Робер Гаяр
Вале купа (26)

I

Той изключи от скорост надолу по склона на булевард „Панамерикен“. Цигарата бързо догаряше от жестоките му дръпвания. Искаше му се да не мисли за нищо. Да забрави Дафне, с която оттук нататък нещата нямаше да бъдат както преди. Да забрави господин Денис, който скоро щеше да заговори с него за операцията. А тази операция поставяше пред него ужасен проблем.

Внезапно се почувства изморен. Вече не беше сигурен в себе си. Не беше допуснал фалове, всеки от които би могъл да доведе до обвинение в престъпление. Тежестта на товара му растеше всекидневно. Но му предстоеше да опознае страданията на самотника, защото той искаше до себе си само едно човешко същество. Другите просто не съществуваха.

Със сигурност имаше нужда от жена. От отдушник. Инстинктът му го тласкаше към необходимостта да се излегне до нечия гореща, успокояваща кожа, да усети с жадни устни нечия ненаситна уста, да притежава нечие живо тяло, което да запали желанието му за живот.

Не се съмняваше, че едно неочаквано посещение — при която и да е от приятелките на Дафне — ще бъде изтълкувано точно според неговите истински намерения. И отлично знаейки какви са те, не се съмняваше, че ще бъде отблъснат тук или там. Така, каза си той и се усмихна, защото усети, че е леко напрегнат, единственото затруднение е изворът. Лизбет? Не. Тя беше извратена егоистка. По-добре да я избягва. Но Мари-Луиз Куаку, тази тъмнокоса зажадняла жена, която направо цъфтеше, страдаща от измислено малокръвие. Дали бе достатъчно узрял плод, готов да се откъсне от дървото и да падне в протегнатата ръка на първия безсрамник.

Анет Боасрон бе в своя залез, но оставаше закръглена като яребица и свежестта й беше доста примамлива. Нали й бе обещал да я посети?

Тогава той установи, че подбудите му да потърси в последните жълти страници на телефонния указател плана на Порт-о-Пренс с разположението на къщите, които се обитаваха от въпросните дами, са били едно лицемерие, с което да оправдае истинските си намерения. И така, за да отиде при Анет, трябваше само да завие наляво, да прекоси малката горичка Верна и да продължи по улица „Роже“.

Осъзнаваше, че тези разсъждения са само средство да се откъсне, да се разсее. Начин да убие времето и да изгони натрапчивите мисли. Защото щеше да отиде в клиниката, където го чакаше Ерар.

Рязко натисна спирачките, защото пътят изведнъж се задръсти с жени, които носеха върху главите си огромни кошове, пълни със зеленчуци. Явно това бяха първите групи, според обясненията на Ерар, които до утре сутринта ще слизат от Кенскоф и околностите за пазара. Роже ги разглеждаше известно време. При приближаването му те не промениха нито мястото, нито походката си. В редици по шест заемаха почти половината от шосето. Крепяха тежкия си товар и за равновесие размахваха ръце. Почти всички пушеха къси черни лули, което ги принуждаваше непрекъснато да плюят. Но дори и тогава не измъкваха мундщука на лулата от виолетовите си устни. Бяха облечени в парцаливи шаячни рокли, които при някои стигаха до коляното, а при други до средата на бедрата. При повечето дрехата дори не покриваше черното руно на раковините им с розова вътрешност, което се виждаше при тичане или когато сядаха на банкета на пътя с разтворени крака.

Бяха босоноги, косите им бяха гъсти. Поставяха плоските си ходила едно пред друго и стъпваха стабилно. Петите почти на всички бяха нацепени от фрамбезия.

Лекарят ги наблюдаваше с интерес. Между тях имаше млади, които кокетно гънеха телата си, облечени в дрипи и очарователно се усмихваха. Бяха гъвкави като лиани, с тесни ханшове. За сметка на това възрастните приличаха на печени ябълки.

