Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diamond Spur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и начална корекция
Надя&Драго (2013)
Допълнителна корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Диамантената шпора

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1997

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-473-3

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Огромни дъбови дървета подслоняваха имението на Донован и му осигуряваха защита срещу тексаската горещина. Впечатляващата бледожълта къща в испански стил беше кацнала в края на прашния път, водещ към ранчото, и бе обградена от всички страни с километрична ограда от бодлива тел. Кейт Уитмън бе доволна, че можеше да се разхожда наоколо със стария кон, който Джейсън й беше дал, вместо да шофира. Във Фрио Каунти, щата Тексас, не бе валяло вече от няколко седмици и бавно движещият се кон вдигаше по-малко прах от автомобил.

Алеята към къщата на Донован не бе павирана. Ранчото заемаше хиляди декари и свободните пари винаги отиваха за покупката на повече животни, а не за модернизация на пътищата. В тези дни цените на кравите бяха паднали значително, банките все по-трудно отпускаха заеми на фермери и човек трябваше да има усета и уменията на Джейсън Донован, за да се задържи на повърхността.

Зелените очи на Кейт обходиха линията на хоризонта. Беше вече време да се прибират стадата, а това означаваше цялата площ на ранчото да се раздели на няколко по-малки парцели. Всеки от тези временни лагери си имаше работници и началник, но Джейсън обикновено се качваше на коня си и лично проследяваше как вървят работите. По време на подкарването винаги имаше пострадали. Счупените кости, изгарянията, одраскванията и контузиите бяха част от ежедневието на ранчото. Най-трудната част настъпваше, когато трябваше да се събират стадата и след това всички млади животни да бъдат дамгосани. Миналата година самият Джейсън се бе натъкнал на дългите рога на една побесняла крава. Щом се наранеше, той караше работниците си да извикат Кейт и не искаше да говори с никой друг. Доверяваше й се, защото тя не се боеше от избухливия му характер и можеше да го превърже дори и ако бе кипнал от яд.

Кейт въздъхна тъжно при мисълта колко ли пъти бе изминавала този криволичещ, прашен път. С Джейсън никога не бяха излизали заедно никъде, дори тя понякога се чудеше дали изобщо я забелязва като жена.

Тяхното странно приятелство се бе зародило при доста особени обстоятелства — по време на скандал след поредното напиване на Джейсън. Той не допускаше никого прекалено близо до себе си, дори и Кейт, макар тя да имаше известни привилегии. Джейсън я защитаваше по някакъв особен, груб начин, като неин по-голям брат. Разбира се, не това Кейт очакваше от него, но засега не разчиташе, че ще получи нещо повече от мъж, който изцяло е отдаден на работата си.

Пътят се виеше между просторното пасище, засято със специален сорт трева, и къщата, скрита в своето самотно гнездо от дървета. Пасището беше разделено на различни по големина участъци. В отсамния му край пасяха крави с малки, родени през зимата теленца. В други бяха младите кастрирани мъжки говеда, а до тях — по-старите бикове и кравите от породата „Санта Гертрудис“, която бе специално създадена за тежките климатични условия на американския юг.

Кейт се усмихна. Джейсън беше истински магьосник в работата си. Ранчото и търговската му фирма имаха безупречна репутация. Той винаги бе първият, който се решаваше да изпробва новостите в технологиите. Способността му да бъде в крак с времето бе запазвала ранчото винаги платежоспособно. Преди няколко години почти всички фермери бяха инвестирали в покупката на нови земи, а Джейсън бе започнал да експериментира с трансплантация на ембриони и нови фуражни смески.

Кейт отметна назад дългата си тъмнокестенява плитка и се намести върху седлото. Направи кисела гримаса, когато усети, че дънките й се закачиха на някакъв стърчащ от кожата гвоздей. Сама беше ушила и украсила своите каубойски панталони. Надяваше се да не са се скъсали, защото те бяха част от колекция, която скоро смяташе да предложи на една местна фабрика за конфекция. Не можеше да си позволи да купува нов плат и да започва отначало. Нещата в малката къща, която тя споделяше с майка си не вървяха добре, но не й се искаше Джейсън да разбира това точно в този момент. Бизнесът му беше застрашен и дори при неговата желязна психика можеше да рухне и да банкрутира. „Ако изобщо оживее“ — помисли си Кейт, знаейки как той реагира на своите наранявания. За нищо на света не отиваше в болницата, за да бъде превързан. Това ставаше само ако раната тежко се инфектираше или му пречеше да върши работата си.

