Робер Гаяр
Вале купа (2)

II

За да потвърди своята самоличност, той трябваше да зададе куп въпроси за неща, които не биваше в никакъв случай да показва, че знае. Винаги бе считал за проява на някаква извратеност различните идеи за забавление, които хората уж съвсем добронамерено си правят с други хора, неща и събития. Но знаеше отговорите. И най-вече Дениз не го интересуваше. За него, а и не само за него, тя бе просто един обект за секс… Лесното и бързо удовлетворение, което получаваше, не го изпълваше с благодарност, защото удоволствието винаги бе засенчвано от потресаващата глупост на бедното момиче.

И тук тя пак доказваше ужасното си тъпоумие, защото се доверяваше на очевидното и позволяваше то да я заблуждава. Защото пропускаше и не разпознаваше грешката, сляпа пред явната истина.

Той разсъждаваше върху това, докато шофираше, но не изпитваше задоволство. След като бе толкова просто да излъжеш жената, която месеци наред е била в леглото ти, колко по-лесно е да изиграеш тези, които изобщо не предполагат за измамата.

В бялата далечина се появиха покривите на първите къщи на Шамрус.

— Вие сте го преследвала — каза изведнъж Роже. — Как разбрахте, че е някъде тук?

— Казах ви, той говореше за преселване — обясни тя с готовност. — Сам знаете колко трудно е в тези времена да получиш виза и разрешение да отплаваш, ако не си чиновник или военен. Той е обиколил корабните компании, но напразно. Записвали са го в безкрайни списъци, съветвали са го да бъде търпелив с уверението, че и неговият ред ще дойде. Но изобщо не са му давали надежда, че това ще стане преди да минат много седмици. И тогава той е решил да си почине малко. Бе споменавал Шамрус и Алпите… Без никаква сигурност, заложих случайно на Шамрус.

— А как разбрахте за смъртта му?

— Взех влака до Гренобъл. Там прочетох три реда в „Дофине либере“. Само три реда. Недостигът на хартия налага и на вестниците да излизат в малък формат. Няма място. Пристигнах точно за погребението.

Той извади от жабката пакет цигари, предложи й го и протегна алуминиевата запалка.

— Завийте надясно — каза тя. — Отседнах в „Ла бул дьо неж“.

Хвърли му бърз поглед през издишания облак цигарен дим.

— Замръзнах. Един голям грог ще ни се отрази добре — прозвуча като покана.

— Ще ме извините, но няма да ви правя компания.

— Толкова ли бързате?

— Аз поех грижата за погребението и има още доста формалности за уреждане — излъга той.

— Жалко! Утешихте ме… Сигурно причината е приликата ви. — Тя се обърна към него. Очите й бяха сухи и дори леко се усмихваше: — Тези мустаци… — промърмори тя. — Бих искала да ви видя без тях… Сигурна съм, че все едно ще го преоткрия жив…

— Това само би събудило тъгата ви — отговори той, като разсеяно поглади новопридобитото си украшение — две тънки черти, още меки на пипане, но които щяха да се сгъстят и загрубеят.

Спря пред входа на хотела, излезе от колата и избърза да й отвори вратата. Тя се опря на ръката му и се измъкна от седалката. Вече изправена, хвърли цигарата и го загледа сякаш искаше завинаги да запази чертите му в паметта си.

— Дори не знам името ви — заекна.

— Роже Денис. Доктор Роже Денис.

— Вие ми помогнахте. Наистина ли не желаете да влезете за минутка?

Повярвайте ми, съжалявам. Той протегна ръка и тя отчаяно я стисна. Не го пускаше, гледаше го право в очите. Той почувства как топлината на дланта й в неговата става непоносима, като неловкост. Наистина ли нейната скръб бе толкова дълбока, толкова искрена? И изведнъж го повярва. Но не почувства жал към нея. Тя бе толкова лекомислена! Скръбта й нямаше да трае дълго. Щеше да се върне при Брудаж, Тардиф, Удон. Не беше жена, която би се оттеглила от света.

— Само няколко минути — помоли по-настойчиво тя и същевременно наклони глава към него, движена като че ли от копнеж, като обещание.

