Робер Гаяр
Вале купа (4)

IV

Когато слезе в салона, клиентите почти се бяха разотишли. Проспер, както винаги усмихнат и словоохотлив, притичваше от маса на маса с бяла шапчица на главата и мазна кърпа под мишница. Забеляза Роже и се упъти към него с леко обезпокоено лице:

— Е, как е болната?

Гласът му преливаше от тревога и Роже за миг съжали този човек, който не подозираше за злочестината си.

— Напразна тревога. Няма температура… Бъдете спокоен.

— Забавихте се и започнах да се притеснявам дали не се е оказало нещо по-сериозно.

— Абсолютно нищо.

— Да ви призная, не му умувах много. Млад лекар като вас си има методи за лечение. Хайде, една чашка пелинов ликьор ще ви отвори апетита.

— Не, благодаря. Късно е и предпочитам да мина без аперитив.

— Господи, къде ли ми е главата днес? — възкликна хотелиерът и свойски го хвана за ръката. — Има поща за вас… Момент, сега ще ви я дам.

Той притича до рецепцията, разрови преградената по стаи кутия и се върна с два пакета писма.

— Ето вашите — каза той. — А другите са за бедния господин Вилермон. Какво да ги правя?

— Ако е посочен адрес, върнете ги на подателя. А тези, които нямат, изпратете в полицията.

— А ако ви помоля да свършите вие тази дребна работа, докторе?

— Добре, дайте ги…

Той взе писмата и се запъти към една от масите. Още снощи бе помолил за друга маса; за да не седи пред вече празното място, заемано преди от неговия приятел.

Хвърли разсеян поглед на менюто, поръча и се зарови в писмата. Първо тези, адресирани до Вилермон. По бланките разпозна обичайните съобщения за движението на банковата му сметка. Нищо интересно: „Да се прати на подателя“. Върху друг плик забеляза нечетливите йероглифи на Тардиф с бележка: „Да се препрати“. Портиерката бе задраскала адреса в Париж и бе добавила този в Алпите. Роже сложи писмото настрана, питайки се какво да го прави.

Пощата на името на Денис бе по-голяма. Пликове с лабораторни проспекти. Два от тях превъзнасяха качествата на нови лекарства и уведомяваха за предстоящо посещение на представител на компанията. Друга рекламна брошура препоръчваше уплътнители на врати и прозорци за изолация от студения зимен въздух.

Измачкана пощенска картичка от Антиб — изглед от укреплението Каре и на втори план плаж с къпещи се сред закотвени лодки. Панорамната снимка бе най-малко отпреди шест години. Роже прочете следния текст.

„Времето е прекрасно, слънцето — пролетно. А ти съобщавам това, за да те накарам да съжаляваш, че не ме придружи. И ако можеш да го понесеш, тук предлагат страхотни сладкиши, както преди войната. Уви, след два дни се връщам: Ще ти се обадя, като пристигна. А дотогава те целувам по мръсната лицемерна муцуна.

Жаки.“

Плик голям формат, със зеленикав цвят, марка с герба на Хаити: топове, знамена, кокосова палма и шапка на освободен роб. Адресът бе написан на допотопна пишеща машина, чиито изтъркани букви образуваха неравни редове. Това бе най-интересната част за Денис. Тъкмо щеше да отвори писмото, когато донесоха ордьовъра. Уф! Имаше много време. Събра пликовете и ги пусна в джоба си. Апетитът му се отвори още с първите хапки. Впрочем, обявената от Проспер патица с маслини беше вкусна и му правеше чест. Но той отказа сирената и десерта, като завърши с много силно кафе.

Стана от масата, но винаги внимателният Проспер го пресрещна, за да му предложи със заговорнически вид някакъв ликьор от Савоя от личните си запаси. Нетърпелив да остане сам, Роже отклони поканата.

Но веднага разбра, че няма да успее да се измъкне толкова бързо. Защото съдържателят отново го задържа.

— Сигурно си мислите, че прекалявам — каза той. — Нали вие ще се погрижите за кореспонденцията на господин Вилермон? Е, добре, но той има и багаж… Мога ли да го донеса във вашата стая?

— Смятам, че това е работа на полицията.

