Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moissons Charnelles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Робер Гаяр. Вале купа

ИК „Бард“, София, 1994

Френска. Първо издание

Редактор: Камелия Вълова

История

  1. — Добавяне

XI

Вестниците вдигнаха голям шум около операцията. Доктор Гомбо малко или повече оглавяваше кампанията. И странно — той почти не бе споменал своето участие в бурята от хвалебствия. Това принуди Пол да телефонира на всички главни редактори и да ги помоли да не забравят за незаменимата помощ на лекаря, който му бе асистирал. И най-вече, да сдържат излиянията си, защото той все още не може със сигурност да каже дали операцията е била успешна или не.

Наложи се да поеме ангажимента лично да се срещне с представители на пресата след три дни, да даде нещо като пресконференция, на която да изложи мнението си за постигнатите резултати.

В действителност беше настроен доста песимистично. Липсваше му въодушевлението от деня на операцията.

Ерар отбелязваше точно и подробно състоянието на пациента. Той се посвети на задачата с акуратност, но не можеше да разбере защо лекарят не е доволен, когато му съобщаваше, че болките на господин Денис намаляват, почти изчезват…

На третия ден сутринта, денят на първата смяна на превръзката, Пол влезе безшумно в стаята на оперирания. Доближи един стол до леглото и тъкмо сядаше, когато слепецът каза.

— Чаках те. Тези три дни се оказаха дяволски дълги, когато цялата ти глава е омотана в бинтове. Значи можеш да се обадиш на Дафне, за да донесе фотоапарата… Много ми се иска да видя колко смешен съм изглеждал…

— Добре! Браво! Настроението е отлично! — каза лекарят. — А това е добро предзнаменование.

— Не разбирам нищо, Ерар измъчено мънка всеки път, когато му кажа, че не изпитвам болки. Това момче има сърце на екзекутор! А ти? И ти ли се притесняваш, че не страдам?

— Точно за тези болки трябва да поговорим.

— Махни тези превръзки и ще видиш дали няма да заподскачам като заек из стаята. Кога ще ги свалиш?

— Хайде, да бъдем сериозни. Така! Усещате ли болки дълбоко в окото… Навътре в черепа?

— Пак повтарям. Изобщо нямам болки. Всичко мина, момчето ми. И познаваш някои, които ще кажат, че всичко това изобщо не е било. Но защо, по дяволите, се занимаваш толкова с тези болки?

Те бяха сами, така че не ставаше въпрос да заобикалят истината. Слепият мъж говореше с чувство, дори с нежност.

— Бих предпочел да видя как се гърчите, как непоносимо страдате… Тогава поне щях да зная на какво мога да разчитам. Мислил ли сте, господин Денис, че мога да се тревожа за резултата от тази операция?

— Да, моето момче — сериозно отговори пациентът. — Но какво рискуваме? Неуспех? Е, добре! Ще опитаме отново, още веднъж! Какво толкова.

— Как ми се иска да въведа Дафне в тази стая и да й кажа: Влез, застани пред него, той ще те види…

Господи Денис замълча. За миг протегна ръка, като че ли опипом търсеше нещо. Лекарят пое ръката му и старецът се усмихна.

— Мили Пол — каза той. — Има моменти, когато съжалявам, че толкова настоявах да бъда опериран… Да, защото ако операцията е успешна, какъв красив крак! — не, трябваше да кажа, какво красиво око! — ще си имам. Какво повече мога да желая? Животът ли е толкова хубав, че да държиш непременно да го гледам отблизо? Не, щастието е изтъкано от илюзии. Калдерон[1] е казал: „Животът е мисъл“. Добре! Но може да се мисли и със затворени очи. Аз мога да си създам мой свят, единствено мой! Какво би ми попречило? И затова ти казвам — не се тревожи толкова за резултата!

— Хайде — каза развълнуван Пол Вилермон. — Имайте търпение. След секунда ще свалим превръзката с Ерар…

— Почакай… Видя ли Дафне?

— Да. И говорих с нея по телефона. Ще дойде тази вечер да ви види.

— Как вървят нещата с Жан-Луи?

— Откъде мога да знам? Вие ще я попитате тази вечер. Но не бива да се вълнувате… И без това говорихте достатъчно.

— Шестото чувство, Пол! Има нещо гнило между Дафне и Превилиен. Първо, защо Превилиен не дойде да ме види?

— Но той беше тук. А засега всякакви посещения са забранени.

— А после? Поне обади ли се по телефона, от време на време, за да се осведоми за мен?

— Дафне сигурно го държи в течение…

Господи Денис се изкашля.

— Ти никога не си могъл да понасяш Превилиен — измърмори той с тайнствен, почти лукав, вид. — И аз разбирам малко от тези неща. Ако бях на твое място, сигурно щях да се държа по същия начин…

— Опитайте се да не мислите повече. Почивайте си. След минутка ще се заемем с вас.