Този път, рискувайки да си навлече гнева на своя шеф, мениджърът на ранчото, Гейб, бе помолил лично Кейт да дойде. Тя подозираше, че раната на Джейсън би могла да е доста сериозна.

Никой не знаеше, че Кейт в действителност не е толкова самоуверена, както изглеждаше при срещите си с него. Джейсън беше с десет години по-възрастен от нея, имаше перфектна фигура и лице на киноактьор. Жалко само, че бе станал такъв женомразец. Кейт често се питаше как той ще се сдобие някога с наследник, след като избягваше всички възможни контакти с жените. Ако нещо се случеше с него, по-младият му брат нямаше да се справи с управлението на фермата и ранчото трябваше да бъде продадено.

„Диамантената шпора“ беше станало собственост на Джейсън Донован след смъртта на баща му. Старият Джей Би Донован се беше удавил преди осем години в придошлата пълноводна река Фрио.

Ранчото бе получило името си много по-отдавна. През 1873 година по време на Гражданската война ветеранът Блейлок Донован бил в Сан Антонио и имал шанса да участва в една игра на покер с няколко свои приятели. Играта продължила цялата нощ и младият сержант на Конфедерацията от Калхун Каунти, щата Джорджия, спечелил последното раздаване с легендарния ройъл флош[1] от кари[2]. На масата тогава се намирали около стотина стари долара и нотариалният акт на едно разорено ранчо във Фрио Каунти, щата Тексас. Тогава фермата дори нямала и име. Местните хора я наричали просто „имението на Брайън“. Но след като Блейлок Донован спечелил ранчото на карти срещу залог само от една сребърна шпора, то получило и името си „Диамантената шпора“, което се бе запазило и до днес — сто и тринадесет години по-късно — и отново бе собственост на мъж от фамилията Донован.

Светлозелените очи на Кейт омекнаха, когато видя силуета на пълничката икономка Шийла с тиган в ръка на верандата. „Диамантената шпора“ сега беше една от най-богатите ферми в Тексас и Джейсън можеше да си позволи нов мерцедес и мощен джип. Интериорът на къщата му беше като истински исторически музей с антични предмети от целия свят. Кухнята беше оборудвана свръхмодерно по каталог, но Шийла Джеймс продължаваше да готви и да прави консерви, както я беше учила майка й. Тя вече бе станала неразделна част от ранчото. Носеха се слухове, че била лудо влюбена в стария Джей Би Донован, но той не й обърнал никакво внимание и след като жена му Нел напуснала него и двамата му сина. По-късно Джей Донован се отдал на чашката и постепенно се превърнал в алкохолик и скандалджия. Говореше се още, че Шийла се била страхувала от него, но останала в ранчото, за да се грижи за двете момчета и да ги защитава от тираничния им баща. Все пак тя не бе успяла да се сближи особено с Джейсън.

Шийла впери блестящите си сини очи в Кейт, когато тя се приближи до верандата.

— Изпратих Гейб да те извика. Надявам се, че нямаш нищо против — рече й с умолително изражение. — Сметнах, че ще е по-добре да го направя, защото кръвта на Джейсън ще изтече, а никой от хората му не се осмелява да се приближи до него.

Шийла отново сведе поглед към тигана и продължи да пуска в него накълцания на дребно зелен фасул. С побелялата си като сняг коса тя изглеждаше по-възрастна за своите петдесет години. Джейсън я уважаваше, но когато бе ядосан сякаш забравяше, че тя го е отгледала.

— Ти не успя ли да му помогнеш? — попита Кейт, макар и да знаеше какъв ще е отговорът й.

— Трябваше да си взема зареден пистолет — промърмори мрачно Шийла. — Гейб ми каза, че Джейсън се бил привързал сам и се върнал отново на полето. Изглежда, че раната му е сериозна, защото продължила да кърви. Страхувам се, че и този път ще трябва да му се направят няколко шева.

— Добре, ще отида да видя какво мога да направя — сви рамене Кейт. — Къде е той? Все още ли е на границата със Смит?

— Гейб ми каза, че все още е там. Благодаря ти, Кейт.

Кейт й отвърна с усмивка и дръпна юздите на коня си.

