Робер Гаяр
Вале купа (35)

I

Превилиен спря буика си пред къщата на семейство Денис и понечи да слезе, когато Дафне го задържа.

— Не, Жан-Луи. Може би татко още почива. Ще се видим утре.

— Доста е късно за сиеста.

— Не настоявай. Ще ти се обадя…

Тя отвори вратичката и стъпи с единия крак на земята. Бързо промени решението си.

— Ти си шокиран почти колкото и аз, нали. Когато видя, че Роже е при Люси?

— Да приемем, че малко се учудих. По две причини. Първо, че и двамата са пожелали да продължат след такова шумно скъсване. И второ, че Люси е отворила вратата си и на Роже, след като всички говорят, че началникът Дюби й е любовник.

— Дюби, от държавната полиция? Този образ? А пък пред мен подхвърлиха, че титулярят си ти…

— Да се надявам, че не си повярвала. Когато имам щастието да имам момиче като теб…

— Ние още не сме женени, Жан-Луи! Ти все още си свободен. Ще се чуем утре.

Тя небрежно му подаде устните си за целувка и слезе. Жан-Луи изчака да му махне за довиждане, но Дафне изтича към къщата, без даже да се обърне.

— Познах стъпките ти! — каза господин Денис вместо поздрав. Седеше в своя стол-люлка в дъното на салона. — Струва ми се, че е доста късно.

— Когато предадох съобщението на Роже, аз и Жан-Луи отидохме да потанцуваме в Кабан Шукун за около час. Имах нужда да се разсея. Бях побесняла. Тази Люси е омотала така брат ми, че ще съсипе кариерата му! Не ми харесва!

— Не виждам каква е връзката между кариерата на Роже и Люси. Те са приятели, стари приятели. Бяха скъсали. А сега са се сдобрили. Значи няма нищо нередно. Малката ми, трябва да се занимаваш повече с твоите проблеми и по-малко с тези на Роже!

— Извини ме, татко, но ти си прекалено снизходителен, трябва да ти го кажа… Ако не бях подсещала непрекъснато Роже да се заеме с твоя случай, чудя се дали изобщо сам щеше да се сети да го направи… Трябваше му офталмоскоп. Добре! Утре ще го има. Добре! И тогава да го видим какво ще направи!

— Дай ми пура и ми приготви един „Нелсън“. Това е най-доброто за един стар сляп човек. И докато пуша, ако искаш, двамата ще си поговорим…

Дафне забеляза, че тонът на стареца е доста странен. Въпреки това тя побърза да му даде пура и да приготви коктейла, за който я бе помолил. Беше спокойният час на настъпващата вечер. Тишината едва се нарушаваше от птича песен и беше обхванала цялата къща. След като се увери, че баща й е запалил пурата си, а в ръката му е чашата с неговия „Нелсън“, тя седна пред него и се приготви внимателно да слуша. Изчака известно време. Старецът мълчеше.

Тя заговори първа.

— Роже вероятно е чудесен мъж. Красив, интелигентен. Всички момичета са влюбени в него. Но ме плаши. Държи се така, сякаш нищо не знае за тази страна. Въпреки че е роден тук! И двамата, той и аз, сме като чужденци. Мислех, че един брат и една сестра… А то! Не, той ме презира, може би дори ме ненавижда. И аз знам защо. Знам! Люси му замайва главата!

— Добре, изля ли си душата? — студено попита господин Денис. — А сега мълчи и ме слушай!

— Да, татко — каза тя покорно.

— Преди час проведох дълъг разговор по телефона с Роже. Получил е бележката ти, както каза. И разбира се, веднага отвори дума за зрението ми, за възможната операция, тъй като — както той каза — утре ще има този апарат.

— Това е чудесна новина…

— След като прецени дали операцията е възможна, все пак остава висящ въпросът за трансплантанта. По този повод той вече е правил запитвания и банките за очи, към които се е обърнал, са отговорили — всичките! — че не разполагат с трансплантанти дори за собствените им нужди.

