Линда Хауърд
Белязаният Макензи (1)

Първа глава

Той отчаяно се нуждаеше от жена.

Уолф Макензи прекара една безсънна нощ. Единствено пълната луна разпръскваше сребристата си светлина върху празната възглавница до него. Изпитваше физическа болка от чувствената необходимост, присъща на всеки здрав мъж, а изминаващите часове само я подсилваха. Най-сетне стана от леглото и доближи прозореца с плавни движения на силното си тяло. Подът под босите му крака беше леденостуден, но мъжът се надяваше така да охлади желанието, което вълнуваше кръвта му.

Бледата лунна светлина очертаваше ъгловатите черти на лицето му, живо доказателство за неговия произход. Черна дълга до раменете коса, големи тъмни очи — цялото му лице издаваше, че е индианец. Личеше и във високите, изпъкнали скули, широкото чело, тънките устни и извития нос. Не толкова очевидни, но все пак забележими бяха келтските черти, наследени от баща му, който се бе родил сред хълмовете на Шотландия. Те сякаш бяха облагородили индианското, дошло от майка му и придаваха по-голяма изразителност на лицето му. Във вените му течеше кръвта на два от най-войнствените народи на света — команчи и келти. Беше роден боец, факт, който офицерите веднага разбраха, когато постъпи в армията.

Беше и прекалено чувствен. Познаваше се достатъчно добре, и макар да успяваше да контролира инстинктите си, му се случваше да пожелава жена. В такива моменти посещаваше Джулия Оукс. Разведена, няколко години по-възрастна от него, тя живееше в съседно градче. Срещите им продължаваха вече пета година; нито Уолф, нито Джулия търсеха брак, но имаха нужда един от друг, пък и си допадаха. Опитваше се да не ходи при нея твърде често и винаги внимаваше да не бъде забелязан, когато влиза в дома й. Даваше си сметка, че съседите й ще се възмутят, ако разберат, че спи с индианец. И то не просто индианец — обвинението в изнасилване щеше да остане като белег за цял живот.

Следващият ден беше събота. Трябваше да свърши обичайната работа по дома, както и да закара една поръчка строителен материал до Рут, малкото градче в подножието на неговата планина, но съботните вечери по традиция бяха отредени за увеселения. Е, той нямаше да се отдаде на веселби, но щеше да посети Джулия и да задоволи желанията си.

Нощта захладня и се зададоха ниски, буреносни облаци. Изчака ги, докато закрият луната — знаеше, че това означава нов сняг. Не искаше да се връща в празното легло. Лицето му бе все така безизразно, но кръвта му кипеше.

 

 

Мери Елизабет Потър трябваше да свърши хиляди неща през съботната сутрин, но не можеше да си намери място, докато не се срещне с Джо Макензи. Момчето бе напуснало училище преди два месеца, месец преди тя да постъпи на мястото на учител, който внезапно бе напуснал. Никой не споменаваше Джо, но Мери бе прегледала училищните дневници и любопитството й я накара да се разрови в неговия случай. В малко градче като Рут, Уайоминг, нямаше много ученици и тя се надяваше, че ще опознае постепенно всеки. Оказа се, че наброяваха едва шестдесет, но успеваемостта беше почти сто процента и подобен случай бе необичаен. Остана изумена, когато прочете досието на Джо Макензи. Момчето било сред най-силните ученици в класа, с отлични оценки по всички предмети. По-слаб ученик можеше да се обезсърчи по някаква причина и да се откаже от ученето, но инстинктът й на преподавател й подсказваше, че толкова блестящ ученик не би го направил просто ей така. Трябваше да поговори с него, да му обясни колко е важно за бъдещето да продължи образованието си. На шестнадесет години човек е прекалено млад, за да допусне грешка, за която ще съжалява цял живот. Нямаше да се успокои, докато не направи всичко възможно да го върне на училище.

Тази нощ отново бе валял сняг и беше ужасно студено. Котката жално мяукаше и се въртеше около краката й, сякаш се оплакваше от времето.

