Робер Гаяр
Вале купа (11)

XI

Майка Томази седеше до тезгяха и наподобяваше каменен сфинкс, очукан от времето. Когато Роже влезе, тя палеше цигара.

— Добър ден — каза той.

— Добър да е — остро подхвърли тя. — Не знам къде си прекарал нощта, но изглеждаш като мъртвец!

— Беше студено.

— А при нея не беше ли топло? Трябва ли да те убеждавам, че ще си разсипеш здравето при твоите лигави жаби!

Той със смях се отправи към печката да си стопли ръцете.

— Едно кафе ще ми дойде добре. Горещо и силно. Истинско!

— Истинско! — снизходително заяви тя. — За тебе винаги. Аз също ще изпия едно…

— Дайте ми и пакет цигари…

Тя отвори чекмеджето и хвърли пакета на плота.

— Дръж! И четиридесет франка за теб, както и за всички. Не си мислиш, че ще те издържам, нали? — Но изражението на лицето й опровергаваше думите й.

След малко тя свали от печката димящата кафеварка и напълни двете чаши.

— Току-що пристигна това писмо — каза тя и го постави върху цигарите. — Обадиха се и от гаража. Имат купувач за колата. Трябва да им се обадиш по телефона за документите.

Той с наслада отпиваше от кафето и при всяка глътка усещаше как лицето му се отпуска. Като че ли от него се заличиха дълбоките бръчки. Запали цигара и взе писмото. Хвърли бърз поглед на плика, после трескаво го разкъса. Беше от централата на Трансатлантическата компания.

При първите редове лицето му светна.

— Страхотно, майко Томази — възкликна той и след миг се учуди на себе си. Бе използвал същия израз, който употребяваше и покойния му приятел. — Страхотно! Предлагат ми място за февруари! Трябва само да потвърдя. Отивам да се обадя!

— Чакай! — спря го старата жена. — Писмото те чака вече два часа. Можеш да забавиш отговора с пет минути. Първо още една чаша кафе, моето момче, защото не ми изглеждаш категоричен в решението си! Чуй ме…

Тя отново напълни чашите.

— Сигурен ли си най-напред, че искаш да отпътуваш?

— Баща ми и сестра ми ме чакат! Татко спомена за купуване на клиника.

— Няма ли да съжаляваш? Убеден ли си?

Той се обърка за една-две секунди, после заяви.

— Разбира се, че ще съжалявам! И най-вече за вас, майко Томази, и после за вашия беден хотел… Животът така се нарежда, че човек се привързва към дадени неща…

Тя отхвърли чутото с вдигане на рамене.

— Не ти говоря за себе си! Аз съм само една изкуфяла глупачка… Но те обичам като собствен син и се отнасях с теб като с такъв. Но идва времето, когато пиленцата излитат от гнездото. Ако не беше тази гадост, окупацията, ти отдавна да си излетял. Свикнах с мисълта, че някой ден ще заминеш. Не се съобразявай с мен. Знаеш, че съм корсиканка, а една корсиканска жена се ражда, за да страда. Следователно тя е подготвена. Говоря за твоите мръсници. За твоите боклучета… Никоя ли не те улови в мрежата си?

— Никоя — отговори той.

Мярна му се мисълта за Елен. Може би тя…

— Питам те — започна отново тя, — защото ти казах, че когато желанието ти да избягаш изчезне, ти ще поискаш да се върнеш. Няма ли да бъде, за да потърсиш някоя от твоите красавици…

— Но аз ще се връщам, майко Томази. Всяка година, обещавам! Само заради вас!

— Хайде, негоднико, пий си кафето и изчезвай!

Но преди още да допие чашата си, тя додаде.

— Само минутка. След като заминаваш, ще имаш нужда от черната чанта, която ме помоли да ти пазя, преди да тръгнеш в Алпите. Да се кача ли да я потърся?

Все едно че го удари електрически ток, той оглуша и като насън се чу да отговаря.

— Тъкмо щях да помоля… Точно тя ми трябва.

— Не върви да тичаш по фусти и да вършиш работа. Веднага ли я искаш?

— Ако може. Вървете, през това време ще пазя богатството ви.

Тя тежко се смъкна от стола. Тромаво се заклатушка, като влачеше по пода изтърканите си от дълги години употреба чехли.

