, тя бе тази, която ме завлече в храстите, особено в началото.

Напредваше със страхотна бързина, тайно шпионираше лудориите на двойка млади негри, които им бяха прислужници. Вероятно те изобщо не са се крили от някаква невръстна хлапачка, а е възможно тя да е следила и някои от безпътствата на майка си. По този начин стана похотливо напориста и ме накара да осъзная събуждането на чувствеността. Играеше си толкова нежно с умели пръсти и гореща уста, че благодарение на нея аз познах първото сладострастие.

Опитвах се да й доставя удоволствие, галех я както можех, но дори това да й харесваше, тя никога не показа, че е щастлива. Без съмнение намираше своето удоволствие само от усещането за задоволеност на партньора си.

Тя ми даде познанието за механизмите на физическата любов. Благодарение на тях минавах за много опитен сред приятелките й, които изглежда това и чакаха.

Само че всичко се обърна против нея. Бедната Елен! Тя спря до похотливите опипвания на порочно дете, докато другите ми разкриха същността и значимостта на мъжа. На четиринайсет години нямаше много неща, които да науча и интересът ми към жените непрестанно нарастваше. Освен това изпитвах известно презрение към тази бавноразвиваща се Елен. Докато трябваше да й бъда благодарен. Опитах още един или два пъти да се натискам с нея, ръката ми лесно намираше познатия път между краката й. Тя се предлагаше, отваряше се. Но винаги, когато опитвах по-насочени и по-страстни ласки, тя стискаше свитите си крака и ме отблъскваше ужасена и категорична.

Една странна случка беше причината да изоставя тези детинщини.

Родителите й живееха в просторна къща в резиденцията на Тюрго. Баща й притежаваше застрахователна компания. Имаше голям басейн и тенис корт, където често ходехме да се къпем или да играем.

Една сутрин пристигнах в къщата. Вечерта бяхме решили да отидем на пикник при басейна на Жозефин, но не уточнихме часа на тръгване.

Посрещна ме госпожа Боасрон. Чернокожите прислужници Роз и Франсоа, чиито ласки бяха насърчили Елен да стане моя учителка, бяха заминали на село при семейството си.

— Но вие сте закъснял! — възкликна госпожа Боасрон, чието малко име бе Анет. — Те заминаха почти преди час. Тръгвайки на работа, съпругът ми ще се отбие, за да ги остави на река Фроад… Съжалявам за вас… Но влезте, Роже. Ще ви направя един малък пунш…

Анет бе много красива жена, едва прехвърлила трийсетте. Руса, с дълбоки сини очи, чувствени устни и гъвкава походка, която й придаваше вид на парижанка, както смяташе тя. Свиреше на пиано, рисуваше. Освен това колекционираше минерали, раковини, вкаменелости и ги подреждаше във витрини в салона. Беше следвала в Париж и минаваше за много културна жена. Накара ме да седна и се загледа в мен, леко усмихната.

— Вашето посещение е удоволствие за мен — каза тя. — Виждате, че съм сама… Как са родителите ви?

Без да дочака отговора ми, приготви коктейл с ром, захар и сок от зелен лимон.

— Наистина не знам как да настигнете компанията — започна тя, като смени темата. — Дори да хванете „линия“ — това е маршрутно такси между Порт-о-Пренс и Песион Вил — по това време няма да ги намерите. Какво носите в тази чанта?

— Закуска за пикника.

Тя избухна в звънлив смях.

— Добре! Ето какво ще ви предложа. И тук ще намерим студени закуски. Ще си разделим провизиите. Какво ще кажете?

Бях смутен, защото въпреки че изглеждаше лековата и завеяна, Анет се ползваше с голям авторитет. При това бе зряла жена, майка. Но тези аргументи бързо отпадаха пред формите й, пред меката плът, която се подаваше от късите маншети на корсажа й, пред белите бедра, които се откриваха под късата пола, когато сядаше. Бе по различен начин съблазнителен плод, очевидно по-вкусен от още зелените момичета, с които лудеех. Но си повтарях, че не трябва да храня никакви илюзии.

Отпивах от пунша си, а Анет ме наблюдаваше с умилен поглед. Питах се какво би си помислила тази жена, ако научеше за тайната игра, която играехме с дъщеря й почти една година.

