Дженифър Блейк
Авантюристката (1)

1.

Мисисипи течеше широка и дълбока, леките вълнички по течението отразяваха бледата светлина на тънката луна с танцуващо сребърно сияние. Водата клокочеше край високо издигнатия борд на корабчето, завързан със стегнат възел за кея, така че обтегнатите въжета го люлееха тежко и ритмично. Движението приспиваше Сирен Мари Естел Нолте, седнала на ниско столче, облегнала гръб върху грубите дъски на каютата. Тя се прозя и се мушна по-дълбоко под одеялото, с което се беше увила заради влажния нощен хлад.

Някъде отдясно се чуваше нисък смях. Когато тя обърна глава, лунната светлина проблесна леко в златистото сияние на дебелата й плитка, паднала върху рамото й. Бърза усмивка изви едното ъгълче на устата й. Какъв сатир е станал, постоянно преследва жени! Не, че тази, с която говореше в сянката, имаше нещо против да бъде хваната за една добра цена. Дали Гастон има нужната сума? Точно сега лирите не им бяха в излишък.

Изглежда той сключи някаква сделка: след миг вече водеше жената към задната част на долнопробната къща, където бяха нещата на жената, малко по-надолу по калния път под кея. Не беше тайна, разбира се, че Гастон търгуваше с готови комплименти и неговата завладяваща усмивка и обещанието в широките му рамене щеше да спечели благоволението на не една жена. Той беше чаровен мошеник.

Но наистина щеше да има късмет, ако чарът му помогнеше да се оправи с неприятностите, в които щеше да попадне, ако баща му и чичо му го хванеха, че е напуснал поста си. Беше ред на Гастон да я охранява, а Пиер и Жан Бретон не търпяха отклоненията и извиненията. Не че двамата мъже бяха кой знае колко далеч. Бяха прескочили до гостилницата за една-две чашки и няколко ръце фаро.

От лодката, която плаваше върху вълните зад стената на кея, Сирен можеше да види гостилницата с част от речния път като бледа лента. Постройката беше тъмна. Само случаен проблясък от затворените прозорци или заблуден жълт лъч светлина проникваше в тъмнината, когато някоя врата се отваряше и затваряше да пропусне влизащи и излизащи клиенти. Отзад, през дърветата отляво, покривите на Ню Орлиънс образуваха объркана плетеница от лунна светлина и сянка, квадрати и ъгли. Отдясно зад гостилницата имаше блато, тъмна, простираща се надалеч, непочистена земя с толкова големи дървета, че можеха да бъдат обгърнати от четирима мъже, странни и пищни растения, зеленикава вода и пееща тишина, населена от ужасни насекоми и пълзящи създания.

Нощта беше черна, часът — късен. Сирен беше сама — факт, който тя осъзна с пробуждащо се удивление. Не се страхуваше от това повече, отколкото от реката или блатото отзад. Онова, което почувства беше внезапна радост. Сама. Тя дълбоко пое въздух и бавно го изпусна, вкусвайки рядкото усещане. Беше сама.

Не че не оценяваше неотклонното наблюдение, на което беше подложена: достатъчно добре познаваше опасността на речния свят, особено за необвързана жена. Все пак имаше моменти, когато постоянното наблюдение я караше да иска да направи нещо отчаяно, да се изплъзне и да броди по улиците по късата си фуста, да вземе пирогата, завързана за голямата лодка и да загребе надолу по реката — нещо, което да й даде известно чувство за свобода. Колко време измина откакто се бе чувствала наистина свободна, без никой от Бретонови да стои до нея? Трябва да има няколко години. Най-малко три.

