Робер Гаяр
Вале купа (33)

VIII

Под слънчевите лъчи къщата на Планата приличаше на зар на комарджия-великан. Тя се издигаше сред хаос от цветя и зеленина. Широко отворените прозорци осигуряваха потоци свеж въздух според обичая в тропиците. По радио гърмяха южноамерикански мелодии. Или бяха забравили да намалят звука, или нарочно го бяха усилили.

Пред решетъчната ограда Роже се поколеба. Да се прави посещение, без да предупреди, точно по обяд, беше липса на добри обноски! Той изрепетира: Не съм гладен, исках само да кажа добър ден и да пийна обещаната чашка… Ще остана само час-два и то ако не преча.

Когато дръпна звънеца, в очертанията на един от прозорците се появи елегантният силует на Люси. Не! Това не бе Люси. Тази жена беше с тъмна коса… Понечи да се откаже, но бе закъснял. Звънецът вече звънеше. После забеляза, че портата не е затворена. Побутна я и в същия миг някаква сянка с небрежна стъпка се появи на алеята — беше Ерзюли.

— Ерзюли — съзаклятнически каза той и извади монета от джоба си. — Госпожата заета ли е?

Момичето с усмивка се присъедини към съзаклятието и скри парата.

— Разбира се, че не! Дори май ви очаква… — после го хвана приятелски за ръката. — Ела.

Люси сякаш бе отгатнала пристигането му, защото едва бе влязъл в салона, когато тя се появи и усмихнато му протегна ръка.

— Много мило, че дойде! — възкликна първо тя, после се хвърли в ръцете му. — Колебаех се дали да ти се обадя в клиниката. Винаги е малко страшничко да безпокоиш докторите, а да те търся в Песион Вил — благодаря! Рискувам да попадна на Дафне, която не може да ме понася.

— Преувеличаваш!

— Не, има неща, за които жените не се заблуждават. Хайде, след като си тук, пък и времето е подходящо: надявам се, че ще обядваме заедно… Искаш ли едно питие?

— Вече пих достатъчно.

— Тогава да сядаме на масата! Ерзюли сложи още един прибор… И ми донеси чантата…

Когато малката донесе чантата, Люси извади банкнота, подаде я на негърката и каза.

— Сложи бързо масата. След това си свободна. Можеш да се разходиш, или да отидеш на кино. Дръж! Дават „Мистър Минивър“. Така ще разбереш какво значи война!… — после се обърна към Роже. — Няма да те затрудни особено да си сервираме сами, нали? За компенсация в хладилника има две бутилки шампанско!

Когато малката прислужничка изчезна, младата жена изчака известно време, после се завъртя около себе си и го попита.

— Нищо не каза… Забелязваш ли промяната?

— Да! Отново си тъмнокоса. Когато те видях на прозореца, помислих те за някоя друга и малко оставаше да не вляза.

— Само това липсваше! Мислех, че ще ти стане приятно. Не ти ли харесвам така?

— Да. Много бързо ще свикна.

Тя се хвърли отново към него и му протегна устните си. В този миг се появи Ерзюли с огромен поднос с храна.

— Остави го тук и изчезвай… — заповяда Люси, като се отдръпна.

Изчака да чуе хлопването на вратата, за да си позволи удовлетворена въздишка.

— Най-после сме сами! Наистина ли не искаш да пийнеш? По едно малко, за отпускане.

Тя бе облечена в халат от лека материя, изпъстрен с разноцветни цветя. Стигаше до земята и бе пристегнат на кръста. Над колана се очертаваше високият й стегнат бюст.

— Съгласен. Може би ще стана по-красноречив!

Тя го побутна към канапето, напълни чашите и се настани до него. При допира между тях сякаш протече ток. Роже изведнъж изпита неясно, мъчително безпокойство — така очакваш приближаването на тайно копняна катастрофа. И едновременно с това тъпата и опияняваща тревога — когато вкусваш греха, когато се разтопяваш щастлив в изтънчено сладострастие.

