Робер Гаяр
Вале купа (22)

VII

Роже шофираше бавно. Бе преполовил пътя към къщата, когато започна да развиделява. Странно, споменът за Лизбет бе изчезнал от мислите му. А смехотворното приключение с това необикновено момиче би трябвало да резонира в него. Но той мислеше за Дафне, за магнетичното привличане на младото й тяло. Дафне, която беше табу! Дафне, която беше забранена за него! Тя ли бе неговото изкупление?

Припомни си тангото, което бе смутило до такава степен и двамата. С мъчителна тревога си даде сметка, че девойката запалваше в него непреодолимо желание. Но чувствата, които изпитваше към нея, бяха далеч от плътската похот. Нещо като благоговение, съзерцание, изпълнено с възхищение — като пред рядък и красив предмет. Той трябваше да преодолее тези усещания, преди да са пуснали по-дълбоки корени, които не би могъл да изтръгне.

Защо Дафне, яростно се питаше той. Защо точно тя? Защо не Мари-Луиз, Люси или Лизбет? Колко просто би било с всяка една от тях!

Ако търсеше единствено да задоволи плътта си, той не би попаднал в такова затруднено положение. Отлично съзнаваше, че рано или късно ще прибегне до едната, другата или третата. А защо не и до трите? Удоволствието, което би получил, щеше да бъде като балсам за забранената зараждаща се страст.

Представи си, че е поставен в следната ситуация — която впрочем веднага сметна за абсурдна — женен за саката жена. Той я обожава, заобикаля я с грижи, нежност, преданост, но не може да се люби с нея и й изневерява с други жени, които не обича.

Скоро забеляза къщата. Светлините в градината бяха изгасени. Само във вътрешността светеше самотна нощна лампа. Сигурно всички си бяха легнали. Паркира колата и безшумно влезе.

В салона тежеше плътната миризма на застоял тютюнев дим, ром и увехнали цветя. Прислужниците бяха разтребили и подредили мебелите. Според обичая бяха оставили един поднос с чаши, напитки и кошничка с плодове. Внезапно изпита желание да пийне нещо и си взе чаша. Ледът в купичката се бе стопил.

— Не мислех, че ще се прибереш толкова рано — чу ироничен тих глас. — Седни, сигурно си изморен. Аз ще ти налея.

Той рязко се обърна. При влизането си не бе видял Дафне, свита като котка в огромния фотьойл. Широката й рокля се диплеше около нея като гигантско цвете. Сигурно я бе събудил, защото тя потисна една прозявка и тръгна към него.

— Не трябваше да ме чакаш — измънка той. — Защо не си легнала?

Тя взе чашата от ръцете му и наля, като че ли това бе изключително деликатна операция.

— След като досадните гости си тръгнаха, говорих дълго с татко — каза тя.

— И според теб това е било най-удобният момент?

— Ще прецениш сам. Татко се учудва, че не проявяваш интерес към клиниката. Не си му задал никакви въпроси.

— Трябва ми малко време да се аклиматизирам. Щях да говоря с него тези дни.

Седна и жадно изпи питието си на малки глътки. Дафне се настани близо до него.

— Зданието не е първокласно — заговори тя. — Но апаратурата е в отлично състояние. Ще поръчаме от Съединените щати инструментите, които ще ти трябват. Татко купи помещението от доктор Херман, който замина за Ямайка. Ще го разгледаш, когато пожелаеш. Вече е направен ремонт.

— Ти ще решиш кога, тъй като ще дойдеш с мен, нали?

— Разбира се. Ще те придружа, за да поздравиш колегите си. Докторите Уолф, Жобер, Гомбо… А, забравих Вокали! Задължително трябва да познаваш задругата и да се срещнеш с тях поне веднъж, преди да започнеш да практикуваш.

Той кимна неубедително с глава. Младото момиче стана.

— Ще бъде много мило, ако татко бъде първият ти пациент!

— Трябва да го прегледам, но за това ми е необходим офталмоскоп. Има ли?

— Не зная, но ще имаш. Няма да е трудно да се достави.

— Кой е лекувал татко?

— Всички лекари, които ти споменах. Разбира се безрезултатно.

— Между тях има ли офталмолог? Добър?

— О, знаеш ги докторите в Хаити… Уолф се ползва с репутацията на най-добрият. Следвал е в Германия. Гомбо и Жобер са били във Венецуела, а Вокали в Бразилия, ако не се лъжа…

— Ще ги посетим, когато решиш — каза той и също стана. — Кажи ми, едно младо момиче не трябва ли да бъде в леглото си по това време?