Те правеха всичко, каквото могат — Пиер и Жан, и синът на Жан — Гастон. Не беше лесно да се живее с млада жена сред тях. Когато взеха Сирен и нейните родители, залитайки слязоха от кораба от Франция, никой не беше мислил, че това ще продължи толкова дълго. Но първо майка й се бе разболяла и умряла, после баща й потърси забрава за мъката и срама от изгнанието в пиене и хазарт. Като че ли никога нямаше достатъчно пари за наем, или моментът никога не ставаше подходящ да сменят мястото, където живееха. Вечерните часове баща й прекарваше между различни игри с приятелите си, ако можеха да се нарекат така — приятели, които бяха също толкова бедни като него и също толкова изпълнени с луди планове за лесни печалби и славно завръщане във Франция. Дневните му часове бяха посветени на отспиване.

Сирен го виждаше малко, едва ли повече, отколкото като дете във Франция, когато живееше в компанията на гледачки и гувернантки. Това нямаше голямо значение — тя и баща й никога не се бяха сближили. Едва ли би могло да се каже, че страда особено, когато той изчезна една вечер преди около месец. Сметнаха, че е стъпил погрешно и е паднал през борда. Тялото му не беше открито, но това не беше нещо необичайно. Мисисипи имаше обичай да пази мъртъвците си.

Сирен беше останала с Бретонови. Тя се отплащаше по свой начин като помагаше в готвенето, прането и поддържаше счетоводните им книги от търговията, която бяха започнали двамата братя. В последното тя беше добра, нещо, което й доставяше удоволствие почти толкова, колкото самата търговия: да даваш и вземаш при сделка, предизвикателствата от печалбата. Баща й казваше, че има аристократична душа като дядо си — баща на майка й, който беше уважаван и богат търговец от Хавър. Тя не можеше да го отрече.

Животът на реката също й подхождаше. Обичаше да се облича, както си иска — да ходи без шапка, да носи косата си сплетена отзад, да навива ръкавите до лактите, както правеха индианките и селянките. Обичаше дъха и движението и постоянно сменящото се лице на водния път. Сега вече не можеше да си представи, че е възможно да заспи без люлеенето на корабчета. Нито пък без водата — вода, която не трябваше да се измъква с труд от кладенец, вода, която бързо отнасяше всичко.

Сирен остави погледа й да се плъзне над реката, покрай кея към широкия спускащ се склон, който обгръщаше града. Изведнъж тя се изправи и застина. Забеляза движение в тъмното, точно зад гостилницата. От дърветата се показаха двама мъже. Въпреки неясната светлина и отдалечеността личеше, че носят тежък товар. Нямаше съмнение, че това е тяло на мъж, а още по-малко — какво тези двамата имаха намерение да направят с него.

Сирен смъкна одеялото от раменете си, така че то се надипли на столчето. Отметна дългата си плитка назад и с ръце на кръста пристъпи напред. Нощният вятър изду полата й, залюля я около голите й глезени, прилепи ръкавите на блузата към ръцете й. Тя не забеляза тръпката, присвивайки очи, докато се взираше в блещукащата далечина.

Двамата оставиха мъртвия на върха на хълмчето, спускайки го в калта, после бавно залюляха тялото напред-назад. Един последен тласък — и тялото се изви над водата, политайки бавно. Видя се проблясване на сребро, после то се удари в повърхността на водата със силен плясък. Водата се издигна в искрящ фонтан, спусна се леко, плискайки се и се затвори над дългата, слаба фигура. Последва един тих миг, после тялото се издигна, леко поклащайки се по водата и се понесе надолу към лодката. Двамата мъже тръгнаха, спускайки се по склона обратно в посоката, от която бяха дошли.

Сирен не се поколеба. Лицето й светна от решителност, тя бързо се обърна и изтича към пирогата до борда на корабчето. Сребърният блясък, който беше забелязала, означаваше едно от двете неща: той можеше да идва или от бижу, или от сребърна верижка — орнамент на мъжко сако, вероятно.

Беше необичайно тялото да бъде изхвърлено, без да му свалят ценностите и дрехите. Тя не се надяваше много на бижута, но би била доволна и от сако. Дрехите, каквито и да са, бяха ценни, тъй като се налагаше да бъдат внасяни от Франция — имаше кралска забрана на преденето и тъкането в Ню Франс и Луизиана — а нещо златно, или сребърна верижка, беше наистина ценност. Мъжко сако с такава декорация струваше доста над стоте лири дори и втора ръка.