Той откри в коридора Ерар, Сефилис и Асефий, които тихо, но оживено разговаряха. Бяха дошли много журналисти. Не беше тайна, че резултатът от операцията ще стане известен днес. Бяха ги помолили да останат в чакалнята. Други звъняха по телефона. „Нувелист“ се канеше да пусне извънреден брой.

— Ерар, кажете им, че всичко ще стане ясно след час. Тогава и аз самият ще съм готов да говоря с тях.

— Още нещо, докторе — каза Ерар. — Доктор Гомбо се обади. Има спешна операция и не може да присъства при свалянето на превръзката.

Пол си помисли, че Гомбо тактично се измъква. Така свеждаше до минимум евентуалните вреди, които един неуспех би му нанесъл. Не му се сърдеше. Гомбо дълбоко в себе си не му вярваше, макар че нямаше основателни причини за песимизма си.

След по-малко от час Пол Вилермон отвори вратата на чакалнята и застана пред журналистите. Те едновременно скочиха и го заобиколиха. Ерар застана зад гърба на лекаря, сякаш се спотайваше. Лицето му бе мрачно.

— Любопитството ви ще бъде удовлетворено, господа — започна той. — Нося ви лоша новина, но ще помоля да я публикувате внимателно. Помислете, има много други слепи хора, които се крепят с надеждата, че ще бъдат излекувани. И които имат основание, защото в много случаи това е възможно. Операцията, която направих, е неуспешна.

Разнесе се разочаровано шушукане.

— А причините за този провал, докторе? — попита един от журналистите. — Бихте ли ги обяснил?

— Всички ние, хирурзите — заяви Пол, — правим всичко, което е по силите ни, използваме всички наши познания, цялото си умение, цялото си изкуство. Но трябва да се съобразяваме и с Природата. Защото последната дума е на Природата. Тя взема окончателното решение. Моля, изслушайте ме внимателно.

Той направи кратка пауза и продължи с друг тон.

— Аз направих опит да присадя роговица при господин Денис. Трансплантантът беше подходящ, в отлично състояние. Здравето на пациента също позволяваше подобна операция и даваше максимални гаранции. Съществуваше шанс да успеем. Правя това уточнение, защото операцията е много сложна от техническа гледна точка. Но няма риск за живота на пациента. Всичко протече според предвижданията. Бих искал публично да изразя своята благодарност за неоценимата помощ на доктор Гомбо в този случай. Но се изправихме пред абсолютно непредвидима ситуация. Дори непонятна. Става въпрос за следоперативна глаукома. Рязко и внезапно повишаване на налягането на очните дъна, предизвикало по всяка вероятност отхвърляне на трансплантанта. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Позволете, докторе — каза един от журналистите. — Вие сте оперирал само едното око. Възможна ли е операция на другото?

— Разбира се. И точно това възнамерявам да направя, когато осигуря подходящ трансплантант за ново присаждане. Именно подобни постоперативни инциденти са причината да не се пристъпва към паралелна операция на двете очи. Така че, можем да разчитаме на всички шансове за успех следващия път.

 

 

Той се затвори в стаята си с наболяло сърце и изтерзан дух. Беше убеден, че някаква ужасна фаталност тегне над него. Всичко, което беше предприемал досега, се бе провалило. Не беше трудно да преброи неуспехите си. В крайна сметка излиза, че неговите качества са били само една заблуда. Една химера, накарала го да повярва в себе си и своите възможности. Какво въображение! А хората с такова силно въображение са вечно обречени на провали. Той се сравняваше с човек, който се хвърля във водата, за да спаси давещия се, и се удавя заедно с него. Смелост, състрадание, саможертва, добра воля — толкова добродетели, които природата му е дала…

Не му стигна смелост да каже истината на господин Денис. Щеше да уведоми първо Дафне и после заедно щяха да потърсят начин да я поднесат на баща й.

Той постави ръката си на телефона, за да позвъни на младото момиче, когато Сефилис почука и подаде главата си през полуотворената врата.

— Някаква жена, Планата, иска да ви види, докторе. Не било за консултация. Казва, че ще ви отнеме само няколко минути. Много е настоятелна.

Той махна отегчено.

— Добре, нека заповяда!

Стана, за да посрещне Люси. Когато тя застана на вратата, той тръгна към нея и топло стисна ръката й.

— Скъпа Люси, присъствието ти за малко разсейва неприятностите ми… И въпреки това не биваше да идваш тук… Не и тук! Чакам Дафне всеки момент. Все пак, седни!

— Благодаря. Минавам за минута.

Тя се приближи до него и небрежно го целуна. Забеляза, че цялата сияе и едва успява да сдържи щастливата си усмивка. Е, нямаше да има повече угризения за нея.