— Имам доста старомодно превозно средство, нали? Днес е денят за пазаруване на мама и нямаше как да взема колата.

— А не си искала да се качиш с Гейб, защото той все още е влюбен в теб — констатира усмихнато Шийла.

Кейт кимна. Макар и да беше двайсет и една годишна, тя все се чувстваше нервна, когато останеше насаме с някой мъж. Баща й и майка й я бяха възпитали по същия консервативен начин, както и самите те са били възпитавани от своите родители. Те си оставаха старомодни хора, които не пропускаха събиранията в квартала и неделните литургии в малката местна църква. И след смъртта на съпруга си майката на Кейт, Мери, все още се придържаше към същите морални принципи. Тя съветваше дъщеря си да избягва срещите с Джейсън, защото хората от градчето нямало да гледат на това с добро око. Кейт не можеше да я убеди, че те са само приятели.

— Гейб е много приятен мъж, Шийла, но аз искам да стана моден дизайнер. Нямам намерение да се омъжвам в близките десетина години.

Белокосата жена си помисли, че от Кейт и Джейсън би се получила прекрасна двойка, защото и двамата отдаваха първостепенно значение на кариерата си. Но и Джейсън едва ли щеше да се ожени, след като бившата му голяма любов от Мериленд го бе изоставила, за да започне работа в Холивуд.

— Успех! — усмихна се Шийла. — Още от сутринта Джейсън излезе бесен от къщата. Изрече куп ругатни по повод на моите варени яйца.

Икономката продължи да чупи ожесточено тънките шушулки.

— Е, бях му сложила салца[3] и препържен боб за гарнитура, но в това няма нищо лошо, нали?

Кейт знаеше как тя приготвя своята салца и неведнъж стомахът й се беше запалвал от нея.

— Шийла, извинявай, но защо му слагаш салца в закуската?

— Защо, защо? Защото забравих, че не трябва да го правя. Още не беше се разсънил и започна да ме ругае, че не можел да открие дънките си. След това ми се разкрещя, че от по-евтиния прах, който използвам, получавал алергични обриви. Най-накрая — и защото чаршафът на леглото му бил много дълъг и се събирал през нощта… Да не забравяме също, че аз съм била тази, която щяла да го разболее от рак.

Кейт поклати глава и се разсмя.

— Не му обръщай внимание, Шийла. Най-добре е да му скъсиш чаршафите. И на мен се е оплаквал.

— Не се тревожи за мен, Кейт. Нали знаеш, че съм свикнала. Само че това, дето ме ругае, няма да му се размине. Джейсън обича много моя черешов пай, но адът ще трябва да замръзне и дяволите да станат на висулки, преди да му опека.

Кейт знаеше, че тя няма да изпълни заканата си. Двамата почти ежедневно се караха, но твърде бързо забравяха за тежките думи, които си бяха казали.

— Добре, аз тръгвам, за да го позакърпя, а когато ти го върна, можеш да му отмъстиш.

— Чудесно! Само ми го изпрати. Имам един стар антисептик, с който да почистя раната му. Така ще го заболи, че виковете му ще се чуят на няколко мили.

Кейт се засмя, намести се по-удобно на седлото и втъкна избелялата синя блуза в дънките си. Скоро изкачи билото на малкия хълм и видя в подножието му облака от прах, сред който мъже на коне се опитваха да въведат някакъв необясним за нея ред сред полудивите животни.

Южен Тексас се бе променил съвсем малко от времето на Гражданската война. Една от промените бе, че естествените пасища бяха унищожени от многобройните стада и всеки фермер трябваше да се погрижи за засаждането на подходящ сорт трева.

Кейт завърза коня си за най-близката ограда и продължи пеш, нервно оправяйки от време на време дългата си плитка. Точно пред нея се виждаше широк заграден участък със скачащи малки теленца и крави, мучащи тревожно, че им отнемат рожбите за дамгосване и ваксинация.

Джейсън се беше облегнал на тунела, в който работниците вкарваха животните. Бе изпънал силното си, стройно тяло в небрежна поза и наблюдаваше действията на своята „дясна ръка“ — русокосия Гейб.

„Добре изглежда дори и в работните си дрехи“ — помисли си Кейт.

