Робер Гаяр
Вале купа (28)

III

Жан-Луи Превилиен майсторски спусна колата с шеметна скорост по склона от Песион Вил. Беше още тъмно. До него Дафне сякаш беше заспала. Те се движеха успоредно на Салин, след това завиха по селски път, където вдигнаха такъв облак прах, че Жан-Луи бе принуден да запали фаровете.

— Докато стигнем до Кроа де Буке ще съмне — заяви той. — Там ще вземем Блез и кучето.

Роже не отговори. Съжаляваше, че се е съгласил да участва в този лов. До него лежеше къса и дебела тояга — cocomacaque — и тежка пушка Манлихер, която бе твърдо решен да не използва. Въпреки предвиждането на Жан-Луи пристигнаха до Карфур де Буке преди разсъмване.

— Ще отида да потърся Блез — заяви отново той. — Вие слезте от колата да се поразтъпчете. Идвам веднага.

Той изчезна в полумрака и те се измъкнаха от колата. В тропиците нощите бяха толкова светли, че заблудените петли кукуригат от залез до изгрев-слънце. Но това не е истинска дневна светлина. Тя е нереална, изкуствена, почти фантастична там, където природата е освободила цялата си сила. Небето още бе обсипано със звезди, които приличаха на безбройни свещички, така измамно близки, че човек имаше усещането — само да протегне ръка и ще ги събере. Южният кръст се простираше върху светлосиния велур на небосвода. В тишината от кокошарниците долитаха плачевните далечни кукуригания, които се прехвърляха от едно село в друго, през хълмове и полета.

Дафне зиморничаво потръпна, приближи се до брат си и се притисна в него.

— Това място си е едно разбойническо свърталище — глухо каза тя. — И винаги е било. Още от времето на Революцията. Лапоант, Десалин и Тусен-Лувертюр са го избрали за проливане на кръв.

Тя потръпна отново и той обгърна раменете й.

— Жан-Луи каза, че няма да се бави — забеляза той, — а ето че го чакаме вече половин час.

Небето просветляваше с всяка секунда. На по-малко от двайсетина метра забелязаха сламените колиби, cailles, на малко бедно селце, покрити с палмови листа. Като че се намираха в сърцето на черна Африка.

Дафне хвана ръката на Роже.

— Ела! — нареди.

И го повлече към центъра на кръстопътя. Там се издигаше висока скулптура, представляваща девственица, защитена от желязна решетка. Тя се отдели от него, скръсти ръце и започна да се моли в подножието на статуята. Когато свърши, той се засмя и попита.

— Няма смисъл да те питам за кого се молеше.

— Я не ми придиряй!

— Не ме разбра добре. Пожела ли си нещо?

Тя загадъчно се усмихна, от което в гърдите му се надигна глух гняв. Вече зазоряваше и на светлината на изгряващото слънце Дафне беше най-прекрасното живо въплъщение на богинята на лова, което Роже можеше да си представи. Над ботушите от жълта кожа тя бе обула брич до коленете. Като амазонка от цирка, готова всеки миг да скочи върху седлото. Тънката й талия беше пристегната с много широк колан и от това фигурката й наподобяваше оживял пясъчен часовник. Тя издържа погледа му, после се засмя от сърце. Устата й се открояваше върху лицето като прясна рана.

— Горд ли си със сестра си? — шеговито попита.

— Не горд, пленен! — смръщи се той.

— Думите са слаби!

Това беше Жан-Луи, който се зададе откъм противоположната при тръгването му посока. След него вървеше негър и водеше на верижка малко игриво кученце. Беше висок, мускулест, гол до кръста и босоног.

— Роже, ще ви помоля да вземете кучето при вас — каза Жан-Луи. — Блез ще пътува отвън, на стъпалото. Свикнал е…

После малко пренебрежително погледна към тях и поклати глава.

— Разбирам, че не сте имали време да се екипирате, но това градско облекло не е най-удобното. Предупреждавам ви.

— За това, което смятам да правя, съм облечен съвсем подходящо.

— Искате да кажете, че няма да ловувате?

— Ще ви наблюдавам. Никога не съм боравил с пушка и нямам намерение тепърва да се уча.

Жан-Луи вдигна рамене и не настоя.