— Зная, Удроу — успокои я тя. — Лапите ти сигурно премръзват от ледения под. — Наистина съчувстваше на бедното животно. Самата тя не помнеше кога за последен път й е било топло на краката.

Обеща си, че за следващата зима ще си купи дебели, топли ботуши, които ще са подплатени с кожа и няма да пускат вода. С тях щеше да се разхожда смело по снега като местните жители. В действителност, имаше нужда от подобни ботуши сега, но разходите по пренасянето бяха стопили всичките й пари, а пестеливата й леля я бе научила никога да не купува нещо на кредит.

Удроу отново измяука, докато тя нахлузваше най-топлите и практични обувки, с които разполагаше, и които тайничко наричаше „обувките на даскалката стара мома“. Мери погали животното зад ушите и то се протегна от удоволствие. Бе получила котката в комплект с къщата, която училищното настоятелство й осигури; и къщата, и котката не бяха кой знае какво. Нямаше представа на колко години е Удроу, но заедно с къщата изглеждаха малко позапуснати. Мери винаги се бе въздържала да си вземе котка — струваше й се, че това е последният щрих към образа на стара мома, но този път съдбата я надхитри. Тя все пак си беше стара мома. Вече си имаше и котка. Както и типичните обувки. Картината бе напълно завършена.

— Всеки сам си избира съдбата — сподели тя с котката, която й отвърна с напълно безразличен, египетски поглед. — Какво ли те интересува пък теб? Изобщо не ти пука нито за обувките ми, нито за мен.

Но когато вдигна очи към огледалото, за да се увери, че косата й е наред, Мери въздъхна. Практичните обувки и котката напълно отиваха на бледото й, слабо и безлично лице. „Невзрачна“ бе най-подходящата дума. Мери Елизабет Потър бе родена да бъде стара мома.

Облече се с възможно най-топлите си дрехи, като пропусна дебелите чорапи. Можеше да си позволи къси чорапи и дълга пола, но не и три четвърти, комбинирани с вълнена рокля. Само заради студа бе съгласна да изглежда старомодна, но за нищо на света не искаше да става за смях.

Нямаше никакъв смисъл да се навлича, защото щеше да се стопли едва, когато дойде пролет. Мери събра сили да понесе поредния шок от срещата с ледения въздух навън, тъй като тялото й още бе настроено на топлината в Савана. Бе напуснала уютното си гнездо в Джорджия, след като прие предизвикателството на малкото училище в Уайоминг, в търсене на нови впечатления; беше я подтикнал копнеж за приключения, който не бе признала дори и пред себе си. Незнайно защо обаче бе пропуснала климата в сметките си. Беше се подготвила, че често ще вали сняг, но не и за подобни студове. Нищо чудно, че има толкова малко ученици, помисли си тя, когато отвори вратата и усети ледения вятър върху лицето си. При подобен непоносим студ хората едва ли се отдаваха често на страстта си.

Докато стигна до колата, обувките й се напълниха със сняг. Караше практичен, малък шевролет седан, с две врати, на който предвидливо бе сложила нови зимни гуми, когато пристигна тук. Сутрешната прогноза за времето предвещаваше максимална температура седем градуса под нулата. Мери си припомни времето, което бе оставила в Савана и отново въздъхна. През март там пролетта е във вихъра си и цветята цъфтят във всички възможни цветове.

Но и Уайоминг бе красив по един необуздан, магнетичен начин. Планините безучастно се извисяваха над ниските къщи; бяха й казали, че дойде ли пролет, ливадите ще се покрият с дива растителност и кристалночистите поточета ще започнат да пеят своите песни. Уайоминг беше напълно различен свят от Савана и Мери се чувстваше като магнолия, пресадена на ново място, която изживява трудностите на аклиматизация.

Бе разпитала как да стигне до къщата на Макензи и се изненада от неохотата, с която й отговаряха. Озадачи я, че никой не се интересува от момчето, тъй като местните хора й бяха направили впечатление на приятелски настроени и винаги готови да помогнат. Най-прям беше господин Хърст, бакалина, който бе измърморил, че „Макензи изобщо не си струват труда“. Мери обаче вярваше, че всяко дете си струва труда. Тя беше учителка и възнамеряваше да си върши добре работата.