Носеше избелели дънки, високи, охлузени кожени ботуши, памучна риза на карета и прашна черна шапка „Стетсън“. Тя винаги го беше харесвала. Даже и когато издълженото му лице се разкривяваше от яд, а устата му изригваше ругатни към неговите подчинени. Джейсън имаше черна коса и черни очи и тъмнокафяв, почти черен слънчев загар по кожата. Беше висок и мускулест.

Като се приближи, Кейт забеляза, че в зениците му проблясваха опасни пламъчета.

— Тъкмо се чудех къде се изпари Гейб — избоботи мрачно той с типичния си тексаски акцент. — Гледай ти! Изчезнал е. Сега ще трябва да очаквам помощ от една шивачка.

— Не съм шивачка, а дизайнер на облекло — поправи го усмихнато Кейт. — Да не си мислиш, че не мога да хвана някое теле и да го доведа тук? Баща ми беше мениджър в това ранчо. Научил ме е на всички трикове.

Лицето на Джейсън се поотпусна.

— Предполагам, че наистина го е направил, но почти всички млади животни са доста по-тежки от теб.

Погледите им се срещнаха и това накара сърцето на Кейт да затанцува, но тя не се издаде и предпочете да смени темата.

— Ръката ти кърви — каза тя и кимна към напоения му с кръв ръкав.

— Така ли? — отвърна насмешливо Джейсън.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Ще е доста неприятно и за мен, и за доктор Харис, ако го безпокоя за всяка незначителна драскотина.

— Добре, както искаш. Аз ще остана тук, докато получа слънчев удар, а ти можеш да си кървиш, докато припаднеш.

Джийн Донован би се разсмял при тази забележка, но не и неговият по-голям брат Джейсън. На устните му дори не се появи и следа от усмивка.

— Нямам време — измърмори Джейсън.

— Напротив имаш — настоя упорито Кейт.

Сложи ръце на кръста си и пристъпи по-близо до него, опитвайки се да изглежда непоколебима. Винаги се беше притеснявала от него, но сега от това разстояние неудобството й се бе трансформирало в някакво приятно усещане, което едновременно я вълнуваше и плашеше.

Кейт дори не предполагаше, че тази физическа близост създава подобни проблеми и на Джейсън. „Малката Кейт“, която досега бе свикнал да приема като своя сестра, бе започнала да го изнервя. Точно това беше и причината да я избягва напоследък. Сега тя отново изпъваше нервите му, защото не бе очаквал, че ще се появи.

— Казах ти, че ръката ми е добре!

Гласът му прозвуча по-остро, отколкото би желал. Небрежната й поза го дразнеше. Стегнатите й млади гърди прозираха през тънката материя на ризата й, а тесните, прилепнали дънки изкусително подчертаваха дългите й елегантни бедра. Джейсън с усилие откъсна поглед от тях.

Кейт започна да навива ръкава му.

— Можеш да крещиш, нямам нищо против.

Докосването до ръката му изпращаше тръпки по цялото й тяло и тя се опитваше да прикрие смущението си с шеговити забележки. Вдигна глава и светлозелените й очи се срещнаха с неговите.

— Джейсън, в джоба си имам ментов бонбон. Ще ти го дам, ако ми разрешиш да те закарам при доктор Харис.

Ядът му се изпари и Джейсън се разсмя. Кейт беше толкова по-различна от него. Това младо момиче плуваше по течението на живота и винаги успяваше да открие слънчевите неща, докато той живееше постоянно в сянка. Винаги бе успявала да го развесели — нещо, което никой друг не можеше да направи. Кейт беше неговата единствена слабост.

Тя внимателно хвана бялата, пропита с кръв кърпичка, в единия ъгъл, на която бяха избродирани неговите инициали: „Д. Е. Д.“.

— Ако това наричаш драскотина, тогава аз съм Джордж Вашингтон — измърмори и повдигна импровизираната превръзка, за да разкрие дълбоката рана на мускулестото му рамо.

Отново срещна очите му. Те бяха прекалено испански — явно наследени от неговите прадеди, дошли от Европа. Странно защо, коленете й омекваха.

— Господи, Джордж, много си се променил — пошегува се Джейсън.

— Трябва да ти се направят няколко шева — продължи делово Кейт. — Раната е прекалено дълбока, за да минеш само с превръзка.

— Глупости. Ще се прибера и ще й сложа лейкопласт.