— Както желаете. Хайде, време е да тръгваме… Потеглиха. Пътят беше все така прашен, но стана още по-лош, осеян с остри, издадени камъни. Слънцето започна безмилостно да припича. Всички прозорци на автомобила бяха свалени. Кучето измъкна главата си навън, за да вдишва свежия полъх от скоростта. Отляво и отдясно се простираха тръстикови полета, но внезапно, без преход, пейзажът се промени.

Вместо обработваеми площи полето се изпъстри с хилави дръвчета. Стволовете им бяха немощни, а клоните покрити само с малки зелени листенца. Едва надхвърляха човешки бой, но бяха добре въоръжени с остри бодли и растяха на групички.

Пръстта бе ослепително бяла, като че ли бе покрита със сняг. Жан-Луи обясни, че тази местност е разположена под морското равнище и че земята е напоена със сол, което е и причината само тази бедна растителност да оцелява.

Най-после се появи блатото Соматр, преливник на река Естер. Името му идваше от природната особеност на местността^[1]. Пътят внезапно свършваше в подножието на отвесна като стена канара. Превилиен спря колата близо до неголямата скала, която поне малко защитаваше от слънцето. Дафне изскочи първа. След това свалиха кучето. Сигурно не му бе за първи път, защото то моментално се дръпна уплашено и сякаш с погнуса гледаше сивкаво-зеленикавите води на блатото.

Роже измери тежестта на cocomacaque и реши да го използва като бастун. Най-накрая Жан-Луи подаде автоматична карабина голям калибър на младото момиче и започна да обяснява.

— Американска изработка. Купих я в Маями и изтърпях всички мъки на света, докато я прекарам през митницата в Порт-о-Пренс. Предпочитам моята Когсуел-Хариън… А! Да ви кажа какво ще правим! Ехо, Блез, ела!

Блез бързо се приближи. Беше си измайсторил нещо като шапка от бананов лист, вързан с шнур под брадата. Приличаше на индианец сиукс, изровил секирата на войната. Тази маскировка предизвика буен възторг у Жан-Луи.

— Блез страда от главоболие — обясни той. — Но предпочита банановия лист вместо един аспирин… Ние ще заобиколим блатото ей от онзи бряг. Там има нещо като ръкав, където Блез ще постави примката… Роже, може би ще е по-добре да го последвате, тъй като ние ще минем през кактуси, които са много бодливи… И един съвет — вървете по петите на Блез. Ловът е безопасен, но понякога съществува рискът да стъпиш върху дремещ в тинята кайман. Изобщо не се забелязва, защото гърбът му е покрит с раковини, дори с цветя и тревички. Слива се напълно с околната среда, но ако за нещастие го настъпиш, ще те метне на десетина метра с удар на опашката, ако преди това не ти отхапе крака.

— Разбрах — отговори апатично лекарят.

Все повече и повече съжаляваше, че е тръгнал. Съвсем му призля, когато чу Жан-Луи да казва.

— Ти, Дафне, оставаш с мен… Съвсем наблизо, в храсталака, ще застанем в засада.

Роже за първи път чуваше Жан-Луи да говори на ти на младото момиче. Това означаваше, че направо са забравили за присъствието му. Дори си помисли, че приготовленията на Жан-Луи са обмислени добре предварително, за да си осигури един интимен разговор с Дафне. Усети, че го обхваща глухо раздразнение.

Когато стигнаха до брега на блатото, ято обезпокоени розови фламинго се вдигна във въздуха. Роже спря, за да погледа бягството на ядосаните грациозни птици. Жан-Луи смени пушката си с карабината на Дафне, вдигна я на рамо и стреля. На повърхността на блатото се появи малко розово петно. Блез решително се хвърли във водата, докато Жан-Луи задържаше кучето, което искаше да последва господаря си.

— Как се осмелява да плува тук, нали гъмжи от каймани?

— Когато е под водата, влечугото не може да си отвори пастта. Ще се удави. Сграбчва плячката си само на повърхността… Но имате уверенията ми, че ще си направим истинско угощение с фламингото. Опечено, месото му е изключително крехко.

Негърът се върна. От него се стичаше вода, но той държеше птицата, която отблизо не изглеждаше толкова внушителна. Върху нежните пера бързо се разширяваше кърваво петно.