Той тихо се засмя. В ръцете ми е — каза си. — Ако приема, след два часа ще сме в същото легло. Приликата! Какво прекрасно извинение! За по-малко от секунда идеята да приеме и да си пробва късмета раздразни съзнанието му, но навреме се опомни колко опасна бе тя. В крайна сметка лицето му можеше да я заблуди благодарение на едва поникналите мустаци, но тялото, привичните движения…

— Бих искала да ви видя отново — прошепна глухо тя.

— Какво ще правите сега? — осведоми се той с тон, в който не личеше никакъв интерес.

— Ще се върна в Париж. Нищо не ме задържа тук и се ужасявам от снега. Прекалено студено е, прекалено мокро е… Живея на улица „Бернарден“. Ако бяхте приели, грогът вече щеше да е сервиран… И така, да се надявам ли да се видим в Париж?

— Трудно ми е да обещая. Но изглежда малко вероятно. Както ви казах, връщам се в моята родина. Аз също чакам съобщение от Трансатлантическата компания, че най-после имам място на Колумбия.

Тя рязко пусна ръката му.

— Отваряте раната — каза. — Този глас, тази интонация. Боже мой! Сякаш беше Пол! О, как искам да се видим отново! Трябва! Така се нуждая от тази илюзия!

— Не се заблуждавайте, Дениз… Сега трябва да направите всичко възможно, за да забравите. Не можете да живеете с един дух, не и на вашата възраст. И ако вляза в живота ви, ще бъда ли другият?

— Ще направя всичко, за да не съжалявате!

— Хайде, елате на себе си! Предлагате ми доста странно наследство… Чувствата, които изпитвате, не са за мен, а за друг! И аз трябва да бъда временно успокояващо лекарство. Бъдете разумна!

Тя въздъхна.

— Ако промените мнението си, спомнете си — улица „Бернарден“, Дениз Ескуф.

Няма да забравя. Той се качи в колата и натисна газта. В огледалото за обратно виждане се отрази неподвижната й фигура пред входа на хотела, наблюдаваща отдалечаването му. Тя вдигна ръка и я размаха. Завоят я скри от погледа му. Тогава той си пое дъх — дълбоко, с облекчение, почти щастлив. Бе преодолял успешно едно препятствие, несъмнено най-трудното… На първия тест бе отговорил без грешка.

 

 

Когато Роже се върна в „Лапен блан“, собственикът, наричан свойски от всички Проспер, преписваше старателно данните от фишовете в книгата за регистрация. Той ненавиждаше този къртовски труд и звучно пъхтеше, огромните очила с рогови рамки едва се крепяха на върха на носа му. Свали ги и ги постави пред себе си. Беше дебел, бузест, червендалест, дребен на ръст и късокрак. Човек се питаше как е успял да запази или да натрупа тези тлъстини при ограниченията по време на окупацията и следвоенните години.

Той прекъсна работата си, за да посрещне — приветлив и любезен както винаги — своя клиент.

— Не успях да дойда на погребението — извини се той. — Жена ми лежи със силно възпалено гърло. Сигурно е ангина.

— Мога да я прегледам, ако желаете.

— Много сте мил… Но преди това да пийнем нещо твърдо. Имате нужда, бял сте като платно. Имам пелинов ликьор, мое производство. Тъкмо ще си кажете мнението…

Роже го последва до бара. В този час залата бе празна. През прозорците се забелязваха спускащите се по ски пистите гости на хотела. Проспер напълни две чаши и внезапно се удари по челото:

— Забравих! Там, в салона, ви чакат двама господа…

— Кои са?

— Вероятно ченгета. Не казаха нищо. Но първо пийнете, съвземете се. Те са тук вече час, ще изчакат още десетина минути.

Проспер отпи голяма глътка, преди да добави:

— Доколкото разбрах, идват от Гренобъл… Навярно за този нещастен случай… — Той въздъхна дълбоко. — Какъв късмет! — възкликна. — Толкова весело, жизнерадостно момче!

Отпивайки от ликьора, Роже помисли, че хотелиерът малко преувеличава. И чак тогава усети закъснялото пробождане в сърцето: Какво ли й трябваше на полицията?