— Ако мислиш да ходиш в къщата, Шийла вече те очаква там — намигна му тя. — Приготвила ти е бутилка с антисептик, от който ще ти излязат сълзи в очите. А аз ти предлагам доктор Харис. Безвреден, добър човек, който няма да ти причини никаква болка. Кое от двете си избираш?

— По дяволите, Кейт! Изтекла ми е малко кръв, но от това няма да ми стане нищо.

— А една гангрена ще ти навреди ли? Струва ли си да загубиш ръката си само защото си ужасно твърдоглав?

— И му казвам същото, мис Кейт — обади се зад тях Ред Бъртън, който се беше качил на оградата.

Младежът наскоро бе навършил осемнадесет години, беше добър каубой, но имаше влечение към алкохола и никой от местните фермери не желаеше да го вземе на работа. Джейсън го беше приел, а на следващата седмица, след като бе започнал работа в „Диамантената шпора“, Ред бе спасил шефа си от ухапването на голяма гърмяща змия.

— Гангрената е ужасно нещо — продължи Ред. — Първо на ръката ти ще се появят тъмночервени петна, след това зелени ивици и най-накрая всичко ще започне да се разлага…

— О, я млъквай, Бъртън! — сряза го Джейсън. — Не искам съвети от човек, който едва не си загуби крака от някакъв си трън на мескита.

Младежът гордо вирна брадичката си.

— Но отидох на лекар, нали, шефе? Инак можеше вече да си куцам с протезата.

— Да, и още как. Наложи се санитарите насила да те набутат в линейката.

— Няма нужда да ми го припомняш — отвърна каубоят с широка усмивка.

— Джейсън, това е още една причина да тръгнеш още сега доброволно към болницата — намеси се Кейт. — Помисли си само как ще те гледат твоите подчинени, ако на полето дойде линейка.

Джейсън беше бесен, но и същевременно объркан. Той погледна първо към Ред Бъртън, който бе кацнал като котарак на оградата, а после и към Кейт, скръстила ръце пред гърдите си.

— Добре, добре. Предавам се.

— Не се тревожи, шефе — ухили се отново Ред. — Ще ти дадат един куршум, да го захапеш, за да не викаш.

— Ти по-добре запази един за себе си, ако не сте свършили с тези телета, докато се върна — изръмжа Джейсън и засенчи очите си с длан. — Хей, Гейб!

Високият рус мъж се обърна към него.

— Това ще ти се върне тъпкано, Гейб.

Помощникът му се засмя и направи демонстративен поклон.

— Той е млад, Джейсън — защити го Кейт. — Не му се сърди.

Джейсън я изгледа навъсено.

— Също, както и ти, сладкишче.

— Така ли, старче. Всъщност, не. Не си толкова стар. Макар че скоро ще навършиш тридесет, имаш още няколко младежки години.

— Мили Боже! Кой ми говори за възраст. Едно двадесетгодишно хлапе.

— Почти двадесет и една — поправи го тя. — С Джийн сме родени през една и съща година.

— Да, точно така — съгласи се разсеяно Джейсън и се обърна, за да види как върви работата, след като си е тръгнал. — Никога няма да се справят сами — измърмори той. — Само ако можех да накарам Джийн да ми помогне. Щях да реализирам добра печалба. Глупак! Защо се занимава с това проклето рисуване, от което няма никаква полза?!

— Джейсън, не говори така. Джийн не е малко момче — напомни му Кейт, докато вървяха към джипа. — Той е зрял мъж, има и съпруга.

— И то каква съпруга — язвително вметна Джейсън. — Единственото нещо, което Чери може да сготви, са варени яйца. А представата й за семейния живот се заключава в това да гледа „сапунени опери“ и да си къдри косата.

— Но тя е само на осемнадесет.

— Точно в това е проблемът. Не успях да ги убедя да почакат малко.

Джейсън отвори вратата на черния форд и й помогна да се качи във високото купе. Без да се вслушва в протестите й, седна зад волана. Дълбоките седалки бяха толкова близо една до друга, че телата им за момент се допряха…

— Джейсън, как мислиш да шофираш с тази ръка?

— Не позволявам на никого да ме вози.

Той затършува из джоба си за цигари, но не успя да се справи.

— По дяволите! Ще ми помогнеш ли?

— Мислех си, че вече си ги отказал.

Кейт извади пакета, запали една и му я подаде, мръщейки се от лютивия дим.

— Бях — усмихна се Джейсън. — Миналата седмица не пуших, а също и няколко дни от предния месец.