— Колко жалко! — промърмори Дафне и леко погали с пръсти копринения пух.

Блез коленичи, извади мачете и с един удар отряза дългите крака на птицата, които хвърли на кучето. Когато негърът се изправи, оставил птицата на земята, двамата с Превилиен размениха няколко реплики на креолски. Роже не разбра нищо.

Изведнъж откъм земята долетя странен шум. Фламингото не бе мъртво. Ранено, то възвръщаше сетивата си и се опитваше да избяга. С отрязани крака то се влачеше с помощта на крилата си, като че гребеше.

— О! — укори Дафне Блез. — Защо не го довършихте?

Негърът се метна към птицата, но Жан-Луи го спря. Отново вдигна карабината и стреля. Фламингото рухна на една страна, после отново се размърда и продължи да се влачи. Превилиен отново стреля и то се прекатури още веднъж. И още веднъж се изправи с помощта на крилата си и се повлече по земята.

— Coquenchienne! — изруга стрелецът. — Тази птица е самият дявол!

И натисна още три пъти спусъка. Нещастното фламинго губеше кръвта си, но с вдигната глава и блестящи черни очи сякаш искаше да им каже, че още е живо!

Гледката бе непоносима.

— Умолявам ви! — изкрещя Дафне почти истерично. — Убийте това животно, Блез, или веднага си тръгвам!

Роже извърна глава. Беше покъртен. Превилиен не беше горд от себе си, но се усмихваше, за да запази достойнството си. Блез окачи птицата на колана си и всички отново поеха по пътя, без да говорят. Мястото беше влажно и растителността по-плътна, по-гъста. Но храстите бяха покрити с остри и дълги като кинжали бодли. Те пробиваха кожените подметки. Роже направо се смая, когато видя Блез да върви по тях бос, явно без да изпитва някакво неудобство. Внезапно той спря и посочи забит в земята кол, близо до водата. Личеше, че е стар, явно отдавна служеше за завързване на кучето като примамка. Блез бързо омота въжето, но в мига, когато псето усети, че е вързано, започна да се тегли и неистово да вие.

— Роже, вървете след Блез — реши категорично Превилиен. — Ти, Дафне, ще останеш с мен…

Разделиха се. Негърът и лекарят вървяха заедно известно време. Кръвта на птицата се стичаше по бедрата на чернокожия, но това явно не му правеше впечатление. Роже не изпитваше повече любопитство и тръпката от предстоящия излет бе преминала. Най-после Блез замръзна и му посочи с пръст един дънер върху каменистата земя. Беше удобен за сядане. Роже се намести и постави тоягата между краката си. Но не издържа дълго. Отвратен от разложението край блатото, измъчван от отчаяното квичене на кучето, влудено от силния инстинкт за опасност, той стана, запали цигара и замислено се отдалечи.

Мислите му го отнесоха неусетно най-напред при Люси. Младата жена оставаше все така загадъчна и тайна. Още малко и любопитството можеше да му навлече смъртна опасност, укори се той.

Вече бе почти убеден, че тя не е нито чудовище, нито уличница, нито курва. Дори не и обиграната артистка, която си бе представял, докато четеше писмата на покойника. Но това ни най-малко не го придвижваше напред.

В крайна сметка тя имаше прекрасно тяло, възхитителни закръглени прасци и колене и несъмнено не би се противила, ако той я пожелае. Което е чудесно и много приятно, когато искаш една жена, без да я обичаш, и когато нямаш време за губене.

Споменът за формите на Люси извика в ума му и тези на Анет. Почти на игра си зададе въпроса, ако трябва да избере между тях двете, коя би предпочел? И шеговито се възмути от собствения си вкус, от мисълта, че Анет го привличаше повече именно заради своята чувственост. Поне за момента. Може би, не — сигурно, защото около челото си носеше този ореол, за който бе говорила, за порочността и греха, които често са по-възбуждащи за мъжа, отколкото невинността и чистосърдечието.

Той хвърли фаса от цигарата си, който вече гореше пръстите му, и запали нова. Спомни си думите на Люси за Превилиен и неговото постоянно внимание към нея. Може би се бе пошегувала? Превилиен бе годеник на най-красивото момиче на острова и нямаше никаква причина, никакво извинение да играе любовни игрички с друго момиче, наистина също хубаво, но несравнимо с Дафне.