Роже успя да ги задмине и, забравил вече за Анет Боаерон, стигна почти до Порт-о-Пренс. Но точно тук се отклоняваше пътят, водещ към къщата на семейство Планата. Внезапно, в дълбините на мрачната бездна на ума му, проблесна светкавица. Люси! Може би нейната веселост, смехът й, дори тайната й — най-вече тайната й — можеха да го успокоят. И без да губи време в излишни разсъждения и да изчислява значението на порива си, той зави, излезе на страничния път и натисна до дупка газта.

Прозорците на къщата се криеха зад гъсти, оклюмали палми. Евкалипти с обелени дънери, чиито листа шумоляха като галени от дъждовни капки, очертаваха къса алея. В края й се виждаше къщата, оградена с жив плет, отрупан с огненочервени цветове. Като че ли се намираше сред огнен кръг.

Той спря колата на няколко крачки от вратата, откри в листака шнура на звънец и го дръпна няколко пъти. Почти веднага до него долетя приглушеният глас на Люси. Разпозна го, макар че едва се чуваше. Тя викаше от вътрешността на къщата.

— Ерзюли! Ерзюли! Виж кой е… Ако е някой просяк, дай му дребни пари и парче хляб…

Ерзюли бе малка негърка. Готово да се превърне в жена младо момиче с пъстроцветен и бляскав корсаж като златножълтите цинтии в градината. Роже я видя да излиза от къщата, оставила отворена вратата зад себе си, и да тича босонога по настланата с чакъл алея. Беше висока и слаба, при всяко отскачане гънеше тялото си като смок, който се вие между тревата. Задъхана пристигна до него, очарователно му се усмихна и без да каже дума, отвори вратата.

Когато влязоха, Роже сам обяви присъствието си. Съвсем ненужно, между другото. Люси не само го бе видяла през прозореца, но бе разпознала гласа му.

— Колко е променен гласът ти — каза тя още в коридора. — Има друг тембър… или, внимавай! — значи пушиш много!

Тя бе извадила от устата си дълго цигаре, със златни обръчета, което отдавна бе излязло от мода.

— Ти също — засмя се той. — А няма ли да кажеш, че не съм вече аз?

— Не! Дотам чак няма да стигна… Но без съмнение много си променен… Ти не си същият Роже, когото така добре познавах… наистина… — Тя остави недовършена мисълта си. — Хайде да не се връщаме към неприятните моменти от миналото. Да виждаме само приятната изненада! Ерзюли! — Но отново се обърна към него. — Ти се разполагай! — И продължи към малката: — Не съм в къщи за никого… Хайде, изчезвай, любопитке…

Негърчето се измъкна с котешки стъпки, без да бърза. Останаха сами един срещу друг, с малко пресилени усмивки, еднакво смутени от близостта си. Най-накрая Люси взе решение. Приближи се до лекаря и го целуна. Устните й бяха влажни, горещи. Но самата уста съхнеше, като че ли от страх да не бъде отхвърлена.

Той отговори пламенно на целувката й, притисна я силно до себе си и плъзна ръцете си надолу. Тогава тя полека го отстрани.

— Чак дъхът ми секна — измърмори тя с жив блясък в очите. — А сърцето ми! Направо ще изхвръкне!… Света Дево, как съм мечтала за този миг! Бедното ми сърце! Виж, Роже, почувствай как бие за теб!

Тя взе ръката му и я постави на гръдта си. Той сграбчи гърдата й с цяла длан. Плътта бе и податлива, и гореща, и едновременно с това твърда. Погали я, но не отиде по-далеч, защото изведнъж се сети за клиниката и за Ерар, който сигурно го чакаше.

Но Люси вече се задъхваше, от цялото й тяло се излъчваше обявената гласно сласт. Главата й бе леко отметната назад, очите притворени. И този път тя му подаде устните си, сякаш за да изпие с целувката всичкото щастие, което се изсипа върху нея.

— Защо не се обади тази сутрин, нали беше обещала? — попита я той с нежен шепот.

— Звънях три пъти. Най-накрая попаднах на някаква жена, която разговаря с мен така безочливо, че си помислих, че съм набрала грешен номер.