— Разбирам ви — продължаваше Проспер и изпразни на малки глътки чашата си. — Толкова си приличахте, че е все едно да загубиш близнака си. Така е, нали? Май играта на природата създава здрави връзки?

— Не е съвсем така. Ние само се забавлявахме — нашата прилика объркваше, а смущението на хората, които се бяха излъгали, беше наистина комично. Сближихме се преди всичко, докато следвахме. Заедно карахме стажа си.

Проспер поклати глава и непринудено смени темата:

— Сготвил съм патица с маслини. Ще си оближете пръстите.

— Изобщо не изпитвам глад.

— Да, разбирам. Но хайде, не трябва да се изоставяте… Не забравяйте, че ви очакват.

— Отивам при тях, а после ще посетим жена ви.

Роже изпи пелиновия ликьор и тръгна към салона. При влизането му седналите в ниските кресла мъже се изправиха с шапки в ръка. Единият беше висок и слаб, с ъгловато лице и волева брадичка. Косата му бе сресана назад и откриваше челото, а в тъмния му поглед нямаше сърдечност. Другият, който стоеше малко встрани, бе по-нисък и по-пълен, но очевидно и по-приятелски настроен. И двамата носеха тъмни пардесюта, с еднаква кройка и ръбовете на перифериите на филцовите им шапки бяха еднакво излъскани от непрекъснатото им въртене между пръстите.

— Доктор Денис? — каза първият. — Да ви се представя — инспектор Малаверн и колегата ми Реналди. Изпраща ни гренобълската прокуратура.

Докато говореше, той извади от джоба си портфейл, отвори го с една ръка и го затвори толкова бързо, че Роже едва успя да мерне трицветната лента.

— Знаете ли защо сме тук?

— Предполагам заради нещастния случай с моя приятел Вилермон?

— Точно така. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Моля. Но мислех, че жандармерията е приключила с въпросите. Вече казах всичко, което знам. Ако в показанията ми обаче има нещо неясно, готов съм да ви помогна. Не е ли по-добре да седнем?

Когато тримата мъже се разположиха в креслата, докторът извади от джоба си пакет цигари и предложи първо на единия, после на другия. Учуди се на отказа им и иронично забеляза:

— Не са контрабандни, ако това ви безпокои. Вчера получих дажбата си…

Не откликнаха на шегата му. Високият изсумтя и смръщи дебелите си вежди:

— Името ви е Денис. Защо го пишете с две „н“^[1]?

Денис се подсмихна подигравателно:

— Никога не съм се сетил да задам този въпрос на баща си.

— Не исках да попитам точно това. Денис с две „н“ звучи чуждестранно. Тогава защо не с „игрек“?

— Сигурно защото аз наистина съм чужденец. Хаитянин. Вече го казах.

— Хаитянин, не таитянин — уточни Реналди.

— Само не ме питайте как може да въдете хаитянин — подметна саркастично Роже.

Малаверн пропусна покрай ушите си забележката.

— Вие познавате Пол Вилермон отдавна. Били сте много близки и между вас е съществувала необичайна физическа прилика.

— Следвахме заедно и известно време стажувахме при професор Малан — и двамата офталмология^[2].

— Това е била последната му година — започна инспекторът. — Знаете ли защо е решил да прекъсне следването си? Оставало му е съвсем малко до завършването. Как си го обяснявате?

— Войната. Почти пет години война и окупация. Малко са хората, които не бяха засегнати. По мое лично мнение всички пострадаха доста сериозно. Дори съвсем загубиха кураж и надежда след някои събития при освобождението. Вилермон беше отличен студент, може би малко преуморен, но напълно уравновесен. Не се съмнявам, че след малка почивка щеше да се върне към следването.

— Никога ли не ви е говорил за намеренията си?

— Никога сериозно. Пол не бе богат. Родителите му загинали при автомобилна катастрофа непосредствено преди войната и наследството му стигаше колкото да завърши следването си. Той нямаше средства да открие частна практика и собствен кабинет. Апаратурата е страшно скъпа, а да получиш заем коства неимоверни усилия и много време. Споделих с него плановете си да се върна в родината и да отворя там клиника. Съвсем естествено бе той да се съгласи да дойде с мен и да работим заедно.