— Чин-чин! — каза Люси.

— Чин-чин! — повтори той.

Отпиха.

— Каза ли на вашите, че идваш тук? — попита тя.

— Нищо не съм обяснявал. Изхвърчах като хала. Дафне пак беше поканила Превилиен… Съжалявам, няма нищо особено, в което да упрекна това момче, но просто не мога да го търпя.

— Няма, наистина, освен че обича Дафне и е обичан от нея! — подхвърли многозначително тя.

Той само поклати глава, но тя настоя.

— Няма нищо чудно, че си влюбен в сестра си.

— Бълнуваш.

— Съвсем не. Ти остави детенце, което смучеше палеца си и си играеше с кукли. Връщаш се и откриваш девойка… Какви ги говоря! Една истинска съблазнителна жена с всички женски достойнства, прекрасни и напълно развити. Не вярвам в гласа на кръвта. Нито в кръвосмешението! Кара ме да се смея. Това трябва да е бил един от първите грехове на човечеството, без който нямаше да стигнем до тук.

— Моля те, Люси. Думите ти са чудовищни. Да говорим за друго, искаш ли?

— Но Дафне също е увлечена по теб. Но не го съзнава. Ревнува те от жените, които се въртят около теб. Ако ме мрази толкова силно, това е защото ревнува. Много просто!

Тя го погледна изпитателно, като че ли искаше да прочете мислите му. Но той отпиваше на малки глътки и изглежда не я слушаше.

— Трябва да свикнеш с това, че Превилиен е твой зет — поде тя. — И със сигурност това няма да ти е приятно. Но дали е Превилиен или някой друг…

— Нищо не ме задължава да го понасям. Считам, че се натиска с Дафне малко несдържано и то пред хората. Не съм по-добродетелен от другите, но те най-малкото не се държат прилично. И повтарям — пред хората! Поне да се криеха. Без да броим, че Дафне дори не се опитва да скрива, че изпитва удоволствие, когато я натискат.

— Сигурно е по наследство — сериозно каза Люси.

— Тя е на осемнайсет години, а нейният брат, когото аз познавах много добре, беше на шестнайсет и вече се ползваше с репутацията на Дон Жуан… Помисли и за средата, в която се движи. Вземи Жана Бонда например. Тя имаше няколко авантюри, които вдигнаха доста шум. Били на някакъв излет с момчета. Едно от тях я накарало да позира чисто гола и я снимало в различни пози. Не съм виждала снимките, но чух, че всички присъстващи момчета после са получили от нея някои неща. И дори някои са увековечили върху лента изпълненията си… За малката Ментор също се говори. Лизбет позволява на всички да я натискат по ъглите, без да се осмели да стигне до край. Знаеш случая Боасрон. Говоря за Анет… и за самоубийството на мъжа й. Няма да ти обяснявам, точно на теб, на какво е способна Елен, нейната дъщеря. А що се отнася до Мари-Луиз, с нейния вид на оскърбена девственица, с внезапните й изчервявания и премигването… Мисля, че е точно типа Мария-Магдалена, която прекрасно прикрива игрите си… И най-накрая аз, тъй като не мисля да се изключвам от списъка. Да! Като размисли човек, и аз не струвам повече от останалите. Така че нито имам право да ги поучавам, нито пък да ги обвинявам. Само че, когато мисля за нас — за мен и за теб — смятам, че в нашите малки лудории имаше нещо много чисто, много непорочно.

Той усети, че тя се увлича и се изкашля.

— Да сядаме ли на масата? — предложи.

Тя стана, без да му отговори и те седнаха на масата един до друг. Той внимателно сложи в чинията си сърцевината на един кокосов орех.

— Иска ми се да те питам нещо — каза той. — Толкова дълго отсъствах, че не знам много неща, които рано или късно все ще науча. Кажи ми откровено — поставяш ли Дафне в същия кюп като нейните приятелки, за които ми разказа?

