Робер Гаяр
Вале купа (20)

V

Роже бе изумен от бързината и майсторството на хаитянските шивачи, които за един ден му ушиха костюм от тропически туид. Платът бе изключително лек и еластичен, приятен за кожата, в бледосиньо — цвят, който бе харесал на Дафне. Тя бе поръчала костюма авторитетно — като млада съпруга, горда от своя мъж — помисли си той. Удари седем и половина, когато влезе в салона. Младото момиче беше вече там, в средата на помещението и замислено преценяваше преливащите от цветя вази. Бе поставила пръст на устните си. Извади една огромна цинтия, чиято жълто-червена главица клюмаше. Чу влизането му и се обърна.

— Изглеждам ли достатъчно благоприлично, за да посрещна приятелите ни? — попита закачливо той.

Тя набързо го огледа и без да отговори, се приближи. Зае се да оправя възела на вратовръзката му.

— Може малко да се разхлаби — заяви. — Приема се на драго сърце, заради горещината. Дори се смята, че може и без вратовръзка.

Отстъпи назад, огледа го от глава до пети и остана доволна от проверката.

— Забравих да си купя цигари — каза той.

— На масичката за сервиране има голям избор… дори пури. Не съм си загубила главата. Мисля за всичко! — весело се пошегува тя.

Беше ослепително красива в дългата, дълбоко отворена рокля от светъл воал, украсена с волани. Изрязаното деколте откриваше началото на ослепително бели, съблазнителни гърди. Забеляза чисто мъжкия поглед на Роже и очите й заблестяха. Завъртя се сред кръжилото на воланите и попита.

— Как ме намираш?

— Поразителна! Ще разбиеш всички сърца!

Той отиде и си взе цигара. Запали я и без повече да обръща внимание на Дафне, меланхолично зарея поглед през остъклената входна врата. Градината бе тържествено осветена — отблясъците от прожекторите и рефлекторните лампи покриваха листата с изкуствена лъскавина. Часът за отдих на природата бе настъпил. Изтощената от слънчевия пек през деня растителност като че си поемаше въздух. Зеленината разпръскваше благодатна свежест и спокойствие.

— Гостите ще започнат да пристигат всеки момент — заяви Дафне. — Жозеф Етиле и Мари-Луиз, както винаги, ще пристигнат първи. Вземи си нещо за пиене, докато чакаме. Татко няма да се забави. Калеб му помага да се приготви.

Тя тръгна да излиза, но промени намерението си и се върна обратно.

— Роже — промълви съвсем тихо. — Още не сме говорили за това… Какво мислиш, ще можеш ли да направиш нещо за татко? Говоря за очите му. Толкова разчита на теб!

— Преди да го прегледам, нищо не мога да кажа. Но бъди уверена, че ще опитам и невъзможното.

Младото момиче се усмихна. Лицето й изразяваше дълбока нежност. Някакъв порив я тласна към него.

— Ако му върнеш зрението, ще бъде прекрасно!

Хвърли се на врата му и разпалено го целуна. Допирът на това тяло — прохладно, налято, неосъзнато сладострастно — го разтърси. Искаше да я отблъсне, като някаква опасност, но ръцете му сами обвиха тесния й ханш. Усети чувствената му гъвкавост. Обзе го мигновено опиянение, дъхът му секна. Дафне рязко се отдръпна, като че ли тази близост също я бе смутила. Изгледа го и за част от секундата той видя в очите й удивление и уплаха, почти ужас.

— О! Изцапах те с червило — измънка тя и подаде кърпичката си. — Изтрий се…

После отскочи назад и изчезна.

Бършейки бузата си, Роже отново заразглежда градината. Малкото неосветени пространства се озаряваха от златисти трепкащи точици. Светулки! Мъжките търсеха безкрилите женски, които пълзяха по земята и отчаяно сигнализираха със светлинките си като миниатюрни фарове. Зовяха.

Това спокойствие, тази тишина, наситена с блуждаещите златисти огънчета, приличаше на феерия, на вълшебна приказка. Той излезе и усети с лицето си ласката на островния въздух. Опияняващ коктейл от тръпчиви ухания на лимон, канела и ванилия, който забулваше медения аромат на тютюна му.