— Добре! — настоя тя. — Но вие не ми отговорихте, Роже? Ще обядвате ли с мен?

— Страхувам се, че не съм особено приятен сътрапезник. Срамежлив съм, лесно се притеснявам…

— А! Вие сте млад, а аз обожавам младостта… Отзивчива съм, пък и ненавиждам самотата… Хайде, останете да ми правите компания, не са нужни превзети маниери…

Моето семейство не поддържаше тесни връзки със семейство Боасрон. Две или три събирания в годината, както е прието у нас. За сметка на това децата непрекъснато поддържаха връзки, Бог знае какви.

Трябва да кажа, че по това време Елен беше около четиринайсет години. Бе се източила, оформила. Знаех, че мястото, което преди ме учудваше с копринената си мекота, сега е покрито с малки косъмчета. Можеше да мине за съвсем сериозно младо момиче. И ако имаше същите отношения и с други момчета както с мен, то тя го правеше толкова дискретно, че цялата ни компания бе в неведение. Впрочем тя можеше да прави всичко, което й се прииска. Отдавна не ме интересуваше, а и не бях ревнив. У нас в дадена среда всички се познават, като че ли всички сме една голяма фамилия. Но баща ми никога не пожела да подпише застрахователна полица с Боасрон, което съвсем не им пречеше да се поздравяват и посрещат приятелски. Щеше ли да бъде невъзпитано да откажа поканата на Анет?

И така, приготвих се да прекарам един скучен следобед, „без превзети маниери“.

— Приемам на драго сърце, госпожо, още повече къщата ви е толкова хубава — заявих възможно най-идиотски.

И тогава Анет внезапно скочи, сграбчи въодушевено ръката ми и пламенно прошепна:

— Зная, че имате добър вкус, Роже. Искате ли да я разгледате? Нали знаете, че рисувам и колекцията ми си заслужава… Толкова обичам да показвам съкровищата си на хора, които разбират. Елате да видите!

Тя ме застави да стана и преминахме от салона в съседната стая — много по-малка, някак тайнствена и тънеща в полумрак. Показа ми раковини, подобни на тези, които се събират по нашите плажове. В тях нямаше нищо особено като изключим това, че бяха лакирани. В малки кутии имаше подредени парченца от корали, отломки от бели, червени и черни вкаменелости. Непохватно изказах някакво възхищение.

Защото не се чувствах удобно. Често бях идвал у семейство Боасрон, предимно за да търся Елен. Анет изобщо не ми бе обръщала внимание, не бе проявявала дори и следа от тази неочаквана любезност. Но сега нейният интерес, придружен със стискането на ръката ми, ми подсказваше, че нещо не е наред.

— А сега — изненада ме тя, — ще ви покажа някои от моите картини. Тези, които рядко показвам, и то само пред по-изтънчени познавачи, способни да ги оценят. Вие отдавна сте мъж, Роже, значи може да видите всичко! Но ви предупреждавам, че в музеите и в библиотеките това се нарича Анфер^[1]… Голямо момче като вас няма да се ужаси, нали?

— Съвсем не! — уверих я, макар че изпитвах неясно безпокойство.

Тя повдигна големия гоблен на стената, зад който бе скрит тесен коридор, дълъг няколко метра. Водеше до съвсем малка стаичка. Тръгнахме и било защото реших, че е редно да мина пред нея, било защото тя се опита да ми направи път, но като че ли случайно телата ни се сблъскаха. Анет се разсмя, но не направи нищо, за да избегне допира. Дори повтори движението и аз с удоволствие усетих колко е податлива плътта й — едновременно мека и стегната. Изведнъж главата ми се замая. До този момент никога не се бях доближавал, камо ли да докосвам такова съблазнително в своята пищност тяло. Пресъхналото ми гърло ме задушаваше, сърцето ми бясно биеше. Неочаквана вълна на желание ме заля с такава сила, че ми се мярна смущаващата и изкусителна мисъл за изнасилване.

Тя се разсмя, като че ли бе отгатнала мисълта ми, все едно че се забавляваше с моите юношески увлечения. След това постави ръката си на рамото ми, плъзна я към врата ми и съвсем тихо каза.

