Робер Гаяр
Вале купа (19)

IV

След като младото момиче го остави сам, той се огледа. Стаята беше просторна, с бели рогозки на пода. Тънеше в полумрак от спуснатите пред двата тесни прозореца плътни транспаранти — защитна мярка срещу жарещото в този час слънце. Тук-таме се промъкваха само слънчеви пипала и раираха пода с широки светли петна, в които танцуваха безчислени прашинки.

Леглото бе широко и ниско с малко нощното шкафче. Пред единия от прозорците имаше голямо бюро с удобен стол, а в ъглите на помещението — тапицирани с червен плюш кресла. Мебелировката придаваше на стаята вехтата и прашна атмосфера на старите провинциални хотели.

Той свали сакото си, разкопча яката на ризата си и се настани пред бюрото, запалвайки цигара. Между две стъклени мастилници лежеше кутия за писалки, автоматичен молив, добре подострени разноцветни моливи. Мастилниците бяха пълни, в папката имаше листове за писма, попивателна и пликове. В едно от чекмеджетата откри бележник с надпис: „Доктор Роже Денис, Болниците в Париж, Клиника Бозит — Песион Вил“. Бяха помислили за всичко. Бе наистина трогателно, но едновременно с това дразнеше, дори изнервяше. Той се изправи, пресегна се и изгаси цигарата си в голяма розова седефена раковина, която служеше за пепелник.

Приседна на края на леглото. Какъв живот му предстоеше? По всяка вероятност щяха да го глезят, да го преследват с отчайваща бащина и сестринска обич, да шпионират всяка негова стъпка, всяка дума. Вниманието и грижите, които в друга ситуация биха го разнежили, вече го отегчаваха. Скоро щяха да започнат да го изтезават със спомени от детството и животът му щеше да стане ад.

Ето… когато беше на пет години… или когато сестра ти се роди, помниш ли?… Горката ти майка имаше навика да казва…

Но за да избяга от всичко това, той имаше клиниката — едно убежище, където щеше да си организира скромно жилище. И така да си осигури малко свобода и да се измъква от опасния семеен капан.

Забеляза куфара си до прозореца. Беше оставен там неотворен, несъмнено от дискретност. Наум прехвърли съдържанието му. Побърза да се освободи от ужасните спомени, нахлули в паметта му.

Натисна ключалките и освободи капака. Дрехите и бельото му бяха в безпорядък. Измъкна дебел том с червени корици — Видал — и го постави върху бюрото. Затвори куфара.

Беше си намерил семейство, а никога не се беше чувствал така самотен, така нерешителен, както в този миг. Началото наистина беше успешно, но дните щяха да отминават и съвместното съжителство щеше да свързва все повече и повече стареца и дъщеря му с него. Неминуемо ще се стигне до фамилиарност, може би дори и до откровения. Как ще се справи?

После си представи колко бе жалък при пристигането си. Трябваше да опита да заличи не съвсем блестящото впечатление, което бе направил, заставайки решително пред стареца, който пък само това и чакаше.

Тъкмо щеше да излезе, когато на вратата леко се почука. Без да помисли, извика.

— Влезте.

Беше Дафне. Облечена в бял бански костюм, който очертаваше ханша й и я доближаваше до образа на смела непринудена кариатида.

— Как? — извика тя. — Но ти не си си починал? Леглото ти е все така оправено…

— Дорзалното^[1], както се казва, не е единственото положение за почивка. Просто седях.

Тя вдигна транспарантите на единия прозорец, върна се при него и сложи ръце върху раменете му. Властно го завъртя на всички посоки, така че слънчевите лъчи да огреят лицето му.

— Дай да погледам хубавата ти муцунка! — заповяда тя, докато го разглеждаше със смръщени вежди. — Е, не си толкова блед като тази сутрин. Но ако не съблюдаваш сиестата, няма да издържиш дълго в този климат. Всички, които идват от Европа, казват така…

Изведнъж го обзе желанието да я вземе в прегръдките си. Погледът му толкова ясно изрази това намерение, че тя обърна глава. Не й се случваше за пръв път да усеща върху себе си лакомите погледи на мъже.

Той се съвзе.

— Какво искаше да ми кажеш? — попита доста сухо.

— Исках да видя как си… И да те питам нещо…

— Но само един въпрос! Давай…

— Какво е фриц!

— Така наричахме немците през войната и окупацията.

Тя чак зяпна от смайване.

— Значи е вярно? Ти си го накълцал с брадва?

Той й обърна гръб.