Внезапно осъзна, че тук, в тази страна — с нейната дива наивност, където природата в крайна сметка винаги побеждаваше — и най-малкият проблем взимаше крайни размери. И вероятно представата му за препятствия и непреодолими спънки бе погрешна.

Обзе го блаженство и спокойна сигурност, леки като милувка. Но изведнъж в съзнанието му нахлу с цялата си яснота една от най-сериозните трудности — Дафне. Не можеше да отрече зародилото се привличане. И ако Дафне не престанеше още веднага с непринуденото си държане, ласките и милувките, щеше да се увлече неудържимо. Обеща си да поговори сериозно с нея по този повод, като същевременно се похвали за възвишената саможертва, която правеше.

Сухото тракване на автомобилна врата го извади от размислите му. Той застана на прага, чу отекването на стъпки по чакъла, после изскърцването на градинската порта. На фона на по-тъмните листа различи бледозелена лека рокля. Мари-Луиз или Люси? Обзаложи се цинично със себе си, но непознатата се приближаваше толкова стремително, че почти връхлетя върху него.

— О! Роже! Стреснахте ме…

Тя огледа къщата и бързо прошепна.

— Сам ли си?

— Дафне ще се появи всеки момент.

— Скъпи мой! Скъпи мой! Не съм на себе си… Краката не ме държат, а ако сложиш ръка на сърцето ми… Толкова често мислех за теб!

Стоеше пред него, с протегната напред глава, като че ли очакваше целувка.

— Заповядай — каза той и отстъпи, за да й стори път. Но тя сграбчи ръката му и я раздруса.

— Трябва да ми обясниш!… — каза глухо и задъхано. Внезапно гласът й затрепери от дълго сдържана ярост. — Да, искам обяснение, защото сега всичко е променено! Аз съм омъжена, знаеш… Вината е твоя, но все пак искам да знам!

Хлопването на врата я принуди рязко да промени поведението си. Овладя се, стана почти тържествена и усмихнато се изправи срещу Дафне.

— Здравей, скъпа! — бързо заговори тя. — Подранила съм, но когато научих, че Роже се е върнал, не можах да си намеря място.

Целунаха се, като отделиха специално внимание да не размажат червилото си.

— И така, пак срещна голямата си любов! — почти я нападна Дафне. — Поне позна ли го?

— Малко се е променил. Но само печели от това. Вече не е юноша и чертите му са по-мъжествени.

— А ти, Роже? — враждебно попита младото момиче. — Позна ли Люси?

— Никога не е била по-красива. Жена в разцвета на изкушението. И тъй като съпругът й отсъства, ще си позволя да я поухажвам.

— Отлично! — възкликна глухо. — Всичко значи е било за добро! В такъв случай ще ви оставя за малко сами. Може би татко има нужда от мен…

Още преди да чуе името, Роже отлично знаеше, че това е Люси Планата, родена Жилбо. Годеницата му от юношеските години стоеше пред него. Не притежаваше класическа красота, но беше хубава. Имаше очарователни черни очи, косата й бе изрусена, устните плътни, а брадичката деликатна и закръглена. Когато сядаше в едно от креслата, полата й се вдигна и той установи, че краката й са съвършени.

Седна близо до нея. Натрапчиво го преследваше една мисъл — след като Дафне бе табу за него, може би Люси би била отличен заместител. Дали когато Соломон страстно е желаел царицата на Шаба, но не можел да си позволи да я притежава, е търсел успокоение в харема си? Имаше и още нещо, което правеше Люси интересна — загадката, която тя представляваше? Каква бе всъщност? Чудовище, уличница, курва, ловка комедиантка? Едва устоя на изкушението да произнесе думата, която за нея трябваше да бъде ужасяваща — Леоган. Но в същото време можеше да е капан и за него самия, тъй като нямаше никаква представа какво означава.

— Струва ми се, че едно малко уиски ще ми дойде добре — каза Люси изморено.

Той стана и побърза да я обслужи. Напълни и своята чаша. Отпиха.

— Защо излъга? — попита тя. — Не съм толкова хубава като някога.

