Робер Гаяр
Вале купа (8)

VIII

Стаята, където го въведе, тънеше в полумрак. Тя дръпна дебелите завеси от прозорците и се отправи към камината, в която още мъждукаха догарящи въглени. Сложи дебела цепеница върху жаравата и сухото дърво запращя.

Стаята бе скромно мебелирана с широка и ниска спалня, тоалетна масичка с овално огледало, меки табуретки и скрин в стил Луи XV. Върху паркета имаше застлан червен килим, толкова протрит, че на места прозираше основата. Но въпреки това той явно правеше скромната стая уютна.

— Сядай там — заповяда тя и го побутна към леглото.

Докато ровеше из чекмеджетата на скрина, той постави до себе си пепелник. Най-после тя се настани до него и отвори малка картонена кутия, в която се въргаляха няколко снимки.

— Ето! — възкликна тя. — Точно Дафне. Може ли да я познаеш?

Момичето от снимката бе тъмнокосо и ако се съдеше по височината на вратата зад нея, средно на ръст. Очите й се смееха. Устата бе малка, но добре очертана. Широк колан с голяма метална катарама пристягаше тънката й талия. Полата беше отворена отпред, по модата, за удобство на жените, които карат велосипеди, и разкриваше добре оформени крака със закръглени бедра. Той отбеляза, че бюстът е добре развит, без съмнение придържан от бюстие.

— Нали е очарователна? — попита Елен.

— Не бих я познал!

— А ето и един от годениците й — Жозеф Етиле. Той се задържа три седмици… Скъсаха, но той все още храни надежди. А знаеш ли този кой е?

— Не.

— Етиен Маглоар. Родителите му бяха собственици на Големия базар на улица „Джон Браун“.

— Също годеник? — със смях запита той.

— Вероятно, но не мога да го твърдя. Той сваляше и мен, преди да се върне Кристоф. А, ето още един годеник: Давилмар. Погледни кожата му! Paincaco^[1], както се казва.

Беше портрет на мулат с дебели бърни, изпито лице, силно изпъкнали скули, но с прав нос. Роже разгледа снимката, подаде й я обратно, без да направи никакъв коментар.

— А тук е цялата тумба! — заяви тя. — Ето я скъпата Люси, твоята нежна приятелка! Между Мерове и Мари-Луиз. Аз съм отзад, почти скрита от Жан Ерар…

— Мерове? Александър Мерове?

— Да, работи сега в Интенданството.

— Тенът му се е запазил — иронично подхвърли той. — Преди живееше в къщата на Вийо-Варен… ако не се лъжа…

— Имаш страхотна памет! Сега има едноетажна къща в Песион Вил… Човърка ли те нещо, като гледаш отново лицето на Люси? Признай си!

— Всичко беше толкова отдавна! Омъжена е, нали?

— Да, омъжи се за негър. Никой не го очакваше. И, можеш да ми вярваш, женитбата й вдигна доста шум в Порт-о-Пренс! Намират се доста хора, които все още не са се успокоили… Наистина, за нея се носеха достатъчно противни слухове. Говореше се, че има черна кръв във вените си… Ти знаеше ли го?

Той отрицателно поклати глава. Елен взе снимките. Бе се приближила неусетно до него и сега раменете им се допираха. От време на време косите й докосваха бузата му и го гъделичкаха.

— Тези не са интересни — заяви тя, отделяйки настрана доста снимки.

— Нека да ги видя все пак.

Тя му ги подаде. Пейзажи от тропиците: изгорял от слънцето път, от двете му страни разкривени палми, огънати от вятъра. Бананова плантация. Тръстиково поле, с наведени над стъблата работнички с мачете — със запретнати къси поли и заголени задници. Тук-таме се виждаше малък триъгълник от бял плат, при някои дори изобщо го нямаше.

— Снима ги Жан-Луи — обясни тя. — Това изложение на задни части много го забавляваше. Негърките ни обръщаха гръб и повече нищо не забелязваха: иначе щяхме да ги чуем много добре. Ето! Баща ти… в стола люлка, във вашия салон в Песион Вил. На заден план, в дъното, е Калеб, прислужникът… Малко е размазано, нали? Не се вижда добре.

Роже внимателно разглеждаше мъжа, седнал в стола люлка. Бял костюм. Пура в ръката. Оредяла вече бяла коса. Не можеше да определи дали очите са отворени или затворени. Около шейсетгодишен. Увисналите му бузи много приличаха на ушите на кокер. Симпатично лице.

Мълчаливо върна снимката на Елен, видимо развълнуван.

— А дали тази… — започна тя, — напомня ли ти нещо?