Люси забави отговора си толкова дълго, че мълчанието й можеше да се приеме за потвърждение. Той вече мислеше, че сърцето му ще спре да бие, че слепоочията му ще се пръснат. Тъпа болка прониза корема му, но изведнъж изчезна, прогонена от избухналия смях на младата жена.

— Човек никога не бива да се кълне. В нищо! — каза Люси. — Толкова момичета могат тържествено да се закълнат, че са девствени, без да престъпят клетвата си. Само защото са минавали от ръка на ръка, от мъж на мъж, без да са си позволили докрай да извършат полов акт. Например Лизбет претендира точно с това! При Дафне не е така. Тя си играе на еманципирана, прави се на много отворена. Ами! Трябва още доста вода да изтече, преди да престане да изглежда глупачка като приятелките си. Но в действителност, тя като че ли няма точна представа какво представлява един мъж… нито пък как точно е устроен. Тя танцува, флиртува, забавлява се. Хлапачка, която не вижда повече от върха на носа си, който освен всичко е и много къс. Това е!

Тя го дари с нежен поглед и постави ръката си върху неговата.

— На шестнайсет ти беше, както се казва, страхотно отракан. Но бедната Дафне не е имала твоите учители. И ти със сигурност не беше обучаван от Елен. Склонна съм да вярвам, че по-скоро учителка ти е била майка й. Имаш нейните похвати… — Тя прихна в шепи. — Може би при Дафне наследствените гени нещо са се объркали…

Тя рязко прекъсна думите си, като се обърна и нададе ухо към някакъв шум отвън. Явно само тя го чуваше.

— Не чакам никого… Ерзюли тръгна преди малко. А като че ли пред вратата спря кола. Трябва да видя…

Тогава той също долови ръмженето на форсиран двигател. Пътят беше тесен и обратният завой не бе лесна маневра за неопитен шофьор. Люси надникна иззад завесата.

— А, така ли! Какво нахалство! — възмути се тя. — Никога не би могъл да се сетиш!

Той застана до нея.

— Виж! Колата на Жан-Луи. И той кара, видях го… Зави пред твоята кола и Дафне слезе. Ето я, качва се отново! Ето те сега сериозно компрометиран, аз също! — Тя беше очарована.

По гласа й личеше, че се отнася с презрение към хорските приказки.

Дафне се настани в буика и Жан-Луи потегли.

— Каква е причината да идват тук и да шпионират? — замислено помита тя.

— Просто да разберат дали съм тук. Вероятно хрумването е на Дафне. Иска да знае какви точно са отношенията ни.

— Е, добре! Значи сега разбра! Ще отида за шампанско! Ще пием за нейната любов, въпреки че достатъчно ме мрази. Но вече ти го казах. Наистина трябва да имаш сериозно основание, за да тръгнеш да шпионираш хората в собствения им дом.

Тапата изхвърча и Люси напълни чашите. Вдигна своята и го подкани.

— Наздраве! За любовта? — попита тя с блеснали очи. — Защо винаги мислим за другите? Защо поне веднъж не бъдем малко егоисти?

— Добре! За твоята любов, Люси! — тихо каза той.

И изпразни чашата на един дъх. Тя усмихнато го гледаше, после прекара върха на езика си по устните. Можеше да се закълне, че вкусът им е горчив. На свой ред тя пи на екс и остави шумно чашата в края на масата.

— Моля те, дай ми цигара… Не трябва винаги да очакваме, че съдбата сама подрежда живота — прошепна тя. — Трябва да й се помогне…

Лекарят ровеше в джобовете си и търсеше пакета цигари. Двамата бяха толкова близо един до друг, лице срещу лице, че без да я гледа, той чувстваше потрепването й.