— Но той не е бил дипломиран! Не бихте могли да го назначите като лекар.

— Затова ви казвам, че това бяха празни приказки. Но нямаше причини Пол да не получи тапията си след три месеца!

— Вижте — намеси се шишкото, който се именуваше Реналди. — Казвате, че сте чужденец. Въпреки това сте бил във Франция по време на войната и окупацията. Как се оправихте с окупаторите?

— Както виждате…

Роже започваше да се дразни. Тези безполезни според него въпроси събуждаха подозренията му.

— Несъмнено вашата страна не е участвала във войната?

— Напротив, още в първия ден на враждебните действия Хаити премина към страната на съюзниците. Осигурих си фалшиви документи. Беше лесно, защото участвах в Съпротивата.

— Бил сте в Съпротивата? — лека изненада откъм Малаверн. — Поздравявам ви. Но за да издържите толкова време, би трябвало да разполагате с известна сума?

— Баща ми преведе в една банка значителна сума, предвиждайки последвалите събития.

Спря за момент, смръщи вежди и продължи:

— А сега, господа, ще ви бъда благодарен, ако ми съобщите какво целите с този разпит. Приятелят ми Вилермон стана жертва на нещастен случай и аз бях свидетел. Ужасен инцидент, но той не подлежи на никакво съмнение, което вие отлично знаете. Казах всичко.

Мина минута. Реналди извади бележник от джоба си, разлисти го и пак го прибра.

— Не всичко е толкова ясно, както претендирате — измърмори той. — Да започнем отначало. Казахте, че сте се качили рано на Синял. Вилермон тръгнал пръв. След няколко секунди сте го последвал…

— Тогава ще повторя — отегчено заяви той. — Пол искаше да разучи пистата. Ставаше въпрос за един опит. Намерението му бе да се спусне с автоматична камера, която да закрепи с ремъци за гърдите си и да заснеме шеметно спускане. От самото начало обаче набра преднина и с голяма скорост се отдалечи от мен…

— На какво разстояние бяхте, когато се случи нещастието?

— Може би около двеста метра. Или малко повече… Видях, че лети право към дървото, но не ми мина през ума, че няма да го избегне. После се блъсна в него. Помислих си, че сигурно е погледнал надолу, към гърдите, където смяташе да постави камерата, и че се спуска, все едно снима. А при това положение не е видял дървото.

Настъпи мълчание. Реналди наведе глава, а Малаверн подхвана:

— И така, вие стигнахте до тялото. Как го заварихте?

— Сгърчен. Кървеше обилно. Което не ме учуди, защото той буквално бе пронизан от един клон, заострен като копие. Мисля, че силата на удара го е отхвърлила назад, при което и клонът се е измъкнал от тялото.

— Вие сте се навел над него и сте разкопчал дрехите му.

— Трябваше да чуя сърцето.

— Биеше ли?

— Съвсем слабо. Лицето на Пол бе смазано… Издъхна почти веднага, без да произнесе дума. Не ми оставаше нищо друго, освен да предупредя в селото.

Роже стисна устни и изгледа мъжете един след друг. Те криеха нещо от него. Беше очевидно. Или действаха с умисъл, или просто го караха да повтаря отговорите си, за да открият някакво противоречие, някаква пукнатина в показанията му. Въпреки това истината бе проста и фактите не позволяваха никакво друго тълкуване.

— Пристигнахте тук заедно, с вашата кола?

— Точно така.

— От Париж до тук сте имали нужда от бензин. А той се намира трудно.

— Като лекар имам право на допълнително количество. Освен това си осигурих купони на черния пазар. Ето едно нарушение, в което можете да ме обвините.

Малаверн отхвърли тази възможност със снизходителен жест.

— Кажете как решихте да пътувате заедно?

— Случайно. Смятах да отпътувам за родината си, без много да се бавя. Написах молба за място в централата на Трансатлантическа компания. Включиха ме в списъците. Кога обаче щях да пътувам? След петнайсет дни, след месец? Нямах представа… Щяха да ме уведомят. Разполагах с време и нямах никаква работа в Париж, така че реших да си дам тази зимна ваканция. Дълги години няма да виждам сняг. Срещнах Пол Вилермон случайно в Латинския квартал. Изглеждаше обезсърмен. Беше отслабнал, уморен. И му предложих да дойде с мен. Осем дни почивка щяха да му се отразят добре. Прие, още повече, че за него това бе и финансово облекчение, тъй като аз поемах разходите по пътуването.