Това не беше първи опит на Сирен с „плувец“, както наричаха попадналите в реката тела. Пиер и Жан Бретон, освен че бяха търговци, бяха добри воажори, тренирани в Ню Франс, далеч на север. Мразеха да се прахосва и много обичаха да получават нещо даром. От край време вадеха какво ли не от реката — от дървета и счупени сандъци за подпалки до буренца с вино и кълба заплетени въжета. Имаше поне пет мъртви тела за последните три години, които те измъкнаха на лодката, за да съблекат, хвърляйки дрехите на Сирен за пране и за закърпване на местата, където бяха пострадали при изпращането на жертвата в реката. Но досега и те не бяха докопвали сако със сребърна верижка.

Сирен държеше под око плуващото тяло, докато влизаше в пирогата и се отблъсна от корабчето. Тя вдигна греблото от дъното и се оттласна по посока на дългата тъмна фигура върху блестящата повърхност на реката. Течението беше по-бързо, отколкото си мислеше; тялото се носеше към нея, въртейки се леко.

Тя потопи греблото, изпращайки пирогата бързо напред да пресрещне черната фигура. Вълните се разбиваха в борда от издълбан дънер. Греблото се издигаше и спускаше, хвърляйки фонтанчета от капчици, подобни на блестящи мъниста при всеки удар.

Тялото беше пред нея. Тя остави греблото на дъното и се наведе, заставайки на колене. Протегна се вдървено. Пръстите й докоснаха плат — фин брокат. Тя въздъхна и дръпна. Тялото се залюля. Видя безжизнен кичур коса във водата. Отпусна несигурната си хватка и потопи пръсти в меките кичури.

Тялото се помръдна бавно. Появиха се бледите издатини и вдлъбнатини на лицето. Едната ръка се издигна нагоре с разперени пръсти, сякаш искаше да хване нещо — удряше отстрани, опитвайки се да се хване.

Плувецът беше жив!

Сирен издаде задавен, приглушен звук и се отдръпна. Мъжът издаде лек стон. Пръстите му се изплъзнаха от заобления ръб на пирогата.

Жив!

Наведе се напред още веднъж, потапяйки ръката си до рамото. Пръстите й докоснаха коса. Тя ги сви в нея, стискайки здраво докато се изправяше. Още веднъж бледото обтегнато лице, обливано от водата, се яви пред погледа й.

Не можеше да си позволи да изпусне косата, или щеше да го загуби. Липсваше й достатъчно сила да го изтегли в пирогата, нито пък можеше да гребе обратно с едната ръка във водата. За първи път се сети за Гастон, хвана я яд на любовните му пориви. Ако беше тук, където би трябвало да е, сега той щеше да се бори в пирогата вместо нея. Е, и тя нямаше да се откаже толкова лесно!

Въжето, с което пирогата стоеше завързана за по-големия съд беше на носа. Тя се пресегна за него със свободната си ръка, навеждайки се напред, доколкото й беше възможно, прокара го под мишниците на мъжа и го завърза на примка. Допълнителната тежест заплашваше да потопи нестабилната лодка, но все пак лицето на мъжа изскочи над водата. С прикрепения към лодката мъж, като боен трофей на някоя древна богиня, тя загреба обратно към корабчето.

Гастон все още не се виждаше никакъв. Сирен излезе от пирогата, после изведнъж се отпусна на колене. Протегна ръка да отпусне въжето, сграбчвайки мъжа за вратовръзката, когато той започна да й се изплъзва. Завърза пирогата за пригоденото за тази цел колче, след това издърпа мъжа към себе си.

Помисли да извика Гастон, но не беше по възможностите й да го накара да я чуе, дори и да й обърнеше достатъчно внимание, за да разбере, че тя се нуждае от него. Имаше само едно нещо, което можеше да се направи, въпреки че то щеше да причини на мъжа, когото беше спасила, още белези и да задълбочи нараняванията, които може би имаше. Явно, той не можеше да остане там, където беше. Кожата му вече бе ледена от студената вода, а и самата тя започваше да трепери.