— Странно. Не съм чул телефона. Три пъти? В колко часа?

— Вече не помня. Обадих се от аерогарата — обясни тя. — Сирил трябваше да пристигне със самолета в единайсет и половина. Вместо него пристигна телеграма, в която ми съобщава, че в последната минута възникнала някаква пречка. Пречка! — засия тя. — По-скоро отегчение или някоя завързана фуста! Сирил изобщо не осъзнава стойността на думите. Накратко, ще се върне чак следващата седмица… Защо не седнем? И двамата стоим нрави като колове!

— Трябва да тръгвам. Дойдох да ти благодаря за Ерар. Мисля, че добре ще работим заедно.

— Това е страхотно! Какво да ти предложа? Кафе?

Тя неусетно го бе избутала до канапето и той трябваше да седне. Тя се настани до него.

— Дай ми нещо за пиене — каза той. — Нещо твърдо, което да ме съвземе.

Тя меланхолично се усмихна.

— Някога би ми казал: Единствено ти си ми необходима, за да се съвзема… О! Горкичкият! Имаш право, наистина трябва да се съвземеш! Франция толкова те е променила… Смееш се, когато ти казвам, че ти не си вече ти, но в това има много истина!… Ето, когато някога беше до мен, едва те удържах… Трябваше да се защитавам, да те отблъсквам, за да не прекарам живота си отдолу, смазана под тежестта ти! А ръцете ти непрекъснато се лепяха върху корсажа ми, да не споменавам и другото място, което за теб тогава бе центърът на света… Още нямах осемнайсет, когато ти ме хвърли на земята и ме изнасили. Като варварин!… Впрочем…

— Да?

— Още една черна точка…

— Наистина ли?

— Да. Когато влезе, не използва нашата стара думичка… отпреди… нашата тайна думичка като любовници и приятели. Преди никога не би пропуснал!

— Бях много развълнуван — каза той леко обезпокоен.

— Не си я забравил, надявам се! Такива неща не се забравят.

— Разбира се, че не съм.

— Тогава я кажи! Искам да чуя как я извикваш, както някога… Господи, ако го бях направила, може би щях да избегна проклятието! Хайде, чакам…

Той дълбоко си пое въздух. Песъчинката, и най-мъничката, спира огромната машина. Камъкът препъва и слон. Една думичка, вероятно абсурдна и смешна, няколко срички, които влюбените измислят в своето чувствено опиянение. Тази думичка щеше ли да срути високото скеле, на което се бе изкачил? И щеше ли Люси — тази толкова тайнствена Люси, която досега за него беше едно от най-очарователните момичета, които бе срещал — щеше ли Люси да смъкне маската му?

Притиснат съм в ъгъла — помисли си той. Трябваше бързо да измисли някакво средство за бягство, за отклонение. Да протестира? Да вдигне скандал? Да я вземе в ръцете си и да я омае с целувки?

— Ако ми дадеш обещаната чаша алкохол — каза просто той, — гласът ми ще звучи по-ясно…

Тя извърна към него изуменото си лице. По нерешителния, но изпитателен поглед, по свъсените вежди той отгатна, че са я осенили мрачни съмнения. Видя мига, когато щяха да се изправят един срещу друг. Внезапно мълния проряза съзнанието му. Спокойствието и душевният му мир могат да бъдат възстановени. Просто като сподели, с нея тайната си. Да, ако Люси изразеше и най-малкото подозрение, той щеше да й изкрещи истината.

Тя се изправи.

— Уиски или ром? — попита.

— Ром — отговори той.

Тя прекоси стаята. Застана до бара. Напълни две чаши. Върна се. Поднесе му едната, пълна почти до ръба.

— Искаш да ме напиеш — засмя се той.

— Единственото, което искам, е да върна паметта ти.

Малко сухият й глас бе приглушен от тъга. Или от съжаление. Тя потърси цигарите си и той й предложи от своите. После тя отново седна до него, като вдигна високо полата си. Краката й бяха добре оформени, много красиви. Тя го знаеше, гордееше се с тях и ги показваше. Той се възхити на закръглените прасци, на прекрасните очертания на глезените.