Качи се в колата, откъдето погледна планината, наречена Планината на Макензи, тесния път, който се виеше като лента по склоновете и мислено извика от уплаха. Въпреки новите зимни гуми, тя не се чувстваше уверена зад волана. Просто снегът й бе напълно чужд и непознат, макар че това не би я накарало да се откаже от целта си.

Трепереше толкова силно, че едва постави ключа в стартера. Беше ужасно студено! Носът и дробовете я боляха при всяко поемане на въздух. Не беше ли по-добре да изчака, докато времето омекне? Отново погледна планината. Целият този сняг сигурно щеше да се разтопи чак през юни, а Джо Макензи вече бе отсъствал два месеца от училище. Тогава щеше да реши, че е пропуснал прекалено много и е безсмислено да се връща. Може би вече бе твърде късно. Мери не можеше да си позволи дори още една седмица забавяне.

Имаше навика да си дава кураж сама, винаги когато попаднеше в затруднено положение и сега започна да си мърмори под нос:

— Веднъж да се кача на пътя, няма да ми се струва толкова стръмен. Всички планински проходи изглеждат опасни от далеч. А това не е нищо повече от един напълно преодолим участък. В противен случай Макензи нямаше да могат да слизат и да се качват, а след като те го правят, значи и аз ще успея.

Е, сигурно щеше да се справи. Шофирането по заснежен път беше въпрос на навик, който тя още не бе овладяла напълно.

Бе твърдо решена да не се отказва. Щом стигна подножието на планината, пътят закриволичи стръмно нагоре, Мери стисна здраво волана и се насили да не поглежда към пропастта от едната й страна. Нямаше да си помогне, ако постоянно мислеше колко е вероятно да падне при най-малкото кривване; според нея подобна мисъл спадаше в категорията на безполезното знание, от което тя вече притежаваше предостатъчно.

— Не вярвам колата да се подхлъзне — измърмори тя. — Изобщо не карам бързо, затова няма опасност да изгубя контрол. Същото е като с Виенското колело. Бях сигурна, че ще падна, пък не се случи. — Когато бе на девет години се качи на Виенско колело и оттогава никой не бе успял да я убеди да повтори. Обикновените въртележки повече й допадаха. — Семейство Макензи няма да имат нищо против да поговоря с Джо — продължи да си говори сама тя, в опит да отклони ума си от пътя. — Сигурно е имал някакви неприятности с приятелката си и затова се е отказал от училището. На неговата възраст вероятно вече всичко е минало-заминало.

Оказа се, че пътят наистина не е толкова опасен, колкото си представяше. Започна да диша по-леко. Наклонът не бе така стръмен, както й се стори отдолу и вероятно вече приближаваше къщата. От равнината планината изглеждаше по-голяма.

Мери бе толкова съсредоточена в пътя, че не забеляза червената светлина, която се появи на таблото. Изобщо не предполагаше, че моторът е прегрял, докато от предния капак не изригна пара, която мигом се превърна в ледени кристалчета върху предното стъкло. Инстинктивно натисна спирачките и тихичко изруга, когато колата поднесе. Веднага вдигна крака си от педала и колелата се изправиха, но вече нямаше никаква видимост. Затвори очи, помоли се да кара в правилната посока и колата да спре от собствената си тежест.

Двигателят свистеше и бучеше. Изгаси разтреперано мотора и излезе; леденият вятър сякаш я удари с камшик. Механизмът за отваряне на предния капак бе замръзнал, но най-накрая успя да го отвори с убеждението, че дори и да не можеше да поправи аварията, все пак бе добре да знае какъв е проблемът. Не беше нужно да е автомонтьор, за да види повредата — един от маркучите се бе спукал и оттам течеше вода.