— Нали няма да разкажете на никого какво сте видял? Разчитам на вас, Роже, тъй като това е тайна. Тайна, пазена само за посветени…

И посочи с показалец стената. Безсрамието на двете платна спря дъха ми.

— Ваши ли са? — запънах се аз.

— Да речем, че е по-скоро школата на Буше^[2]. Прекопирах ги. Не са ли сполучливи?

Стоях с отворена уста. Дори сега, след десет години, всичко е като живо пред очите ми.

Дясното платно представяше Леда, седнала, или по-скоро почти излегнала се, на фона на зеленикав блатист пейзаж. Леда с разтворени безсрамно крака. Леда, чакаща появяващия се в далечината лебед, който плуваше величествено по водата. Нищо не бе пропуснато — розовият корал на богинята се открояваше сред сянката на окосмения пубис с цялата възможна прецизност на изображението.

— Детайлно цветче! — прошепна Анет. — Вие сте много осведомен и интелигентен, за да се възмутите.

Бях замръзнал. Другата картина представяше Диана на лунна светлина, както обясни Анет. Диана разпалва желанието на Ендимион, който дреме и който всеки миг ще се събуди от обземащата го страст.

— Тази стая е моето убежище — изгука Анет. — Никой не влиза тук без моето позволение. Сам разбирате защо. Направих ви съпричастен на моята тайна. И ако ви смятам за привилегирован, това е защото Елен ми е говорила за вас с думи, от които разбрах, че сте артист, надарен с голяма чувствителност. Повечето хора биха видели тук само порнография. За мен в тях няма нищо мръсно. Еротиката не е непристойна.

Тя говореше толкова свободно, толкова убедено, че се питах дали е несъзнателно или преднамерено. С каква умисъл? За да ме провокира и аз от своя страна да споделя за нашите лоши постъпки, на Елен и на мен? Или просто се подиграваше на наивника, който смяташе, че се спотайва в мен? Двусмислието на ситуацията ме разтърсваше, въпреки че ме изпълваше с тревога. Тя продължаваше експозето си с монотонния глас на екскурзовод в музей, без да забелязва смущението ми.

— Този лек стил е типичен за митологията. По този начин митът се превръща в действителност, в нещо, което искаш или можеш да направиш. Живях дълго в Париж и посещавах много артисти. Решително избрах изобразителното изкуство и реализма. Разглеждам всяко нещо в най-малките му подробности, разделям ги… Защото всеки детайл има своето значение…

Тя постави пръста си върху нейната Диана.

— Забележете! Вижте богатството на тази нежно цъфтяща плът на хладната лунна светлина. Диана не е невнимателна. Ръката й е умела, лекият допир е съобразен с физическата реалност, с нарастващото желание на Ендимион… Разбира се, изразявам се евфемистично — остро прекъсна обясненията си. После продължи:

— Тя установява, че малкият човек е напълно готов — не е нито много рано, нито много късно. И без да го изпуска, с многозначително разтворени крака, тя го води към целта. Усмивката на Диана е неизразима. Младежката разпаленост на този, който ще стане неин любовник, е привидно обуздана. Но съхранена и съсредоточена от върховната нежност на тази, която ще стане негова любовница…

Стори ми се, че гласът на Анет се отдалечава, става по-глух. Докато краката ми трепереха от слабост, дланите ми бяха мокри. Нямах представа дали урока, който получавах, беше лекция за изкуството или лекция за любовта.

— Ако не се притеснявате, разгледайте отблизо голата богиня. Вие вече не сте дете и сигурно сте имал любовници. Противното не би било нормално в страна като нашата, където горещият климат води до поквара… Сигурно сте убеден, че знаете как е устроена жената. Смятам, че се заблуждавате. Вие, мъжете, позволявате на желанието да ви завладява, опиянявате се и в бързия устрем към притежание, изпускате подробностите. Тези подробности са пред вас…

Тя имаше право. Четката й разкриваше подробностите на женската анатомия. Докосвани, галени, откривани хиляди пъти. Но никога не ми се бе случвало да ги съзерцавам отблизо. Винаги се подчинявах на импулсивното желание за сливане.