— Следователно от известно време сте живели в голяма близост?

— Бяхме непрекъснато заедно. Чакайте! Не държах толкова на това спускане по Синял, но той изглеждаше толкова нещастен, че няма да го придружа, че накрая склоних…

— Хм! След като сте били толкова близки… Казахте, че Вилермон бил обезсърчен… Грижи ли имаше?

— Господи, не нещо сериозно!

— А някакви неприятности, които да ви е доверил?

— Знам, че току-що бе скъсал с някаква любовница, но не изглеждаше съкрушен. Говореше съвсем равнодушно за това.

— Познавахте ли я?

— Не.

— Говорехме за друг вид неприятности — намеси се Реналди.

Малаверн му махна с ръка да замълчи.

— За какво си говорехте, когато бяхте заедно?

— За куп неща — приятели, даскалите, момичетата…

— Искате да кажете, че Вилермон е тичал по фусти…

— Е, аз също! Типично за възрастта, нали? Но бъдете спокойни, господа — жени, които не създават главоболия. В известен смисъл, след войната по-скоро ние, мъжете, поставяме въпроса за верността. Във всеки случай, ако това е част от разпита, кажете в какво ме подозирате.

Малаверн изигра възмутен протест.

— Проверяваме и възможността да не е нещастен случай…

Роже се разсмя:

— А какво? Убийство? Хайде де! Не говорите сериозно!

— Самоубийство.

Този път лекарят избухна:

— Абсурд! Пол нямаше никаква причина да слага край на живота си. Още повече по този начин! В болницата имаше много по-добри възможности да го направи — по-лесно, по-сигурно и много по-безболезнено.

Сериозните и строги лица на двамата полицаи говореха, че не приемат аргументите му. Изведнъж се почувства зле. Какво ли знаеха? Какво ли щяха да му съобщят накрая? Не, нямаше причина за безпокойство. Залозите бяха направени, той държеше своите карти и нямаше начин човек като професор Малан да се отрече от думите си.

— Дори ако е самоубийство, в което аз лично не вярвам, държа да уточня — не виждам нищо подозрително в действията си.

— Докторе — заяви Реналди тихо, — сигурно сме пропуснали да ви кажем, че провеждаме обичайното полицейско разследване. Все пак между нещастен случай и самоубийство има разлика, дори когато резултатът е един и същ.

— За кого е това разследване? Пол нямаше семейство, само някакъв слабоумен стар чичо, който би трябвало да бъде доста доволен от случилото се!

По лицето на Малаверн се изписа мъчително смущение.

— В това разследване има още нещо, което узнахме, и което поставя сериозен проблем. Докато ни съобщите истината. Реналди, кажи му ти…

— Е, добре — започна Реналди, — когато сте се качили на Синял, някакъв мъж от хотел „Еделвайс“ ви е наблюдавал с бинокъл. Следял е цялото ви придвижване. Видял е инцидента така добре, както и вие, който сте бил на местопроизшествието.

— Това не е ли доказателство за моята искреност?

— Несъмнено, несъмнено… Но свидетелят също така е видял, че вие сте клекнал до жертвата. Видял е, че разкопчавате дрехите му…

— Не мога да го преслушам по друг начин.

— И… също така, че сте пребъркал първо неговите джобове, а после и своите.

— И какво? Какво следва от това?

— Не сте ли взел нещо от умиращия. Не знам какво, пари, предмет. Нещо компрометиращо?

— Компрометиращо за кого, за какво?

— Това са въпросите, които задаваме и ние.

Роже вдигна рамене, прикривайки колкото е възможно по-добре безпокойството и страха си. Какво още знаеха те? И какво точно е видял свидетелят от хотел „Еделвайс“? И за какво всъщност се намесваше този човек? Нали все едно, че е присъствал на инцидента, нали е видял, че наистина е нещастен случай?