Хвана едната му ръка, извади я от водата, после, отпускайки вратовръзката, взе и другата и ги издърпа нагоре. Хвана го здраво за китките. Един-два пъти го натисна надолу във водата, потопявайки го до брадичката, за да изпробва тежестта му, като усещаше как водата го избутва отново нагоре. После си пое дълбоко дъх, стисна зъби и дръпна с все сила.

Корабчето се потопи. Човекът излезе от водата до мишниците. Тя бързо се наведе и го сграбчи, премествайки тежестта си назад с изпънати ръце и задиша дълбоко и учестено.

Той се беше закачил за нещо — копче, или може би издутина от часовник в джоба. Тя направи ново огромно усилие. И пак, и пак… Той изплуваше нагоре, докато реката бавно и неохотно се отказваше от него. Най-после успя. Гърдите му бяха над водата. Бързо, преди да се е плъзнал обратно, тя застана на колене и се пресегна да хване единия му крак, издърпвайки коляното му към палубата. Сега вече беше по-лесно. Тя стана, хвана го за ръцете и задърпа назад. Босите й крака се хлъзнаха по дъските на палубата.

Остана да лежи неподвижна. Гърдите й се повдигаха и спускаха заедно с корабчето, докато тя се мъчеше да си поеме дъх. Загледа се нагоре към звездите, които лудо се люлееха над нея. Те танцуваха, после танцът им стана по-бавен. Спряха. Корабчето стоеше отново стабилно върху водата.

Главата на мъжа лежеше между краката й, едната му ръка почиваше върху мястото, където се съединяваха бедрата й. Тя се извърна, измъкна се изпод него и изруга през зъби, като използваше изрази, чието значение едва ли знаеше, но беше чула от Бретонови. Това й помогна да почувства облекчение. Не си струваше труда, особено след като имаше малка надежда за награда, тъй като живият мъж щеше да си вземе сакото. Нито пък имаше начин да се разбере дали той заслужава усилието й.

Раздразнението й даде сили да го извлече до малката каюта. Като го остави насред пода, тя отиде да вземе кибрит и да запали лоената свещ, закрепена в глинена купичка. Излезе навън за одеялото, което беше изоставила, после взе кърпи и чисти парцали. Пусна всичко на пода до мъжа и коленичи до него.

Тъкмо се бе заела да разтваря сакото му, когато разпозна лицето му. Движенията й застинаха. Тя сбърчи вежди. Хвана го за брадичката и го обърна към светлината. Дъхът й спря в гърлото.

Рене Льомоние дьо Сьо де Воврей.

Обществото на Ню Орлиънс беше малко. Наброяваше не повече от две хиляди души в града и околностите, като половината от тях бяха кралски войници или африкански роби. Всички се познаваха помежду си и нямаше тайни. Всеки новопристигнал беше обект на много любопитство и още повече спекулации.

Вниманието към мъжа, лежащ на палубата, бе дори по-голямо от обичайното. Джентълмен от благородна фамилия, фаворит в двора на Луи XV, макар и с далеч простираща се репутация на развейпрах, играч и отявлен развратник. Слуховете разказваха, че по някакъв начин разсърдил кралската метреса. Резултатът бил изчезването му в Бастилията. Но толкова много жени се застъпили за него, че Луи XV заменил затвора с депортиране, за да се въдвори спокойствие.

Приемът му тук не беше като на случаен човек. Красив и представителен, тъмен като пират, с рамене на фехтувач и изисканост на придворен, той беше станал любимец на маркиза де Вудрьой-Канавал, съпруга на губернатора на колонията Луизиана. Напоследък прекарваше повечето време в губернаторската къща. Les bon mots^[1], които беше благоволил да се отронят от устните му, се повтаряха навсякъде. Момчетата го следваха, докато крачеше по улиците, а младите мъже в града започнаха да носят перуките си напудрени и накъдрени както той харесваше и жартиерите, завързани на възел, по негов маниер.