— Ето колко сме напреднали! — сухо заяви Дафне. — Чуй ме, татко — продължи тя, — отговори ми искрено! Смяташ ли, че Роже се държи със семейството си, имам предвид с нас двамата, така, както би трябвало? Аз не зная какъв е бил преди войната, но ти…

— Мисля, че той прави, каквото може… Но очевидно се е променил много с годините — каза слепецът. — Още повече, страдал е много. Представи си какво означава за чужденец да живее нелегално в огромен град, без познати, без приятели, на хиляди километри от близките си… Сигурно е било тежко изпитание!

Дафне мълчеше.

— Не съм учуден, че е толкова променен. От жесток толерантен… дори мисля, че обича ближния си.

— Най-вече, когато ближният е жена!

— Я да млъкваш! Говориш само глупости. Съвсем като разглезено дете.

— А ти, скъпи ми татко, си самата щедрост!

— Да, но съм щастлив да видя Роже такъв, какъвто е днес. Ако ти призная само… — Той не довърши мисълта си, засмя се и потупа гърдите си. Като че ли пазеше там нещо изключително важно и за малко да не го изтърве.

Тя разтърси ръката му, за да го принуди да продължи.

— О, това е абсурд! Безумие! Не бих го казал на глас пред никого. Щеше да ме е срам… Така че да не излиза от тук. Е добре, представи си, че три или четири пъти ми се наложи сам да си задам въпроса дали Роже е моят Роже. Дали е моят син!

Дафне се разсмя.

— Няма нищо смешно — сериозно каза господин Денис. — Размислях. Дълго време, тъй като няма какво друго и да правя… И стигнах до извода, че има хиляди дреболии — направо нищожни, но те ме карат да се съмнявам, че Роже не е този, за когото се представя.

— Съчиняваш някакъв комедиен роман!

— Когато беше малък, той беше ужасно мързелив ученик. Треперех за бъдещето му. И когато се дипломира, не можех да повярвам!

— Ти си се тревожел за бъдещето му? А как се преструваше, че безрезервно вярваш в него… Не трябваше да правиш тези признания, татко. Чувствам се объркана… Когато го чакахме, и ние двамата, и всички, непрекъснато го величаехме. А сега да разбера, че някога е бил мързеливец… Това променя всичко…

— Има бавноразвиващи се деца, които по-късно стават гении… Е, мислех те за вече пораснала. Да не говорим повече за това. Роже каза, че ще се върне тази вечер. Веднага, след като подпише необходимите документи в митницата. Налей ми още един „Нелсън“. Жаден съм. Никога не е било толкова горещо…

— Горещината винаги ти служи за извинение… Роже каза ли, че ще се прибере рано?

— Да се надяваме, че ще бъде рано.

Дафне се загледа в баща си с умиление. Внезапно се наведе към него и звучно го целуна.

— Храбрият ми татко!

Тя се възхищаваше от него. Той разпростираше добротата си над всички същества по света, което често го правеше да изглежда малко луд в очите на околните. Но тази доброта не бе сляпа. Тя бе в резултат на огромно разбиране. Изглежда, че той отгатваше, може би със силно развитото си шесто чувство, причините, които караха хората да реагират, тласкаха ги към престъпление или благотворителност. И той прощаваше, разбирайки…

— Оставям те — каза Дафне. — Ще помогна на Марилиз за вечерята.

Когато тръгна, телефонът иззвъня. Беше близо до апарата и вдигна слушалката. Слепецът спокойно допушваше пурата си, но нададе ухо и я чу да казва.

— Спешна операция? Да ни предадете да не го чакаме?… Но аз мислех, че е в митницата… Значи така! Да не искате да повярвам, че ще оперира в митницата… Няма нищо, ще почакам… Как се казвате? Вие, разбира се. Асефий? Добре, ще се сетя…

Трасна слушалката.

— Позна, нали? — подхвърли тя яростно на стария човек. — Роже е поръчал да се обадят. Мога да се закълна! Не знаел по кое време ще се прибере.

— Това не е причина да изпадаш в ярост. Той упражнява професията си. Толкова е просто. Разбирам, че си разочарована, но това се отнася също така и за мен…

— Готова съм да се басирам за каквото искаш, че ако позвъня на Люси, ще разбера точно с какъв вид спешна операция се упражнява в момента.