— Преди беше тъмнокоса, отиваше ти. Но ми харесваш повече руса. Просто…

— Пък на Сирил не му харесва — прекъсна го тя. — Но да не говорим за Сирил. Отегчава ме! Винаги е мрачен, но аз пък си отмъщавам по мой начин.

Тя го изгледа студено, почти яростно.

— Ти го познаваш! Знаеш, че е негър! Сигурно си отвратен, нали? Аз! Да се отдам на един негър!

— Важното е да те прави щастлива.

— Я, ти си променил възгледите си? Невероятно! Сякаш си друг човек!

Тя нежно хвана ръката му.

— Трябва да се срещнем на друго място… Има за какво да поговорим… Аз не съм те забравила.

По приглушения глас, с който тя произнесе последните думи, той разбра, че омъжена или не, тя щеше да му принадлежи винаги, когато той пожелаеше. По-точно на този, който вярваше, че е.

В същия момент баща му и Дафне влязоха и само след минута започнаха да пристигат поканените.

— Ти си прекрасна, сладурано! — извика Мари-Луиз и прегърна Дафне.

— Благодаря ти, мила! — простичко й отговори тя.

Состен се поклони пред тях, докато Лизбет изстрелваше възклицания.

— Ти наистина си страхотна! Опасявам се, че ще поставиш известни проблеми пред Роже! Бедният! Все пак сте брат и сестра, това сигурно ви изглежда доста условно, нали?

— Не говори глупости! — сухо я сряза Дафне. Гостите пристигаха един след друг и салонът сякаш отесня. Докато се усети, Роже се видя заобиколен от хора, притиснат, дърпан, задушаван. Главата му се замая. Лизбет, която още не го бе поздравила, се присламчи до него.

— Скъпи! — прошепна лукаво. — Мога ли да получа автограф? Ти си звезда!

— Само срещу целувка! — върна й удара той. Грубо я притегли към себе си и впи устни в нейните, както бе направила тя на кораба. Избухнаха одобрителни викове.

— Не струва скъпо! — подхвърли жена с остър тембър и разблъска с лакти всички, които й пречеха да стигне до него. — На тази цена взимам два!

Беше с внушителен ръст, но с деликатни черти, макар че отдавна бе прехвърлила четирийсетте. Страните й не бяха хлътнали, кожата под умело положения грим беше прекрасна. Блестеше като скъп порцелан и това придаваше на лицето й финес и свежест.

— Дайте ми нещо за писане и ми кажете името си — студено заяви той.

Жената избухна в смях.

— Горкото ангелче, което прегръщах, когато идваше да търси Елен, за да играят тенис! И дори не може да ме познае! Ето, ще ти припомня, Роже — Анет! Анет Боасрон.

Той задържа ироничния си поглед върху нея.

— По-добре си спомням вашите картини — подметна с насмешка. — Ако паметта не ме лъже, вие бяхте използвали себе си за модел… Беше доста успешно… и много поучително в детайлите!

— Той е наистина очарователен! Очарователен! — не се смути тя, но побърза да се измъкне.

— Имате късмет, че предварително не се заплаща за обучението, драги мой — каза едър и набит мъж, застанал пред него с протегната ръка. — Ако добре разбрах, вие се отнесохте с нея като със стар парцал. Добър диагностик сте, докторе. И тъй като никой до този момент не ме представи на героя на деня, ще го направя сам. Жан-Луи Превилиен. Чувствам, че ще станем добри приятели, преди още да ви стана зет… Очарован съм!

Роже умишлено не отговори веднага и стисна ръката му.

— Значи вие сте последният в списъка? — грейна той. — Моите поздравления!

— А! Дафне ви е казала? Чудесно. Да пийнем нещо заедно?

— На ваше разположение съм, само секунда…

Той използва навалицата, за да се промъкне незабелязано до бюфета, където Калеб непрекъснато пълнеше чашите. Сграбчи първата, която му попадна и я изпи на един дъх. Не се чувстваше неудобно, напротив — всичко се развиваше по-добре от предвижданията му. И ако все още му беше необходим някакъв проверовъчен изпит, този бе напълно достатъчен. Но тази светска суета го отегчаваше.