— Да, пепелникът ти го потвърждава. Как можеш да търпиш подобна мръсотия.

— Ако почистя джипа си, това ще притеснява хората, които се возят с мен.

— Не мисля, че разбирам логиката ти.

— Повечето мъже наоколо не са свикнали с чистотата. Ако си изпразня пепелника, те ще сметнат, че трябва да направят същото. Ще се почувстват застрашени и може всички да откажат цигарите и аз да остана единственият пушач.

Кейт седеше съвсем близо до него, но той се държеше съвсем индиферентно, без изобщо да обръща внимание на допира на тялото й. Това все повече я дразнеше.

Джейсън не излизаше с жени или поне не бе го правил през последните няколко години. Не и след като се беше влюбил до уши във внучката на един от местните фермери. Между тях беше пламнала любов и Джийн беше казал на Кейт, че брат му дори е купил за Мелъди годежен пръстен. Но малко по-късно тя бе отпътувала за Холивуд, за да прави кариера в киното. Джейсън се бе опитал да я разубеди, но Мелъди бе посрещнала думите му с присмех. Три дни той не бе изтрезнявал, а и често след това посягаше към бутилката. Това учудваше всички, защото до този момент не бе близвал алкохол, а и още помнеше кошмарните моменти от детството си, когато старият Джей Би Донован се бе напивал.

Макар и Кейт да беше израснала врата до врата с Джейсън, доскоро те нямаха почти никакви контакти. Но Кейт и брат му бяха съученици, и тя често помагаше на Джийн да се подготви по граматика. След като приключеха с уроците си, двамата често си говореха за бъдещето, за своите планове и мечти. Всичко това бе продължило до деня, в който неочаквано мъртвопияният Джейсън бе нахлул в стаята на Джийн. Кейт отначало бе обезпокоена, а после и направо шокирана от грубото му поведение.

— О, малката „учителка“ отново е тук — беше се засмял злобно Джейсън, без да обръща внимание на брат си, който се опитваше да го избута от стаята. — Кейт, само на английски ли учиш братчето ми по цял ден, или и на нещо по-интересно?

— Престани, Джейсън! — бе избухнал Джийн, продължавайки да го блъска, макар да беше с една глава по-нисък и да нямаше физиката на брат си. — Остави Кейт на мира!

— Не искам никакви проклети жени да ми се мотаят из къщата! Не ме интересува дали са твои приятелки! Разбра ли ме?!

Черните очи на Джейсън тогава проблясваха от гняв върху лицето му, което беше като издялано от камък. Но Кейт знаеше, че в тях имаше и болка. Болката пробиваше дори през раздразнението и опиянението от алкохола. Тя осъзнаваше, че сърцето на Джейсън е разбито, че реагира инстинктивно като ранен звяр, който отчаяно се опитва да избяга от втори, смъртоносен куршум.

Без да обръща внимание на думите на Джийн да не се меси, Кейт бе взела силната, топла ръка на Джейсън в своята.

— Хайде, Джейсън, успокой се — беше му казала със същия тон, с който говореше и на своите котенца. — Уморен си. По-добре е да си легнеш.

Бледото лице на Джийн се бе сгърчило, защото той бе очаквал всеки момент брат му да я удари. Но Джейсън бе свел покорно глава и с отпуснати рамене бавно се бе върнал в работния кабинет.

— Няма ли да е по-добре да помолиш Шийла да направи кана черно кафе? — бе се обърнала Кейт към брат му.

— Разбира се. Веднага отивам.

Когато той бе излязъл, Кейт бе отишла да помогне на Джейсън да седне на широкия кожен фотьойл. Пръстите й нежно бяха загалили тъмните му къдрици. Джейсън й се бе сторил тогава много красив, но с някаква груба, първична красота.

— Джейсън, изминаха само няколко месеца, откакто почина татко. За мен той беше всичко на този свят. Обичах го повече дори от себе си. В началото си мислех, че болката никога няма да утихне. Но минаваха ден след ден и постепенно започнах да се възстановявам. С теб ще се случи същото, Джейсън. В един момент ще разбереш, че си оставил всичко зад гърба си.

Джейсън бе стиснал силно крехките й пръсти и най-неочаквано я беше попитал:

— Кейт, на колко си години?

— На осемнадесет — с усмивка му бе отговорила. — Защо?