— Е, не е толкова късно. В тропиците безсънните нощи не се усещат. По-добре ми разкажи за твоята разходка с тази уличница Лизбет.

— Страхотна.

— Тя е зла. Знаех, че е усойница, но не мислех, че безсрамието й ще отиде дотам, че да те измъкне от организирания в твоя чест прием.

Искрено възмущение се прокрадваше зад избухливостта й.

— Но не си прави илюзии! Причината не е в красивите ти очи! Тя искаше само едно — да ни вбеси. Мен, Люси и Мари-Луиз! И трябва да й се признае — успя!

Тя млъкна, като че ли очакваше някакъв отговор, после продължи.

— Не направи ли случайно опит да те изнасили?

— Дафне! Какви думи в устата на младо момиче!

— Искам да отговориш на въпроса ми!

— При съгласие не може да става дума за изнасилване — каза той със смях.

— О, мразя те!

Тя ядосано му обърна гръб. Той отново се възхити на очарователната й фигура, на прекрасното й телосложение. Тя излъчваше едновременно сила и деликатност, гъвкавост и припряност. Обзе го дълбока нежност и копнеж. Искаше да я вземе в прегръдките си, да я притисне до сърцето си. Но устоя на порива си, като се обърна настрани.

— Все пак си свободен да действаш, както намериш за добре — каза тя примирено. — Тъй че прави, каквото искаш! Но те предупреждавам, този боклук Лизбет ще ти подпали главата и няма да направи нищо, за да загаси пожара. Тя обещава повече от това, което изпълнява! А като говоря за отрепки, какво искаше от тебе дъртата Боасрон? Видях я да ти шушне нещо на ухото.

— Говореше за дъщеря си, която е в Париж.

— Елен? Ти видя ли я?

— Ти си й дала адреса ми, тя ми писа и аз я посетих. Това е всичко.

Младото момиче го погледна подозрително.

— Защо ме гледаш така? Лошо ли съм постъпил?

— Не знам… Съжалявам, че й дадох адреса ти. Да, Роже, винаги съм считала, че Елен говори за теб по някакъв необясним начин… Прекалено бъбри. Прави срамежливи, многозначителни гримаси… Вярно, че има какво да наследи… Но ако мога да си позволя един съвет — пази се от Анет. Това е най-долният боклук в града, така че дъщеря й може да я наследи.

— Елен е омъжена — слабо се възпротиви той.

— Знам. Видя ли съпруга й?

— Кристоф? Не, беше по работа в Англия.

— Значи имам основания за подозрения — почти изсъска тя. — Представям си какви дълги разговори за родината сте водили!

— Разменихме някои спомени. Тя също ми каза, че често се държиш направо глупаво. Детински непорочно, но не преценяваш значението на това, което правиш.

— Не й разрешавам да ме преценява!

— Репутацията, както и добрата шапка, се правят от нищо, както казва Оскар Уайлд.

Тя отново вдигна рамене.

Роже бе изненадан, че безсънната нощ и суетенето около гостите не бяха оставили следи върху лицето й. То бе свежо, дори гримът й беше непокътнат.

Денят изведнъж нахлу през прозорците — светъл и мощен. Сигурно беше настъпил от известно време, но втурването му в стаята бе бързо и мълчаливо. Като лек безсловесен танцьор, появяващ се в тъмна стая. Лекарят установи, че той самият изобщо не усеща умора. Въпреки че разговорът му с Дафне не би могъл да се определи, като любезен, той беше причината за веселото му настроение.

— Може да се каже, че вече е късно да си лягаме — пошегува се той. — Какво ще правим, скъпа?

Но явно тя не забелязваше слънчевата светлина. Изгледа го възмутено, сякаш предложението му бе неуместно. После се засмя, очите й заблестяха. Изглежда щеше да предложи нещо гениално.

— Ще се хвърлим в басейна — изстреля тя. — Ще излезем свежи като краставички и Калео ще ни сервира за закуска. Не забравяй, че денят е разпределен до последната секунда…

Тя весело се завъртя около себе си. Роклята й се изду като камбана и разкри прекрасните крака. Роже зърна бикините й, които даваха доста реална представа за нейната анатомия. Тя изтича до него и го дръпна за ръката.

— Тичай да се приготвиш. Първият, който скочи в басейна, получава всички права да се разпорежда с другия през целия ден!