Двойка гълъби излетя от храсталака, после над главата му се вдигна ято зелени папагали. Летяха ниско, шумно пляскаха с крила и крещяха пронизително. Той се обърна, за да се върне при Блез.

Когато приближи блатото, кучето обяви присъствието си с неистов вой, сякаш го молеше за помощ. Почти веднага го видя. Нещастното животно бе полудяло, задъхваше се, бясно се мяташе на всички страни, на моменти замръзваше с наострени уши, душеше въздуха с изплезен език и отново започваше да се мята. Гледката беше непоносима и Роже отдалече заобиколи. Защо, попита се той, да не се върне в колата и да изчака ловците седнал удобно?

Ускори хода си, като си помагаше с тоягата. Скоро воят на кучето заглъхна.

Но Роже внезапно дочу някакво шумолене, подобно на преминаването на вечерния вятър през гората. Спря. Реши, че ловците са забелязали дивеч и безшумно се придвижват. Присъствието му можеше да подплаши дивеча и да попречи на ловците да стрелят. Замръзна и започна да се оглежда, като се взираше през редките храсти. И изведнъж тялото му се разтърси, като ударено от мълния. Роже се вцепени.

Дафне седеше на земята, свитите й в коленете крака бяха леко разтворени и почти опираха в брадичката й. Бе развързала шалчето, което прибираше косата й. Жан-Луи седеше до нея. С едната си ръка плътно обгръщаше кръста й. Лицата им се докосваха.

Бяха оставили пушките си една до друга, облегнати на дънера на отдалечено от тях дърво, за да не спъват движенията им. Ако имаха намерение да ги използват за лов, то докато станат да ги вземат, дивечът щеше да избяга. Интересен похват за ловуване!

Жан-Луи се бе навел над ухото на Дафне и й говореше нещо. Тя му отвръщаше с топла и нежна усмивка, която откриваше бисерните й зъби. В този момент младият мъж тихо се засмя и зарови носа си в тъмните къдрици, за да целуне слепоочието й.

Роже не смееше да шавне от страх да не издаде присъствието си. Чувстваше се ужасно. Не желаеше неволната му намеса да се изтълкува като шпиониране. Но преди всичко той страдаше и сърцето му щеше да изскочи, бясно блъскайки гърдите му. Стисна зъби, затвори очи. Опитваше се да превъзмогне мъчителното безпокойство — много по-силно от това, което би изпитал, ако самия него бяха изненадали в такова неудобно положение.

Нали Превилиен и Дафне бяха годеници? Нали годениците се целуват? Нали търсят усамотение? Пареща болка почти парализира тялото му и пречеше на младия лекар трезво да разсъждава.

Очите му виждаха само младото момиче и цялата му душа крещеше: Не, не Дафне! Невинна и чиста, толкова лъчезарна! Не! Не тя!… Просто не допускаше мисълта, че тя може да предложи полуотворените си влажни устни на тази мъжка уста — лакома, мерзка и отвратителна. Но той виждаше с очите си как го прави.

Дафне се наклони назад и се излегна. В тази поза тя идеално пресъздаваше представата за жена, която без съпротива се предава на всички желания и прищевки на мъжа.

Главата на Жан-Луи скриваше лицето на младото момиче. Но почти незабележимите движения на врата му бяха сигурно доказателство, че той опитно я целува. Целувка, която — ако се съдеше по слабите потрепвания на Дафне — със сигурност беше въздействаща. Това бе прекалено, силно, прекалено болезнено за Роже…

Да се изкашля, да счупи някоя клонка, да извика… И най-лекият и обикновен шум трябваше да е достатъчен, за да прекрати действието на магията. И всичко щеше да е наред. Но той не правеше нищо. От любопитство ли? За да види докъде ще стигнат? Какъв прекрасен повод за подигравки ще бъде този лов по-късно!

Ръката на Жан-Луи се отмести от кръста на младото момиче и бавно тръгна нагоре, обхвана едната от гърдите й, после я пусна, за да се залови с копчетата на блузата. Разкопча три и се помъчи да пъхне пръстите си вътре, но Дафне рязко го отблъсна.

— Не! Вече казах не! — извика тя.

Той изобщо не очакваше този тласък и се преметна на една страна. Дафне скочи на крака и припряно започна да оправя корсажа и косите си.