Сътресението от изненадата премина и го обзе радостно нетърпение. Всичко, което искаше да знае, всичко, което трябваше да познава — със сигурност щеше да го намери в купчината поверителни документи. Тези, които не бе намерил в стаята. За него настъпи новото утро. Сигурно златотърсачите, попаднали на богата жилка, изпитват същия радостен ентусиазъм.

Събитията се развиваха от само себе си и той отбеляза в тяхната последователност наличието на благоприятни знаци и за бъдещето. В действителност той никога не бе считал за възможно, че станал себе си, ще издържи на това безумие, ще успее в това начинание. Само една песъчинка, един косъм, един жест, една дума — почти нищо, бе достатъчно, за да разкрие самозванеца. Това бе божествена справедливост.

Очакваше връщането на майка Томази с нетърпелива радост, когато тя се появи с черна чанта от изкуствена кожа. Остави я до него.

— Ето ти скъпоценностите. Не съм ги пипала. Не съм любопитна, но и чантата е заключена.

Заобиколи тезгяха с патешката си походка и зае обичайното си място зад касата.

— Благодаря — каза той и постави банкнота пред нея. — Благодаря…

Тя чукна с пръсти банкнотата.

— Полудя ли? Откога си плащаш тук?

Чантата е заключена, бе казала майка Томази след твърдението, че не е любопитна. Но за да установи този факт, значи се е опитвала да я отвори… Къде ли е ключът? Той не бе открил следи от него, а и не можеше да си спомни да е виждал било в чекмеджето, било в кутията за моливи ключе, което да става за чантата. Е, добре! Ще приеме, че ключът е загубен. На всеки се случва да загуби такъв малък предмет. Послужи си с ножа за писма, чието солидно острие наподобяваше кама. При първия натиск ключалката отскочи, без да окаже съпротива.

Както бе предвидил, съдържанието на чантата включваше няколко писма, една тетрадка и дебел жълт плик. Той го отвори и се стъписа при вида на пачката лири стерлинги. Банкноти, които рядко се срещаха и нямаха нищо общо с нашарените с червени и сини арабески хартийки, пуснати в обръщение във Франция при освобождението.

Нямаше съмнение, че тези пари представляваха малко богатство. Той бързо направи сметка и установи, че във френска валута по курса за деня банкнотите се равняват почти на три милиона франка.

За първи път в живота си виждаше такава сума. В ръцете си държеше истинско богатство. След като първоначалната изненада премина, това откритие вече не му беше толкова приятно. Имаше ли право да присвои тези пари? Това не беше ли чиста кражба? Но кого ограбваше? И в неговия случай можеше ли да става въпрос за право!

Беше въпрос на съвест: и във всеки случай не бе първият, който се изправяше пред него в последно време. И тъй като бе намерил разрешение за останалите, защо да не преодолее и този? Той потисна скрупулите си и прибра парите в плика, за да се запознае със съдържанието на писмата.

Първото бе написано с детски почерк, още необработен, но четлив, прилежен и елегантен.

8 април 1938

„Скъпи батко,

Вчера празнувах дванайсетия си рожден ден. Татко организира малко тържество, на което искаше да придаде известен блясък. Изглежда съм станала вече голямо момиче, защото всички непрекъснато ми го повтарят. Изчервявах се от тези възхитени и доста смущаващи погледи. Дори този глупак, когото ти никога не си понасял и когото аз ненавиждам — Состен Кастера, се осмели да ми каже, че когато стана на възраст за женитба, той отсега си запазва правото на първи претендент. Естествено, че го пратих по дяволите.

Присъстваха много от твоите приятели и приятелки. Няма нужда да подчертавам колко липсваш на всички.

Толкова питаха за теб и искаха да научат новини за теб, че татко използва случая да се оплаче, че не пишеш често. (Което е вярно и не мога да го упрекна.) Въпреки това не ти се сърдя, защото зная колко си зает със следването.

Елен Боасрон ме дръпна тайно настрана и ме обсипа с въпроси за теб. Бих намерила настояванията й за странни, ако не ми бе признала, че никога не си й писал. Между другото каза, че си «лошо възпитан» — това са нейни думи. Винаги съм мислела, че си пада по теб, както се казва. Спомням си, че когато се събирахме вечер цялата компания, тя се чудеше как да се усамоти с теб и да те завлече в храстите. Бях малка, но виждах всичко, ха!