— Не мога да се задържам повече — каза той и глътна половината от питието. — Ще трябва да тръгвам, но с твое позволение — пак ще дойда.

— Когато Сирил го няма, винаги си тук като у дома си… — подхвърли тя.

Стана първа.

— Извинявай за нашата думичка — поде тя. — За момент просто забравих случилото се… В действителност нещата не се решават толкова лесно… Да, ела пак. Когато пожелаеш. Вратата за теб винаги ще бъде отворена, дори и без вълшебната думичка…

Той също стана. Бе се измъкнал. Имаше чувството, че е избягнал смъртна опасност, че надвисналата угроза е изчезнала като разнесен от вятъра дим. И въпреки това не се гордееше от себе си. Не можеше да каже точно защо. Все пак Люси бе привлекателна жена и той едва ли щеше да се затрудни при превземането й. Но мъничко я съжаляваше — за опита й в любовта и за страданията, които той й бе донесъл.

Да я направи своя любовница? Вероятно това бе единствената жена на острова, която би могла да му помогне да забрави Дафне. Беше успокоително лекарство, отдушник… И все пак ясно съзнаваше, че желанието му ще изчезне още при първата среща с Дафне.

Люси палеше нова цигара.

— Наистина ли бързаш толкова? — попита тя с мила гримаса. — Толкова съм щастлива, че си до мен. Знаеш колко скучая през деня! Хайде, седни, имаш още достатъчно време!

Той се престори, че поглежда часовника на китката си и каза.

— Още пет минути.

Вече не му се искаше да си тръгне, да се лиши от зараждащото се топло приятелство между тях.

— Ти… — прошепна тя, — направо си нов човек… съвсем друг. Човек, когото никога не съм познавала… Роже, ти си ти, и въпреки това не си вече ти. Ах! Ще си помислиш, че говоря глупости, само защото не мога добре да се изразя… Но е така! Не мога да те преоткрия отново. — Тя избухна в смях и скри лице в ръцете си. — Мисля си налудничави неща!

— Така ли? Кажи ми ги!

— Е, приеми го, както решиш. Проста бих искала да се любя с теб, за да проверя дали ще те позная или не… Дали ще те преоткрия такъв, какъвто беше…

Непристойното предложение не го възмути, напротив — той се развълнува и помълча известно време.

— Доста съм дръзка, нали? Сега аз ти се предлагам… А преди ми костваше доста неприятности да удържам поривите ти! Оттогава никога не съм си го позволявала!

— Да приемам ли думите ти буквално? — полугласно попита той, усетил как страстите му се разгоряват. Въпреки измамата, но категорично без лукавство.

— Май се страхуваш от Дафне? — шеговито отговори с полувъпрос тя.

Завъртя се на пети и му обърна гръб.

— И двамата знаем, че отговорите са тук. Тази стая е добре затворена, нали? И аз отпратих Ерзюли. Но съм сигурна, че тя е там, зад вратата и подслушва. Шпионира ни. Убеден съм, че ни е видяла, когато се целунахме. И ако аз ти се отдам без превземки, непринудено, тук на канапето, тази гъска ще ме разнася във всички тоналности от Жереми до Кроа де Буке.

— Ставаше въпрос за Дафне — напомни й той. — Сестра ми няма навик да ме контролира. На свой ред тя също може да прави, каквото поиска, нали? И защо би се интересувала повече от теб, а не от някоя друга?

— Откакто ти пристигна, тя ми се сърди. Отдавна бих се обадила в Песион Вил, ако не се боях, че ще попадна на нея. Не, Роже, има дребни неща, в които жената не се лъже. Дафне ме ненавижда… ненавижда ме като съперница. Следователно тя вярва, че има някакви права над теб.

— И ти се страхуваш, че ако тя разбере нещо, веднага ще каже на Сирил?

