Робер Гаяр
Вале купа (42)

VIII

Пред къщата беше спряла малка черна кола. Той намали, за да я разгледа по-добре и тогава забеляза на предното стъкло надпис „Полиция“. Какво искаше полицията от горката Люси? Неприятно разочарован щеше да обърне, когато входната врата изскърца. Той се обърна пак и видя мъж в униформа, който се качи в колата и веднага потегли. Почака, докато колата се скрие от погледа му и на свой ред позвъни.

Отвори Люси.

— Господи! — възкликна тя. — Мислех, че Дюби е забравил нещо.

— Той ли излезе оттук?

— Да. И се надявам да не те е видял. Ненавижда те. Ревнува… Дочул е клюки… Ще ти разкажа. Първо ме целуни. От два дни нямам никаква вест от теб. Звънях ти в клиниката, но там не пожелаха да ми кажат нищо.

Бързо я целуна и се настани до бюрото, върху което имаше разхвърляни листове хартия, изписани с разлят, необработен почерк. Тя приближи един стол до него, седна и хвана ръцете му.

— Роже, страх ме е! Просто имам предчувствие — някаква беда ще се стовари върху главите ни!

— Успокой се. Защо говориш така?

— Следят ни… Превилиен, Мари-Луиз…

— Мари-Луиз е само една нимфоманка, която поставих на мястото й. В най-близко време ще ни сервира сърдечна криза. Но това не е нещо, свързано със сексуалните кризи, които я тормозят.

— Превилиен също те мрази. Мисли, че ще се противопоставиш на сватбата му с Дафне.

Той горчиво и безнадеждно се засмя.

— Не познавам началника Дюби. Но той също ме мрази. Защо? Какво съм му направил?

— Знае, че си ми бил любовник и че си се върнал. Това е всичко! Иска да те види да заминаваш оттук. Дори ми намекна, че ще разрови сериозно живота ти във Франция — със съдействието на френската полиция… че ще търси и най-малкия повод за екстрадиране… Имаш ли някакви провинения в чужбина, за които може да се разбере?

— Трябва да кажа само една дума и в очите на целия свят ще стана герой от Съпротивата. Повярвай ми — там героите са свещени! И тежко и горко на тези, които се опитват да ги докоснат!

Отново се разсмя горчиво. Ако Дюби изпълни заплахите си, докато рови в миналото, може да извика само Господа или дявола.

— И друго — каза Люси. — Сирил се връща вдругиден. Получих телеграма. Избързва с пристигането си. Според мен Мари-Луиз му е изпратила анонимно писмо за нас. Затова се е разбързал. Сирил е муден, но е опасен. Страхувам се от него. Ненавижда белите. Щастлив е, че има бяла жена, разбира се, но само като спи с мен, има чувството, че унижава тези, които отказват да докоснат дори ръката на цветнокож. Той е способен да те убие!

— Няма значение дали са предупредили Сирил или не. Ако има съмнения относно твоята вярност, може да се допита по въпроса до своя цветнокож брат, началника Дюби. Разкажи ми повече за този Дюби…

Тя вдигна рамене.

— Понеже всички знаят, че съм имала любовник още като девойка и след като се омъжих за негър, всички решиха, че съм лесна. Започнаха презглава да тичат след мен, като глутница след разгонена кучка. Да започнем с Превилиен. Той до такава степен ме презира, че дори се опита да ме изнасили. А Дюби! Мозъкът му е само с две гънки — да се мушне в леглото ми на мястото на Сирил и да те види на пет хиляди километра оттук… Само фактът, че колата ти е тук през нощта, пред вратата ми, ги прави луди от ревност. Особено тези двамата! Но аз се страхувам единствено от Сирил!

— Добре — каза спокойно той и запали цигара. — Когато видиш Сирил, и ако той изрази и най-малкото подозрение, ще му кажеш: Човек, надарен с толкова добродетели и качества като теб, е длъжен да изслуша човека, когото обвинява. Бях болна и повиках доктор Денис, който не отказа да ме прегледа. И ако са ти казали, че съм ти изневерила с него, къде са свидетелите, къде са доказателствата!

— Лесно е да говориш така. Но трябва да го видиш, когато побеснее! Тогава е неузнаваем — не признава нищо и никого… Дори да предположим, че всичко мине добре, ти даваш ли си сметка какви мъчнотии трябва да преодоляваме, за да се срещаме? О, колко сложно става! Винаги вече ще се страхувам да не ме хванат с теб… Защото той ще ни наблюдава, убедена съм!

— Няма да има какво да открие — каза лекарят с мрачен глас. — Вероятно се виждаме за последен път, Люси!

Внезапно тя се вцепени. Кръвта се оттегли от лицето й. Не вярваше на ушите си. После се хвърли към него и разтърси ръцете му.

— Това не е възможно! Не, това не е вярно! Ти няма да заминеш! Не можеш още един път да ми сториш това!