Внезапно тя се озова в прегръдката му. Той я притисна силно и покри лицето, шията, раменете с целувки. А тя го прегърна толкова силно, че той помисли, че попада в ураган, в страстен водовъртеж, който го увлече. Разбра, че младата жена го желае така, както никога не бе желала никой мъж. И усети в ръцете си тялото й, което беше съгласно, което му се предлагаше. Пусна я. Тя дълбоко си пое дъх.

Тръпки пробягваха по тялото й, а лицето й беше възторжено и тревожно. Сякаш изпитваше съмнение, че всичко това се случва.

— Да пийнем още малко — каза тя с изменен до неузнаваемост глас. — Тази целувка трябва да се отпразнува! А аз ти говорех за техника… Хайде, по чаша. Страхотно е да се почувстваш леко опиянен.

Тя отново напълни чашите, но движенията й бяха несигурни, ръката й трепереше и тя изля доста от виното извън чашите.

— Господи, колко съм непохватна!

Опитваше се да се шегува, но цялата бе изпъната като струна, изпълнена с надежда и тревожно очакване.

Той й попречи да вземе чашата си и я привлече към себе си. Притисна я силно, много силно. Броеше ударите на сърцето й.

— Роже… Роже — мълвеше тя. — Не си играй… Недей се забавлява повече… Този път това ще ме довърши…

Тя бързо го целуна и се отдръпна.

— Не знам какво са тези мигове за теб, но за мен… Плътта ми е запазила спомена за теб, за тялото ти… Всичките тези мъчителни години не съм престанала да преживявам ласките ти. Беше по-ужасно, по-мъчително, отколкото ако те бях видяла пред очите ми да тръгваш с друга жена. Събуждах се, леглото беше празно… или пък до мен лежеше този негър… затварях очи… Беше ужасно!

— Замълчи!

Но тя не можеше да спре. Приближи се отново, прилепи се за тялото му като вендуза. Говореше трескаво и несвързано, сякаш бълнуваше.

— Най-страшни бяха нощите. — Тя вдигна ръка към гърлото си. — Ето тук ме стягаше. Задушавах се… Понякога беше така мъчително, че трябваше да ставам от леглото. Мятах се като обезумяла из стаята, излизах навън, нещо отвътре ме пришпорваше да ходя, да вървя право напред, без значение къде… Не зная дали в такива мигове очите ми бяха отворени!

Той разсеяно я слушаше. Желаеше я. А тя приказваше прекалено много. Разбираше, че се опитва да го задържи по-далеч от себе си. Както всички съмнения, всички болки, всички страдания, които бе преживяла заради него.

Опасяваше се да не би тя да разкрие истината. Защо тя? Нали всички жени, които бе притежавал приятелят му, и които се бяха отдали и на него, не бяха забелязали нищо? Странното бе, че той отново се изкуши да й признае истината, цялата истина. Нали тя бе единственото същество, способно да го разбере и да му прости? Докато умуваше, ръката му машинално пробягваше по тялото й. Отначало небрежно, после по-ласкаво, тъй като формите, които докосваше, разгаряха желанието му.

Люси продължаваше възторжено да си припомня някогашната им любов. Спомени за сладострастие, за наслаждаваща се плът, за еротични мечти. Не виждаше нищо необичайно в еуфорията на прииждащото желание. През това време ръцете му откриваха отделни кътчета от тялото й и се съсредоточаваха върху тях. Внезапно разголи гърдите й и ги поднесе към устните си, местейки се с наслада първо към едната, после към другата.

— Да… да — дрезгаво шепнеше Люси.

Замълча от страх да не го прекъсне. Гласът й бе изтънял, дрезгав, но беше самата искреност…

— Да… да… — въздишаше тя. — Колко си нежен!

След това се наведе и леко пое члена му, като че ли досега му бе давала време и искаше да се увери напълно в намеренията му. Той не се остави на нейните първи милувки и я погледна в очите. Бяха смутени.

— Къде? — попита той. — Тук… На канапето?

— В стаята. В стаята за гости — запъна се тя. — Ще те заведа.