Нищо от това нямаше значение сега.

Мъжът кървеше.

Сирен се опомни. Гледката на червеникавата вода, която се стичаше от косата му я подсети за това, което трябваше да направи. Тя прегледа главата му, нежно прокарвайки пръсти през мокрите, объркани вълни на разкошната му коса. Забеляза голяма подутина над ухото. Кожата беше разкъсана и оттам се стичаше кръв, но черепът отдолу изглеждаше незасегнат. Лицето му обаче, все още се сивееше, а около устата имаше бяла линия.

По-скоро прибързано, отколкото грижливо, тя съблече сакото му, само с един кратък миг на съжаление, за да докосне сребърното украшение на ревера, преди да го остави настрана. То издаде глух звън, когато го пусна долу. Причината бързо беше открита. Това бе кожен портфейл с монограм, пълен с монети, както и часовник в гравирана златна кутийка. Това, че Льомоние не беше ограбен бе учудващо, трудно за вярване. Тя се чудеше над този факт, докато разкопчаваше жилетката му и я събличаше, като измъкна първо едната му ръка, после другата, преди да съблече ризата му, измъквайки я през главата.

Или си беше създал врагове от пристигането си в колонията, или се беше погрешно отклонил в нечия дамска спалня, за което бе наръган с нож. Раната беше грозен резултат от ужасен удар. Явно острието е било точно насочено, но се беше счупило, срещайки реброто и все още стърчеше забито в костта. Разрезът беше кос — грубо разкъсване, което продължаваше от гърба до страната, като че ли нападателят го бе наръгал изотзад, точно когато Льомоние се е обръщал да го сграбчи. Придворният развратник трябва да е имал изключителен късмет или гъвкавостта на котка, иначе при всички случаи щеше да е мъртъв.

Сирен направи тампон от един от парцалите. Придърпа Льомоние към себе си, като го обърна настрана. С тампона в едната ръка тя здраво хвана счупената стърчаща горна част на ножа, нагласи ръката си и дръпна. Льомоние конвулсивно трепна и от устните му се отрони стон. Около острието бликна кръв, но то остана да стърчи упорито в ребрената кост, която го държеше. Тя взе друг парцал, притискайки го здраво около острието, за да спре кръвотечението. Натисна силно и дръпна още веднъж.

Ножът излезе. Сирен се олюля назад от внезапността на освобождаването му. Тя не се спря, а се просна, обръщайки се на една страна, докато Льомоние внезапно се изви, подпрян на лакът и се хвърли към нея. Дъхът й изскочи наведнъж, когато той я прикова с тежестта си върху грубите дъски. Една твърда ръка хвана китката й, стисна костите така, че червеното острие падна от безчувствените й пръсти и издрънча на пода. Преди да може да извика, преди да успее да протестира, твърдият ръб на ръката му се намери на гърлото й, прекъсвайки достъпа на въздух и предизвика ярки проблясъци от болка зад очите й.

— Необикновена красавице — каза Льомоние с напрегнат глас, а дишането му беше твърде контролирано, като че ли премерено заради болката, която причиняваше. — Бихте ли опитали отново?

Сирен го гледаше зяпнала от удивление. Той беше в безсъзнание, знаеше това. Как стана така, че изведнъж се оказа с толкова ясно съзнание, толкова опасен? Последното безпогрешно се четеше на лицето му, светеше в ледените му сиви очи, ясно се разкриваше в здраво стиснатите му чисто изваяни устни. Тя почувства студенина, безпокойство и гняв.

— Бих искала — каза тя с пресипна глас, в който още имаше болка от стиснатото й гърло — да ви бях оставила да се удавите.

