Робер Гаяр
Вале купа (41)

VII

— Бях студент по медицина и вече карах стажа си. Минавах за блестящ студент. До такава степен, че прекият ми ръководител Малан дори донякъде завиждаше на моите умения, може би на дарбата ми. Но бях съвсем сам. Родителите ми бяха починали при пътна катастрофа. На този свят имах само един стар чичо — несретник, пияница и бохем, който се разпореждаше некадърно и дори нечестно с останките от наследеното от родителите ми състояние. Те никога не са били богати, но това, което ми оставиха, беше достатъчно, за да мога да завърша следването си. Бях сам, липсваше ми обич, не познавах развлеченията. Претрепвах се от работа. Написах три реферата за мои приятели, които явно не са били лоши, защото бяха отличени.

Той говореше по-скоро на себе си, в главата му нахлуваха толкова често преживяваните спомени.

— Бях се привързал към едно младо семейство. Запознахме се случайно. Детето им бе болно от неизлечима болест. Може би се бях привързал по-скоро към него? Не зная вече. Случаят ме заинтересува и аз обикнах малкия заради неговата невинност и несправедливата му съдба. Бдях над него, осигурявах му помощ, опора. Надявахме се на чудо. Но чудото не стана. Тогава станах свидетел на отчаянието на Мадлен, на убийствената мъка на Пиер пред това малко телце, което се разтърсваше от страданията. Веселите викове на другите деца, които играеха на слънце в градинката отсреща, достигаха до леглото му, в сянката… Нищо повече не можеше да се направи. Природата или Господ искаха жертва. И бяха избрали точно тази, не някоя друга.

— Виждате ли, господине, аз отказвах да повярвам — изправен пред толкова невинност и чистота — отказвах да повярвам, че такива жестоки болки са необходими за изкупление, както се казва. Какво имаше да изкупва това невинно дете?

Слепецът слушаше спокойно. Мускулче не потрепваше върху лицето му. И беше трудно да се отгатнат чувствата върху това лице с мъртви очи.

— Зная, че с добри намерения се причиняват — и това се случва всеки ден — най-големите злини — поде отново Пол Вилермон. — Че с добри намерения се извършва огромна несправедливост, че се обричаш на проклятие или пропадаш… Само понякога се питам, като че ли за проверка, дали, ако ми се наложи да извърша отново ужасяващата постъпка, която извърших… дали бих постъпил по същия начин?

— Какво сте направил с това дете? — попита господин Денис.

— Направих смъртта му лека. Ускорих края му, но сега вече не съм съвсем сигурен в това. На практика аз спрях по средата — нямах сили да отида докрай. След това преживях мъчителни часове, кошмарни часове…

— Е, добре! Не бихте го направил пак — каза слепецът. — Бил сте страхливец, щом като дори не сте могъл да довършите престъплението си. И подлец, защото сам знаете какъв хаос е предизвикал този състрадателен жест във вашия живот.

— Да! Но въпреки това, може би пак бих го направил! — заяви Вилермон. — Защото съм устроен така, че винаги ще се поддавам на състраданието. Да, със сигурност пак бих го направил, особено в годините, в които живяхме. Тези героични години! Години, в които човешката жестокост се развихря и се представя като вечен процес. Ние преживяхме немската окупация, когато немците разстрелваха французи. После Франция се освободи и французите започнаха да се избиват помежду си. Когато помислиш за злото, което е трябвало да носиш в себе си, за да прекъснеш един човешки живот, ръцете ти се отпускат от ужас и умора пред тези, които си присвояват правото да убиват ближния си. Това зло се подчинява на тайни, тъмни сили. А човешкият живот е толкова кратък.

— Не мисля, че с тези доводи бихте убедили съдиите — каза слепецът. — Те не познават милост и страшно се стараят да осъдят на смърт своите обвиняеми. Но не си дават сметка, че всяка смъртна присъда, всяка екзекуция превръща самите тях в убийци. Ето защо защитих Шателар… Продължавайте…

— Дарих това дете с лека смърт. Взех живота му, тъй като той вече беше обречен. Просто сложих край на страданията му. Работех в лабораторията на професор Малан, заедно с друг лаборант — един стар, сприхав, зъл и отмъстителен човек. Взех няколко ампули морфин от шкафа с отровите. Използвах само една.

Пол замълча и наведе глава.

Слепецът настоя.

— С две думи — изобличили са ви, бил сте арестуван и осъден?

— Изобличен — да. По-скоро предаден… Този лаборант, за когото ви споменах, се казваше Ардоан. Той ми завиждаше, мразеше ме до смърт. Доста по-късно, от устата на собствената му дъщеря научих, че той ме е предал. Подшушнал на нашия шеф, че се занимавам с търговия на наркотици, че кражбата на този морфин всъщност е престъпление… Но евтаназията^[1] също е престъпление…

Пол Вилермон спря и горчиво поклати глава.