В този момент Мери си даде сметка колко сериозно е положението й. Бе невъзможно да остане в колата, тъй като не можеше да я запали и да включи отоплението. Пътят беше частна собственост, а хората можеха изобщо да не слизат до града днес, нито пък дори целия уикенд. Беше прекалено студено и твърде далеч, да тръгне пеша към дома си. Единствената възможност бе да продължи към дома на Макензи, молейки се да не е много далеч. Краката й вече бяха премръзнали.

Мисълта, че може да не издържи дотам бе недопустима. Вместо това, пое нагоре по хълма, като при всяка крачка обувките й се напълваха със сняг.

Пътят завиваше, така че вече не виждаше колата, а пред нея нямаше и следа от къща, или пък някаква друга постройка. Почувства се безкрайно самотна, сякаш бе попаднала насред необитаем остров — само тя, огромното небе, планината и снега. Тишината бе страховита. Ходенето ставаше все по-трудно и тя си даде сметка, че просто влачи крака. Бе изминала по-малко от двеста метра.

Устните й започнаха да треперят и тя се сгуши в палтото, за да запази топлината на тялото си. Мъчително или не, единствената й възможност бе да продължи да се движи.

И тогава чу шумът на мощен двигател. Изпитва такова облекчение, че очите й се напълниха със сълзи. Мисълта да се разплаче пред други хора винаги я бе ужасявала, затова бързо премигна и изтри сълзите. Плачът бе най-безсмисленото нещо — бе повървяла едва петнадесет минути и изобщо не бе изпаднала в някаква сериозна опасност. Както обикновено, уплахата бе плод на собствените й преувеличения. Нагази в дълбокия сняг отстрани, за да се отмести от пътя и зачака.

Вече можеше да го види — голям, черен пикап, с огромни гуми. Усещаше втренчения поглед на шофьора и неволно се сгуши от притеснение. Учителките, които на това отгоре бяха стари моми, не са свикнали да бъдат в центъра на вниманието и Мери се почувства като пълна глупачка. Сигурно имаше вид на човек, който просто е тръгнал на разходка в планината.

Пикапът спря до нея и мъжът излезе. Беше много едър и това веднага я подразни. Мразеше начина, по който високите мъже гледаха на нея, пък и тя винаги трябваше да вдига лице нагоре. Е, висок или не, това бе нейният спасител. Махна с ръка и се зачуди какво трябваше да изрече. Нямаше представа как да помоли да я спасят. Никога досега не бе пътувала на автостоп — не й струваше пристойно за една разумна и уважавана учителка.

Уолф втренчи поглед в жената, докато се чудеше що за глупак трябва да си, за да излезеш в такъв студ облечен по подобен начин. И какво, по дяволите, търсеше тази жена в неговата планина? Как бе стигнала дотук?

Изведнъж се сети коя е; докато пазаруваше, бе подочул, че в града е пристигнала нова учителка, някъде от юг. Никога не бе виждал жена, която толкова да прилича на учителка, а и тази определено бе неподходящо облечена за зимите в Уайоминг. Синята рокля и кафявото палто бяха очевидно демодирани; под шала се подаваха кестеняви кичури, а огромни очила с рогови рамки покриваха по-голяма част от лицето. Нямаше никакъв грим, нито дори гланц за устни, за да ги предпази от напукване.

На това отгоре не носеше ботуши. Снегът стигаше до коленете й.

За около две секунди я разгада напълно и не изчака никакви обяснения относно какво търсеше в планината, пък и тя явно не възнамеряваше да му даде подобни. През цялото време го гледаше втренчено, с леко ядосан израз и не бе проронила нито дума. Сигурно смяташе, че е под достойнството й да разговаря с индианец, дори и ако трябваше да помоли за помощ. Уолф мислено повдигна рамене. Дори и така да бе, не можеше да я остави тук.

Тъй като тя не проговори, и той не го направи. Просто се наведе, прокара едната си ръка зад колената, другата зад гърба й и я повдигна, сякаш Мери беше дете, без изобщо да обръща внимание на изненадата й. Докато я носеше към пикапа, откри, че едва ли тежеше повече от дете. Забеляза стреснатия поглед в сините й очи зад стъклата, след което тя обгърна врата му с ръка, все едно се боеше да не я изпусне.