— Нищо не съм взимал — каза той. — И не зная за какво говорите.

Извади нова цигара и с удоволствие забеляза, че я запали със сигурна ръка. Полицаите седяха мълчаливо, но не го изпускаха от очи. Как да си обясни мълчанието им? Бяха ли повярвали? Или търсеха нови коварни въпроси, за да го хванат в капана?

И внезапно той премина в настъпление:

— Ако имате съмнения, срещнете ме с този прословут свидетел. Надявам се, че сте го посетили и не сте пропуснали да го помолите да ви предостави бинокъла си — задължително за едно безупречно разследване. Така че сте наясно — от такова разстояние, колкото и мощен да е бинокълът, трудно могат да се проследят точните движения на човек, надвесил се над ранен. Моите действия не бяха само на лекар, всеки би постъпил като мен, за да окаже първа помощ.

Малаверн се съгласи с леко поклащане на глава. Реналди рязко подскочи в креслото, сякаш нещо го ужили.

— Сред документите, намерени у Вилермон, имаше шофьорска книжка и карта за самоличност. Но на снимките на тези документи той няма мустаци.

— Тези снимки са стари. Преди известно време той реши да си пусне мустаци. Не се ли сетихте за това? Жандармите, които вдигнаха трупа, не са ли забелязали, че е с мустаци.

— Лицето беше направо размазано — обясни внезапно Малаверн, — но наистина имаше мустаци.

— Тогава защо задавате идиотски въпроси?

— Защото вашите мустаци, докторе, изглеждат едва-едва наболи. Не са добре оформени.

Роже се удари весело по бедрото:

— Ето ти една добра причина! — възкликна той. — Трябва ли да разбирам, че ме подозирате в присвояване на неговата самоличност — възползвал съм се от нашата прилика и дори съм го убил! Или да се изразя по-ясно — извършил съм трансфер на самоличност.

— Ние наистина разглеждахме тази възможност — съгласи се без заобикалки Реналди. — И е много лесно да се уверим. Трябва само да сравним пръстовите отпечатъци за идентификация…

Сърцето на Роже спря, буца заседна в гърлото му, но докато търсеше подходящ отговор, Малверн каза:

— Но ви повтарям, че това е само едно обичайно разследване. Кажете ми, докторе, вие и Вилермон много ли държахте на тази прилика? Подпомагахте ли я с нещо?

— Често се забавлявахме с нея. Но не чак дотам, че да я засилваме.

— По повод на мустаците… Нямаше ли да е по-просто в случай, че наистина не сте се стараели да засилвате приликата си — единият да е с мустаци, а другият без?

Денис върна усмивката върху лицето си:

— За да уточня всичко — обясни той меко, — това ни помагаше най-вече да разменяме завоеванията си. Много жени, които идват сами в планината, са склонни към авантюри. Пол имаше голям успех сред жените, много повече от мен. Притежаваше изкуството да прелъстява, търпението, страстта. Аз не съм такъв. Мисля, че любовта, или по-скоро ухажванията, са досадни. Пол вършеше тази работа, а аз, в качеството си на двойник, обирах зрелия плод, който той отглеждаше, така да се каже.

— Това никак не е морално — забеляза Малаверн.

— Жените, за които говоря, също не бяха морални. Ние бяхме във ваканция, а когато е във ваканция, човек се забавлява, нали така? Нали същото си казват и жените?

— Винаги ли успявахте да ги заблудите?

— Често.

Роже погледна часовника си.

— Отговорих ли на всичките ви въпроси? — осведоми се той. — Имам нужда от почивка.

— Още минутка, докторе. Ето че сме далеч от версията за самоубийство…

— Вие го формулирахте, не аз.

— Сведенията, които получихме за Пол Вилермон, го характеризират като сериозен, отговорен, дори строг. Във всеки случай без склонност към шегички и закачки. Това, което вие разказахте за поведението му, особено към жените, никак не се покрива с тази представа. Беше ли той — да или не — цар на закачките или сериозният човек, който ни описаха.