— Хайде де! — разочаровано, но спокойно каза Жан-Луи. — Хайде! Не се дръж като малка вещица! Няма да бъдеш обезчестена, ако един път дадеш малко повече от това, което раздаваш обичайно!

— Тези неща не ми харесват.

— Но ги одобряваш напълно при другите.

— Никога!

— Ou vance tro!^[2]

— M’tr contain са ou capab! — Тя тропна с крак, като наместваше колана на бричовете си. — Chemi se moin chire ak pikan sa yo! Boua puna kounye!^[3] Да тръгваме веднага!

Жан-Луи вдигна рамене примирено. Роже най-после се отпусна и почти весело счупи един клон.

— А! Влюбените гълъбчета! Чудех се къде сте — каза той присмехулно и небрежно се приближи, като се правеше, че не забелязва смущението им. — Мисля, че вашите каймани са пропуснали уговорената среща. Вързали са ви тенекия, ако мога така да се изразя, Жан-Луи!

— Трябва търпение…

— Това видях. Всичко зависи от дивеча, който преследвате. Във всеки случай най-голямото удоволствие, което можете да ми доставите, е да ме откарате възможно най-бързо в Песион Вил.

— Да изчакаме още малко — помоли младият мъж и с очи потърси помощ от Дафне.

Тя моментално се превърна в негов съучастник.

— Та ние сме тук едва от два часа! — възропта тя. — Не виждам защо така се разбърза!

— Може би защото ние с теб не сме един човек — сухо подхвърли той. — Може би аз съм противник на веселието. Разбира се, когато говоря за веселие, изразявам се съвсем метафорично. Но ще ви бъда признателен, Превилиен, ако ме закарате.

— Много добре — каза Жан-Луи ледено. — Както желаете…

И извика с цяло гърло Блез. Дафне вече държеше карабината под мишницата си, Жан-Луи също взе своята пушка. Намериха негъра на мястото, където го бяха оставили. Освободеното куче вече не квичеше. Превилиен изгледа със съжаление блатото, сред което плуваше някакъв тъмен дънер. Той бавно се извъртя в тази посока.

— Ето един! — изкрещя. — Стар екземпляр! Не мърдайте! Оставете го на мен!

И се прицели. Младото момиче поривисто вдигна ръце, запуши ушите си и затвори очи. Изстрелът събуди цялата гора. Ята птици, досега невидими, се вдигнаха във въздуха от всички посоки. Чудовището беше изчезнало.

— Убих го — увери ги Превилиен. — Да, със сигурност го убих, улучен е. Потъна. Блез ще го потърси след няколко дни. Тогава чак ще се покаже на повърхността. След два или три дни. И ще го изкорми, ще изсуши добре опънатата кожа. А аз, моя малка Дафне, ще поръчам да направят за теб красива чанта от нея.

 

 

След задължителното питие Жан-Луи си тръгна. Дафне се убеди, че слепият им баща не е в салона и избухна.

— Ще ми обясниш ли каква муха ти беше влязла в главата? Даваш ли си сметка колко грубиянски се държа? Направо безобразно! Да оскърбиш по такъв начин едно момче, което винаги е било любезно с нас!

— С теб! — уточни той. — И след като сама повдигаш този въпрос, ще използвам случая и ще ти кажа, че ти си само една малка безсрамница! Ако имах повече власт в тази къща, щях да ти обърша няколко шамара, които напълно си заслужила!

— Отлично! Ето това исках да чуя! Сега вече ще мога да говоря с Жан-Луи да ускорим сватбата… За да бъда свободна!

— Точно така! Омъжи се и тогава няма да имам думата!

Те едновременно се врътнаха на пети, обърнаха си гръб и се отдалечиха. Но почти веднага дочуха гласа на господин Денис и отново се обърнаха един към друг.

— За какво са тези крясъци? Какво става? Карате ли се?

— Не — каза Дафне.

— Хайде, какъв е поводът? Искам да знам.

— Не се караме! Вече ми писна! Искам да се кача в стаята си. Ако остана, сигурно ще направя още някоя грешка!

Бързите й стъпки удряха като с чукчета пода. Тя вбесена изчезна.

Слепецът се приближи до Роже и постави ръка на рамото му.