— Войната свърши, Дафне. Моля те да не говорим повече на тази тема. И веднъж завинаги запомни — аз съм лекар, ще практикувам професията си. Така че извън часовете ми за операция нека да избягваме да говорим за медицина. Разбра ли ме добре? Аз воювах, така че да не говорим повече за война!

— Но, Роже, всичките ми приятелки ще ме разпитват за теб, за живота ти през тези години. Естествено е. Все пак трябва да им отговоря нещо!

Той усети, че започва да се изнервя — някакво особено раздразнение, защото в действителност се чувстваше уязвим и слаб, застанал пред младото момиче.

— Тогава какво да им кажа? — настоя тя.

— Ще им обясниш, че един ден се озовах лице срещу лице с един немец, или фриц, или шваба — наречи го, както решиш. Той щеше да убие най-добрия ми приятел, но под ръка ми беше брадвичката за цепене на дърва. Тогава го праснах по главата и за да се освободим от тялото, ние го нарязахме на парчета…

— Ти си направил това! Но, скъпи, това е направо страхотно!

Тя се метна на врата му и го целуна в ъгълчето на устата.

— И как се отървахте от парчетата?

— Носехме ги в моргата. Слагахме ги във формалин… скришом…

— Роже, ти си герой! Те всичките ще се влюбят в теб… — И се притисна към него с детски възторг.

— Целуни ме! Притисни ме силно и ме целуни, но не както го правят чужденците, когато се срещат.

Той докосна с устни челото й.

— Казах — не като чужденци — измърмори тя, — но явно съм сбъркала. Те биха проявили поне малко ентусиазъм!

— Убеден съм!

— Колко жалко, че си ми брат!

— Колко катастрофално, че си ми сестра!

Тя се отскубна от него и чистосърдечно заразсъждава на глас.

— Ако не ми беше брат, и аз нямаше да ти бъда сестра! А оттук е очевидно… Но ще ти кажа. Нещата могат да станат много прости. Мисля, че бих предпочела теб. Да, сигурна съм, че мога да те обикна и…

— Ще млъкнеш ли?

— Защо? Всичките тези Жозеф, Етиен, Состен, Жан-Луи… имам си ги предостатъчно. Както се казва, дошли са ми до гуша!

— Даваш ли си сметка, че изричаш безсрамни думи, светотатство… гнусотия?

— Я не преувеличавай! Нали си казваме свободно мнението. И ако не беше щяхме да бъдем много по-освободени и близки… Щяхме да знаем всичко един за друг… И всичко е само закачка, не влагам зъл умисъл. Не трябва да търсиш под вола теле!

— По-добре не си изказвай толкова свободно мнението. Такава свобода води до фантазии и илюзии, а някои от тях могат да завършат зле. И най-накрая, Дафне, мисля, че не е много прилично да влизаш в стаята на брат си по бански костюм. Особено такова красиво момиче като теб!

— Ти имаш порочно подсъзнание. Моля те… дойдох да те извикам да поплуваме в басейна… Така че трябва да се преоблечеш, ще те чакам отвън…

Тя се завъртя, за да тръгне към вратата и той забеляза гърба й, закръгления задник, добре очертан в банския костюм. Краката и бяха стройни и добре оформени. И отново изпита на гърба си какво означават думите — да ти спре дишането.

— Ще си купя утре бански — каза той. — В Париж не се къпем така.

— Нямаш бански? Е, и един слип ще ти свърши работа. Нали сме брат и сестра, няма от какво да се притесняваш.

— Чуй ме, Дафне — сериозно каза той. — Не съм свикнал още с такава близост. Не! Все още не сме толкова близки и за момента роднинството ни е по-скоро морална категория. Всъщност се познаваме едва от три часа!

— Значи за теб аз съм една чужденка? — започна да се превзема тя.

— Намери точната дума. Но недей да се тормозиш. Аз ще го направя… И докато не съм забравил, недей да кокетничиш пред мен!

— Аз? Да кокетнича?

Той ядосано махна с ръка.

— Ти не искаш да разбереш! Невъзможна си! Не вярвам да си чак толкова тъпа. Нали знаеш какво е мъж и какво е жена?

Известно време тя се вторачи в него с ангелски поглед. Но в очите й блещукаха лукави искрици.

— Ако ме беше срещнал, без да знаеш коя съм, щеше ли да ме сваляш!

— Какви изрази само! И то от младо момиче! Но бих искал да вярвам, че не се сваляш толкова лесно!

— Знае ли човек? Ти си привлекателен мъж!

