Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Moissons Charnelles, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Десислава Вълова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- gogo_mir (2012 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- sonnni (2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013 г.)
Издание:
Робер Гаяр. Вале купа
ИК „Бард“, София, 1994
Френска. Първо издание
Редактор: Камелия Вълова
История
- — Добавяне
V
— Не, не одобрявам убийствата ви, Шателар — каза слепецът. — Но съм убеден, че вие можете да приведете аргументи, за да ги оправдаете. Дяволът също има своите, но не му дават възможност да ги изложи. Какви бяха подбудите ви? Лудост, омраза, отмъщение, ярост?
Убиецът стоеше на терасата и имаше вид на смутен посетител. Бе утолил жаждата си и дори не посягаше към чашата. До него седеше Дафне, успокоена от поведението и засилващото се влияние на баща й над бандита. Погледът й прескачаше от единия към другия.
С примитивния си мозък и оръжието Шателар олицетворяваше грубата сила. Така бе влязъл в къщата — брутално, като господар. Но вече нямаше никаква власт. Цялата власт сега беше в ръцете на стареца. И Шателар му се подчиняваше, уважаваше го, слушаше го. Без да го разбира, но с някакво объркано чувство — удивление, доверие, възхищение — като дори не си даваше сметка за това.
При думите на баща си Дафне възкликна толкова укорително, че господин Денис се обърна към нея.
— Знаеш, винаги съм заявявал: Изпитвам ужас от смъртта. И ако добродетелните хора изискват престъпникът да бъде наказан със смърт, за да изкупи злодеянието си, трябва ли и аз да стана един вид убиец, съучастник в друго убийство? Вместо да убива, обществото трябва да извади убиеца от блатото, да го почисти от тинята, да върне човешкия му облик… Би трябвало да го оградят с грижи, с внимание — като болен, който трябва да оздравее, или като подрастващ…
Шателар слушаше запленен, но гледаше младото момиче. Нежното й лице, сред ореола от мека коса, като че ли отприщваше в него поток от спомени. И някак съвсем естествено Дафне за първи път се обърна към него.
— Значи вие нямате роден дом? — попита тя без съчувствие, но с интерес.
Внезапно Шателар изпита необходимост да сподели бремето си.
— Един ден — каза той монотонно, — започнах да правя проекти. Имах предложение за добра работа. Тъкмо бях напуснал един петролен танкер с ръждясали скапани ламарини. Бях огняр на Хавилаш и трябваше да направя един курс като смазочник. Както винаги преди тръгване, преотстъпих пълномощното за няколко долара, нали разбирате, един рейс винаги е тежък. В пристанищата, където корабът спира за гориво и провизии, за малко можеш да забравиш неприятностите. Долнопробни заведения, моряшки проститутки… И месечната заплата се стопява. На сутринта се събуждаш върху платнището в трюма с надебелял и грапав като пила език, махмурлия, без стотинка в джоба.
— И вие правите това във всички пристанища? — прекъсна го неодобрително Дафне.
— Във всички — потвърди Шателар, гласът му бе станал твърд. — Казах си: Този път ти няма да пиеш, няма да слизаш от борда, ще оставиш другите да вървят сами… И всеки път се натрясквах, без да знам как точно стигах дотам.
— Какви планове сте имали, когато сте бил на Хавиланд? — пак попита Дафне.
— Мислех да си открия малка сметка в една банка, в Монреал. Мръсен град е Монреал! Да, ама там срещнах малката Джина. Бях на двайсет, тя малко по-млада. Беше продавачка в един магазин. Там я видях за първи път, когато си купувах ножчета за бръснене. По десет пъти на ден минавах оттам и купувах по нещо, не че ми трябваше… Докато тя накрая разбра. И така, една вечер я причаках след работа и отидохме да вечеряме в някакво заведение. Имаше синьо-зелени очи и най-русите коси в цяла Америка. Тогава поисках да си открия сметка, за да не пропилявам повече цялата си заплата. Оставях си само толкова пари, колкото да й купувам подаръци.
Той вдигна очи към небето и въздъхна, като че ли се задушаваше. Пред очите му беше Джина. Малко крехко създание, което той прегръщаше през кръста. Почти не си говореха. Тя мразеше корабите, за които нищо не знаеше. Мразеше морето, книгите. Но ходеше на кино, за да гледа любовни филми — най-вече тъжни истории, които я разплакваха.
— Бъбрехме си — продължи той, — и както вие казахте снощи, момиче, говорехме си толкова простички неща, но не бяхме смешни. Бях прекалено срамежлив, за да се опитам да я целуна. Но в навечерието на отплаването имах убедителна причина, нали? Тя ми протегна устните си. Обещахме си да си пишем. Беше първото момиче, което познавах, разбирате ли?
— И искахте да се ожените за нея? — пак попита Дафне.
Шателар помрачня и не отговори. Водеше борба със самия себе си.
— Получих писмо от нея в Халифакс — каза той след известно време. — Тогава й купих подарък — една пудриера. Но когато се върнах в Монреал, тя бе изчезнала. Напуснала магазина и никой не можеше да ми каже къде е отишла. Търсих я цял месец, давах обяви, обърнах се към една детективска агенция… нищо! Тогава изтеглих парите от сметката, хвърлих пудриерата в морето и три дни не изтрезнях! Това е!
— А после?