— Не е прилично за младо момиче да говори по този начин…

 

 

Роже спря колата пред обширните постройки на митницата на булевард „Кристоф Коломб“. Забеляза, че е оставил лекарската си чанта на седалката до шофьорското място. Премести я на задната седалка от страх да не я откраднат и метна отгоре й одеяло, за да я прикрие.

Докато се обръщаше, някакъв рошав мъжага с блуждаещ поглед силно го блъсна. Имаше вид на побъркан или пиян. Непознатият бе толкова вглъбен в себе си, че дори не се извини.

Лекарят вдигна рамене и влезе в първия хангар. Веднага разбра, че се е случило нещо необикновено. В хангара цареше необичайно оживление. Полицаи охраняваха изходите към пристанището.

Той почти се зарадва, когато видя към него да се приближава митничарят, който го бе посрещнал при пристигането му на острова.

— Доктор Денис! — възкликна човекът. — Пристигате точно навреме! Но се страхувам, че всъщност е малко късно… Поставих ранения в малката стая, там отзад… Едва дишаше… Другият е мъртъв. Сложихме го на пейката точно зад вас. Доктор Гомбо вече пристигна. Не можах да ви открия в клиниката. Моля, последвайте ме, ще ви представя на лейтенант Обри от „Манитоба“.

— Да видим първо мъртвия.

Тялото бе покрито с одеяло. Той вдигна единия край и видя обезкървено лице с восъчен цвят. Мъжът вероятно е бил много як. Червенокос, с дебел врат и обсипана с лунички кожа. С разкопчана моряшка куртка. Гърдите бяха покрити с червеникави косъмчета. Около малка кръгла дупка до татуировка с неразбираема рисунка имаше съсирена кръв.

Роже съжали, че не е взел със себе си лекарската си чанта. Но даже от пръв поглед нямаше място за съмнение — мъжът беше мъртъв. Куршумът най-вероятно бе пронизал сърцето.

Почувства нечие присъствие зад гърба си и се обърна.

— Казаха ми, че вие сте докторът. Лейтенант Обри — представи се млад морски офицер и подаде ръка. Роже я стисна. — Оттатък има и ранен, който има нужда повече от лекарска помощ, отколкото този нещастник. Нашият борден домакин, Фоекс… Беше…

Те прекосиха халето и влязоха в малка прашна стаичка, с метални картотеки до стените и дълга маса, върху която бяха поставили ранения. Въпреки, че никога не го бе виждал, Роже позна доктор Гомбо — дребен негър, който вкарваше катетър в очевидно дълбоката рана на черепа. Двамата мъже се поздравиха и си стиснаха ръце, наричайки се колега.

— Това е нашият механик, Грегоар Кастелара. Сигурно даже не е разбрал какво става…

Роже напрегна слуха си, за да долови педантичното мърморене на доктор Гомбо.

— Охлузена кожа, неравни ръбове, разкъсани тъкани… Най-вероятно раната е от твърд предмет. Контузна е…

Роже се наведе и постави показалеца си до раната — от лявата страна на главата, точно над ухото. После напипа пулса. Започна да брои ударите с вперени в часовника си очи.

— Бледо лице, хъркащо дишане, забавен пулс — сериозно каза той. — Влошава се. Този човек е в кома. Единственият шанс да го спасим, е спешна трапанация… Извикахте ли линейка?

— Да — потвърди митничарят, който го бе последвал. — Ще го откарат във Френската болница. Там можете да го оперирате и вие.

— Доктор Гомбо беше тук преди мен — възрази Роже.

— Позволете ми да се оттегля — каза Гомбо. — Страхувам се, че нямам вашата рутина за този вид операции. Вие вероятно сте с повече опит от мен. Но на драго сърце ще ви асистирам.

— Благодаря, колега. Ще трябва да инжектираме кофеин. Имате ли в чантата си?

— Но разбира се. Ето сега.

Роже се обърна към лейтенант Обри.

— Какво се случи? — попита той с подчертано любопитство.

Морякът поклати глава и изкриви устни.