Иначе салонът бе изпълнен с шумни разговори. Врявата нарастваше, оживлението се засилваше. Наистина Марилиз сновеше непрекъснато, влизаше с пълни и излизаше с празни бутилки. Той потърси с поглед господин Денис и го откри облегнат на касата на една от вратите с чаша в едната ръка и пура в другата. Усмихваше се, лицето му грееше от щастие. Разговаряше с едър мулат, чиято ръка докторът беше стиснал, без да запомни името.

След това забеляза Дафне. Тя стоеше пред мъжа, който се бе представил като Жан-Луи Превилиен. Височината му подчертаваше дребния й ръст. Бяха толкова близо един до друг, че сигурно диханията им се смесваха. Очите на младото момиче блестяха, щастливата усмивка образуваше трапчинки на бузите й. Тя изпъваше шия, сякаш се канеше да хвърли предизвикателство право в лицето на събеседника си.

Роже помисли, че Хаити е страна с традиции, в които задължителната учтивост е безусловна. Но всичко това изчезва много бързо под влияние на известно количество алкохол. Всички вече бяха пийнали порядъчно и бе настъпил часът без задръжки. В такъв час всичко беше възможно, всичко можеше да се случи.

Роже реши да следва стриктно обичаите и погълна едно след друго две големи уискита. Разговорите вече се водеха на групи. За него това бе удобен случай да си отдъхне и той излезе на терасата да изпуши цигара. Едва бе дръпнал няколко пъти, когато усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна. Беше Анет Боасрон.

— Не искам да ви безпокоя — нерешително започна тя. — Извинете ме за преди. Мислех, че ще се получи хубава шега. Но явно не стана… Усетих, че не ви хареса. Извинете ме.

С лекия жест, който направи, той изрази незначителността на случката.

— Идвате от Париж — каза тя, наведе срамежливо глава, докато пръстите й мачкаха малката мънистена чантичка. — Исках да ви попитам — видяхте ли Елен? Тя трябваше сега да е там, заедно със съпруга си.

— Да, видях я — потвърди той.

— Как е тя? Не пише често…

Преди да отговори, той внимателно я изгледа. Зряла жена. Мислено се попита дали въпреки възрастта си продължава разпуснатия си живот. После забеляза, че годините са били благосклонни към красотата й. Лицето й бе запазило предишните си черти, само че сега те бяха по-дълбоко издълбани. Нямаше бръчки, което извикваше представата за свежестта й. Тя със сигурност още привличаше мъжете, които търсеха леснодостъпна страст, особено с репутацията, която имаше.

— Не, Роже, не казвай нищо — възпря го тя припряно и задъхано. — Не тук… Да, мисля, че Елен ме ненавижда и бих искала да поговоря с теб… Не си забравил пътя към къщата, нали? Вдовица съм, живея сама…

Тя постави ръка върху неговата с подкупваща нежност. Красотата трябва да има две лица, казваше си в това време Роже, — първото е озарено от младостта. А второто е съхранило част от това сияние и е добавило, какво ли, нещо сатанинско.

— Ще дойдеш ли?

Да, тя бе запазила нещо от своята привлекателност, несъмнено подсилена от неясното обещание, което се усещаше в гласа й.

— Впрочем, имам нужда от лекарски преглед — уточни сериозно тя. — Ще консултираш ли по домовете?

— Най-вероятно, след известно време — отговори той.

— Ще разчитам на теб — увери го тя, като пърхаше с мигли. — Често съм мислела за теб. За нас. Знаеш ли, на моята възраст се опитваш да възкресиш младежките чувства, на които си останал верен. Мисля, че е еднакво и за мъжете, и за жените. Всички търсят в новите си метреси или в новите си любовници минали чувства, опитват се да ги възродят. Развратният живот може да се обясни само така.

Бегло си спомни Елен. Наследственост ли беше?

— Вие сте все така интелигентна — измърмори той.

— Сега ви оставям — каза Анет. — Ще тръгнат клюки…

Едва се бе скрила, когато Лизбет зае мястото й.

— Е, хубавецо! — каза тя цинично. — Ето че старата чанта си те набеляза за дивеч!

Тя духна в носа му облак ароматизиран тютюн, примесен с алкохолни пари.