— Плавах шест месеца на Екстрем-Ориент. Английски кораб. После избухна войната. Тогава бях на Жак Картие, механик. Потопи ни торпила в открито море край бреговете на Лабрадор. Останах четири дни в една лодка на произвола на съдбата заедно с лейтенант Обри и този боклук Кастелара, който бе втори механик… Четири дни са много време… Най-накрая ни прибраха и ни закараха в болница в Халифакс. И там получих писмо от Джина… Прочела разказа за нашето приключение в някакъв вестник. Намерила си място в Монреал, където печелела повече пари, отколкото в магазина.
Шателар сведе глава и внезапно гласът му стана дрезгав.
— Когато излязох от болницата, купих чифт чорапи и пудриера и отидох да я видя. Взех със себе си и тази усойница Грегоар Кастелара.
Той преглътна така, сякаш преглъщаше гнилите си спомени.
— Прекарахме една чудесна вечер — каза горчиво усмихнат. — Джина беше весела. Имаше приятен апартамент, добре обзаведен, чист. Готвеше отлично. Ние й помагахме и Грегоар се закачаше с нея. Не виждах нищо лошо в това. Нали тя бе писала на мен? Не можеше да е забравила нашите обещания за сватба… Виждахме се много пъти, докато се възстанових напълно. Не знаех какво е станало с Кастелара. И после се качих на борда на Саскатчеуан.
— Джина продължи ли да ви пише? — заинтересува се Дафне.
— Не, никога… Или по-точно един път, един-единствен път. За да ме помоли да не я притеснявам повече с писмата си. Казваше, че е мислила много, и че мъж като мен не е за жена като нея. Научила много от нашите отношения и така нататък… Разбирате, нали?
— Не много добре! — призна младото момиче.
— А! Това е, защото забравих да ви кажа, че тя споделяше, че след заминаването ми се видяла с Грегоар Кастелара. Той бил очарователен мъж, че започнали да живеят заедно и тя чакала дете от него.
Приличаше на човек, който се е върнал на мястото на опожарената си къща и разравя студената пепел, за да търси скъп накит.
— Исках първо да я убия. После ми стана ясно, че преди всичко искам да убия Кастелара. Но не знаех къде да го намеря. И това отровно писмо от Джина… Дълго време го пазих, помагаше ми да се напивам до смърт. Когато бях много пиян, изваждах го от джоба си и го препрочитах. И ожаднявах така, че бях в състояние да погълна още една бутилка бренди… Когато се качих на Мапитоба, открих, че Обри и Кастелара са там. Харесвах Обри. Може би само заради него не убих Кастелара веднага. А можех да го направя съвсем безопасно, без никой да ме заподозре. Знаете, много лесно е да се подхлъзнеш в коридора на някое петно масло и да паднеш в трюма. Едно падане от петнайсет метра върху стоманени пръти и край… Той ме беше предал, беше плюл на доверието ми, но може би вече не му желаех злото… Кой знае?
Омразата рязко изкриви лицето му.
— Но вчера, когато слизахме на брега… Когато стъпих на сушата, минах покрай Кастелара. Говореха си с грозника Фоекс. Кастелара избухна в подигравателен смях и извика. За адреси трябва да се обърнеш към Шателар! Той знае къде живеят всички сифилитични курви по пристанищата. Трябва да го попиташ и да избираш! Пак ми се подиграваше. И не го убих веднага, защото не исках да го изпусна. Влязох в каютата на втория офицер. Един ден бях видял пистолет в чекмеджето. Взех го и пътьом грабнах някакъв гаечен ключ. Продължението знаете. Към Фоекс нямах никакво лично отношение. В известен смисъл това е съдба… Но той имаше огромни ръце и можеше да се опита да ме задържи. Защо му трябваше да е заедно с Кастелара?
— Вижте — каза Дафне, след като размисли, — когато сте намерил Джина в Монреал, тя не ви е казала защо през всичкото време не ви се е обадила, така ли?
— Изглежда, че ми е писала в Халифакс. Писмото трябва да е пристигнало след като ние сме отплавали.
Шателар едва сега забеляза, че чашата му е почти пълна и я изгълта на един дъх.
— Нямате представа какъв е животът на моряка — прошепна той. — И ти самият не го осъзнаваш, преди да срещнеш някоя жена, преди да започнеш да обичаш. Аз също не знаех, преди да видя размахващата се кърпичка от кея, когато корабът се изтегля от пристанището… Преди това животът се състоеше само от пристанища и сбивания. Следващото пристанище, следващото сбиване. А с кърпичката си даваш сметка, че животът ти остава зад теб. Това е единствената връзка, която има значение. За мен това свърши.
Внезапно гласът му потрепери.
— Мисля за Джина. И се питам дали някой от нашите ще й съобщи как е умрял Кастелара. Не трябва да се разчита на компанията за това… защото те сигурно още не са женени. А пък сега ще се появи и хлапето. Какво ще прави тя с него? Винаги може да забърше някой моряк… В Монреал ги има достатъчно. Ама и аз съм с ужасен характер. Той ме довърши… Сега се чудя дали нямаше да бъде по-добре да убия нея. Кастелара поне щеше да помогне за възпитанието на детето. А ако го бях убил преди, в подходящ момент, когато наистина трябваше, може би това нещастно сираче нямаше да се роди…