— Изучавала съм анатомия — довери тя. — Това е задължително за всеки художник. Впрочем един от професорите твърдеше, че за един млад девствен мъж женският полов орган няма никакво плътско въздействие. Дори му вдъхва известно отвращение. Само при дългото изучаване, при изпитване на насладата, за която е предназначен, може да се открие неговата еротична стойност. Така ли е, Роже?

Бях се изчервил, чувствах се неловко, тревожех се. Не зная какво измънках. Но предполагам, че лицето ми е издавало колко силно ми е въздействало възхищението от похотливите произведения на Анет. И в същото време този вид неочаквано и шеговито съучастничество, което тя ми засвидетелстваше открито, без никакво смущение.

Тя отново се изсмя. Гордо и звънливо.

— Прекопирах Буше, също и зет му Ноел. Но аз интерпретирах. Ноел е допуснал грешки. Нарисувал е своята богиня с плосък като дъска задник. Но вижте, скъпи мой, Леда е притежавала истинска елинска красота, закръглен задник, висока талия, плосък корем. Като мен. Да, аз съм създадена по неин образец и трябваше само да се съзерцавам в огледалото. Харесва ли ви това?

Най-после се осмелих да я погледна в лицето и казах наслуки.

— Значи тази жена сте вие?

— Да, в много отношения. Отговаря ли на вкуса ви?

Колебаех се да видя почти откритото предизвикателство. Но сърцето ми заби още по-силно в очакване на нещо, без да знам точно какво, въпреки че можеше да бъде като катастрофа — прекрасна и горещо желана.

Анет продължаваше.

— Много други подробности са нарисувани от натура. Отначало направих много скици, разбира се… Може би ще ви стане смешно, но ще ви кажа, че моделът, който използвах, за да предам пределното възбудено състояние на Ендимион, бе Франсоа, моят прислужник. Да, младият негър Франсоа. Трябваше само да направя бяло това, което бе черно, ето всичко!

— Вие бяхте сама… сама с него, в тази стая? — изумих се.

В тона ми имаше укор, като че ли от само себе си се разбираше, че подобна ситуация води до нещо по-различно от един сеанс при позиране.

Вместо отговор тя прокара пръстите си по врата ми и ги зарови в косата ми. Усмивката й бе многозначителна и дръпна докрай завесата. Не можех повече да не се досещам. Не можех да избягам и тя да ме вземе за последния глупак. А и нямах такива намерения. Помислих си за Елен, казвайки си, че има какво да наследи. Но не се оплаквах, съвсем не! Майка и дъщеря! Всяка по отделно, и двете бяха еднакво агресивни. Положението бе пикантно, упойващо, страхотно възбуждащо.

— Не се стряскайте, малък мой — каза тя след доста дълго мълчание, с подкупваща любезност. — Разберете, че една жена артист не вижда нещата по начина, по който ги вижда вулгарната жена. Съвършенството на човешките форми е доказателство за божественото съзидание. Красотата на обекта изключва всякаква тривиалност. Еротиката може да бъде религия, нейното очарование може да има покръстваща сила. Когато бях малка, възхищавах се в църквата от Христос на кръста. Съзерцавах страданието на изтерзаната му плът и се влюбих в него!

Тя рязко се отдръпна от мен, внезапно обзета от скрупули.

— Показах ви и ви разкрих моите тайни. Ще бъдете дискретен, нали? И най-вече, нито дума на Елен. Бедното дете, толкова чисто, толкова непорочно! Тя не би разбрала. Обещавате ли?

— Обещавам! — уверих я аз.

Тя облекчено въздъхна.

— Мога да ви имам доверие — промърмори и отново се приближи до мен с искрящи очи. — Вие имате страстна природа, вие обичате жените, вие сте техен приятел! Не ме предавайте!

Поставих ръцете си на кръста й. Беше тънък, гъвкав. Извивките на хълбоците й подсказваха за изобилие на плътта, което извикваше образите на нейната Диана и на нейната Леда. До този момент не бях държал в ръцете си толкова пищна жена, толкова похотливо вещество, в което исках да потъна. Настръхнах, треперех, желанието стягаше гърлото ми. Мисълта за изнасилване отново оживя. Бясно опипвах тялото на Анет, мачках задника й, стисках бедрата й.