Премести тежестта й така, че да може да отвори вратата на колата и я сложи на седалката; набързо изтупа снега от обувките и краката й. Чу, че тя възкликна удивено, но дори не я погледна. След като приключи, изтръска снега от ръкавиците си и отиде до мястото на шофьора.

— От колко време се разхождате? — с неохота промърмори той.

Мери започна обясненията си. Не бе очаквала гласът му да е толкова дълбок, сякаш ехтеше. Очилата й се бяха изпотили от топлината в пикапа, затова ги свали; усещаше, че страните й се зачервяват от нахлулата кръв.

— Аз… Не много — заекна тя. — От около петнадесет минути. Спуках маркуча за водата. Искам да кажа, че маркучът на колата ми се спука.

Уолф я погледна и забеляза, че тя бързо сведе поглед. Страните й се зачервяваха, значи се стопля. Явно беше шашардисана и затова постоянно кършеше пръсти. Да не би да смяташе, че ще я хвърли на седалката и ще я изнасили? В крайна сметка, той бе обвинен в престъпление индианец, от който всичко можеше да се очаква. Съдейки по вида й обаче, това вероятно й се струваше вълнуващо преживяване.

След няколко минути стигнаха до ранчото. Уолф паркира близо до вратата на кухнята и излезе от пикапа. Заобиколи го и стигна до нейната страна, точно когато тя се опитваше да се измъкне.

— Забрави за това — нареди той и отново я взе в ръцете си. При опита й да се справи сама, полата се бе вдигнала до средата на бедрата. Той веднага бе забелязал слабите й крака и тя поруменя още повече.

Топлината на къщата я обгърна и Мери си пое дълбоко въздух с облекчение, като не обърна внимание, че мъжът премести един стол и я сложи на него. Без да изрече и дума, той пусна топлата вода и напълни една купа, като постоянно проверяваше температурата.

Е, вече бе достигнала целта си, и макар случилото се да се разминаваше с предварителните й планове, сега трябваше да оповести какво я водеше тук.

— Аз съм Мери Потър, новата учителка.

— Зная — бързо отвърна той.

Очите й се разшириха, докато наблюдаваше широкия му гръб.

— Знаете ли?

— Тук няма много непознати.

Мери изведнъж си даде сметка, че той не се бе представил и изпита несигурност. Дали изобщо бе попаднала на правилното място?

— Вие господин Макензи ли сте?

Той й хвърли бърз поглед през рамото си и тя забеляза, че очите му бяха тъмни като нощта.

— Аз съм Уолф Макензи.

Вниманието й веднага бе отклонено.

— Сигурно ви е известно, че името ви е доста рядко срещано. То е староанглийско…

— Не! — прекъсна я той, като се обърна с купата в ръце. Остави я на земята до краката й. — Индианско е.

Тя премигна учудено.

— Индианско ли? — Почувства се ужасно глупаво. Трябваше да се досети, съдейки по тъмната коса, очите и бронзовия тен. Повечето от местните бяха с тъмна кожа, затова не обърна внимание. След това се намръщи и любезно продължи: — Но Макензи не е индианско име.

Той също се намръщи.

— Шотландско е.

— А! Значи сте мелез?

Зададе въпроса, без изобщо да си дава сметка какво точно бе изрекла, изписаните й вежди въпросително се повдигнаха над сините очи. Той едва сдържа гнева си.

— Точно така — изръмжа Уолф.

Имаше нещо толкова дразнещо в прямотата на изражението й. В следващия момент обаче забеляза, че тя цялата трепери от студ, затова си наложи да не обръща внимание на яда си, поне докато успее да я стопли. Тромавият начин, по който се движеше, когато я забеляза на пътя, му подсказа, че е в първа фаза на измръзване. Свали дебелото си палто, хвърли го настрани и включи кафеварката.

