Робер Гаяр
Вале купа (16)

I

Капитан Геган хвърли фаса си в морето и се облакъти на парапета.

— Винаги съм щастлив да кача един лекар на борда си — каза той, — при това има само дванайсетина пътника. Никога не знаеш какво ще ти дойде до главата. Но вие сте по-наясно от мен как се развиват болестите в този климат… Само че лекарите, които постъпват на Бресл, за да се върнат в Хаити, са истинска рядкост.

Той започна да тършува из джобовете си за цигари. Роже го изпревари и му подаде своя пакет. Последователно взеха по една и се канеха да запалят, когато ритмично потракване на женски токчета по палубата ги накара едновременно да се обърнат.

— Това е малката Ментор… Лизбет Ментор — прошепна Геган. — Хубаво парче…

Момичето вървеше с твърда и сигурна крачка, като леко олюляваше ханша си. Късата пола разкриваше добре оформени крака, чийто прасци не губеха нищо от своята закръгленост от височината на токовете.

Тя мина покрай двамата мъже, хвърли бегла усмивка на капитана и изчезна в коридора с развята пола.

Младият веселяк Геган съучастнически побутна с лакът лекаря.

— Какво момиче, а? И още няма шестнайсет! Моите почитания, прекрасна е! Баща й трябва добре да си отваря очите! Да, дяволски хубаво маце!

Роже няколко пъти бе виждал младото момиче. Тя минаваше покрай него по палубата с пренебрежително, дори презрително безразличие, докато на масата разговаряше любезно с другите пътници.

Първия път намери, че е ослепителна. Беше средна на ръст. Памучната й рокля в синьо-бяло райе беше пристегната на талията с кожен колан. Роже би могъл да се закълне, че може да обгърне кръста й с две ръце. Пищните й гърди се полюшваха свободни, без поддръжката на сутиен и деколтето й ги разкриваше точно толкова, че да пожелаеш да откриеш повече.

Косата на Лизбет беше тъмночервена, с цвят на полирано акажу, като козината на ирландски сетер. Огромните черни очи бяха оградени от тъмни дълги мигли.

Почти веднага тя се върна на палубата, този път с цигара в уста. Роже се възхищаваше на леката й грациозна походка. Когато ги подмина, той проследи съблазнителното олюляване на кръглия й задник, добре очертан под тънката рокля.

— Царско парче! — възкликна отново Геган. — Да се чудиш как се е пръкнала от гениталиите на старата отломка Ментор!

— Ментор истинското му име ли е? — попита лекарят.

— Глупости! Избрал си го е. Има претенциите, че е магьосник, лечител, повелител на водите, както казват тук, или бокор^[1]… За мен е само един дърт пръч! Ако ми позволите този израз.

Капитанът прихна и като хвана лекаря за ръката, го придърпа след себе си.

— Елате в моята каюта. Време е за пунш, а искам и да ви кажа две думи по повод това момиче.

Роже учудено последва капитана. Студеното държане на девойката възбуждаше любопитството му. Подозираше, че е настроена враждебно към него, но не знаеше причината за това.

— Надявам се, че няма да приемете погрешно думите ми — започна капитанът, докато пълнеше чашите. — Като ви гледам, бих се заклел, че никога не сте виждал Лизбет. Но съм сигурен, че тя ви познава!

— Как така?

— За трети път през последните две години превозвам тази двойка от Хавър. Знам каква работа имат на Мартиника. Може би Ментор има там роднини или някакви интереси. Не е от приказливите. Дори може да се каже, че е богат. Знаете, един магьосник на Антилите го позлатяват! Накратко, когато Лизбет ви е видяла на борда, дойде при мен, за да ме попита кой сте. Тя винаги е много любопитна кои са пътниците. Когато й казах името ви, тя сви вежди. После започна да ме подпитва за вас доста лукаво, като си мислеше, че е страшно хитра. Разбира се, не можех да отговоря на въпросите й, но заключих, че ви познава — вас и вашето семейство.

— Ако е наистина на шестнайсет — каза Роже, — когато напуснах страната трябва да е била на шест. Не виждам какви отношения може да има младият мъж, който вече бях, с това дете… Може би ме бърка с някой друг. Но е факт, че се държи студено.

Геган възседна стола си и отпи от питието.

— След като заговорихме за години — отбеляза той, — позволете ми да отбележа, че тази хлапачка още на четиринайсет бе доста обещаваща. Пищните й форми хващаха окото. Разбуни мъжкарите на борда. А! Тези метиси! Само като се разгонят…

— Но тя съвсем не е предизвикателна!