— Сигурно късметът и нещастието се раздават случайно. Те са невидими за нас, разбъркани в чекмеджето на съдбата, и ние никога не знаем какъв ще бъде изтегленият жребий. И събитията, които се случват, трябва да са предопределени дълго преди това… Трябва да ви кажа, господине, че аз успях да заблудя толкова хора, които добре познаваха Роже Денис, само защото ние физически много си приличахме. Приликата в лицата ни беше изключителна. Бяхме като близнаци и хората често ни бъркаха. Станах жертва именно на тази прилика. Въпреки това, трябва да ви кажа, че ако лаборантът Ардоан ме преследваше толкова упорито и омразата му беше толкова силна, това е, защото бе хванал дъщеря си заедно с вашия син. В положение, което не оставя никакво място за съмнение какви са отношенията им. Така аз станах играчка на това объркване. Той мислеше, че аз съм Роже. Тези подробности обаче научих дълго след инцидента, отнел живота на вашия син.

— Никога, не съм се заблуждавал, че синът ми води в Париж отшелнически живот — каза господин Денис. — Предполагам, че вие също не сте бил монах, особено ако се има предвид начинът ви на живот тук.

— Исках само да изложа един факт, господине. Факт, който ме постави в много неизгодно положение. Но нямаше виновни. Аз не бях нито арестуван, нито осъден — поне не от юридическа гледна точка. На практика това бе проява на християнско милосърдие, защото ръководителят ми бе заклет католик. За да избегне скандала, той ми даде да разбера, че аз мога да взема само едно-единствено решение, че изходът е само един за мен. Трябваше да напусна факултета. Най-добре беше изобщо да изчезна. Моите качества, моите дарования, моите способности, състраданието ми към болката, съчувствието към ближния… Е, с една дума, наложена ми бе забрана да упражнявам лекарската си професия.

При саркастичния тон на Пол слепият човек само присви клепачи — изглеждаше като нервен тик — и каза.

— Продължавайте.

— Тогава се замислих да се преселя в друга страна. Колебаех се между Венецуела, Колумбия и Перу. Надявах се, че затвореният, почти феодален живот в тези страни ще ме защити от любопитството и ще ми помогне да си изградя нов живот. За нещастие да пътуваш беше почти невъзможно. Франция нямаше кораби. Правеха се предварителни списъци с чакащи. А това означаваше дълго време размотаване за едно място на кораб. Имаше и тълпа привилегировани: чиновници, военни, изпратени по различни мисии… Въпреки това направих необходимите постъпки за билет… и започнах да чакам.

— От писмата на сина ми знам, че той е трябвало да направи същото.

— Роже току-що бе взел дипломата си и много се гордееше с това. Разбира се, имаше право! Защото, извинете ме, господине, но той винаги е бил в списъка на доста посредствените студенти. Дори считаше, че са проявили известно снизхождение, че се е възползвал от известни привилегии като чужденец и участник в Съпротивата на Франция. И най-вече, защото нямаше да практикува в страната… Ето, това е, господине. Той притежаваше това, което аз трябваше да имам и от което бях лишен. Оставаше ми по-малко от месец до дипломирането… Един ден го срещнах на улицата. Връщаше се от корабната агенция, където беше ходил да провери дали наближава редът му за място на някой кораб. Не разчиташе това да стане скоро и възнамеряваше да отиде на почивка в Алпите. Роже обичаше снега и ските. Казваше, че едва ли скоро ще види отново сняг. Предложи ми да го придружа. Бях свободен, лентяйствах. А и самият аз чаках ред, за да замина. Приех. Заминахме заедно в планината.

— Разкажете ми за нещастния случай.

— Тъкмо до него бях стигнал, господине… Искам да ви уверя, че бяхме добри приятели. Въпреки това той не знаеше причините да изоставя следването си. Мислеше, че съм намразил медицината и ме упрекваше, защото бе убеден във възможностите ми. Предложи ми да ме доведе тук. Да работим заедно, казваше той, в клиника, която вие сте организирали за него. Роже твърдеше, че всичко ще се уреди отлично в Порт-о-Пренс. Предложението му съвпадаше и с моите желания. Само че никога не съм разчитал на някакво съчувствие от негова страна. Посещавал го бях хиляди пъти. Живееше в един мрачен и беден хотел, държан от стара корсиканка. Тя се отнасяше с него като със собствен син и благодарение на нея той бе преживял войната, окупацията и освобождението, без особени лишения и страдания… Но той ми говореше за вас — че сте загубил зрението си. За сестра си — с която няма никакви допирни точки. Казваше, че дори няма детски спомен за нея. Подозирам, че заедно с професионалното партньорство възнамеряваше да ме направи свой зет.

Господин Денис бегло избърса една сълза.