— Явно под перушината има все още какво да се намери. Както се казва. Като жена никога не съм я пробвала, макар че и това едва ли е невъзможно, предполагам… Познавам обаче някои, които са го правили?

— Кой например?

— Аптекарят Буфемон, Мерове Александър и дори Сирил Планата, както твърдят.

— С теб за един час ще науча за страната повече, отколкото за десет години!

— Трябва само да опиташ — предизвикателно подхвърли тя. — Малко съм се напила, но обикновено не забравям обещанията си. Ти си красив брюнет, добре се целуваш и ми харесваш!

— На Бресл ме мразеше!

— Жената често се променя. И при това нищо не е по-близко до любовта от омразата…

— Доста неща знаеш за своята възраст! Я кажи, откъде си научила всичко това?

— Какво правите вие двамата в тъмнината?

Беше Мари-Луиз Куаку. Говорът й издаваше, че тя също порядъчно си е пийнала.

— Разменяме си последните клюки от Песион Вил! — отговори Роже.

— Дафне отиде да донесе плочи, така че настъпва времето на танците — обяви тя. — Всички по местата за кадрил!

— Май не е останал някой да стои здраво на краката си! — отбеляза Роже.

— Ти трябва да откриеш бала — заяви Мари-Луиз, като леко отърка рамо в гърдите му. — С мен!

— Танцувам много рядко и лошо…

Внезапно в салона избухнаха викове и аплодисменти. Тримата изтичаха до вратата, за да видят какво става. Жан-Луи Превилиен снимаше с магнезиев апарат. Той го подаде на Состен Кастера, обясни му как се борави с него и издърпа Дафне, за да го снимат с нея.

Дафне. Усмихната. Щастлива.

Дафне. Прелестна.

Дафне. Самодоволна. Естествена.

Две светкавици озариха салона.

— Още една! — извика Состен.

Жан-Луи се изпъчи и прегърна младото момиче. Тя се облегна на него, изглеждаше едновременно изморена и щастлива, после вдигна глава и го целуна по бузата. Докато Кастера презареждаше фотоапарата, Дафне хвана кандидат-годеника си за раменете и му показа няколко танцови стъпки с подскоци. Той ги повтори. Те танцуваха на място и бяха много привлекателна двойка. Роже изпита тъпа болка и ядосано се отправи към бюфета. Даже не забеляза какво изпи.

— Но къде изчезна Роже? — възкликна Дафне. — Той трябваше да се снима пръв.

Бе толкова ангажирана с Жан-Луи, че го бе забравила. Забеляза го, хвана го здраво и извика към фотографа.

— Роже и аз! Само двамата…

Той не възрази. Остави се доброволно да направят няколко пози. След това пуснаха грамофона и салонът се изпълни със звуците на джаз.

Калеб и Марилиз бяха разместили част от мебелите, за да освободят достатъчно място за танцуващите. Безмълвно, почти насила Дафне повлече брат си. Изпитият алкохол започваше да му влияе. Той я притисна плътно до себе си. Младото момиче беше сякаш безтегловно в прегръдката му. Плочата свърши, някой смени джаза с танго. Роже помисли, че Дафне ще се отскубне от него и ще се върне при Жан-Луи, но тя, напротив, плътно се прилепи до тялото му.

— Обожавам тангото — прошепна в ухото му. — А ти? Толкова е забавено, страстно. Като под хипноза… Във всеки случай съвсем не го намирам за вулгарно…

Роже знаеше какъв несръчен танцьор е и затова прие пасивната позиция и се остави тя да го води. Дафне демонстрираше нови и нови хрумвания, композираше фигури, усложняваше стъпките. Бе гъвкава като лиана и го водеше без усилие.

Роже й помагаше и я следваше възможно най-добре. Усещаше корема й до своя, притиснатата към неговите гърди гръд. Под дланта му ключицата й бе като жива. Но също така усещаше как мускулите на издължените, стегнати и подвижни бедра се допират до неговите. Несъзнателно си спомни закръгления й задник в прилепналия бански костюм. На свой ред плъзна коляното си между бедрата й и реакцията му беше толкова бурна, че целият затрепери. Поиска да се отдръпне от нея, но въпреки че в този момент не можеше да не си дава ясна сметка за състоянието му, тя не го пусна.