— Ще ги попитам тогава… Но въпреки всичко не бихте ли хвърлил един поглед? В случай, че държите да запазите някакъв спомен от вашия скъп приятел…

— Сега всичко принадлежи на чичо му. Предложението ви е добронамерено, но да не забравяме, че това би било злоупотреба.

— Хайде, докторе! Няма никого да ощетите, ако вземете някоя дреболия. Предмет без стойност, спомен от близък приятел…

Роже погледна с умиление сърцатия мъж, докато в себе си се чудеше дали би искал да задържи нещо. В оскъдния му багаж нямаше нищо ценно, нищо, което да желае. Той бе решил да изличи от паметта си дори спомена за предшестващите седмици. И за тази цел първата му грижа трябваше да бъде да се отърве от всичко, което би събудило и най-смътния спомен. И да не позволи да го нападат неканени възпоменания, които преди изобщо не биха го впечатлили, но сега можеха да се възкресят със странна упоритост. И най-вече тези, които навремето бяха предизвикали силни усещания.

— Не, благодаря — отсече той. — Обадете се на полицаите. А като спомен ще запазя само вашето внимание.

— Много сте любезен… И още нещо, докторе. Бъдете сигурен, че Жермен и аз ще се грижим за вас, но се страхувам, че вие не държите да останете дълго тук…

— Така е. Ще съкратя ваканцията си.

— Разбирам. Решил ли сте вече кога?

— Само не се притеснявайте. Иска ми се да е колкото може по-рано. Например утре.

Руменото лице на хотелиера потъмня и той поклати глава.

— Ще ни бъде мъчно — отрони той и добави. — Вие не познавате добре пътя. А и времето… Особено ако тръгнете рано, снегоринът няма да е минал, а снегът продължава да трупа… Вижте какво ще ви предложа. За утре имах уговорка с шофьора на автобуса — той да напазарува вместо мен — само трябваше да вземе списъка с поръчките… Но ще го уведомя, че сам ще го направя, тъй като имам и друга работа. Разбирате ли? Ще мога, ако ви е удобно, да ви придружа. Ще карам пред вас, а вие ще следвате коловозите от колата ми. Мога да отида до Гренобъл.

— Вие наистина сте страхотен, Проспер!

— Само трябва да станете раничко. В пет!

— Отлично!

— Мога да ви дам и петнайсетина минути отсрочка, колкото да приготвя закуската. Ще дойдете в кухнята и ще се измъкнем, без да будим никого.

Развълнуван, Роже постави ръцете си върху раменете на добрия човек, изпълнен с искрено съжаление, че го е измамил против волята си.

— Не зная как да ви се отблагодаря — каза той. — Но искам да ви помоля за още нещо: да не казвате на никого, че си тръгвам.

— Няма проблем. Но защо е тази тайнственост, по дяволите!

— Някои хора може би ще държат да се сбогуват с мен, а аз изпитвам ужас към този род излияния!

— Това важи ли и за Жермен?

— Естествено! Тя е очарователна, услужлива, но нали знаете колко са бъбриви жените.

— Добре! Но съм сигурен, че ще побеснее и аз ще го отнеса. Мога да й кажа, че нещо ви е прихванало през нощта…

 

 

Роже се прибра в стаята си. С отварянето на вратата нетърпението му да прочете писмата обаче намаля и той ги захвърли на масата. Камериерката беше оставила капаците на прозорците открехнати, след като бе оправила стаята. Той ги разтвори широко и в същия миг отблясъците на снега изпълниха стаята със студената си светлина. В далечината по пистата Синял бързо се спускаше черна точица. Скиор, чийто устрем не можеше да бъде спрян от нещастния инцидент.

Изведнъж почувства умора и реши да полегне, но внезапно промени намерението си и се изправи пред малкото огледало над умивалника. Не беше се поглеждал тези два дни. Бръснеше се опипом и само плисваше няколко шепи вода върху лицето си.

— Пред теб е лицето на един подлец, погледай го малко! — изрече той с искрена омраза, която го смути.

Прокара ръка по бузите си и усети хлътването им, после по едва наболите мустачки, които му напомниха за железни стърготини. Черните му очи горяха с блясък, който хората отдаваха на интелигентността му. Намери лицето си за приятно, въпреки малко дългия орлов нос, който в действителност беше тази особеност, пораждаща голямата прилика с Пол. Красиво, но неизразително лице — призна той бездушно, безучастно.