— Сипи по едно — каза той. — Нека седнем и да поговорим за този лов.

Роже помогна на стареца да заеме мястото си в стола люлка и отиде да напълни чашите. Бащата взе своята и настоя.

— Добре ли се забавлява? Колко убихте?

— Точно преди да си тръгнем Жан-Луи уби един… Наздраве, татко!

— А кожата? Какво направихте с нея?

— Животното потъна. Щяло да изплува след няколко дни. Един черен приятел на Жан-Луи ще го потърси по-късно.

— Отлично. А сега ми кажи защо се карахте, ти и Дафне?

— Защото не ми харесва как се държи дъщеря ти! — извика той и веднага съжали за невъздържаността си. — Тя иска да се омъжи за Жан-Луи. Добре! Всички са съгласни! Но нека тази сватба стане по-бързо, защото се страхувам, че ще опозори семейството ни.

Господин Денис отпи няколко глътки от питието си. Изчака малко, преди да отговори приглушено.

— Не прибързвай да я обвиняваш. Тя е флиртаджийка, но не е cacaoyere, както се казва тук!

— Какво разбираш под cacaoyere?

— Coquenchienne! Забравил си всичко родно! — каза господин Денис и започна да се смее. — Произлиза от какаовите плантации, където свободно са се сношавали. Връзки между наложниците — обясни той. — Нещо като пробен брак… Сега разбираш ли?

Вратата на салона се отвори и Дафне нахлу вътре.

— Всичко чух! Подслушвах зад вратата. Е, добре — заяви предизвикателно тя. — Да, бях малко cacaoyere днес. Роже побесня, защото видя как Жан-Луи ме целува зад храстите. И какво от това? Нали сме годеници?

— Няма да споря повече — сухо заяви Роже. — Но знай, че няма да ти позволя да позориш цялото семейство!

Той се обърна, запали цигара с добре пресметнати бавни движения и излезе на терасата. Изпита истинско облекчение, когато зарея погледа си над полегатите склонове на хълмовете, които се спускаха до морския бряг, обрасли с кокосови палми, храсти, разноцветни туфи цветя и накацали тук-таме бели къщи. Обожаваше тропическите пейзажи и като видя, че е овладял нервите си, задиша по-спокойно.

За момент помисли дали да не се върне в клиниката. Там винаги имаше достатъчно работа, за да се потопи в нея. Но внезапно иззвъня телефонът и той, без да иска, наостри уши.

— Невъзможно! — говореше Дафне щастливо. — О! Страхотно! Тогава? Кои ще бъдат?

Тя замълча, изслуша списъка от имена, който й изброяваше събеседникът й, после каза.

— Не, без Лизбет… нито Люси… да… не… Не ми харесват. Ще ви обясня… Разбрахме се! Не закъснявайте много! О, вече ми лазят мравки по краката… До скоро, Жозеф!

Тя тъкмо оставяше слушалката, когато Роже влезе откъм терасата.

— Беше Жозеф, Жозеф Етиле — обясни тя с блеснали очи. — Пита дали ще сме у дома днес следобед, защото има намерение да ни посети с някои приятели… Обичайната компания. Получил е американски плочи със самолета, последните хитове на Ню Йорк и иска да ги прослушаме заедно… Клиниката е затворена в неделя, така че можем да разчитаме и на теб!

Без да отговори, той взе телефона и набра номера на Жан-Луи, записан в бележника.

— Ало, Жан-Луи? Доктор Денис… Етиле и Дафне организират малка забава днес следобед. Нали ще се присъедините към тях? Впрочем, давам ви я…

Когато тя затвори телефона, очите й бяха пълни с недоверие, със заплаха, с недоумение. Всъщност тя не разбираше нищо…

После някаква сянка на съмнение премина по лицето й.

— Надявам се, че нямаш намерение да се измъкнеш? Знаеш, че всички се надяват поне за малко да си тук…

— Защо да се измъквам? — засия той. — Напротив, щастлив съм, че ще имам възможност да видя Лизбет и Люси… и двете големи мои слабости!

— А, значи това било! Чул си, че казвам на Жозеф да не ги кани!

— И съвсем правилно си постъпила! Не искам да ги виждам сред цялата тази тълпа… а още повече и двете наведнъж… Скоро ли ще ни сервират обяда?