След секунда обаче вдигна към него внезапно разтревоженото си лице. Очите й бяха пълни със смущение.

— Искаш ли да спрем дотук? — измънка тя. Гласът й странно глъхнеше.

— Да. Дори мисля, че е за предпочитане.

Тя преглътна. Телата им се разделиха.

— И двамата имаме нужда от нещо силно. Не мислиш ли? — предложи тя.

Тръгнаха към бюфета, но Мари-Луиз се втурна към тях.

— Аз съм на ред, Роже!

— Не! — сухо каза Дафне. — Роже е изморен. Да не си мислиш, че прекъснахме тангото по средата, за да започне друго!

— Боже мой! Говориш, сякаш си глътнала кайман или очиларка! Какво те прихваща?

— Бдя над брат си!

— По-добре се занимавай с твоя Жан-Луи… или с твоя Жозеф… Те умират от скука. С какво право обсебваш Роже? Всички хубави момчета са твои, но той не може да бъде твой! Не и той…

— Ако си търсиш белята, ще си я намериш! — заплаши Дафне с беззвучен глас.

Мари-Луиз се призна за победена с вдигане на рамене и се завъртя на пети.

— Злобарка такава! — заяви младото момиче, когато Мари-Луиз се отдалечи.

— Не виждам какво толкова лошо направи. Нали приемът е в моя чест. Тя иска да танцува с мен. Нима не е естествено?

— О, аз ги видях, всичките! Но тя ще ти се лепне и няма да те остави!

— А мъжете не правят ли същото с теб? Между другото кой е Жозеф?

— Жозеф Етиле… Разговаря в момента с татко.

— Поредният бивш годеник?

— Пфу! Между нас изобщо не е имало нещо сериозно. Той си беше въобразил… Той е chabin!

— Chabin?

— Забравил ли си? Бял негър, ето какво! Както и изглежда. Има ги много. И да имам черни деца или мулатчета? Благодаря! Нямам нищо против негрите и хората със смесена кръв, но каквото и да казват, каквото и да правят, те са нещастни заради цвета на кожата си. И затова, в дъното на душата си, ни ненавиждат. Нас — истинските бели!

— И предпочитат бели жени. Разбирам ги — пошегува се той.

Но тя го погледна сериозно.

— Виж какво, с тези неща тук шега не бива. Всички общуват повече или по-малко. Но и всички заедно играят комедията… Хайде, нали бяхме тръгнали да пийнем нещо.

Калео отгатна намерението им и им подаде две пълни чаши. Роже не откъсваше поглед от Дафне. Тя вдигна чашата до устните си и започна да отпива на малки глътки. Свиваше сърдито или твърдоглаво устни, на брадичката й се появяваше трапчинка и червилото й оставяше следи по ръба на чашата. Роже откри, че малкото й носле е по-остро, отколкото му се бе сторило преди.

Започна ново танго и танцуващите не закъсняха да сформират нови двойки. Младото момиче погледна брат си право в очите и опипом остави чашата си върху бюфета. Беше много сериозна.

— Мисля, че разбрах какво искаше да ми обясниш — довери му тя с тъничък гласец, докато бързо примигваше. — И за това танго ще арестувам Жан-Луи. Позволяваш ли?

Той кимна и в този момент до тях се приближи Лизбет.

— Роже, трябва спешно да ти кажа нещо. Мисля, че доста се напих. Още една чаша и ще трябва да ме сложите в леглото. Така че предпочитам да си тръгна…

— Никой не те задържа — каза Дафне.

— Само че съм без кола. Пристигнах със Состен и Мари-Луиз. Но той мисли, че е още доста рано да си тръгва. Роже, бъди кавалер, изпрати ме.

Дафне обърна глава към брат си. Беше направо настръхнала. Сините й очи рязко потъмняха, твърдият й поглед сякаш му внушаваше да отговори отрицателно. Но лекарят каза учтиво.

— С удоволствие. Само че трябва да ми показваш пътя, защото все още сам не мога да се оправя. Къде са ключовете от колата, Дафне?

— На стартера, по дяволите! — отговори тя и побесняла се отдалечи.