Такъв ли съм бил и преди? — попита се.

Не си спомняше вече. Не се гордееше със себе си. И ако имаше възможност, би заличил последните часове от близкото си минало. Би тръгнал от нулата. Колко банално!

Как стана така, че за една минута той взе това фатално и необмислено решение? Той — винаги толкова проницателен, толкова пресметлив!

Хвърли един окуражаващ поглед към отражението си и приближи лице към огледалото, чиято повърхност се замъгли от дъха му. И през мъглата зърна очите си.

— О, това си ти! — вече гласно заяви той. — Ти направи това. От подлост, от безнадеждност. Ти прие тази роля с гласа си, с тялото си, като подложи сърцето си на унижение!

Отправи си усмивка, която трябваше да бъде презрителна, но констатира — за миг стъписан — че чертите му се отпускат и изражението му се смекчава.

Не! — възрази в мислите си. — Не съм подлец. Не преча никому. Не ощетявам когото и да било. Аз съм само фактор на фаталността. Може би случилото се е било вече записано някъде в аналите на съдбата или върху дъсчиците на демиург^[1]. Ние сме само несъзнателни посредници между боговете, които с незначителен жест обръщат наопаки всичко, в което вярваме или сриват престоли.

Късметът и нещастието се раздават без наше участие. Невидими за човека, затворени в кутийки… И ние никога не знаем кой дявол ще ни накара да ги отворим…

Най-накрая се откъсна от огледалото с горчиво стиснати устни, а мислите му се отправиха към Жермен. В друго време авантюрата би била забавна. Непредвидимото, дръзко безсрамие на тази жена, объркването й, после убедеността й развеселяваха — както прекрасните новели в „Декамерон“^[2]. И въпреки удоволствието, което бе изпитал, той се почувства обезсърчен. По-скоро поради своята слабост и безизходица, отколкото от щедростта на партньорката си.

— Какъв ужас! — каза си: — Колко ли пъти още ще трябва да се справям с подобни ситуации!

Потръпна при мисълта, че младата жена е способна упорито да го преследва. Но навреме се сети, че утре сутринта заминава и почувства облекчение, сякаш се измъква от мрачна тъмница към светли хоризонти. Ще намери ли там покой, задължен постоянно да се преструва?

Той добре си даваше сметка, че не е полезно да разсъждава по този начин, да се сражава сам със себе си. Беше си поставил цел. И сега трябваше да върви право към нея, като пусната от лък стрела. А стрелата, като куршума, може ли да срещне препятствие, да рикошира?

Жребият бе хвърлен. От какво се определя понякога съдбата? Ако той бе носил очила, а Пол не, така ли би било? Би ли го осенила тази идея, ако не му бе хрумнало да си пусне мустаци? Мустаците — каква детинщина! Хлапашка постъпка! Нещо като облог между двамата, вероятно неосъзнато желание да заблудят, да хванат в капана, да осмеят и излъжат някой образцов клиент и да си направят някоя от грубите шегички на студентите медици, изкуство, което Пол владееше до съвършенство.

Забеляза, че е забравил писмата на масата. Взе това от Тардиф и се поколеба. Щеше ли някой да забележи, ако го отвори и унищожи? Кой ще го потърси? Любопитството надделя. И той разкъса плика.

„Драги мой — пишеше Тардиф, — търсих те. Увериха ме, че отдавна не си идвал в «Шоп»^[3], не зная откога. Минах покрай квартирата ти, но там ми казаха, че си заминал на почивка. Като че ли сега е моментът да изоставиш всичко! Тъй като хазайката ти отказа да ми даде адреса, все пак ти пиша, защото ми обеща да ти го препрати.

И така, трябва да те предупредя, че този мръсник Ардоан е пуснал неприятни слухове по твой адрес. С една дума, обвинен си в трафик на наркотици. Никой не вярва, но понеже се действа с намеци, които дават възможност да се заяви: «Но аз никога не съм казвал това!», не може да се затворят гадните уста на лицемерите. Впрочем ти ще се защитаваш. Затова се връщай бързо и дай заслуженото всекиму. Все пак те предупредих.

