Робер Гаяр
Вале купа (15)

XV

Роже се прокрадна към края на коридора. Оскъдното осветление от кафенето създаваше представата за нощен приют. Майка Томази седеше на обичайното си място, с вечната цигара в уста. Дълго си бе задавал въпроса какви са били срещите им в тези късни часове? А сега? Какво би направил другият? Какво би казал. Щеше ли да запълни последните минути със спомени? С излияния? Или щеше просто и кратко да се раздели?

— Какво да ви предложа, майко Томази? — попита той внимателно.

Старата жена мълчаливо взе бутилката чинцано и напълни две чаши. Чертите на лицето й бяха опънати и димът от догарящата цигара образуваше неясен ореол около прорязаното й с бръчки чело.

— Нали знаете, че утре заминавам? — подхвърли той.

— Да, утре сутринта. Вече реших какво да правя със стаята ти. Ще я дам под наем — две бездомнички последователно ще прелитат оттук. Което ще донесе…

— Точно така, майко Томази, точно исках да ви питам… Вероятно ви дължа много пари. Сега е моментът да уредим сметките си, нали?

Увисналите бузи на старата жена се раздвижиха като уши на кокер. В старческите й зеници припламна буреносна сянка:

— Нашите сметки? Какви сметки? — Гласът й звучеше заплашително.

— Не знам — смутено заекна той. — Но вие сигурно сте си отбелязвали какво съм консумирал, без да се смята…

— Господи, ти си полудял!

Разбра, че допуска сериозна грешка. Такъв фал рискуваше да сгромоляса всичко. Бе тръгнал по грешен път и трябваше незабавно да го изостави. Реши, че е най-добре да обърне нещата към смешната страна, все едно че е искал да се пошегува.

— Справедливо е, когато човек заминава, да сложи в ред сметките си. Аперитивите, истинското кафе, храната, всичко, което се купува на черния пазар…

— Я си затваряй човката, малкия! — заяви тя. — Да, ти заминаваш, но хич не е хубаво, че обиждаш старата жена.

— Добре! Тогава ще ви направя подарък и повече няма за какво да говорим! — изстреля весело той.

Тя подскочи от мястото си, наведе се през тезгяха и яростно сграбчи реверите на сакото му.

— Ти си при майка Томази. Забрави ли? Какво? Подарък!

Тя все по-ядосана го разтърсваше и той се запита дали перверзността на Роже не го бе направила любовник на тази възрастна жена. Дали пък двамата не са свързани с някакво убийство. Най-после тя го пусна, промърмори нещо и на един дъх изпразни чашата си. После отново зае мястото си на високото столче.

— Между нас има неща, които не се забравят… особено от корсиканците… Ние сме съучастници, свързани сме… От деня, когато ти размаза онзи фриц, в мазето… — Тя втренчи твърдия си поглед в очите му.

— В мазето, където се укриваше брат ми Феликс… Сигурно беше дошъл да го арестува. Тъкмо се чудех кой го е предал. Несъмнено тази малка рижава курва, която дебнеше балъците в отсрещния бар и не изпускаше хотела от поглед… Грешката на немеца беше, че дойде сам. На какво разчиташе? О! Беше ясно, че нямаше защо да се страхува от вехта отрепка като мен!

Тя запали нова цигара. Започна да се наслаждава на нахлулите спомени.

— Само че ти се върна точно в този момент и аз ти казах какво става… Тогава ти не се поколеба. Грабна секирата от кофата с въглища зад печката и тръгна към мазето… Господи, какъв удар! Мисля, че направо му разцепи главата на две…

Засмя се така, че дебелият й корем се затресе.

— И спомняш ли си за спора ни? Дали да го заровим в мазето? Не, заради крясъците… Дали да го хвърлим в Сена, когато приижда, или в Биевр, малката подземна рекичка. Какво да правим? Помолихме за съвет братовчед ми, Стефани, старият просяк. Той предложи да разрежем тялото на парчета, които да сложим в куфари и да ги хвърляме един по един през нощта от Пон-Ньоф… На теб обаче ти хрумна най-добрата идея… Номерът с парчетата те вдъхнови. Нали не си забравил?