И се изскубна от него. Той я последва, без да бърза. Разумът му още бе бистър и се питаше дали няма да извърши върховна глупост като става любовник на тази жена. Щеше да усложни живота си. Дали вече мълвата — чрез Превилиен — не разпространяваше тяхната връзка?

Вратата на стаята бе оставена широко отворена. Когато влезе, Люси го очакваше. Гола. Върху леглото. Бе закрила лицето си с ръце.

— Спя — обяви игриво тя. — Прави с мен, каквото искаш… Както преди…

Той легна до нея, след като припряно се освободи от дрехите си. Зацелува гърдите й, почувства се щастлив, когато усети как зърната й се втвърдяват под устните му. Обсипа с целувки цялото й тяло. Тя се извъртя и той обхвана кръста й. Продължаваше да крие лицето си.

— Гали ме… Гали ме още… Още! Още много! — помоли тя.

Гласът й вече не бе същият. От стегнатото й гърло излизаше мъркане. Тя плавно се извиваше, внезапно се сгърчваше. Движенията й бяха непредвидими. Мяташе глава върху възглавницата. Дишаше тежко и сякаш задържаше в гърдите си нечовешки вик.

Той нежно разтвори краката й, плъзна ръката си между бедрата и проникна в нея толкова леко, че не беше сигурен дали тя си дава сметка за ласката му. Докато не започна да се движи вътре в нея. Но тя мълчеше, коремът й хлътваше и се надигаше, мускулите й се обтягаха и се отпускаха… Ритъмът се ускоряваше, дишането й се накъса. Като на шега той спря. Остави я устремена преди удовлетворението.

— Продължавай! — изкрещя тя. — Полудявам…

Едва започнал отново, тя нададе вик на радост, освобождение и възторг. Когато я погледна, видя, че между стиснатите й клепки се процеждат сълзи.

Малко по-късно легнаха един до друг. Люси завря носа си във вдлъбнатината на рамото му. Той пушеше. Като че и двамата отново преживяваха мислите и емоциите си. Той мислеше за удоволствието, което бе изпитал, и се питаше дали би успял да заобича страстно тази жена. Толкова силно, че да изживее живота си с нея? Но нали тя вече принадлежеше на друг. С признателност помисли за Сирил Планата. Съпругът го освобождаваше от тези задължения. А Люси бе приятна любовница. Златно сърце, нежно и интелигентно, чувствително момиче…

Прекрасен заместител за деня, когато Дафне щеше да се омъжи.

— За какво мислиш? — попита тя.

— А ти?

— За щастието, с което ме дари и което е истинско. Надявам се, че тази реалност няма да бъде измамна… А ти? Беше ли щастлив?

— Безкрайно…

— Роже! Това е прекрасно! — възторжено прошепна в ухото му. — Наистина! Сто пъти по-прекрасно от преди…

Тя избухна в смях.

— Знаеш ли какво си мисля? Идиотско е… сама го разбирам, но някак си… сякаш не си ти…

— И тогава кой съм?

— Откъде да знам? Някой друг… О! Побъркала съм се от щастие…

Тя постави ръката си на корема му и я плъзна надолу, за да възбуди отново силата му. После се размърда, надвеси се над гърдите му и ги покри с целувки. Ръката й го галеше изкусно и нежно. Той затвори очи. Усети парещия женски дъх да докосва бедрата му, да гали слабините му. Ръката й вече не се движеше. Но устните й бяха заели нейното място…

Неочаквано се отдръпна.

— Странно ми е! — каза Люси. — Този белег на хълбока ти… Спомняш ли си, когато се нарани на решетката при басейна Льоклерк.

— Е? — попита той с пресъхнало гърло.

— Ами изчезнал е… Изпарил се е… няма никаква следа. А си беше жесток белег! Помниш ли колко обичах да го целувам…

— Случва се. Дори с келоидните белези — измърмори той. — Но защо спря? Началото беше толкова обещаващо…