— Хм! Сирил! — весело възкликна тя. — Само ако знаеш колко не ми пука! Особено пък сега, след твоето завръщане. Когато си тук, близо до мен. Когато си казвам, че трябва само да вдигна телефона и да чуя гласа ти… Сирил е без значение. Покрай него разбрах хората, които гледат кучета. Кучето не може да говори, но присъствието му е добра компания. А Сирил не е дори това! Е, говори, но през три четвърти от времето ръси глупости, които могат да се сравнят с цитаделата Кристоф. И ми говориш за общуване!

— Тогава защо се омъжи за него? По дяволите, не е бил единственият мъж в Хаити.

— Не мога да ти отговаря, стари приятелю. Често и аз съм се питала. От досада, може би. Да! От отегчение. И заради теб!

— Заради мен? О, небеса, аз бях на седем хиляди километра!

— Именно! Далечен и мълчалив…

Тя наведе глава и в гласа й дрезгаво прозвучаха и упрек, и ядовитост.

— Ти беше първият ми мъж. Искаше ме чиста, защото считаше, че е по-добре да остана за цял живот девствена, отколкото да не бъда твоя. После, ти ненавиждаш негрите. И затова си взех негър, разбираш ли, за да те накарам да страдаш…

Прекара ръка през челото си, сякаш да избистри мислите си.

— Не мисли, че говоря просто така. Дадох си сметка, че точно тази е причината да се омъжа за Сирил… Какво искаш? След онази последна вечер, която прекарахме заедно… онази ужасна вечер. Ще ми обясниш ли някога какво ти стана така неочаквано?

Той небрежно махна с ръка. Искаше да й покаже, че самият той вече не знае или че това е толкова отдавнашна история, че вече не я помни. Известно време тя втренчено го гледаше, но погледът й сякаш минаваше през него, без да го вижда. Ровеше из спомените си и лицето й, обичайно толкова засмяно, толкова лъчезарно с луничките си, изразяваше силно смущение.

— Аз помня всичко, като че ли е било вчера. След силно преживяване или шок нещата се виждат по-ясно на следващия ден. Нещо като пресяване, при което остава само основното… Но ти ме нарани смъртно, Роже. Рязкото ти решение незабавно да заминеш, без дори да ми кажеш довиждане, ме разкъса. За да постъпиш така, означаваше, че повече не ме обичаш, че никога не си ме обичал… Аз понесох толкова от теб… такива неща… но ти ги знаеш така добре, както и аз! И твоята жестокост! Дори и в любовта се държеше като скот… Оказа се, че съм била само една играчка за теб. Почти като горката Елен…

— Елен Боасрон?

— Не познавам друга Елен. Курва като майка си. И ако мислиш, че мръсотийките, които вършехте заедно, са тайна за някого, много се лъжеш. Някои от нас ви бяха изненадали… И когато цялата компания изливаше, най-голямото ни забавление бе да ви наблюдаваме — когато вие офейквахте двамата в храстите… Предполагам, че заради това ти ме насили с такава лекота! Аз се поставях на мястото на Елен. Защо обаче не постъпих също като нея?

— Наистина — каза той, а после изрази гласно мисъл, която му се стори логична след чутото. — Не може да се каже, че се дърпаше особено!

— Дърпала съм се! Идиот! Нямаш памет и за две су! В началото кокетничех, дразнех те, свалях те — ти беше толкова свенлив… а аз бях страхотно отворена за годините си! Когато най-накрая загря, аз те пратих по дяволите! Но играта също ме бе възбудила… С какви усилия само удържах нападенията ти цял месец. И после, съвсем неочаквано ти дадох повече от Елен, нали? Дадох ти всичко, което тази нещастна девственица ти отказваше. Ти ми го каза!

— Мога ли да използвам телефона? — изведнъж попита той.

Тя му показа къде стои апаратът. Той набра номера. Известно време Люси се щураше из стаята, без да се заслушва в разговора. После, сякаш осенена от вдъхновение, напълни отново чашите.

На другия край Ерар изразяваше тревогата си, но Роже го успокои. Дребна повреда в двигателя, като слизал към Песион Вил.