В съзнанието на Рене проблесна изненада, когато разпозна гняв в напрегнатия й глас, гняв, който караше лицето й да пламне разгорещено и видя неподправеното възмущение, което изпращаше огнени искри в дълбоките й златистокафяви очи. Странната мъгла сякаш се отдръпна от мозъка му и той осъзна, че е не само полугол, но и мокър до кости. От косата му капеше вода и мокреше тънката блуза, с която беше облечено момичето под него. Тя създаваше твърде интересен ефект върху хълмчето на гърдите й, който той не беше в състояние да оцени по достойнство. И нещо горещо, което подозираше, че е собствената му кръв, се стичаше по гръдния му кош, напоявайки колана на панталона.

Прояснението в съзнанието му трая не повече от миг. Мъглата започна да се разпростира, носейки със себе си отчаяние и надделяваща слабост. Той отмести ръка от гърлото на момичето, доколкото можа. Главата му беше толкова тежка… Остави я да се отпусне, докато се намери на меката, още топла възглавница на гърдите й. Тонът му беше спокоен и много уморен, когато каза:

— Изглежда съм сгрешил. Предлагам ви моите… най-разкаяни…

Той не довърши, но на Сирен й се стори, че чувства как устните му се движат до нея, изказват извинения. Тя за миг остана неподвижна, колебаейки се между съжаление и яд, възхищение, разочарование, унижение и нещо, което беше свързано с чисто мъжката сила, която беше почувствала в него в краткия момент, когато той я държеше в своя власт.

Но там имаше топла кръв, която се стичаше в полата й… там, където той бе паднал върху нея. С вик от смесено чувство на уплаха и отвращение, тя го отмести от себе си. Намери нагънатите си парцали и ги сложи върху раната, притискайки ги силно, докато се оглеждаше за кърпа, с която да ги завърже.

Корабчето се разклати — сигурен сигнал, че на борда има човек. Сирен спря, усещайки неописуема вълна от страх да се надига в гърдите й, когато една сянка падна на палубата пред вратата. В ума й проблесна мисълта за двамата, които се бяха опитали да убият Льомоние.

Един мъж пристъпи вътре, спря и остро изруга.

— Гастон — извика тя, — тъкмо навреме.

— Какво, в името на всички светии, правиш тук? Касапница?

Най-младият Бретон приближи — беше набит младеж, среден на ръст, със силно къдрава кестенява коса, вързана на опашка, за да се вижда златната халка, която носеше само на лявото си ухо; откатът на мускета, когато се стреля би откъснал такъв орнамент от дясното му ухо. Кожата му имаше меден оттенък — доказателство за майка индианка, а очите му бяха огнено сини. В погледа, който й хвърли личеше намек на неодобрение, но също и неприкрит закачлив блясък.

— Исках да взема сакото — каза кратко Сирен, после кимна към тампона, който притискаше с ръка. — Ела и дръж това, докато го превържа.

— Излязла си в реката за него? Луда ли си?

— Сакото имаше сребърна верижка.

— Аха…

Това беше достатъчно обяснение. Гастон се приближи до нея и коленичи да й помогне.

— Татко и чичо Пиер ще ми одерат кожата парче по парче — каза той с помръкнал глас.

— Ще бъде правилно, задето се мъкнеше след онази фуста.

— Ти си жена без сърце. Нямаш ни най-малка представа как се чувства един мъж, когато види красива и готова жена.

— Красива, а? — Сирен му хвърли скептичен поглед, докато работеше.

— Е, беше хубава за мен, поне докато…

— Не искам да слушам…

— Но, скъпа, само се канех да кажа, докато я видя на светло!

— Сигурно си го направил. Дръпни си ръката.

Той се съгласи.

— Не бих омърсявал чистите ти уши с това, което стана между мен и тази жена. Не само, че няма да ми достави удоволствие, защото ти вече не се изчервяваш, както преди, като се говори по тези въпроси, но и няма да е по мъжки. Между другото, чичо Пиер ще ме одере като катерица, ако чуе.

— Вярно — каза натъртено тя. — Сега би ли оставил малко приказките за любовните си истории, за да погледнеш този човек?

Гастон се наведе да изпълни молбата й и дъхът му изскочи в учудено пъшкане.

— Господи боже! Това е Льомоние!