— Нещо, което очаквах да се случи още от деня, когато тази дяволска отрепка се качи на борда. Шателар е механик трети клас. Само не мислете, че не познавах добре този негодник! Плавал съм с него четири години. Бяхме заедно още през войната, когато ни потопи торпила в открито море край Лабрадор… Пияница и женкар! Винаги се връщаше последен на борда. Ей такава уста отваряше, за да се оплаква, но когато трябваха доброволци за опасна работа, направо онемяваше. Крадеше тютюн, дрехи, пари…

— Защо, по дяволите, сте взели такъв негодник сред екипажа?

— Разбира се, предупредих командния състав, но бяхме без механик. Не успяхме да намерим друг, така че се наложи да го вземем! Само ако ви кажа, че тази свиня не изтрезня от Бостън насам! Непрекъснато търсеше да се сбие с някого! Беше качил на борда тайно алкохол. Конфискувах го и му забраних да припарва в общата трапезария. Е, добре. Знаете ли какво направи този негодяй? Изпи спирта за компасите. Чист спирт, да не замръзват. И досега се чудя как не пукна още тогава.

Роже слушаше разсеяно, докато поглеждаше часовника си. Линейката се бавеше.

— Предупредих и Фоекс — продължи Обри, — но този хипопотам претендираше, че може да помете само с юмрука си цяла рота бунтовници. Ето как се нареди сега и аз трябва да го съобщя на вдовицата му! Гадна история!

— А какво стана с вашия Шателар? — попита лекарят.

— Избяга. Измъкна се оттук като змиорка… Фоекс и Кастелара слязоха заедно на брега. Шателар вървеше по петите им. Едва стигнаха до пристанището и Шателар се нахвърли върху него… Не е ясно защо. Един удар с гаечния ключ за Кастелара и един изстрел за Фоекс. Питам се откъде е взел оръжието. Аз лично прерових багажа му, но не открих нищо, освен един американски бокс, саморъчна изработка от болтове и тел…

— Никой ли не се опита да го спре?

— Случи се така неочаквано, че никой не успя да реагира. Но ще го хванат, ще видите. Полицията вече е уведомена. И най-добре ще бъде да го убият на място! Само това заслужава мръсникът.

— Пиян ли беше?

— Е, добре! Може да ви прозвучи невероятно, но за първи път не беше, поне така мисля! Искате ли да пийнем по едно уиски, за да намалим малко напрежението?

— На драго сърце, но след операцията, лейтенант… Ето и линейката.

 

 

Когато пристигна в Песион Вил, беше много късно. Операцията бе продължителна и тежка. И по всяка вероятност, безполезна — помисли си той, докато спираше колата пред къщата.

Сефилис щеше да поеме първото нощно дежурство, Ерар след това щеше да я смени. Така че той можеше да хапне и да си почине малко. Но нямаше гаранция, че Кастелара няма да почине още тази нощ!

Хлопна вратата на колата, за да чуят, че е пристигнал. Почти веднага входната врата се отвори.

— Роже е — заяви Дафне на баща си, който седеше — както винаги — в своя стол-люлка.

Тя беше по халат.

— Тъкмо си лягахме — каза хапливо. — Привършвах тоалета си и се готвех да си легна…

— Не се притеснявайте за мен. Ще хапна някой и друг залък на крак. Има ли нещо останало? После се връщам в болницата.

— Ще ни кажеш ли какво се е случило? — попита слепецът.

— Трагичен инцидент! Един човек е убит на пристанището, а другият не е по-добре, въпреки че го оперирахме и направихме всичко възможно.

Той подробно разказа как е отишъл в митницата, за да освободи апарата, как са потърсили лекарската му помощ и защо се е наложило да оперира. През това време Калеб мълчаливо се появи, сложи прибор и донесе чиния с огромна порция ферос — хранително и доста пикантно блюдо, което Роже много обичаше.

Дафне се бе вторачила в ръцете му, сякаш очакваше да ги види облени в кръв. Мисълта, че брат й е разрязвал със скалпела си жива плът, й беше направила силно впечатление.

— Знаеш ли какво точно е станало? — попита старецът, докато Роже сядаше на масата.

— Набързо ми съобщиха фактите — отговори той със залък в устата. — Може би престъплението е извършено в пристъп на лудост.