Гласът й бе мъртъв. Тя потръпна. Той не направи нищо, за да я успокои, не й вдъхна никаква надежда.

— Ако заминеш, заминавам с теб — заяви изведнъж тя. — Не искам да ме напускаш. Не мога да понеса една нова раздяла… Ще подам молба за развод!

— Забравяш бързо опасността, която представлява твоят съпруг. Хайде! Държиш се като дете. Бъди разумна!

Тя стана и извърна глава.

— Не ме ли обичаш? Държиш ли поне малко на мен?

— Люси — прошепна дълбоко развълнуван той, — аз съм мръсник от най-висока класа. Сега ще разбереш. Отговорът на първия ти въпрос е не. На втория? Мисля, че ти си един бисер сред приятелките, едно гостоприемно пристанище, към което изпитвам огромна нежност, за което ще съжалявам с цялата си душа!

Тя стана смъртно бледа и той веднага се упрекна за жестокостта и нетактичността си. Причиняваше й ненужно страдание. Хирургическа интервенция без анестезия. И все пак той трябваше да сложи края. Не беше лесно да намери верния тон.

— Спомняш ли си какво те помолих онази вечер?

Тя се извърна и го погледна, но не го виждаше. Погледът й блуждаеше. Беше някъде далече. Нямаше сили да рови в паметта си. Механично поклати глава — не, като че това, което той я питаше, няма никакво значение.

— Има! — каза той. — Помолих те да ме погледнеш внимателно, да ме разгледаш — до най-малките подробности.

— Може би. Не съм обърнала внимание. Някаква смешна идея. Като че ли не те познавам — милиметър по милиметър!

— Значи така! Ти каза за този белег на хълбока. Един белег, който е изчезнал.

— Какво искаш да кажеш? Играта ти е глупава, особено в този момент! Като че ли ми се подиграваш, за да изпиташ удоволствие от мъките ми.

Той се изправи и бавно тръгна към нея. Изпитваше силна нежност и искрено съчувствие към тази жена. Обичаше я дълбоко заради душевните й качества. Не съществото от плът за удоволствие, а майката, утешителката. И беше трогнат от жената, останала вярна на своята първа любов, която живееше в мечти — една илюзия, но по-силна от реалността.

Той пое ръцете й в своите с цялата нежност и сила на своята преданост.

— Ти си обичала лудо, страстно един мъж — тихо каза той, — и си го обичала повече от всичко на света, когато той е заминал. Бедна моя, скъпа Люси, ти си била предана на един мит, на една сянка, на една представа… Аз не съм този мъж, Люси, аз не съм Роже!

Тя рязко се отдръпна, поразена от искреността в гласа му. От дълго време предчувстваше приближаването на нещо страшно, усещаше близката катастрофа. И ето че тя настъпи. Това, което се разкри пред нея, бе най-невероятното и най-непредвидимото. Втренчи се в него, сякаш пред нея се бе изправила смъртна опасност, но която я пленяваше, от която не можеше да отдели погледа си.

— Аз съм виновен — поде отново той. — Злоупотребих със ситуацията, с теб, с най-благородните ти чувства. Не трябваше да поддържам толкова дълго заблужденията ти. Но когато бе в прегръдките ми, Люси, твоето щастие, твоето удоволствие така ме радваха, че се самозалъгвах: Тя се заблуждава, но ако миражът е толкова красив, какво право имам аз да й го отнемам? И въпреки това колко пъти признанието беше на устните ми… Всеки път бе необходима само секунда, за да се освободя, да разкрия истината.

Тя клатеше глава, неспособна да каже и дума.

— Дори не знам как да те наричам сега — запъна се, обърна се и седна. — Моля те, нали виждаш онзи шкаф?… Налей ми догоре една чаша с ром. Имам нужда, а мисля, че и ти също…

Първите глътки върнаха малко цвета й и тя го погледна в очите.

— Аз съм силна жена, знаеш ли? Може да се каже, че страданието ме е направило дебелокожа! Сега трябва да ми кажеш: какво си направил с Роже?

Изведнъж тя остави чашата, стана и се хвърли в прегръдките му. Търсеше подслон и подкрепа. Сграбчи врата му, стискаше го до болка, очите й бяха пълни със сълзи.

— Не ми казвай нищо! — изкрещя тя. — Така Дюби няма да открие нищо. Няма да има с какво да бъде против теб… Защото обичам теб… Който и да си ти! Какво значение има! Роже ми причини толкова страдания! А ти, ти ме направи щастлива!… О, да! Толкова щастлива…

Той лекичко я люлееше, като дете. Отчаянието й започна да се отдръпва, постепенно тя се отпускаше. Той я заведе до един стол и я застави да седне. Тя протегна прекрасните си крака и сведе глава, като че ли се срамуваше да срещне погледа му.

— Роже е мъртъв — каза той. — Но не съм го убил аз, успокой се. Загина при нещастен случай в планината… Сега вече мога да ти разкажа всичко.