— Не се заблуждавайте! Те добре си опичат работата. Не могат да ме убедят, че това момиче вече не се е натискало по ъглите с доста развити хлапаци. Постоянното преследване в крайна сметка започва да ги възбужда. А и климатът!…

— А баща й?

— Старият козел винаги се облича в черно, с вратовръзка — като за погребение. Говори тържествено, с цветистия език на дипломат. Намира точната дума за всичко. Всичко знае, всичко е видял. Казвам ви — пълен досадник! Но изглажда малката го води за носа и когато той се спасява при магиите си, тя не се притеснява и вдига рамене! Още един пунш, докторе, преди да обядваме? В морето никога не бива да си само на чашка.

Роже прие. Горещината в каютата бе непоносима. През широко отворения илюминатор не проникваше и полъх свеж въздух. Глухото мъркане на машините унасяше на дрямка. Бресл се плъзгаше равномерно по гладката морска шир, като скиор по добре утъпкана писта.

— Това, което ми казахте за това момиче, е много любопитно, капитане — внезапно каза Роже. — Може би е разбрала неправилно някой по-настойчив мой поглед. В действителност първия ден бях смаян от блясъка на косата й, а още повече от цвета на кожата й.

— Рижа мулатка! Наистина е странно! Но нали знаете, че добрият фризьор може да оцвети и най-черните коси. А за кожата…

— Нейната кожа е с необичаен оттенък. Търсих сравнение. Но не се сетих за нищо друго, освен кожа като кайсия. Красива, златиста и сочна кайсия.

— Или препечен до златисто хляб… Няма да се изненадам, ако във вените й тече и малко карибска кръв…

Заглушен от разстоянието и преградните стени, отекна камбанен звън. Капитанът стана.

— Време е за обяд — обяви той. — Не карайте стюарда да ви чака дълго. Той особено държи на сиестата си. А и при такава жега водим нещо като семеен живот на този Liberty-ship^[2]… До скоро.

Роже излезе. Жегата убиваше апетита му. Досега се поддържаше само с лютеница и пресни плодове. Пое по десния борд към офицерската трапезария. Без ентусиазъм. От пътниците трима бяха бели, включително и той. Останалите бяха черни и цветнокожи. Вярно, говореха изискано, но на висок глас и за съвсем безинтересни неща. Бързо уточниха съвместните си познати — явно всички в Хаити се познаваха. Но в думите на повечето от тях прозираше умело прикривано коварство или едва замаскирано презрение. Само един нюанс в цвета на кожата пораждаше вражда между хората — непризнавана, но и неизлечима.

Внезапно забеляза Лизбет, която се бе подпряла на парапета. В ръката й димеше цигара. Хвърли бърз поглед към привлекателния й силует и реши да се отнася с нея така, сякаш е невидима. Но едва бе направил няколко крачки, когато чу зад гърба си.

— Доктор Денис…

Гласът бе умишлено приглушен. Той се обърна нарочно така, като че ли не бе сигурен, че повикването се отнася до него. Тя изтръска пепелта от цигарата си, бавно се изправи и пристъпи към него.

— Вие сте от семейство Денис, от Песион Вил?

— Да.

— Братът на Дафне.

— Да.

Грозна, лукава усмивка разкриви прекрасно очертаните й, красиви устни.

— Очевидно не си спомняте за мен — каза много тихо. — За десет години съм се променила. Но аз се заклех никога да не ви забравя…

— О-о! — подхвърли той, като се забавляваше против волята си. — Ако добре разбирам — някакво детинско или дори бебешко наказание? Или бъркам?

— Има оскърбления, които не се прощават!

— Всяка грешка, всяко престъпление имат своята давност. Десет години не са ли достатъчни?

— Не и за това! Би било много лесно!

— Все пак мога ли да разбера за какво се отнася. Признавам, че паметта ми е ужасно слаба…

Упоритата й враждебност го развличаше. Юношеската й незрялост правеше от невинната детска пакост, каква изпусната подробност, което би му дало възможност да укрепи позициите си. Лизбет вдигна ръка до челото си, а после посочи бузата си.

— За мен това винаги остана тук, и тук…

— Добре де! Признавам си, че нищо не мога да си спомня! — извика той през смях. — Готов съм да ви поднеса искрените си извинения, но все пак трябва да знам защо.

— Даже и да опресня паметта ви, това няма да намали обидата.