— Разтегливост на показанията! — шеговито заяви Роже. — Разпитайте Проспер, съдържателят на хотела, и той ще ви каже, че е познавал Пол като весел и жизнерадостен. Аз бих казал, че малко прибързано беше узрял, но пък бъдещата му професия го налагаше. Когато обаче имаше свободно време, той бързо сваляше преднамерената сериозност. Нещо като оттегляне, възстановяване.

— Така! — настоя Малаверн. — Тук вие не сте усетил Вилермон да е бил напрегнат и разтревожен?

— Не, разбира се. Защо е трябвало да бъде така?

— Защото, докторе — каза натъртено Реналди, — Вилермон е имал неприятности. И затова ние обмисляхме версията за самоубийство. Покажи му писмото, Малаверн. Изпратиха ни едно анонимно писмо в Гренобъл…

— И вие разследвате анонимни писма?

— Не можем да си позволим да пренебрегваме нищо.

Малаверн му подаде лист хартия, който извади от портфейла си.

Роже прочете:

„До инспекторите, натоварени с разследването на смъртта на Пол Вилермон.

В интерес на истината не вярвам в нещастен случай. Имам основания да смятам, че това е самоубийство. Пол Вилермон се бе забъркал в афера с наркотици. От болничната аптека, която той обслужваше, изчезнаха ампули с морфин и кокаин. Разкриха го. Не зная какви доказателства е представил, за да няма по-нататъшно разследване по случая, но е факт, че професор Малан го зачерта от списъка на студентите си. И мисля, че получи молбата му за напускане на Факултета. Впрочем, той обяви, че прекъсва следването си. Толкова близо до целта, това бе странно. Всичко се пазеше в голяма тайна, но професорът беше принуден да даде на представителите на правосъдието всички обяснения, които те са били в правото си да поискат“.

Този мръсник Ардоан! — помисли Денис. — Типично в неговия стил!

За миг той видя озлобения, ревнив и коварен лаборант, враг на младостта, на всички студенти по медицина, които завършваха успешно учението си, докато той неизменно се проваляше.

Той равнодушно върна листа на инспектора.

— Вие, разбира се, не познавате този почерк? — попита Малаверн.

— Разбира се. Ненавиждам този вид писания, защитени от анонимността. Още повече, че съдържанието ми изглежда абсурдно. Не може да става въпрос дори за отмъщение. Как да си отмъстиш на мъртвец. Явно е дело на някой безумец — човек, болен от параноя с комплекс за несправедливостта на съдбата, откъде да знам?

Той въздъхна и попита студено:

— Защо не се обърнахте към професор Малан? Само той би могъл да ви отговори.

— Вчера разговаряхме с него по телефона. Професорът каза почти същото като вас… Все пак ни се струва, че имаше неща, за които умишлено премълча.

— Какви неща?

— За ампулите с наркотици. Според него това е било едно недоразумение — те били унищожени по невнимание, което пък довело до наказание на виновника, сиреч Вилермон.

Този път Денис си пое дълбоко въздух.

— Работил съм с Вилермон под ръководството на Малан. Мога да ви уверя, че професорът е един безукорно честен човек. Заклет католик, той не е способен на сериозна лъжа.

— Сериозна? Това вече е извъртане!

— Исках само да кажа, че е способен да излъже единствено болен от фатално заболяване, за да поддържа духа му. Страхувам се, че писмото на този ненормален ви е загубило само времето… Напразно… Моето не се смята, аз съм във ваканция. Ще ви кажа обаче, че тези безумни обвинения ме ядосват. Защото няма и час, откакто изпратих нещастния си приятел в последния му път…

Изрази се студено, решително, със стиснати челюсти. С какво удоволствие би размазал уродливата физиономия на стария лаборант!

— Докторе, ние съзнаваме, че считате нашето посещение връх на безочието — запъна се жалко Реналди. — Нашата професия често е мъчителна и за да издържиш, не трябва да си нито много чувствителен, нито много деликатен.

Той стана. Малаверн също.

— Ще ни извините — измърмори. — Това, което направихме, трябваше да бъде свършено.

— Не трябва ли да подписвам някакъв документ?

— Няма нужда. Случаят е приключен…

Не посмяха да му протегнат ръка и той остана да ги наблюдава как се отдалечават, доволен, че е имал последната дума.

Още едно препятствие зад мен — каза си той.