— Какво стана с убиеца?

— Избягал е. По дяволите, къде може да се скрие в тази страна. Тук не познава никого. Ще го преследват като див звяр. Е, вярно, канадец е, говори френски…

— Но не и креолски!

Телефонът иззвъня. Роже метна салфетката на масата, изпревари Дафне и вдигна слушалката. Беше Ерар. Лекарят несъзнателно погледна часовника си и свъси чело. Отначало отговорите му бяха едносрични, после постави два-три кратки въпроса и в заключение уморено каза.

— В такъв случай няма смисъл да се връщам тази нощ. Вървете и вие да починете, Ерар, имате нужда. До утре…

Затвори.

— Значи няма да се връщаш в болницата? — попита Дафне. — От това следва, че имаш време да се нахраниш.

— Вече не съм гладен. Кастелара е починал. Тромбоза…

— Какво значи това?

— Емболия.

— Тогава ти не си допуснал грешка. Това е добре! Ще те оставим да си починеш. Надявам се, че утре ще имаш няколко свободни минути, за да поговорим тримата.

— Няма да мога да мигна. По-добре да пийна нещо силно и да поговорим сега, ако толкова държите.

Той се завъртя на стола. Застана с лице към слепия човек и към младото момиче. Взе чашата си, почака Дафне също да седне и попита.

— Какво искаш точно да знаеш?

— Ти каза, че ще го оперираш. Говорил си с него по телефона. Той обаче не ми повтори това, което ти си му казал. Би ли се опитал да ни обясниш по-просто?

Той я погледна. Тя ослепително му се усмихна. Халатът й се бе отворил и разкриваше седефената плът на закръгленото коляно и малко по-нагоре — изящно очертаното бедро. Внезапно стана отзивчив и се обърна към Дафне. Започна да обяснява търпеливо.

— Загубата на зрението при татко е резултат на потъмняване на очната леща. През последната година — сама виждаш, че данните са съвсем нови — американски офталмолози доказаха, че в подобни случаи е възможно възстановяване на зрението чрез присаждане на тъкани от очна роговица. Въпреки това операцията е изключително прецизна, но може да опитаме и с наличния инструментариум. След две или три години ще бъдем много по-напреднали.

— Ти сериозно ли мислиш, че е възможно да чакаме още три години? — възмути се младото момиче.

— Не, разбира се. Не ме разбра. Щом се уверя, че татко не страда от никакво сериозно увреждане на тъканите под очната леща, неговият случай ще има прекрасни шансове за възстановяване на зрението. Само че…

— Само че какво? — попита нетърпеливо Дафне.

— Бихте ли млъкнали за малко? — заповяда господин Денис.

Те смаяно го изгледаха. Той обърна глава към градината и обясни.

— Вие не чувате нищо, разбира се… Нямате моето шесто чувство. Като че ли в храстите има някой. И се крие. Кой може да е по това време?

— Хайде де! — възрази Дафне. — Нито Роже, нито пък аз чухме нещо. Сигурно ти се е сторило. Впрочем, татко, ти отдавна трябваше да си легнал. Много е късно.

— Добре — измърмори слепецът. — В такъв случай остави Роже да говори.

— Исках да ви обясня, че при сегашното положение ще бъде почти невъзможно да осигурим бързо роговица, която да е годна за трансплантиране.

— Не намираш ли, че това изявление иска повече обяснения! — ядосано се сопна Дафне.

— Ще опитам по-просто. Тъкан от роговица, предназначена за трансплантация, не живее повече от три дни или седемдесет и два часа след взимане на материала. Следователно, от момента на манипулацията трябва да се действа много бързо. Но още веднъж стигаме до въпроса — откъде ще вземем материала? Във Франция има офталмолози, които са правили такава операция. Но са оперирали в абсолютна тайна, нелегално. Френският закон забранява прилагането на тази техника^[1]. Защо? Ами защото роговицата трябва да се вземе още в първите няколко часа след смъртта на донора. Същият този закон забранява каквато и да било анатомична интервенция над човешки труп двадесет и четири часа след смъртта. Знам, че във Франция се подготвяше проектозакон, с приемането на който да се избегнат несъвършенствата на този, който действа в момента… Но ти ще кажеш, че ние не сме във Франция. Точно така! Обаче аз проверих и мога да те уверя, че законодателството тук е същото.