Костваше му голямо усилие, за да разкаже всичко отново, така, както бе направил преди три часа пред господин Денис. Учуди се, че Люси го слуша с повече съпричастност, предразполага го. Той разказваше по-убедително. Когато стигна края, пощади я и спести подробностите. Само я попита дали е следила разказа му.

— Да — измърмори тя. — Някак е странно. Роже, истинският Роже, ми се струва далечен… Сега, когато ти си до мен, се питам дали е съществувал някога… — Тя му се усмихна с неизказана нежност. — И така, казваш се Пол! Добре! Тогава, Пол, отговори ми: не ме ли обичаш поне малко?

Тя пак просеше милостиня. Искаше да бъде излъгана, заблуждавана, мамена. Но времето на лъжите беше изтекло.

— Обичам те. Но само като приятел — каза той. — Разказах ти всичко това, защото не мога да живея повече в преструвки и лъжи.

— И така, твоята любов в леглото е била лъжа? Ти просто си искал да бъдеш с жена, така ли? И аз съм била под ръка, с капаци на очите, очакваща само някой да ме пожелае! Ох, мъже! Какво разочарование!

При тези думи той разбра, че тя вече не се самосъжалява. Не моли повече. Не прави сцени на раздяла.

— Заблуждаваш се. Когато бях до теб, желанието ми нарастваше като страст, която не признава нито разума, нито страха. И още нещо, обичал съм друга, без да си давам ясна сметка за това, защото не можех да храня никакви надежди. Така че бях измъчен, мрачен, нещастен. Ти ми дари успокоение…

— Аха! Отдушник! За да излееш излишните си секрети!

Заболя го от тази избухнала вулгарност. Той съсредоточено я погледна. Тя поклащаше глава, челото й бе набръчкано.

— Колко ли ме мразиш! — заяви той. — Не съм го искал, но със сигурност го заслужавам.

— Не, не те мразя. Вие ме отвращавате, и двамата. А от нея се гнуся още повече. Завчера, докато чаках да ми се обадиш, тя ми телефонира. И за какво? За да ми съобщи — не, това би било прекалено откровено — за да ми намекне, че тя и ти… все пак… Тя направила същото със Сирил, но този мръсен негър — той не е изпуснал случая!

— Да не би случайно да говориш за Мари-Луиз? Как можеш дори да си помислиш, че бих се увлякъл по тази болна нещастница? Не, Люси, бъркаш. Аз обичам Дафне!

— Дафне? — смаяно повтори тя. В гласа й прозвуча облекчение, почти радост. — Е, това е за предпочитане! Не знам защо, но е точно така.

— Значи не разбираш добре как стоят нещата.

— Напротив, отлично разбирам. Боже, каква романтика! Точно като при Расин!

Тя се засмя и изрецитира полугласно.

— Някои простъпки винаги предхождат големи престъпления…

— Недей да разрушаваш с подигравки, за които после ще съжаляваш, прекрасния спомен, който искам да запазя за теб.

— Прав си — сериозно се съгласи тя. — Само трябва да забравя своето участие в тази трагедия. И така, ти обичаш Дафне? А тя? Знае ли? Призна ли й любовта си? Какво ти отговори?

Той наведе глава.

— Нещата между нас стигнаха прекалено далече — призна той. — По взаимно съгласие… Но не защото го бяхме решили… Просто и двамата не устояхме на желанието си… Някаква сила, неподвластна на волята ни. И със сигурност по-могъща от нея.

За момент Люси се вцепени. После бавно се приближи до него, хвана ръцете му и притисна лицето си до неговото.

— Бедният! Скъпи! — каза тя със съчувствие. — Какво ще правите сега? Какво ще стане с вас? Колко ли страдаш?

— Сигурно Дафне вече знае, че не съм й брат — прошепна той, като се остави сега тя да го люлее лекичко и успокояващо в майчината си прегръдка. — Това трябва да я освободи от огромен товар. Но с това нашият проблем изобщо не се решава!

— Искаш да кажеш, че или ще бъдеш отхвърлен, или ще бъдеш приет?

Той не отговори веднага.

— Ще трябва да замина, да напусна тази страна, да ме забравят. Това е единственото решение за един честен човек, който е допуснал грешка… Но преди това трябва да уредя всичките си сметки!

Тя го притисна до себе си с безкрайна нежност.

— Скъпи! Скъпи мой! Колко лоша бях с теб. Аз съм една мръсница на дребно, нали? Но исках да ти бъда подкрепа, да ти бъда полезна… Въпреки всичко, никога няма да забравя това, което ти дължа… Ти беше само една илюзия, вярно, но толкова красива! Вълшебна! Благодарение на теб аз се освободих от тази ужасна история за Леоган… Налей нещо да пийнем, Пол… ром. Знаеш, нали, помага да издържиш на ударите…