— Защото говориш като много по-възрастна жена. Всъщност защо толкова си се загрижила за мен? Ако искам, мога и да си спомням за Мелъди, докато умра.

— Защото ти единствен се погрижи за мен след смъртта на баща ми. Предполагам, че никой от твоите приятели не може да разбере колко ти е болезнено и трудно да изживееш раздялата с Мелъди.

— Глупости! Никоя проклета жена не може да ме нарани. Никога!

Кейт бе погалила потното му чело.

— Разбира се, Джейсън. Само си прекалено изморен от работата си. Нужно ти е малко време да сложиш живота си в ред. Защо не отидеш някъде за една-две седмици? Джийн ми каза, че не си си вземал дори и ден почивка. Една кратка ваканция ще върне червения цвят на бузите ти…

— Млъкни или ще те изхвърля през прозореца! — беше я прекъснал Джейсън, но по очите му си бе проличало, че не е изрекъл сериозно тази заплаха. — Господи, ти си била смела!

— Някой трябваше да те спаси от самия теб — бе въздъхнала тя. — Явно, аз съм била избрана да го направя. А сега какво предпочиташ — купичка супа от бръснарски ножчета, голямо грозно хапче или чаша силно кафе.

Джейсън беше избухнал в смях. В същия момент в кабинета бяха влезли Шийла и Джийн с ясно изразено объркване на лицата си.

Така беше започнало и тяхното странно приятелство. От този ден нататък Кейт се занимаваше с Джейсън, ако беше ядосан, болен или наранен. Той спря да пие, но сякаш „случайните“ инциденти, при които Кейт трябваше да го посещава, станаха малко повече. Особено през последните няколко месеца. Тази пролет й беше за трети път. Джейсън реагираше остро, а понякога дори и грубо, щом я зърнеше, че се появява на полето.

Кейт се чувстваше обградена с грижи и любов, но по някакъв особен начин — като от по-голям брат. Той бе помогнал на нея и на майка й да изплатят къщата си и бе им намерил работа в местната фабрика за конфекция. Джейсън дори следеше с кои мъже излиза Кейт и внимаваше те да не я обидят. Отначало Кейт приемаше всичко това като част от характера му, после се бе опитала да се приближи до него, но той рязко се бе дистанцирал. Бе започнал да я отбягва и я бе оставил сама да подрежда живота си. Всъщност за последен път й бе налагал мнението си преди малко повече от година. Кейт бе решила да продължи да учи в колеж със специалност „текстилен дизайн“ и беше открила такъв, но в Атланта. Джейсън я бе убедил, че щатът Джорджия е прекалено далеч, а точно сега майка й не бивало да остава сама. Това беше и причината Кейт да се запише в задочните курсове, които вече завършваше след упорито учене.

Сега Кейт работеше във фабриката на линията за шиене на панталони, а майка й на тази за ризи. Работата й бе доста еднообразна, но Кейт я харесваше, защото все пак бе свързана със създаването на облекло.

— Защо не си на работа днес? — попита Джейсън след няколко минути мълчание.

— Свърших по-рано. Натрупала се е много готова продукция, която трябва да се реализира.

— Още ли харесваш тази работа?

— Разбира се — усмихна се Кейт. — Обичам всичко, което е свързано с производството и дизайна на дрехи.

— Това означава ли, че все си мечтаеш да станеш световноизвестна дизайнерка?

— А защо не? Когато мечтаеш, трябва да си поставяш високи, дори невъзможни цели. Ти правиш същото с ранчото.

— Бях длъжен да го направя.

Джейсън поднесе цигарата към устата си и изохка от болка.

— По дяволите!

— Трябваше да ме оставиш аз да карам.

— Мога и сам, не съм сакат.

— Проблемът ти е, че си ужасно дебелоглав.

— Това съм го чувал и преди.

Кейт го изгледа косо.

— Замислял ли си се, че ти трябва нова шапка?

— С тази ми е добре, купих си я наскоро.

— Това „наскоро“ трябва да означава няколко години, защото носиш тази „Стетсън“ от времето, когато бях ученичка.

— Може да означава, каквото ти хрумне. На мен така ми е добре.

Кейт поклати глава и се извърна. Джипът преминаваше по тесен мост с дървена конструкция. Само след около седмица започваше дъждовният сезон и поточето, което сега едва се забелязваше, щеше да се превърне в пълноводна река.