— Сирил се върна. Всичките ми опасения бяха напразни. Или пък е първокласен артист! Да, отидох да го посрещна на летището. Странно колко много неща научава човек, докато чака един самолет!

— Наистина ли?

Тя остави чантичката си върху бюрото и, освободила ръцете си, започна да изброява на пръсти.

— Първо, госпожа Ламбер. Чакаше сина си, който се връща от Маями. След това Лизбет Ментор и нейният баща магьосник. Заминават за Гваделупа за една година… И после в залата видях лично господин Превилиен. Почти се сблъскахме. Нямаше да изпитам такава погнуса, ако бях настъпила очиларка. Но тъй като нямаше никаква възможност да го избегна, трябваше да му изслушам приказките. Не чакал никого. Приличаше на човек, току-що поразен от бедствие… Сещаш ли се защо?

— Не. Превилиен не ме интересува.

— Чакаше да приготвят личния му самолет. Заминава си. Заминава за Мексико… Изглежда, че там някой го очаква. Попитах го: „А Дафне?“. Той ми отговори: „Тази малка глупачка! Една нахалница, тъпа фантазьорка, капризна и лъжлива хлапачка! Заслужава само да я напляскаш! И колко само държи на баща си, за когото всички знаят, че е един умопобъркан старец!“.

Тя се заля в смях и стана.

— Не съм свършила още! Хвани се здраво за мен този път! Знаеш ли кой пристигна със самолета от Париж? Елен Боасрон. Заедно със съпруга си, архитект Капесия… Изглеждаха много опечалени… Изглежда работите им не вървят на добре. Казах на старата ти приятелка Елен, че съм те видяла отново… Но колко съм глупава! Ти не я познаваш и не можеш да си спомняш за вашите детински натискания?… Винаги виждам в теб част от Роже…

Тя взе цигара от пакета, който той бе оставил на бюрото и продължи:

— Свършвам… Докъде бях стигнала? Аха, да! След Елен се сблъсках с Дюби. Началникът от държавната полиция! Толкова влюбен в мен! Моят ухажор! И той се възхищава от мен и ме обожава повече от всякога… Едно намигване бе достатъчно, за да започна да го въртя около малкия си пръст.

Тя затвори очи, въздъхна, но веднага продължи.

— Покани ме у тях. Трябваше да преглътна оскърблението. В началото безропотно, но после… О! Представи си само, че една мисъл непрекъснато ми се въртеше в главата, докато той се натягаше: „Клин клин избива!“ — казвах си. И внезапно избухнах в смях. Това бързо сложи край на всичките му усилия.

Тя замълча за миг.

— Ето, свърших… Не съм преставала да мисля за теб, за теб и Дафне. За вашия роман! И ето моят подарък за годежа ви!

Тя хвърли на масата една тънка зелена книжка.

— Хаитянски паспорт? — учудено възкликна той. — Защо?

— Глупчо! Хайде, разчовъркай малко мозъка си. Естествено, че ти не можеш да се ожениш за сестра си. Не можеш също отново да станеш Пол Вилермон. Но Дафне може да бъде друга личност в друга страна. Можеш ли да проумееш?… Така че — ето ти документи на името на Силвиа Делормел, съвсем редовни. Не може дори да мечтаеш за по-редовни…

— Но… — опита се да протестира той. — Защо документите са за нея, а не за мен?

— Защото ти трябва да останеш Роже Денис. Доктор по медицина. И когато тя се омъжи за теб, ще получи отново фамилното си име.

— А снимката?

— Увеличиха портрета й от една стара снимка, на която сме двете с нея. Точно тази снимка е залепена на паспорта. За това можеш да се довериш на Дюби. Ако историята се разчуе, той ще бъде най-компрометиран. А е толкова щастлив да съдейства за твоето заминаване… Ето, свърших… изчезвам…

Той видя, че очите й са пълни със сълзи. Втурна се към нея, за да я прегърне.

— Люси… — заекна той.

— Ш-шт! Нито дума повече! Дължах ти това за всички илюзии, за цялото щастие, което ми дари. Кажи само на Дафне, че не съм толкова зла жена и че тя няма никакви причини да не ме понася. Сбогом!

Тя го хвана за раменете и внезапно го целуна. След миг той изтича към прозореца и припряно дръпна щорите. Може би Люси щеше да усети погледа му? И тя наистина се обърна. Различи побелялото й лице, изкривените от болка устни. Но тя сигурно не го забеляза, защото не направи никакво движение. Качи се в колата и изчезна.

Освободеното място за паркиране веднага се зае с линия.

От нея слезе Дафне.

Бележки

[1] Калдерон де ла Барка, Педро (1600–1681) — най-великият драматург и поет на Испания. Драмите му се отличават с картини на най-бляскава фантазия и силно мистично дълбокомислие. — Б.пр.