Робер Гаяр
Вале купа (36)

II

Щом останаха сами, Дафне се приближи до брат си. Той бе запалил нова цигара и си бе налял още едно питие.

— В крайна сметка ти нямаш много надежди, нали? Поне за близкото бъдеще — каза тихо тя. — А ако аз напиша едно настойчиво писмо до банката за очи от твое име?

— Вече писах до Манхатън. Да се осведомя как стоят нещата и да запазя ред, ако е необходимо.

— А ако отидем в Ню Йорк?

— Не мисля, че там ще имаме повече късмет.

— Татко ще направи дарение.

— Доколкото го познавам, не мисля, че ще приеме да пререди някой, който има повече нужда от него.

— Повече нужда от него ли! — възмути се тя.

— Искам да кажа някой, който се нуждае от зрение, за да може да работи за хляба си, за да изхранва семейството си.

— О-о! — извика тя. — Не бях помислила за това! Разбира се, че няма да се съгласи! Прекалено е добър за това! Златно сърце е той… — Тя се надвеси над него. — И ти си като него, стига да пожелаеш да бъдеш мил…

Внезапно той усети, че в нея се надига нещо огромно.

— Тази вечер ти си точно такъв — продължи тя, — какъвто си представях, че си, докато беше далеч от нас. Татко претендира, че е радетел на пълната свобода. Ти също ли си такъв? Тук го смятат за анархист, но това не е от злоба, а защото го намират за малко побъркан. Но той е най-чудесният човек в тази страна. Дълбоко почита всичко живо — човешките същества, животните, цветята, дърветата…

Тя рязко стана и сложи ръце на раменете му. Погледна го дълбоко в очите. Роже прочете в нейните такава нежност, че го побиха тръпки.

— Колко тиха е нощта — прошепна тя едва чуто. Той трябваше да се напрегне, за да разбере думите й. — Защо никога не си говорим така? Колко е хубаво да съм с теб. Обичам да те слушам. Защо не прекарваш часовете си за почивка сред нас? С мен?…

Тя хвана ръката му и го дръпна.

— Хайде, ела! На терасата… Ако винаги си такъв, като тази вечер, никога не бих се омъжила…

— Говориш глупости! — каза той със смях.

— Ох, колко жалко, че си ми брат… Ела, не ме карай да те моля…

Той я последва смутен, неспокоен, притеснен. Остави се да го води към верандата, като потупваше гальовно нежната тънка ръка, която се бе вкопчила в неговата. Тя се притисна за миг към него, като влюбена. Той отгатна, че се усмихва — сигурно с ангелската си усмивка, но не каза нищо.

Нощта изсветляваше. Ослепително белият лунен диск заблуждаваше петлите и някои от тях вече звънко кукуригаха.

Около живия плет блещукаха подредени като перлена огърлица светлинки и хвърляха меки отблясъци. Дафне мечтаеше. Очите й бяха вперени в невидимото. Изглежда беше устремена към небесата, преобразяваше се.

— Виждаш ли колко щастлив можеш да бъдеш тук? — промълви тя. — Беше забравил, нали? Само ако се връщаш щастлив, можеш да казваш много обикновени неща, без да изглеждаш смешен. Ние вече ще се разбираме, сигурна съм.

— Да — каза той. — Сигурно си права, но това са мечти. Докато ние си разговаряме най-любезно, какво ще прави съпругът ти, Жан-Луи? Забрави ли го?

— По дяволите Жан-Луи!… Прав си, забравих го. Съвсем не помислих за него. И ми е много добре така. Мечтаех, да! Колко е прекрасно да помечтаеш!

— Хайде, мъничката, късно е. Трябва да спиш.

Тя изведнъж стана сериозна.

— Да — потвърди. — Бях щастлива, без да мисля за него. А ако той не е спечелил сърцето ми, както мислех? Не е възможно… Харесва ми да съм с него… да танцуваме… и наистина се целува много хубаво…

— Моля те! Без подробности… Знам това само като ви гледам, без да искам…

— Така ли? И какво ще търся при този мъж, когато ние можем да бъдем толкова щастливи тримата — татко, ти и аз?

— В това душевно състояние, малката ми, наистина не мисля, че си узряла за сватба. И преди да те заведем пред олтара, както се казва, трябва да помислиш още малко, но по-сериозно! Ти си импулсивна, а такъв необмислен порив може да промени живота ти. Един неуспех в това направление ще те бележи завинаги.

— Мисля, че си прав… Ще трябва да отдалеча малко Жан-Луи. За да не страда, искам да кажа, ако скъсам с него. Той може да има всички жени, които си поиска. Само да махне с ръка и те тичат като по команда за сбор!

— Сега искаш ли да се прибираме? Утре ме очаква напрегнат ден…

— Още малко… съвсем мъничко! Моля те… Роже, скъпи! — извика тя и се хвърли на врата му. Силно го прегърна. — По-добре ме ухажвай малко…

— Ти се побърка…

— Не, просто се забавлявам… Да си поиграем… Представи си, че съм скъсала с Жан-Луи. Мястото е свободно. Какво ще направиш, за да го заемеш?

— Ето ти доказателството, че си още хлапе. Играта ти е абсурдна. Наистина не си даваш сметка!

Внезапно тя извика и се дръпна назад.

— Там… там… в храстите. Нещо мръдна. Голямо животно. Може да е змия…

За да я успокои, Роже отиде до нацъфтелия храст, разтвори клонките, засмя се и каза.

— Пак си въобразяваш! Няма нищо. Нито животно, нито човек… Хайде да лягаме!

— Да, да, да се прибираме… Страх ме е, Роже.

Той я заведе до стаята й. Подкрепяше я, защото тя се отпусна в ръцете му като болна. До леглото тя го целуна — нежно и продължително, като тялото й още трепереше от преживяната уплаха. После се опита да го задържи, но той се освободи, изплъзна се от ръцете й. Тогава тя се усмихна и му обеща, че няма да сънува кошмари. Вратата на стаята й беше точно срещу неговата. Роже й предложи.

— Хайде, лягай си. Но не затваряй вратата. Аз също ще оставя моята отворена. Така ще съм съвсем близо до теб, готов да се притека при най-малката тревога…

— Благодаря ти, скъпи.

Той започна да се съблича в тъмнината.

Около него витаеше нещо неопределено, но много нежно. Дафне не обичаше Превилиен, това бе поне сигурно. И правеше тази сватба невъзможна. Една негова дума и тя със сигурност щеше да се раздели с него импулсивно, както взимаше всичките си решения.

Тогава те тримата щяха да бъдат страшно щастливи, както беше казало младото момиче. Трябваше да е така — той предусещаше щастието…

После размисли и престана да витае в облаците. Каза си, че такова положение със сигурност ще завърши катастрофално.

Изтегна се под чаршафа и си зададе въпроса дали в крайна сметка тайничко, дълбоко в себе си, не започваше да желае тази катастрофа. Независимо от рисковете. Беше като главозамайващото привличане на бездната. И за да се спаси имаше само един начин, един-единствен — бягството!