— Кейт… — прекъсна мислите и Джейсън. — Искам да те питам нещо.

— Моля.

— Ти не даваш никакви поводи на Гейб, нали?

— Какво?! — подскочи от изненада Кейт.

Джейсън се взираше право напред и се опитваше да избягва дупките по черния път, който водеше към Сан Фрио.

— Не ми харесва начинът, по който той те гледа напоследък. Но най-вече не ми харесва, че идва у вас, когато майка ти е на работа.

Кейт седеше като на тръни и не знаеше как да реагира на тази забележка. Следеше нервно острите черти на лицето му и се опитваше да определи дали е вложил някакви чувства в думите си или просто се опитва да завърже разговор. Сърцето й беше полудяло.

— Джейсън! Какво те кара да мислиш, че между нас има нещо? Гейб днес дори не слезе от пикапа си.

— Гейб е голям женкар и ти го знаеш — отговори монотонно Джейсън. — Не се забърквай с него. Той е добър работник и ще ми е много неприятно да го уволнявам. Но ако разбера, че те е докоснал, ще го пребия.

Кейт усети как губи почва под краката си. Нещо й подсказваше, че заплахата му е напълно сериозна, и това я ужасяваше.

— Но, Джейсън, не видя ли, че яздех Кип? — попита тя, след като се овладя.

— Е, и?

— Гейб ме покани в пикапа си, но аз знам, че иска да излизаме заедно, и му казах, че предпочитам да дойда с коня си до ранчото. Не съм си и помисляла нещата между нас да се задълбочават. Нали го познаваш? След седмица-две ще ме е забравил. Миналия месец се въртеше около Бетси Уийкс, а сега дори не я забелязва. Гейб си е такъв, но е напълно безвреден.

— О’кей — съгласи се мрачно Джейсън.

— И между другото, благодаря ти, но съм достатъчно голяма, за да се оправям сама с ухажорите си.

— Спомням си последния път, когато изрече тези думи — усмихна се иронично Джейсън. — А ти?

Кейт мразеше тази негова усмивка. Разбира се, че го помнеше. Навярно нямаше да го забрави и през целия си живот. Със зъби и нокти бе защитавала пред Джейсън и майка си репутацията на едно момче, с което бе излизала няколко седмици. Но после една нощ й се бе наложило да звъни в ранчото и да моли за помощ, след като то се бе опитало да я изнасили. Джейсън бе пристигнал веднага да я прибере, а младежът дълго бе ходил из града с насинено око и се бе записал доброволец в морската пехота. Тази случка й се бе отразила доста зле. Местните младежи познаваха нрава на Джейсън и никой повече не се осмели дори да я покани на кино.

Между Кейт и Джейсън нямаше нищо, но неговото поведение създаваше впечатление, че нещата стоят другояче. Тя често се чудеше дали знае как хората гледат на постъпките му, но не се осмеляваше да го попита.

„Дали той се държи така само защото останах без баща? Само защото си е внушил, че трябва да ме защити, или изпитва същото странно чувство, което имам и аз, когато е наблизо?“

— Искаш ли да пусна малко музика? — обади се нервно Кейт.

— Добре, скъпа — усмихна се Джейсън. — Явно е, че не ти се говори повече с мен. Хайде, пускай си, каквото искаш.

— Кънтри?

— Чудесно.

Кейт включи плейъра и се облегна назад. Беше някак отпусната и омекнала. Дори не можеше и да диша нормално. „Дано той не забележи!“ Всичко излизаше извън контрол. Присъствието на Джейсън я нервираше, но тялото й сякаш бе на друго мнение. Опита се да се концентрира върху забележката му за Гейб. „Дали говореше сериозно или само се шегуваше? Джейсън може да се е зарекъл да прекара живота си съвсем сам, но аз не възнамерявам да го правя. Няма да полудявам от самота само защото той смяташе всички мъже за мръсници. Но как да му кажа това?!“

Затвори очи, заслушана в ритъма на музиката. Когато отново вдигна клепачи, джипът вече навлизаше в покрайнините на градчето.

Бележки

[1] Поредицата от петте най-силни карти от еднакъв цвят при покера. — Б.пр.

[2] В английския език за диаманти и кари се използва една и съща дума. — Б.пр.

[3] Мексикански сос от домати и лютиви пиперки. — Б.пр.