— Такива неща не се забравят!

— Насече швабата с брадвата и го наряза с твоите скалпели, както ги наричаш. Всеки ден отнасяше по парче, загънато в пакет, в залата за дисекция. По този начин се отървахме от него. Той изчезна. Остана само пръстта, напоена с кръвта му. Беше му измислил име, на гадния фриц… Спомняш ли си? Никога не съм предполагала, че можеш да бъдеш толкова безжалостен… свиреп, груб… Да, беше го кръстил Формалин…

Наведе глава настрани, сякаш проследяваше мисълта си.

— В тази работа нямаше нищо забавно — продължи тя, — но въпреки това ние се шегувахме… Впрочем никой не си потърси швабата, нали? Все едно не беше идвал тук… Докато ти го разфасоваше като истински касапин, Стефани заяви, че месото му е червено като ростбиф. Дори искаше да изпрати колет на аптекаря от улица „Екол“, който често получаваше говеждо от сестра си от Ман… Честна дума, би си го хапнал като бон филе, с риск да пукне…

Тя въздъхна.

— Какво облекчение е да се успокоиш… Но за подаръка, малкия, прекаляваш! Разделихме всичко поравно. На четири. Стефани искаше да запази само часовника му. Ти държеше частите да са равни… Спаси живота на брат ми. Така че ти дирижираше парада. Хайде, на екс!

С механично движение гаврътна питието си. Той беше направо стъписан от току-що чутото, изумен от новата светлина, в която виждаше покойния си приятел. Никога не го бе смятал за способен на подобен род неща.

— А парите? — попита тя. — Какво направи с тях? Профука ли ги? Още се чудя откъде този мръсник разполагаше с всичките тези лири стерлинги… Аз ще изчакам още малко, преди да пусна моите в обръщение… При теб не е така, нали си чужденец?

— Хайде, майко Томази, да оставим това… Този път аз плащам — за изпроводяк…

— Щом държиш. — Тя размаха бутилката. — Трябва да ти кажа още нещо, малкия. Променил си се… Действаш ми странно след завръщането си от Алпите. Не си същият. Има нещо различно в теб — в гласа, в движенията, дори в мутрата ти. В… не зная точно — в израза на лицето ти… Честна дума, поддържаш връзки с прекалено много жени! Тези мръсници те изчерпват. А що се отнася до багажа ти, готов ли е вече? Искаш ли да ти помогна?

— Не, няма нужда. Запазете всичко, което оставям. Не искам да мъкна много багаж…

— Трябва да се качиш на кораба в Хавър, нали… Не зная точно къде е.

— Заминавам с влака в осем.

Майка Томази поклати отрицателно глава.

— Няма да стане! Ще ми направиш удоволствието да слезеш тук в шест. Братовчед ми Стефани ще те откара с кола до пристанището. Разбрала съм се с него. И без възражения, чу ли?

— Предполагам, че няма място за спор…

— А за Стефани — внезапно се замисли тя, — и за парите на швабата… Според документите Формалин е бил в Сен Марсел, между окопите на вражеските войски… Братовчед ми поддържа известни отношения с момчетата от Френските освободителни сили. Изглежда, че в Сен Марсел е имало огромен въздушен десант… английски… Оръжия, екипировка и дори контейнери, пълни със стерлинги. Но също е станал и ужасен сблъсък между Съпротивата и фрицовете. Според Стефани нашият Формалин трябва да си е присвоил парите… Без съмнение се е надявал някой ден да му послужат. Това обяснява защо носеше такава сума в себе си… Е, хайде, за твое здраве, синко, и приятно пътуване. Ще бъда с теб в мислите си…