Тя не помръдваше. Усетих, че лицето ми пламва, чувствах се замаян, зави ми се свят.

Без да пророни дума, Анет хвана ръцете ми и ме поведе обратно по коридора. Следвах я със залитане. Отвори някаква врата и се озовахме в друга стая, която сигурно бе спалнята й. Цареше полумрак. Вероятно Анет усети тръпките, които разтърсваха тялото ми.

— Роже, добре ли сте? — задъхано ме попита. — Тресе ви. Сигурно е от горещината… Ето, седнете там…

Тя ме побутна към дивана и се настани срещу мен. Започнах да се примъквам към нея с безкрайна предпазливост. Страхувах се от рязък отказ. Но тя прекара дясната си ръка през врата ми, докато лявата й устремно сновеше по крака ми, но се задържаше върху вътрешната страна на бедрото. Лицето й бе толкова близо до моето, че косите й се пилееха по бузата ми. От деколтето на корсажа й се носеше лек парфюм, малко остър и кисел. Мълчахме. Усещах горещия й дъх до устата си и се питах чия ще бъде първата целувка.

Помислих, че ще трябва да отстъпя, когато забелязах, че тя държи изправената ми мъжественост. Не мога да кажа в кой момент я бе завладяла, толкова бе умела. Осъзнах бързо, че всичко, на което ме бе научила Елен, не бе само детска игра. Анет ме обърна по гръб и се плъзна между краката ми, като ме стискаше почти до болка. За малко да направя ужасна грешка. Защото тя говореше. Но гласът не приличаше на нейния. И не се обръщаше към мен, а към това, което държеше в ръцете си с такова обожание.

— Ти, малкия ми, си способен на чудеса…

Затворих очи. Усещах, че потъвам в бездна от сладострастие. Тя използваше това, от което толкова се бе възхитила, така както аз бях използвал гърдите на дойката си. Тази главозамайваща целувка продължи няколко секунди. С тревога и разкаяние виждах, че вече ще настъпи краят на моята страст, когато Анет се обърна, вдигна полата си и седна върху мен.

Станах затворник в тайните дълбини на плътта й, чиято анатомия ми бе обяснила така подробно и точно върху нейната Леда. Мистерията, която бе искала да ми разкрие в детайли, сега се задълбочи от нейната жар, от великолепието й. Наслаждението ми продължи безкрайно. Напразно си казвах, че тази жена е зряла, толкова стара, че може да ми бъде майка. Това обаче беше като стимул, сладостна възбуда. Анет ме довърши почти без да мърда, на два пъти. Проснат на дивана изнемогвах, всичко изчезна във водовъртежа, който ме поде.

Все пак имах известна представа за реалността, но се усъмних дали не сънувам — наведена над мен, Анет гальовно покриваше лицето ми с целувки, мърмореше нежни думи, признания, които ми звучаха наивно и глупаво въпреки искреността и слабостта, които бяха вложени в тях.

Реших, че е мой ред да поема инициативата. Времето да действам беше дошло. Блъснах я, обърнах я настрани върху възглавницата и я подчиних, като трескаво тършувах из бельото й, в меката й плът. Тя се смееше, преструваше се, че се съпротивлява, укоряваше ме за опустошителната ми, брутална пламенност. Стенеше, че й причинявам болка, че я наранявам. Но вече бях върху нея.

Тя спря да се съпротивлява, отстъпи и ме поведе със сигурна ръка по пътя, който само преди малко сама ми бе показала. Блъсках се грубо в нея, като че ли категорично да заявя притежанието си. Тя извика, едновременно от радост и от болка. Наистина от болка, тъй като по-късно ме упрекна, че не съм следвал нежния пример, който ми даде. Докато аз открих, че за мое удоволствие, не изпитвам никакви скрупули. Любовта е борба, а борбата не е нежен спорт…

Напускайки Анет, бях убеден, че съм роден за любов. Обещах си, че чувственото удоволствие ще бъде мое основно занимание. По този начин старата ми любовница ми отвори напълно очите.