Не зная какво тормози Малан, но той вече не е същият. Тормози ни, ругае, когато открито не ни нагрубява. А това съвсем не е в негов стил. Сигурно нещо го измъчва.

Завършвам дисертацията си за постоперативната глаукома при присаждане на роговица. Ще я предам на Малан, когато е в добро настроение и ще си пробвам късмета. Ти докъде стигна с твоята? Стискам ти палци!“

Този дрисльо Ардоан! Защо го преследваше с такава злоба? Какво толкова бе направил? Той, който непрекъснато бе оправял тайно грешките му. Ревност ли е?

Щракна запалката и изгори писмото.

Следващото, от Хаити, сигурно щеше да бъде по-интересно. Непозната и неумела ръка бе задраскала адреса: Хотел „Лекол“, 14-бис, улица „Декарт“ за да напише този в Алпите. Отвори го.

Бе написано на лист от ученическа тетрадка със същите неравни и изтрити букви.

„Господине,

Чиновник съм в транспортната служба на Генералното интендантство. Желанието ми е да стана началник на склад на едро. Но затова трябва да положа и издържа специален изпит. В Порт-о-Пренс няма подходящо учебно заведение, където да получа такава подготовка.

Преди две вечери Сервилиус Алексис даде коктейл, където срещнах сестра ви Дафне. Тя ми каза, че скоро ще се върнете. Ако не ви притеснява прекалено и ако не е вече късно, бихте ли се нагърбил да ходатайствате за мен пред дирекцията на Международното училище по администрация за участие в курсовете им чрез кореспонденция?

Убеден съм, че вашата лична намеса ще бъде по-резултатна от мое писмо до тях.

Предварително ви благодаря за всичко, което бихте направил за мен.

След едно толкова дълго отсъствие, съмнявам се, че ще се сетите за мен. Ако не се лъжа, вие напуснахте Хаити през 1935 година. Бяхте на седемнайсет, а аз на петнайсет. Дафне беше хлапе на осем или девет, но тя понякога идваше с нас, с Люси, Мари-Луиз, Елен и другите на басейна на Жозефин. Може би тези имена ще ви помогнат да си спомните. Днес почти всички тези момичета са омъжени.

Трябва също да знаете, че всички с нетърпение ви очакват и аз лично ще бъда много щастлив да се видим отново.

Уверявам ви в моята благодарност и уважение.

Мерове Александър

Гран картие женерал де л’Арме

служба Интендантство.

P. S. За да си спомните точно — тогава аз живеех на «Шемен дьо Лалю» заедно с родителите си в къщата, в която някога е живял конвенционалистът Вийо-Варен. Навремето това силно ви впечатляваше. Спомняте ли си?“

Това писмо го накара задълго да се замисли. От него не научи нищо ново, освен възрастта на Дафне. Той лесно направи изчислението: днес тя беше осемнайсет или деветнайсетгодишна. Млада жена. Би било в реда на нещата брат и сестра да не се познаят след десетгодишна раздяла. И с другите момичета сигурно щеше да е същото: тази Мари-Луиз и тази Люси, които вече бяха омъжени.

Почуди се дали да унищожи писмото, защото нямаше никакво намерение да ходатайства пред Международното училище по администрация, както го молеха. Толкова други неща му предстояха в Париж.

Най-после реши да го запази, защото по-късно би могло да представлява интерес по отношение на детайл, който в момента не изглеждаше от значение. Тези подробности биха могли да му послужат за известни сравнения, защото той на драго сърце се отъждествяваше с изследовател или етнолог, впуснал се в проучване на непознати земи, където не би трябвало да пренебрегва и най-дребните напътствия.

За да убие времето, направи още веднъж преглед на багажа си, което му отне малко време. После грижливо подреди всичко, което притежаваше, в двата куфара. От страх отново да не попадне на Жермен, не посмя да отиде до бара.

По-късно вечерта на вратата се почука и младата жена влезе без покана. Тя сияеше. Светлосините й очи блестяха, широката й усмивка оформяше трапчинки на бузите й и разкриваше големи, но ослепително бели зъби.

— О, скъпи! — извика тя, като се хвърли на врата му. — Прекрасно е! Имам една изненада за теб! Отгатни!