Наведе се към него, за да гледа и тя. Той усети тежестта на гърдата й върху ръката си. Беше плътна и стегната. Стори му се, че топлината й прониква през дрехите му. Не посмя да помръдне, обзет от леко неудобство.

— Е, не си ли спомняш?

В гласа й се долавяше настойчивост — дали от яд или от упрек?

— Ами — започна той, — виждам вода, но това не е дори плаж… палми, храсталаци…

— Това беше нашето кътче. — Гласът й леко се промени. — Нашето скривалище… Нашата тайна. Там, зад храстите, беше направил тръстикова постелка… Запазих лентата.

Денис се питаше какво се е случило там, в това диво провинциално кътче. Постелка. Тя и той. Усамотени в скривалище. Какви красноречиви факти!

— На колко бяхме тогава? — попита той.

— Аз на дванайсет, а ти на тринайсет, естествено… — Тя се изкикоти. — Все още не бяхме пубери, поне не аз, за щастие!

Той се успокои при установяването на възрастта, но последното уточнение отново го разтревожи.

— Детински игри — настоя той.

Това не беше нито въпрос, нито твърдение.

— Да, беше си натискане… Когато мисля за това, усещам същата тръпка, както и първия път… Тъпо е! Бяхме хлапета в края на краищата! И все пак от този момент ти ме беляза сексуално… Мислех се за по-отворена от теб… Бях дочувала да се говори за това и даже шпионирах, без да ме разобличат, Роз и Франсоа, нашите прислужници. Видях ги, когато се галеха. Спомням си, че осем дни си блъсках главата дали ти знаеш какво могат да правят мъж и жена, когато са сами… И успях само да ти пробутам доста двусмислената гатанка, която тогава беше на мода… „Каква е разликата между любовта и армията?“ Отговорът беше: „Армията преминава. Докато любовта…“ — ти не успя да се сетиш веднага! Трябваше да ти подскажа. Но в действителност нито ти, нито аз разбирахме добре какво означава това. Имахме само смътна представа. А за да узнаем, трябваше сами да предприемем подобна инициатива.

Тя вдигна глава, за да го погледне, и той забеляза потъмнелите и от вълнение очи. Въпреки смеха.

— Не си губеше времето! Започна да галиш краката ми и колкото по-нагоре стигаха ръцете ти, толкова по-горещо ми ставаше… Харесваше ми да ги предизвикваш, а най-вече да ти разказвам, за тези усещания… Само не ми казвай, че си забравил. Исках да правиш с мен това, което бях видяла Франсоа да прави под полата на Роз… Но преди всичко бях много любопитна да разбера каква е разликата между нас… Мисля, че и ти изпитваше същото любопитство, защото плъзна ръката си в пликчетата ми и каза: „Нямаш такова нещо като моето“. Аз го знаех, но никога не бях докосвала…

Той погали гърба й, спря ръка на рамото й и го стисна. Разбираше какво смущение предизвикват тези шеговити спомени. Те наистина я бяха белязали.

Внезапно тя се извъртя, плъзна се и се излегна, свита на топка върху коленете му. Главата й се отпусна върху слабините му с умело движение.

— Изведнъж решихме да не крием нищо един от друг. Съблякохме дрехите си и започнахме взаимно да се изучаваме, да се докосваме, да се възхищаваме. Когато те усетих да наедряваш, да се втвърдяваш, сърцето ми заби толкова силно, че помислих, че ще припадна… А ти най-вече искаше да узнаеш как може да се използва тази анатомична разлика. Не проумяваше как и по какъв начин моят орган можеше да послужи на твоя. Аз имах смътна представа. Трябваше да ти обяснявам, за да разбуля тайнството. И ти веднага пожела да опитаме. Но аз категорично ти отказах. Беше ме страх, ужасно се страхувах…

Тя спря и зарови глава между бедрата му. Горещият й дъх пронизваше слабините му.

— Доста време се криехме там — започна тя отново с глух глас. — Имахме прекрасна тайна, само наша. Играехме си на мъж и жена. Постепенно ставахме по-дръзки. И най-после си позволихме повече неща. Кръвта ми вреше, кожата ми настръхваше и буца засядаше в гърлото ми. Представях си хиляди неща. Знаех, че това е само една игра, че не е истинско. Усещах се незадоволена!

— Никога не си ми разкривала това си душевно състояние — каза нежно той.