— Още няколко минути и свършвам — каза Вилермон. — Роже имаше планове да си купи автоматична камера и да я закрепи на гърдите си. Искаше да заснеме главоломно спускане по снежна писта. Тогава ставаше дума само за един опит… Изкачихме пистата Синял… Беше много по-добър и опитен скиор от мен. Оттласна се с щеките и шеметно се спусна надолу. Докато мигна, се превърна в черен силует. Видях как връхлетя върху един бор. Със скоростта, с която се движеше, нямаше шанс да е останал жив. Когато пристигнах до него, лежеше с разбит череп. Но освен това бе прободен от един нисък клон. Дори не е разбрал, че умира. Не е страдал и миг…

Пол стисна главата си с ръце.

— За останалото можете сам да се досетите. Тогава направих именно това, което не отговаря на природата ми. Като на лента видях как моите прекрасни проекти се реализират… И в същото време — да се спася, представяйки се за друг. Когато се поддаваш на импулс, който е чужд на същността ти, правиш го, без да разсъждаваш. Взех документите и паспорта на Роже и ги смених с моите. Станах Роже Денис. Но не си дадох ясна сметка за постъпката си, за последиците… За безвъзвратно изгорените мостове след себе си… за безумната авантюра, в която се впусках, и която неминуемо щеше да завърши с фатална катастрофа…

— Но вече беше прекалено късно — за всички аз бях доктор Роже Денис. Пол Вилермон бе мъртъв. Присъствах на погребението му… И се оставих на течението. Живеех в мъчителна тревога, с угризения, в истински ужас… И това се превърна в един ад, когато намерих семейство, домашно огнище. Мамех тези, които бях започнал да обичам…

Пол млъкна. Господин Денис също мълчеше. От изгасналите му очи се стичаха сълзи. След известно време направи опит да потисне болката си и каза.

— Нали разбирате, трябва ми малко време, за да приема мисълта, че Роже е загинал… — Гласът му беше безжизнен. — Известно време… А вие, господине? Какви са намеренията ви сега?

— Аз също имам нужда да размисля. Но сега мисълта, че ще живея с истината, ме освобождава от непоносимия товар, който ме смазваше. Но, господине, аз оставам на ваше разположение и ще направя всичко, което вие решите…

— Считам, че на първо време ще бъде най-добре да напуснете тази къща… Ние имаме още за какво да говорим… дълго време… но мисля за дъщеря си…

Той се прекъсна и напрегнато се ослуша. Отвън долетя шум от двигател.

— Внимание! Ето ги… — обяви старецът. — Превилиен и Дафне. Струва ми се, че едва ли имате желание да се видите с тях, особено сега, нали? Малката обаче също има право да узнае истината… Разбирам, че ви беше необходима голяма смелост. Но се съмнявам, че ще имате куража да разкажете всичко това още един път — пред Дафне. Това налага аз да бъда този, който ще говори с нея… Хайде, тръгвайте, спасявайте се. Минете през кухнята, през градината и вземете колата си. И вие — като мен — имате нужда от спокойствие…

— Благодаря, господине — каза Пол и се изправи, готов да напусне къщата.

Слепецът го задържа за ръкава и пъхна в ръката му някакъв плик.

— Вземете това — каза той. — Но се запознайте със съдържанието, когато останете сам…

Той спря колата на булевард „Панамерикен“. В подножието на дървото, на отбивката за черния път, където буйната Мари-Луиз му се бе отдала. Отвори плика и извади отвътре лист хартия. Прочете го на светлината на таблото, тъй като денят вече преваляше.

„Във физическо и душевно здраве заявявам с настоящото, че завещавам след смъртта си своите очи на господин Денис от Песион Вил. Той има нужда от тях, както разбрах от един подслушан разговор, който ми разкри, че с операция, която неговият син доктор Денис може да осъществи, той ви могъл да възстанови зрението си чрез присаждане.

Мисля, че по този начин изплащам един дълг към този старец. Той ме нахрани и утоли жаждата ми, когато умирах за хляб и вода. Този човек е единственият, постъпил благородно с мен.“

Той сгъна писмото и го прибра в портфейла си. Можеше да се окаже безценно, ако се случеше нещо с престъпника. Което бе малко вероятно, всъщност. Превилиен и Дафне се бяха върнали, значи бяха успели да му помогнат да премине границата.

Но можеше ли човек да знае?

Той даде на заден ход, излезе на широкото платно и потегли. В града често бе посещавал малко заведение, където сервираха първокачествен ром. Реши да се отбие там. Имаше нужда нещо да го разтърси, пиеше му се нещо силно. Помисли за Люси — вярната, безотказна приятелка. Трябваше да я предупреди, но не искаше да я изненада седнала на масата. Щеше да й причини страдание. Тя живееше в своя илюзорен свят благодарение на него. И той трябваше да разруши това крехко щастие.

Добре, каза си той, тя ще бъде нещастна, но може би ако страдат двама, мъката се понася по-леко?