Но нямаше търпение да изчака за отговор.

— Току-що чух Проспер да телефонира в гаража, за да освободи шофьора. Значи утре ще пътува за продукти. И ние имаме три дълги часа, само за нас! Какво ще кажеш?

— Нищо, защото няма да участвам… Мъжът ти може да забележи нещо… Може би вече има някакви съмнения… Представи си, че тръгването му е уловка и ни хване?

— Не го познаваш. Той е най-заблуденият рогоносец на света!

— Често ли го мамиш с клиенти?

Усмивката на Жермен се стопи.

— Ти ми задаваш въпроси! А ако аз те попитам за твоите любовници в Париж? Едва ли ти липсват? А аз ревнива ли съм?

— Не, ти си пощръкляла!

— Така ли! — почти сърдито му обърна гръб.

И тогава забеляза върху леглото отворените куфари с натрупани върху тях дрехи.

— Какво? — викна тя. — Какво означава това! Само не ми казвай, че заминаваш!

— Подреждам си нещата — небрежно отговори той.

Погледът на младата жена се местеше от Роже върху куфарите.

— Лъжеш! — заяви. — Ти си толкова небрежен! Камериерката, която впрочем е страхотна мърла, точно се оплакваше, че захвърляш всичко, където ти попадне. Дори един ден намерила слипа ти на полилея… Много се смях. Но вече не ми е смешно.

— Ако искам да замина — попита учтиво той, — кой би ми попречил? Дължа ли някому обяснения?

Този път очите на Жермен яростно заблестяха.

— Внимавай — заплаши го тя. — Аз съм добро момиче, не съм ревнива, но никой още не ме е захвърлял като ненужен парцал. И няма да го допусна!

— Едва ли обаче си мислила, че ще живея в твоя хотел до края на живота си. Хубавите неща винаги свършват.

— Когато ме засегнат, ставам голяма мръсница! Ако ме изоставиш, ще ти причиня хиляди неприятности! И това не са празни думи!

Внезапно той си даде сметка, че тя наистина е способна да си отмъсти по този начин. Да мами, да преследва до край. Но с какво можеше да му навреди? Е, помисли си той, с коварни твърдения би могла да предизвика ново разследване. Спомни си как се беше паникьосал, когато полицаите заговориха за сравняване на пръстовите отпечатъци. И като демонстрира невъзмутимост, той взе цигара и небрежно я запали.

— Аз съм човешко същество — започна Жермен, — и искам да се отнасят с мен по човешки.

— Отлично! — каза той. — Мисля, че за всичко това трябва да се допитаме до Проспер. Какво ще кажеш? Да го извикаме ли?

Ноздрите на младата жена потръпнаха и тя стисна устни. След известно време убийствените искрици в очите й угаснаха и върху лицето й се изписа истинска паника. Внезапно се превърна в малко момиченце, извършило нещо абсолютно забранено. И хванато на местопрестъплението, то отчаяно прехвърля в ума си оправдания, макар че прекрасно съзнава, че едва ли ще намери някое достатъчно убедително.

— Извинявай, скъпи — заекна тя. — Лесно кипвам… Не ми се сърди. Обичам те!

— Дотолкова, че да искаш да ми създадеш проблеми!

— Не съзнавах какво говоря.

— Какви неприятности имаше предвид? — настоя той. — Бих желал да науча…

— Дрънках каквото ми падне! Моля те, не се сърди.

По бузата й се стече сълза. Добре! Сега щеше да се разреве, а той трябваше да я утешава. Несъзнателно постави диагноза: болезнена психическа възбудимост, рязка смяна на емоционални изблици, податлива на влияние, самовнушение, хистерия или перманентно невропатично състояние. Да се лекува предпазливо.

Тя се приближаваше едва пристъпвайки към него, със стиснати ръце, умоляваща, с треперещи устни. Той внимателно обгърна раменете й и почти нежно заговори:

— Клета Жермен, какво очакваше от нашата връзка? Проспер е прекрасен човек. Със златно сърце. Той те обожава. Съвестно ми е, че съм го мамил.

— Ти го съжаляваш?

— Не съм казал това. Той не заслужава презрението, с което ти се отнасяш към него.