— Вече не зная… Беше прекрасно и за двамата, но нещо ме възпираше, а ти ставаше все по-настоятелен… Един ден ми каза: „Нямаш косми. Ще ти пораснат ли?“. Скрит в храстите беше наблюдавал гола жена да се къпе в река Естер. А аз продължавах тайно да следя Роз и Франсоа… Така един път разкрих какво прави Роз на Франсоа — скришом и съвсем набързо… Спомням си, че тогава се отвратих, погнусих… Дори мислех, че никога не бих могла да направя същото с теб. И когато се видяхме отново, всичко си беше както преди… Възбудих се, настръхнах и пожелах да ти доставя същото удоволствие, което бях видяла да изпитва Франсоа. Ти не разбираше добре. Аз също впрочем… Дъхът ти се учести, ноздрите ти се разшириха и очите ти се притвориха… Изплаших се и спрях… Ужасих се да не умреш… Всичко беше толкова тайнствено… Ти ме принуди да продължа. И изведнъж изригна. Помислих, че съм те наранила… Но забелязах, че по ръцете ми не тече кръв… Бързо изтичах и се измих в блатото. Когато се върнах, ти изглеждаше невероятно горд. Целуна ме и прошепна в ухото ми: „Нали ще го направим пак?“. Казах не и на мига започнах да го правя пак…

— Ето защо никога не сме се любили истински — измърмори той.

— Въпреки всичко, ти беше моят малък съпруг… О! Само ако не бях толкова неопитна. Нямаше да ти разреша да тичаш след други момичета, по-отворени и не такива глупачки като мен! Но нека да говорим за нещо друго. Всички тези спомени ми действат много особено… А на теб?

— Не бих казал, че разговорът ни е успокояващ — пошегува се той.

Тя се обърна, изправи се и застана пред него.

— Надявам се, че си свободен тази вечер? — И без да дочака отговора му, продължи. — Може да вечеряме навън и след това ще ме заведеш в някоя от дупките на Сен Жермен де Пре, за които толкова се говори! Никога не бих се осмелила да отида сама, а от Александър не мога да очаквам да ме заведе. Той мрази да танцува, най-вече с мен.

Той също се изправи и се загледа с умиление в лицето й. Тази болезнена изповед бе докоснала сърцето му. Усещаше се не толкова възбуден, колкото дълбоко развълнуван. Той също бе изживял тези детински влюбвания, поддържани и разпалвани по-скоро от любопитство, отколкото от страст. Събуждането на чувствеността. Случайните ваканции, разходките, екскурзиите в боровите гори с велосипеди, къпанията, където се събличаш и се срамуваш от голотата си… Неговите малки другарки. Дали те си спомняха със същата носталгия за съвместните им авантюри? Понякога непредвидени, неочаквани и все пак винаги тайно желани…

Блестящи очи, влажни устни — Елен излъчваше чувственост. С изповедта, с целия този разговор тя бе осмяла собственото си желание. Беше убеден, че ако обгърне кръста й, ще почувства как тя трепери от допира му.

И все пак той съзнаваше, че изповедта й не е направена случайно. Тя бе завоалирала страстта си с прекомерна невинност и наивност. Вероятно й бе приятно да съживи тяхното тайно споразумение, тяхното приятелство, а не толкова тези инфантилни брътвежи за сладострастие. Тяхната тайна принадлежеше само на тях, свързваше ги и ги отделяше от другите човешки същества.

— Защо ме гледаш така? Да не би да те скандализирах? — неспокойно запита тя.

— Възхищавам ти се — искрено отговори той. — Да, възхищавам се от прямотата ти, от паметта ти и най-вече от верността ти към нашите приятни моменти.

Тя премигна няколко пъти и му се усмихна.

— Не ме разбирай погрешно… — запъна се. — Не съм по-чувствена от някоя друга… Не повече, но не и по-малко… Но това можех да кажа само на теб… Само на теб, защото двамата бяхме съучастници в едно престъпление, ако може да се нарече така.

— Ти искаш да кажеш, че никога не си опитвала с някой друг?

Елен смутено извърна глава и след миг примирено вдигна рамене.

— Не това, разбира се… Ти също, нали? Но не беше същото. Нямаше я тръпката. Тогава все пак бях доста навлязла в пубертета, може би оттам идва и различието. Не бях съвсем неопитна и някои милувки ме влудяваха… Само че си държах здраво юздите.

— Стигало ти е да бъдеш полудевственица?

— Наречи го, както искаш. Това не променя факта, че бях девствена, когато се омъжих за Кристоф! Заклевам ти се! Този идиот така и не повярва! Само ако знаех! Но нещо ме задържаше да го направя. Ти! Споменът за теб! Не можех да те забравя. Дали бе любов? Може ли дори да се говори за любов? Когато си на дванайсет години, имаш ли сърце? Не знам… Не можех да те залича от паметта си и знаех, че с теб би било различно… Нямаше да бъда непристъпна. — Тя въздъхна. — Виж, Роже. Аз обичах точно тази невинност между нас. Защото всичко, което правехме, беше истински невинно.