Мери седеше мълчаливо, докато той правеше кафето; очевидно не беше разговорлива личност, но това изобщо не можеше да я накара да се откаже от целта си. Беше й ужасно студено; щеше да почака, докато стане кафето, и тогава отново щеше да опита да поговори с него. Погледна го, когато той се обърна към нея, но изражението на лицето му бе неразгадаемо. Без да каже нищо, той свали шала от главата й и започна да разкопчава палтото. Стъписана, тя се опита да възрази:

— Мога и сама да се справя. — Но пръстите й бяха така премръзнали, че всеки опит да ги раздвижи предизвикваше непоносима болка. Той отстъпи, докато тя опитваше, след което отмести ръцете й и довърши започнатото.

— Защо ми сваляте палтото, като ми е толкова студено? — озадачено попита тя, докато той дърпаше ръкавите на връхната дреха.

— Така ще мога да разтрия ръцете и краката ви. — Уолф продължи и свали обувките.

Идеята той да я разтрива изобщо не й допадна. Не бе свикнала да я докосват, и не възнамеряваше да свиква тепърва. Отвори уста да му го каже, но думите заглъхнаха неизречени, когато той рязко прокара ръце по краката й, чак до талията. Мери извика от изненада и подскочи, като за малко не падна от стола. Той я погледна, очите му бяха безизразни като черен лед.

— Няма от какво да се плашиш — процеди през зъби. — Събота сме, а аз изнасилвам само във вторник и четвъртък. — За секунда му мина през ума да я изхвърли обратно на снега, но просто не можеше да остави една жена да умре от замръзване, дори и да ставаше дума за бяла жена, която очевидно смяташе, че докосването му ще я омърси.

Очите на Мери толкова се разшириха, че сякаш покриха повечето от лицето й.

— Какво им е на съботите? — изтърси тя, след което си даде сметка, че думите й прозвучаха едва ли не като покана. За бога! Тя покри лицето си с ръце, за да прикрие червенината, която я заля. Явно мозъкът й бе замръзнал, това бе единственото възможно обяснение.

Уолф рязко повдигна глава; не можеше да повярва, че тя бе изрекла подобно нещо. Огромните, сини очи, изпълнени с ужас го наблюдаваха измежду пръстите, които закриваха лицето й, но не успяваха да прикрият руменината. Толкова отдавна не бе виждал човек да се изчервява, че му отне около минута, преди да си даде сметка, че тя очевидно страшно се притесни. На всичко отгоре, явно бе целомъдрена! Последното условие за старомодната учителка и стара мома. На мястото на предишното раздразнение, сега Уолф се развесели. Целомъдрието сигурно беше нейният идеал в живота.

— Ще трябва да сваля чорапогащника, за да потопите краката си във водата — дрезгаво й обясни.

— О! — Възклицанието се чу приглушено, тъй като устните й все още бяха покрити.

Ръцете му бяха под полата й и той обхвана хълбоците. Почти несъзнателно си даде сметка за близостта на нежното й тяло. Старомодна или не, тя все пак притежаваше уханието и мекотата на жена и пулсът му се учести. По дяволите, явно изпитваше по-силна нужда от жена, отколкото бе предполагал, след като дребната, превзета учителка го развълнува.

Мери седеше сковано, когато силната му ръка я повдигна, за да свали чорапите й; при това, главата му се оказа съвсем близо до гърдите й и тя се загледа в гъстата, черна коса. Само ако се извърнеше, щеше да се докосне в нея. При тази мисъл Мери затаи дъх. Едрите му ръце се плъзнаха по голите й крака. Какво ли щеше да е усещането, ако бяха върху гърдите й? Изведнъж се почувства странно затоплена и й се зави свят.

Уолф изобщо не я погледна, когато пусна чорапогащника на земята. Повдигна краката й, приближи купата с вода и внимателно ги постави вътре. Бе проверил, че температурата не е прекалено висока, но тя бе така премръзнала, че със сигурност щеше да изпита болка. Мери рязко си пое въздух, но не каза нищо, макар той да забеляза сълзи в очите й, когато я погледна.