— Тогава искрено ви съчувствам! — Иронията в тона му отхвърляше напълно твърдението. — Предполагам, че сте изяла някой шамар, а може би и два! Но на шест години сигурно сте ги получавала достатъчно. Те също би трябвало да оставят следи, а вие тях сте забравила…

Откъм коридора, който водеше за трапезарията, се разнесе вик, който й попречи да му отговори.

— Хайде! Лизбет! Какво правиш? Обядът е сервиран. Чакаме само теб!

— Мен и доктор Денис — уточни тя. — Идваме…

После се обърна към Роже.

— Да вървим. Ще довършим разговора по-късно…

Докато вървяха към трапезарията, Роже подметна.

— Да благодарим на бога, че не съм удрял много силно! Никога не бих си простил, ако съм наранил по какъвто и да е начин вашата красота!

— Сега намирате, че съм красива! А тогава разбихте сърцето ми…

Той въздъхна и се отдръпна, за да й стори път. Тя се поколеба, после се стегна и упорито вирна челото си.

— Хайде да се разберем веднага — решително заяви тя. — По принуда ще се виждаме. Но заради вашето прибиране аз няма да разваля приятелството си със сестра ви, която много обичам, нито с Мари-Луиз, Елен, Состен и дори Люси… Обяснявам ви това, за да разберете добре, че ще ви ненавиждам цял живот… Въпреки че в обществото ще се държа възпитано с вас.

— Поне това е ясно и просто! Обаче искам да знам какви са вашите основания…

— Чудесно! Бях най-малката в компанията, но ме приемахте. Всички бяха мили с мен… Един ден ви видях да се вмъквахте в гората с Елен, на брега на Естер… Личеше ви, че се криете, а аз съвсем невинно ви проследих, като се чудех каква игра сте намислили. И тогава ви видях… Беше ужасно, противно… гнусно! Това достатъчно ли е?

— Не мога да си спомня.

— Наистина са ви необходими подробности! Бяхте полусъблечени. Вие нрав, а Елен беше коленичила. Колко чудовищно ви целуваше! Беше толкова отблъскващо, че извиках и така издадох присъствието си. Тогава вие скочихте и ме ударихте толкова силно, че паднах на земята… А безсрамието ви стигна дотам, че ме нарекохте малка мръсна негърка. Аз! Негърка!

— Значи тази дума ви е оскърбила?

— Не съществува по-голяма обида. Тогава бях много малка и не разбирах какво правите, въпреки че инстинктивно усещах колко е лошо! Само ако знаех всичко, което сега знам, щях да ви издам. Вие направо си го заслужавахте! И най-вече вие!

— Лизбет, поднасям ви моите извинения. Моля ви за прошка. Вероятно съм бил повлиян от ярост. Един вбесен мъж почти не се владее. Но в действителност този инцидент, сведен до истинските му размери, не ми изглежда основателен повод за вашата силна омраза. А и бяхме само деца!

— Вие ме нарекохте негърка! — заинати се тя. — Аз не съм негърка, а вие тогава отлично съзнавахте какво казвате! Жестокостта ви и презрението ви към черните бяха добре известни. Още се говори за тях… Вие бяхте жесток, лукав, порочен, извратен…

— Благодаря! — каза той, като се смееше. — За щастие не съм така чувствителен като вас!

Тя вдигна рамене.

— Лизбет, идваш ли най-после! — извика повторно господин Ментор.

— Пуснете ме да мина и най-вече не ме докосвайте!

Влязоха в трапезарията. Незначителната случка го бе развеселила. По някаква случайност на масата се озоваха един срещу друг. От време на време Роже поглеждаше младото момиче и подигравателно се подсмихваше. Тя не успяваше да прикрие раздразнението си, движенията й бяха изнервени, погледът й се стрелкаше във всички посоки, освен към Роже. Тя се хранеше на малки хапки, едва-едва. Едрият мулат с високо чело и дълбоки очи, който седеше от дясната й страна, й подхвърли някаква фраза. Тя се впусна в разговора с пресилена любезност, която целеше да покаже колко мила и учтива може да бъде с хората, които й харесват.

Стана първа от масата и на излизане точно пред Роже вирна свадливо и високомерно брадичка.

И тази не е с всичкия си! — помисли той. Беше толкова незначителна, че той дори изпита към нея известно умиление. Тя физически силно привличаше и малко приветливост би я направило много съблазнителна.

Той бавно допи кафето си, запали цигара и излезе. Около кораба кръжаха морски птици, сигурен белег, че наближават сушата. Той замислено наблюдаваше отдалечаването им.