А, още едно твое завоевание също се оплаква от мълчанието ти. Люси Жилбо. Не мисля, че е очарователна. И ако имам очи да виждам, то имам уши и да чувам. Можеш ли да повярваш, че доста хора са смятали, че ти и Люси ще се ожените, че вече сте си дали дума? Признавам си, че в началото доста се изплаших, да не призная, че се ужасих: никак не обичам това момиче. Такива гадни слухове се носят за нея…

Но, слава на бога, всичко това днес е забравено. В действителност Люси официално е сгодена за една много интересна личност. Може би си го спомняш — Сирил Плаката, директорът на завода за преработка на кокосови орехи. Това сложи край на сплетните. В случай че си забравил този едър претенциозен мъж, трябва да ти кажа, че той е негър. Люси ще се омъжва за негър! Все едно виждам как подскачаш! Въпреки всичко никой тук не вярва, че този брак ще се състои.

Ето че свърших с клюките.

Татко е добре и ако не е зрението му, което непрекъснато се влошава и ни тревожи, би се чувствал отлично. За щастие — познаваш го — приема нещата откъм добрата им страна, както винаги. Давай по-често признаци, че си жив.

Целувам те нежно, Дафне.“

Тюрго, декември 1935

„Скъпи Роже,

Просто усещам яростта ти, докато четеш това писмо. Какво тъпо момиче, ще си кажеш, още ли не е разбрала, че дори не искам да чуя за нея?

Да, разбрах, и повярвай ми, хич не ми е приятно да ти пиша. Само че не мога да спра да си задавам въпроса «Защо?». След като замина, този въпрос ме прекара през всичките кръгове на ада. Какво се случи? В какво сбърках? Какво ти казаха? За всяка раздяла има причина и аз искам да знам защо се разделихме. Не ме ли обичаш повече? Добре. Това е достатъчно основание, несъмнено, но все пак трябваше да ми кажеш. Впрочем жестокостта, с която скъса, пълното ти мълчание, ме карат да мисля, че се страхуваш да застанеш пред мен, тъй като все още имаш някакви чувства.

Ти не ме изостави заради друга. Предишната вечер трепереше от страст и щастие в прегръдките ми. Тогава?

Какво са ти казали за мен? Каква злостна клевета си чул? Не понасям повече тази неизвестност. Кажи ми истината прямо и ясно. Искам да я знам. И тържествено ти се заклевам, че каквато и да е тя, няма да направя опит да се защитя. Дори да имам основание да го направя. И ти никога повече няма да чуеш за мен.

Люси!“

Имаше и две писма от господин Денис. Бяха подписани твоя любещ баща.

Изобилстваха с баналности, но тук-таме някоя фраза разкриваше морала на бащата.

„Ти започна следването си напълно доброволно, но то ще бъде дълго и трудно. Вероятно не съм ти показал колко ме е зарадвало решението ти. Много често съм те упреквал за твоето коравосърдечие, жестокост и цинизъм, за да не ти повторя какво удовлетворение изпитах. Професията, която избра, ще разкрива непрекъснато пред теб физически и душевни страдания. Ще се надвесваш над отвратителни гнойни рани, за да ги излекуваш. Това е благородно и достойно и без съмнение ще повлияе благотворно на характера ти.“

Последното датираше от 1938 година и издаваше разтревоженото бащино сърце.

„Вестите, които пристигат от Франция с голямо закъснение, не са успокояващи и ме карат да се притеснявам за теб. Оттук войната изглежда неизбежна. Ако избухне, какво ще стане с теб, хаитянина, в Париж? Нашата страна със сигурност ще се присъедини към съюзниците. Но на чужденците във воюваща страна винаги се гледа с лошо око. Надявам се, че няма да останеш безучастен, това е твой дълг. Ти ще бъдеш единственият воюващ хаитянин, защото е повече от ясно, че ние няма да изпратим войски на континента.

При все това смятам, че трябва да се прибереш. Можеш да продължиш следването си в някой от американските университети, или на друго място — в Мексико, Колумбия или Венецуела например.

Както и да е, но при евентуален военен конфликт не бих искал да останеш без средства. Затова още днес ще прехвърля сума от десет хиляди долара на твое име в канадската Банк Роаял. Разполагай с тях както намериш за добре. Все пак ще ти дам съвет: на твое място бих разделил сумата. Едната част ще оставя в банката, а другата ще задържа в наличност на сигурно място. Например в сандъка на близък приятел. Ако се наложи, трябва да имаш на разположение необходимите средства.“

Така можеше да се обясни произхода на парите от жълтия плик. Задръжките на Роже отново се събудиха. Това малко богатство принадлежеше на господин Денис. Той трябваше да му го върне. Така е най-добре!