В клиниката всичко било наред. Нямало пациенти. За сметка на това се обадила една дама, Анет Боасрон, щяла да го потърси пак. И някаква госпожица — Лизбет Ментор, се отбила за малко. Обяснила, че пак ще дойде.

Роже затвори. Люси размаха под носа му току-що напълнената чаша.

— Вземи си чашата и седни до мен — заповяда тя и се отправи към канапето. — Всичко излетя от главата ми. Говорехме за нас.

— Освободих се за малко — отговори той. — Продължавай… Но без укори, нали? Разкажи ми за Елен, за другите, най-вече за теб…

Тя вдигна рамене, после размисли и впери в него изучаващ и любопитен поглед.

— Когато преди малко те целунах…

— Е?

— И най-вече, когато най-нахално ти заявих, че искам да се любим… е, кълна ти се, че си вярвах! Да, вярвах, че това може да бъде ново начало за нас…

— И защо не започна?

— Омъжена съм за Сирил — аргументира се тя. — И ти ще се задоволиш с трохите от трапезата на един негър? Не! Не и ти! Или си се променил дяволски, до неузнаваемост!

Той отпи две-три малки глътки, без да каже нищо. Люси продължи.

— Ето че пак губя нишката… Докъде бях стигнала? А, да! Внезапното ти решение да заминеш… Като че ли ме удари с юмрук в стомаха… Но не е там въпросът. И след няколко дни получихме анонимното писмо. Това беше по-лошо от всичко.

— Такива писма не трябва да се четат. Всички го знаят — студено заяви той.

— Да, така се казва. Ама я се опитай да не си помогнеш, когато си заклещил пръста си в процепа на вратата… И в крайна сметка го измиташ, без даже да погледнеш дали е подписано…

— За какво беше писмото?

— Знаеш, писах ти. Защо никога не ми отговори?

— Анонимно писмо! Трябва да си луд или идиот, за да обърнеш внимание…

— Не учи рибата да плува, скъпи Роже! Или не си искрен… Обясних ти колко съм разтревожена, колко настоявам да науча, да разбера истинските причини… Трябваше само да ми напишеш един ред. Дори и по-малко. Само „Не, не е вярно, това не е причината…“ И всичко щеше да приключи, нямаше да говорим повече.

Тя сведе очи и сякаш потъна в размисъл. Той си спомни за думата Леоган. Леаган — също думичка от миналото.

— В крайна сметка — замислено поде тя, — това очаквах от теб. Да отречеш! Възмутено да отречеш… А вместо това — мълчание, пълно мълчание, което имаше смисъла на потвърждение! Не съм си позволила да допусна, че те е страх или срам да признаеш истината. Най-малкото можеше да направиш нещо и пак да запазиш тайната си…

Той не се трогна. Несъмнено тази жена прекрасно разиграваше неизмерима тъга. Но дали все така сляпо жадуваше да узнае истината? Той също искаше да я узнае, тази истина. Но имаше чувството, че може да слуша приказките на Люси с часове, без да установи в какво упреква Роже в мислите и сърцето си.

— Тайна! — възкликна тя и се изкиска. — И само една ли имаше? Само не ми казвай, че не си изпитвал повече същите чувства към мен. Ти ме желаеше… Заминаваше, да! Следователно щяхме да се разделим. Но ти още не ми се бе наситил, искаше ме. Говореше както преди! Сега като помисля, може би съм грешала. Може би ако бях настоявала, щеше да останеш!

Горещината беше непоносима и Роже усещаше как от всичките му пори блика пот. Младата жена почти не помръдваше. Движенията й бяха най-пестеливите, но показваха достатъчно от краката й. Те бяха наистина прекрасни и реално живи. Понякога гърдите й конвулсивно потръпваха. Личеше, че едновременно е изпълнена със сдържана страст и разочарование.

— Не ми казвай, че имам вина за сватбата ти със Сирил — подхвърли наслука той.