— За един мъж е много приятно да чуе подобни уверения!

— В такъв случай трябваше да го направя по-рано. Когато отиде да се лигавиш с тази Люси!

— Ревнуваше ли?

— Срамувах се. И най-вече бях сигурна, че тя не може да ти даде нещо повече от мен.

Тя отстъпи назад.

— Нали решихме да сменим темата? Изживях прекрасни моменти и държа да съхраня приятния спомен… А ето че разговорът става почти неприятен…

— Не и за мен. Развълнува ме, усети ли?

— Аз също се вълнувам.

— Щастлива ли си с Кристоф?

— Когато преминеш през доста неща, в крайна сметка си създаваш малка илюзия за щастие… Може би ще те озадача, но никога не съм му изневерявала! Въпреки че не са ми липсвали възможности. И щях да имам оправдание, ако се бях възползвала да му върна някои неща. Във всеки случай не бих изпитвала угризения!

По лицето й пропълзя лека тъга. И съвсем ненадейно той откри, че тя е хубава. Имаше прекрасни очи, съблазнителни устни, грациозно очертана глава и свежа кожа. Тя неволно сбръчкваше и изглаждаше челото си, което придаваше на лицето й голяма изразителност.

Колко странно! Тя вече не му беше чужда. Той пристигна тук с мисълта, че идва на проверка. Тогава тя бе непозната. А сега той имаше чувството, че винаги са били близки. Наивната й изповед ли бе създала това интимно общуване, така че той се отъждестви напълно с нейния съучастник в лудориите и невинните любовни закачки?

— Е? — подкани го тя, — ако ще излизаме, може би трябва да започна да се приготвям.

Шумното изпращяване на разгарящо се дърво попречи на Роже да отговори. Тя погледна към камината и се приближи към огъня. Наведе се и с ръжена събра пепелта, посбута главните, нареди нови цепеници. Той съзерцаваше закръгления й задник, тънкия кръст, тесните рамене под опънатата дреха.

— Колко бързо лети времето — забеляза тя, все още заета с огъня. — Скоро ще се стъмни…

За миг пред очите му се появи Жермен. Той бе подхранил илюзиите й, но споменът за нея беше горчив. После му се мярна мисълта за Жаки, която предизвика у него леко отвращение. Представи си малкото момиченце, което е била Елен. Несръчното й безсрамие, алчното любопитство, жаждата за знание и сексуалността, потискана от страха, от ужаса пред неизвестното. Представи си я — гола хлапачка. Бе виждал такива детски тела, в силата на растежа, които вече носеха в себе си обещанието за наливащи се форми.

Елен бе преминала този етап. Сега беше зряла жена, но бе съхранила спомена за своите детински лудории. Тази мисъл му подейства като силно възбуждащо средство, защото в отклоненията от общоприетото се крие особена привлекателност. Внезапно изпита желание да я вдигне и да я сграбчи в прегръдката си. Въздържа се, тъй като не можеше да предвиди реакцията й. Въпреки съжаленията и носталгията, за които бе разказвала. Дали вече се бе овладяла?

Как би приела подновяване на закачките от изпълнените с меланхолия спомени? Бяха пораснали. И сега те едва ли щяха да имат същия стипчив вкус на забранени, още неузрели плодове.

Тя се бе изправила.

— Ще трябва да изгорим остатъците от вълнения, които вече ги няма — заяви тя.

След това се отправи към прозореца и погледна навън, като че ли искаше да се увери в настъпването на нощта.

— Пак вали! — възкликна. — Ох! Това ще ни провали вечерта.

Той се бе приближил до нея. Толкова близо, че тя не можеше да не усети присъствието му. Беше застанал точно зад нея. Постави ръце върху раменете й. Застави я нежно да се обърне, да го погледне в лицето. Видя страх в очите й, тя дори се опита леко да се отдръпне, но той здраво я държеше. Тя отгатна, че ще я целуне и извърна глава, за да избегне устните му.

— Какво те прихваща? Полудя ли? — прошепна тя с предателски глух глас.

Лицето й издаваше объркването й. После тя затвори очи, сякаш победена от непреодолима сила. Загуби равновесие и се наклони към ръцете на Роже. Той я обгърна и усети, че тялото й не се противи на прегръдката му. Наведе се, за да потърси устните й и ги намери — студени, безжизнени, сковани.

Тя извърна глава, като че да си поеме дъх, след това изненадващо се стегна и притисна ръце към гърдите си.