— Съвършено вярно. Мислиш ли, че мадам маркизата ще ни даде награда, ако изпратим да й кажат, че е спасен?

По-младият Бретон се ухили:

— Тя би могла, но не съм сигурен, че Льомоние ще ти благодари. Казват, че избягвал поканите й да се виждат насаме.

Жената на губернатора имаше око за млади мъже. Съпругът й, маркизът, беше с петнадесет години по-млад от нея. Бракът им изглеждаше базиран на взаимно уважение, взаимен интерес и амбиции. Целта на двойката беше маркизът да получи губернаторството на Ню Франс, пост, навремето заеман от баща му. Колонията, освен това, беше и родното място на маркиза. Носеха се слухове, че службата е негова. Той беше способен администратор със значителни познания за управлението на колония, населена с диваци, съмнителна колекция от изселени от Франция типове, и множество воажори, прекарали в тази пустош толкова дълго, че самите те бяха подивели. Но назначението още не беше официално, нито би станало, докато не се намери човек, който да го замести в Луизиана. Междувременно Мадам се беше развъртяла да намери, доколкото може богатства и удобства в колонията.

Мисълта за Рене Льомоние с мадам де Вудрьой звучеше безвкусно. Сирен я отпъди от мислите си. С рязък тон тя каза:

— Подай ми одеялото, да го увием с него. После можеш да му събуеш мокрите панталони.

— Да му събуя… Сирен!

Тя видя, че шокираното изражение на Гастон е истинско.

— Е, не може да остане с тях, нали? Никога няма да се стопли!

— Ако татко и чичо Пиер се върнат и те намерят не само с известен женкар като Льомоние, но и с гол женкар…

— Той е полумъртъв! Освен това ще бъде завит.

— Няма значение. Ще ме убият.

— В такъв случай, можеш да ми помогнеш да го преместим в моята стая.

Неодобрителното съмнение в тона на Гастон рязко се изпари:

— В твоята стая? Никога!

— Не може да остане да лежи на средата на пода на каютата завинаги. Там е единственото място, където няма да е пред очите на всички.

Стаята, както тя я наричаше, беше не по-голяма от мансарда. В нея се намираше койката за спане, а един сандък в ъгъла съдържаше дрехите й. Другият ъгъл беше затрупан с животински капани и сандъци, няколко допълнителни одеяла и навити на руло кожи, както и какви ли не други вещи със съмнителна полза, с които Бретонови не можеха да се разделят.

Гастон протестираше и ръмжеше едновременно комично и глупаво, но не можа да намери алтернатива на нейното предложение. Накрая той й помогна да направи дюшек от биволски кожи, одеяла и мечата кожа от пода под нейния хамак и премести Льомоние отгоре. Едва когато покри мъжа с мечата кожа, той му събу панталона и го хвърли на Сирен.

Панталонът беше от тежък брокат, както и сакото му. Сирен стоеше, обръщайки дрехите налице, приглаждаше богатата материя с отсъстващи движения, като не откъсваше очи от Льомоние.

— Трябваше да му дам да пийне малко бренди, докато беше буден.

— Защо не го направи? — изрече Гастон с насмешка.

— Не е смешно!

— Бедната малка Сирен, уловена в ръцете на такъв майстор в разврата, и какво става? Нищо. Това не е честно. — В сините му очи играеше насмешка, примесена с неосъзната лъстивина, докато златната му обица проблясваше на светлината на свещта.

— Вън! — извика Сирен през зъби.

— Къде е чувството ти за хумор?

— Вън! — Тя го замери с панталона, следвайки го докато той излизаше и се предпазваше комично от нея с ръце.

Тогава се чу леко покашляне — ръмжене, в което се четеше команда за тишина. Гастон и Сирен се обърнаха и видяха на прага да стои Пиер Бретон, изучавайки кръвта и окъсаните окървавени дрехи, разпръснати по мокрия под.

— Ще ми кажете ли, моля — провлече по-възрастният мъж с мекота, която не подхождаше на твърдия блясък в очите му — какво точно става тук?