— Представи си — той ме съблазни! Не можах да устоя на идиотския му и левашки вид, на маймунско дългите му ръце, на отвратително дебелите бърни като узряла смокиня. Да не говорим за жълтеникавото бяло на очите му! Един ден се хвърлих на врата му. Предизвикателно казах да, както бих казала шш-шт в лицето на света. Животът ми бе омръзнал! Досада, предизвикателство — не знам! И сега съм наравно с негърките! Ясно и просто! Няма място за съмнение. Това е!

Тя стана, като се смееше.

— Защо да предъвкваме всичко това? Нищо няма да се промени! Без значение, че раната остава и животът се процежда от нея капка по капка. Най-лошото е, че не умираш и най-накрая дори нямаш желание да умреш… Може би от любопитство да видиш какъв ще бъде краят на тази история…

Тонът й разтърси Роже повече от думите. Това значи бе голямата любов? Той направи сравнение с чувството, което изпитваше към Дафне. И той ли щеше да стане свидетел на това как животът му бавно изтича?

Внезапно усети необикновен порив: отново го обзе непреодолимото желание да говори, дори с цената на загубата. Беше убеден, че Люси, че само Люси бе в състояние да разбере и да прозре нереалното и невъзможното в изповедта му. Как ли щеше да реагира, когато чуеше признанието му, че не е този, за когото го смята? После си каза, че подобно признание означава да причини още веднъж ненужно зло. Да отнеме илюзиите й, които поне в момента я бяха направили мъничко щастлива.

Забеляза, че младата жена отново посяга към бутилката ром и я възпря, като застана пред нея.

— Не повече! Трябва да ходя в клиниката. Но ще дойда след няколко дни да те помоля точно за тази чаша.

— Ще дойдеш пак да ме видиш? Това още едно лъжливо обещание ли е? Да, ти ще се върнеш — решително заключи тя. — Ще дойдеш пак, защото си тук днес.

— Разбира се.

Внезапно тя се развълнува до дъното на душата си. Затвори очи и той реши, че трябва само да протегне ръце, за да я приюти. Беше красива. С прекрасно тяло. Създадено, за да заглушава хиляди спомени. Чудно — бегло му мина през ума, — как тъгата вдъхва страст на зрялата плът при някои жени. Люси бе точно от тях. Тя отвори очи изненадана, че не е в прегръдките му.

— Интересно — заяви. — Че се върна в Хаити, имам предвид, след като живя толкова дълго във Франция. Та това е като да се погребеш! В никакъв случай не можеш да очакваш нещо добро тук…

— Не съм казал, че ще остана — каза той. — Още не знам…

При тези думи тя побеля като платно.

— Само не го казвай! — прошепна. — Не, не можеш да ми сториш това, Роже. Не бих могла да живея отсега нататък, без да те виждам, без да зная, че си някъде наблизо… Можем да бъдем само добри приятели, нещо като брат и сестра, ако искаш?

Тя бе сграбчила ръката му и я стискаше силно, до болка.

— Не заминавай, скъпи, не заминавай отново!

После рязко го пусна и за част от секундата се претвори в стара мома, строга и спокойна.

— Чу ли? Кола! — приглушено възкликна.

— Чакаш ли някого?

— Винаги очаквам някого — каза тя многозначително. — Вероятно е някой от любовниците ми… Ако е забелязал колата ти, хранел е надежди да ме изненада…

— Толкова ли любовници имаш?

— Най-малко двама — игриво заяви тя. — Началникът Дюби. Не го познаваш. От държавната полиция. Връзка, която може да бъде много полезна. Ужасно е усърден! Откакто си имам негър за съпруг, не спира да се пробва!

— А другият?

Тя поклати глава, като се заливаше в смях.

— Невероятно… Жан-Луи Превилиен!

— Ти подиграваш ли ми се? Той е годеник на Дафне…

— Тук и съпрузите си изневеряват, какво остава за годениците! А що се отнася до годежа на Дафне, ще си поговорим за него, скъпи! Хайде, опразвай терена, началникът на полицията пристига…

— Има ли начин да се измъкна по бели гащи?

— Мини през спалнята ми… Хайде, ще трябва да успееш, докато аз го задържа…