А тя е може би чудачка. Беше направо смешно да поддържа тази детска вражда. Други, като Елен, съхраняваха спомените си болезнено. А в разговора им Лизбет не бе докрай откровена. Бе го обвинила в расизъм и притворство. Но явно не търпеше да я наричат негърка, независимо че не беше. А това не е ли също проява на расизъм? Запита се дали тази антипатия и дори отвращение бяха искрени. И ако беше така, дали изтъкнатият повод за това отношение бе истинският.

Впрочем какво го засягаше! И мислено я прати по дяволите!

Съвсем бе забравил за нея, когато на вечеря тя седна на предишното си място. Стори му се, че вече не е толкова напрегната и че дори различава подобие на усмивка към него. Поздрави я и тя отговори с кимване. Очевидно това момиче съвсем е мръднало — помисли си той. — Не знае какво иска.

Вечерята мина по-шумно от обикновено, тъй като капитанът обяви, че корабът ще навлезе в залива на Порт-о-Пренс на другата сутрин.

Всеки изразяваше шумно радостта си от предстоящото преоткриване на родното огнище, семейството и навиците си. За да се отпразнува края на пътуването, сервираха шампанско с десерта. При втората чаша едрият негър с високото чело и дълбоките очи поде песента „Хаити шери“.

Лизбет първа заръкопляска. Тогава я помолиха да изпее нещо. Подсказаха й — „Ba moin un ti bo“. Тя отказа. Песента бе мартиниканска, а напуснаха този остров преди шест дни. Тя избра „Choucoune“. Но я запя на креолски и Роже не разбра нито дума.

Лизбет призна, че не знае втория куплет и тъй като бутилките бяха празни, всички се разпръснаха.

Беше се стъмнило. Роже се облегна на парапета. Въздухът бе прохладен, морето блестящо и гладко, напръскано само със странни фосфоресциращи светлинки. Беше доста изненадан, когато усети нечие присъствие до себе си и разпозна лекия парфюм на Лизбет.

— Предупредихте ли сестра си, че пристигате? — неочаквано попита тя.

— Разбира се.

— Тогава тя ще ви чака на кея.

— Надявам се.

— Но няма да е единствена. Доколкото я познавам, вече е вдигнала на крак всичките си приятелки. Някои ще прекарат доста неспокойна нощ при мисълта да ви видят отново след толкова години.

Внезапно парадоксът на това приключение прободе сърцето му като стрела. Често бе усещал този удар, дори след проверката с Елен. Вече не се тревожеше толкова за трудните моменти, които неминуемо следваха от създадената от него в момент на безразсъдство ситуация. Но дали някаква незначителна дреболийка няма да се изпречи по пътя му като непреодолимо препятствие?

— Според мен тези момичета доста се заблуждават — започна приятелски Лизбет. — Смятат, че сте героят на деня, толкова ви е възхвалявала Дафне. Ще бъдете заобиколен с грижи, глезен.

— Вие съжалявате ли?

— Не — най-после каза тя. — Няма да бъде задълго… Бързо ще направите своя избор… Или ще изберете една, или ще вземете всичките… Във всеки случай те ще ви го позволят…

Разнесе се лекият й смях.

— А мен ще ме ненавиждат. Помислете само! Да имам предимство! Живяла съм шест дни до вас!

— И сме разменили десетина думи… И то какви!

Тя постави ръката си върху неговата, а с другата посочи към небето.

— Вижте — каза, — Южният Кръст! Най-красивото съзвездие!

— Харесват ви диспропорциите?

— Това недостатък ли е?

Той стисна пръстите й. Тя не направи опит да ги издърпа от ръката му. Каква ли игра започваше?

— Имате късмет — каза тя, докато внимателно се освобождаваше. — Пристигате в добър момент. Ще заварите всичко разцъфнало. Харесват ли ви кървавочервените цветове? От двете страни на булевард Панамерикен, до Песион Вил, почти до вас.

Песион Вил. Име, което се бе врязало в паметта му. Но как изглеждаше булевард, отстрани на който се простираха кървавочервени цветя? Мъчителното безпокойство отново сграбчи гърлото му.

— Мислите ли, че ще познаете Дафне? — попита Лизбет.

— Не съм съвсем сигурен.

— Тогава ще остана близо до вас. Ще ви я покажа с пръст. Тя е много красива. А сега ви напускам… Баща ми започва да се чуди какви ги върша. До утре сутринта, за да поздравим острова…

Той направи бързо движение сякаш да я задържи. На кораб, в тропиците и нощта не желае да си ляга.

— Каква странна малка женичка сте вие? — попита той.

— Ще имате необходимото време, за да откриете — отговори загадъчно тя. — Лека нощ, прелъстителю! И изчезна с развети поли.