— Обещавам ти, че ще се ядосам. Хайде, изчезвай!

Но вместо да се подчини, тя започна да се върти в кръг. Беше невероятна — едновременно невинна и порочна. Може би досега не бе срещал толкова привлекателна жена. Мисълта за предстоящото им съвместно съжителство, за свободната близост, която то обещаваше, го изпълни с въодушевление.

Тя се бе надвесила над куфара и го отвори, без да поиска разрешение.

— Боже мой, какъв хаос! — възкликна тя. — Всичките ти дрехи са смачкани! Трябва да кажа на Марилиз да ги нареди в шкафовете. И се пази от зверовете?

— Зверове?

— Да, хлебарките. Цели кълчища са.

Тя ровеше в куфара, докато разхвърля съдържанието му.

— Не виждам никакъв тъмен костюм — установи. — Трябва да ти поръчаме. При нас лекарят трябва да бъде облечен в черно. Дори с редингот! Утре отиваме при шивача! Искам да си неотразим.

Бързо грабна едно книжле.

— Паспортът ти? Искам да видя снимката. Трябва да е отпреди десет години…

— Стига!

Тя не го слушаше. Избухна в смях.

— Уф, колко си грозен! Направо неузнаваем!

— Дай ми го!

— Какво е това тъмно петно? Като че ли е кръв…

— Наистина е кръв — сухо уточни той. — Моята.

И пред очите му застана пистата на Синял, окървавените дрехи на приятеля му, смазаното му тяло.

— Бях се порязал — мъчително обясни той. — Със скалпела…

— Искаше ми се да чуя, че това е кръвта на швабата! Като в историческа драма!

Той изтри с кърпичка челото и влажните си ръце. Тя затвори паспорта и го постави до червения речник.

— След като не искаш да поплуваме, ще отида сама — обяви решително. — Не карай татко да те чака…

Тя тръгна към вратата. С ръка на дръжката се обърна и направи очарователна муцунка. Изкикоти се и бързо затвори.

Той се приготви, без да се бави, избра лека риза и излезе. Намери господин Денис в огромната всекидневна. До маса, затрупана с книжа, а до него седеше чернокож мъж с перо в ръка и пишеше.

— Отпочина ли? — осведоми се слепецът. — Виждаш ли, Калеб ми помага да изпратим поканите. Дафне сигурно вече ти е казала, че даваме малък прием в чест на завръщането ти. Не искам да пропусна никого. Повечето от гостите ще бъдат твои пациенти… Ще пийнеш ли нещо?

— По-късно, татко. Необходим ли е този прием?

— Задължителен! Може и да си забравил, но у нас новините се предават от уста на уста по-бързо от телеграф. Ще бъде проява на лош вкус, ако не бъдеш представен на обществото… Впрочем Люси току-що телефонира.

Роже не обърна достатъчно внимание на новината.

— Люси Планата — настоя господин Денис. — Научила е, че си пристигнал… Колко съм глупав! Ти не я знаеш под името Планата… Люси Жилбо обаче ти говори нещо, нали? Като млад имаше симпатии към нея. Дори се говореше за сватба. Но сега тя не застрашава свободата ти — омъжи се за Сирил Планата, собственикът на фабриката за преработка на кокосови орехи. Сирил сега отсъства. Замина за Ню Йорк, за да проучи производството на нови опаковки за кокосовото си олио. Спомняш ли си го?

— Май беше негър…

Господин Денис едва забележимо свъси вежди.

— Надявам се, че си се отървал от тези смешни предразсъдъци — измърмори старецът.

— О! Напълно!

Възрастният човек се засмя.

— Може би желаеш да я поканиш лично?

— Извини ме, татко, но аз лично намирам тези приеми за досадни. В общи линии хората изобщо не ме интересуват. Да, малко съм саможив. Във всеки случай се върнах тук, за да работя, да практикувам професията си, а не да се забавлявам.

— Ще трябва да се примириш. Такива са обичаите ни, нищо не може да се направи!

Възрастния мъж замълча, без да настоява повече, само вдигна рамене. После внезапно каза.

— Роже, ти знаеш моите разбирания. Смятам, че всеки е свободен да действа по свое усмотрение, но само при условие, че не пречи на никого. Никой не е готов да защитава свободата по-предано от мен. Сигурно затова минавам за побъркан старец — заключи той, като се смееше.

Обърна се към негъра.

— Калеб, ще пийна един „Плантьор“^[2]. Направи два, докторът ще ми прави компания.