Тя се облегна на гърдите му и замря. След известно време примирено попита.

— Значи е вярно, че заминаваш?

— Забрави ли за случилото се, че Пол беше мой приятел… И че — излъга той, — трябва да уредя доста формалности, свързани с неговата смърт?

— Всичко забравих. С изключение на това, че заминаваш… че не ми каза нищо… Кога?

— Вероятно утре сутринта. Ще карам след фургона на Проспер.

Тя потрепери в ръцете му. Той почти весело заяви.

— Но тук за мен се грижиха добре и ще се върна — обеща той.

Тя се откъсна от него.

— Ще дойдеш пак! Заклеваш ли се! Ето това трябваше да ми кажеш… Тогава кажи ми довиждане…

Гласът й прозвуча дрезгав и настойчив. Ръцете й се вкопчиха в него и без явно да проличи, тя го поведе към леглото. Той разбра какво искаше и какъв вид сбогуване желаеше. Но съвсем не беше склонен да я има отново. Веднъж се бе оставил на желанието и без да се брои полученото удоволствие, не изпитваше никакво въодушевление да опита отново. Може би причината се криеше в невротичното й състояние, което издигаше бариера между нея и него, лекаря. Но как да я отблъсне, без да предизвика скандал?

Неусетно бяха стигнали до леглото и тя преливаше от нежност — галеше го, мъркаше, коткаше го и леко го полюляваше. За миг се запита как ли щеше да постъпи приятелят му, ако беше на неговото място. Щеше ли да се остави на кипналото сладострастие? Беше ли способен да си сложи спирачки?

Страхът от нервна криза, от евентуален скандал го въздържа да прекрати грубо апетитите на Жермен. Поне това дължеше на Проспер.

Тя бе плъзнала ръката си под ризата му и галеше гърдите му. С другата се бореше с колана му. Притисна се до него и той усети женственото й пищно тяло. Тя почти свършваше, защото дори само така се възбуждаше. Внезапно той изпита желание да потъне, да забрави — същото желание като това, което бе изпитал на пистата Синял — невероятна сплав от упование и безнадеждност.

Тогава забеляза, че е разкопчала корсажа си и е разголила гърдите си. Предлагаше му ги — тежки, меки, но все още съблазнителни.

— Целувай ги — заповяда тя.

За свое учудване той се подчини. Наведе се и последователно засмука зърната й. Усещаше някакво странно раздвоение. Още едно познато усещане от пистата.

Потърси устата й. Тя затвори очи и първо само отговори на целувката му, но после трескаво го зацелува, мятайки се неудържимо в ръцете му. Интересно чувство: като че ли тази нежна женска плът се стремеше да проникне в тялото му, да се слее с него. Тя сякаш се освобождаваше от него и същевременно го обсебваше с похотливи докосвания, на които той нямаше нито сила, нито желание да се противопостави.

Тя го тласна върху леглото и повелително каза.

— А сега ще ме обладаеш както първия път. Грубо, както ти обичаш. Зная, че си дивак и така ти харесва!

Претърколи се до него с вдигната пола и широко отворени бедра.

— Това може би е последният път! — изстена. — Причини ми болка! Накарай ме да крещя!

— Проспер… — запъна се той.

— Още по-зле за него… Не спирай…

Следващите минути той остана неподвижен. Пред очите му отново се изниза действителността — разголена и измамна. И отново той беше подлецът.

Жермен първа се обърна, свали полата си. Лицето й бе спокойно, чертите отпуснати. С върха на пръстите си оправи къдриците, които се бяха разпилели върху челото й.

— Нещастното ми зайче! — ненадейно каза тя. — Ти също си развълнуван, нали? Сигурна съм, че я няма обичайната ти страст.

— Сбърках ли? — поинтересува се подигравателно.

— Не, но не беше същото…

Докато той на свой ред се обличаше, тя изведнъж стана предпазлива, приближи се на пръсти до вратата.

Когато ръката й бе на дръжката, обърна се и заяви:

— Впрочем, знаеш ли, че наистина ме боли гърлото…

Той я погледна учудено.

— Казвам ти го, защото ако съм грипозна, ще отнесеш за спомен една ангина от мен… — избухна в смях и излезе.