— Тогава? Няма ли никаква надежда? — каза Дафне.

— Още не съм намерил начин хем да не нарушавам закона, хем да осигуря трансплантант. Това е всичко!

— Не помня кой точно беше казал, че законите са измислени, за да се нарушават и заобикалят! — заяви младото момиче. Очите й жизнерадостно заблестяха. — Не става въпрос да убиваме хора, за да им вземем роговицата… Но нали имаш достатъчно трупове под ръка? Ако им вземеш нещо, което никога повече няма да им трябва, това не бива да се счита за престъпление, пък и на никого не вреди…

— Има Закон. Закон с главна буква. Казах ясно, че нещата трябва да са легални. Защото иначе последиците са жестоки. Кариерата на лекаря ще бъде съсипана завинаги.

Дафне наведе глава. Господин Денис попита на свой ред.

— Ти спомена нещо за търпение. Следователно не всичко е загубено. Какво имаше предвид?

— С времето пречките и забраните ще намаляват. Може би утре, след петнайсет дни, след шест месеца няма вече да ги има… Освен това, последните медицински доклади, които ми попаднаха, коментират и предлагат създаването, дори още тази година — чувате ли ме добре, тази година! — на организация. И това вече е една реална надежда… И така, тази година ще се създаде огромна организация в Америка. Учредителката е една забележителна жена, самата тя почти сляпа — мисис Айда Акоста Брекинбридж. И ще създадат нещо като фонд, ще се нарича банка за очи, която ще получава дарения от очи. Тези дарения ще се централизират, събират и разпределят в рамките на седемдесетте и два часа, които са и възможните граници за присаждане. Лабораториите са инсталирани в Оторино-офталмологичната болница в Манхатън, в Ню Йорк. Към този проект продължават да се присъединяват много болници от различни страни. Така че тази организация ще расте, а заедно с това и възможностите й. Това е сигурно!

— Тогава — възкликна Дафне, — значи нищо не пречи…

— Не бързай с ентусиазма! Най-трудното е да се получат очи. Досега единствените източници на въпросната банка са от болниците членки или от болни, които чрез доверения си лекар са подписали, че оставят като дарение своите очи след смъртта си. Или от нараняване, или след някаква хирургическа намеса… Важното е роговицата да е запазена и здрава. За нещастие, на сегашния етап заявките надхвърлят многократно предлагането. Ето защо ви говорих за търпение…

— Ти добре ли познаваш техниката?

— Отлично!

— В такъв случай ще бъда търпелив, колкото е необходимо — твърдо заяви слепецът. — Моля се само за едно, не, по-скоро за две неща. Първо, да бъда опериран от теб и, второ, да те погледна още веднъж, само още веднъж, преди да склопя очи…

Роже наведе глава, без да отговори.

— А може ли всеки да дари очите си? — попита Дафне.

— Да. Но очевидно е по-добре това да не се урежда със завещание, тъй като много често този документ се прочита доста дни след смъртта. И е много късно за взимане на роговицата. За предпочитане е да се използват готовите формуляри, които предоставя банката за очи, като запазва втория екземпляр.

Господин Денис рязко стана.

— Моето момче, ти вля толкова надежда в сърцето ми! Но сега отивам да си легна… Не ставайте! Поговорете си още, но недейте се заяжда… Калеб! Калеб!

Прислужникът влезе, хвана стареца за ръката и го поведе.

— Ти ли се мотаеше из градината преди малко? Какво правеше на терасата…

— Не съм излизал навън, господарю — защити се Калеб. — Марилиз също чу шум… Погледна през прозореца, но не видя нищо!

Слепецът го заплаши с бастуна си и весело се засмя.

— Какъв изпечен лъжец си! Само да те хвана, че ми водиш негърки в градината! Тогава ще видиш, разбойнико, от какво дърво е направен бастунът ми. Хайде, дай си бързо ръката… И само чакай да прогледна — ще те държа непрекъснато под око!