— След малко няма да боли — успокои я той и се премести така, че да обхване краката й с колене. Внимателно свали ръкавиците и се изненада колко бели и нежни бяха ръцете й. Обгърна ги в шепи, но промени решението си и започна да разкопчава ризата си.

— Така ще се стоплят по-бързо — обясни Уолф и постави дланите й в подмишниците си.

Мери седеше като поразена от гръм. Всичко й изглеждаше нереално, ръцете й бяха пъхнати в подмишниците на непознатия като птици. Топлината на тялото му се предаваше на премръзналите й пръсти. Тя не докосваше кожата му, защото носеше тениска под ризата, и все пак това бе най-интимното нещо, което някога бе правила с друг човек. Подмишници… Вярно, че всички хора ги притежават, но тя просто не бе свикнала на подобна близост. Никога досега не се бе чувствала така обгърната от друго човешко същество, камо ли пък мъж. Краката му плътно бяха обгърнали нейните, тя седеше, леко наведена, с ръце пъхнати в подмишниците му, докато той разтриваше раменете й. Издаде тих звук на изненада. Не можеше да повярва, че подобно нещо се случваше с нея, Мери Потър, скучноватата учителка стара мома.

Уолф правеше всичко възможно, за да я стопли, но когато чу възклицанието й, вдигна поглед и срещна големите й, сини очи. Бяха много интересен син цвят, помисли си той, не с оттенъка на метличината, или пък обикновеното тъмно синьо. Имаха нюанс на сиво. Стоманено синьо, това беше. Забеляза, че косата й се бе измъкнала от кока и лицето й бе обрамчено от копринени, светло кестеняви къдрици. Беше съвсем близо до него, само няколко сантиметра ги разделяха. Притежаваше най-нежната кожа, която някога бе виждал, гладка като на бебе и толкова прозрачна, че на челото й прозираха вените. Подобна кожа обикновено притежаваха само младите. Докато я наблюдаваше, забеляза, че страните й отново се покриха с руменина и си даде сметка, че гледката го привлича. Почуди се дали цялото й тяло бе толкова нежно — гърдите, стомаха, бедрата. Мисълта му подейства като електрически шок, който разтърси нервите му. По дяволите, колко хубаво ухаеше! Сигурно щеше да подскочи като ужилена, ако повдигнеше полата й и започнеше да целува бедрата й, както му се искаше.

Мери прокара езика си по устните, без да си дава сметка, че той проследи движението. Трябваше да каже нещо, но нямаше и представа какво. Сякаш физическата му близост бе парализирала мисловните й процеси. Божичко, излъчваше такава топлина! И бе толкова близо. Вместо да се държи като глупачка, само защото привлекателен и силен мъж я е обгърнал, трябваше да си припомни защо изобщо бе дошла. Отново навлажни устни и се изкашля.

— Дойдох да разговарям с Джо, ако е възможно.

Изражението му се промени, стана по-резервирано.

— Няма го. На работа е.

— Разбирам. И кога ще се върне?

— Може би след един, два часа.

Мери го погледна недоверчиво.

— Вие баща му ли сте?

— Точно така.

— А майка му е…?

— Тя почина.

Самата дума я стресна и в същото време изпита неочаквано чувство на облекчение. Тя отново отмести погледа си от него.

— Какво мислите за факта, че Джо е напуснал училище?

— Това си е негова работа.

— Но той е само на шестнадесет. Той е още момче…

— Той е индианец — прекъсна я Уолф. — И вече е мъж.

Мери изпита едновременно възмущение и раздразнение. Измъкна ръцете си и ги отпусна върху бедрата си.

— Това пък какво би трябвало да означава? — продължи тя. — Едва е навършил шестнадесет и трябва да продължи образованието си.

— Джо умее да пише, да чете и смята. Също така знае всичко необходимо, за да тренира конете и да ръководи ранчото. Сам реши да напусне училище и да работи. Сега това е моето ранчо и моята планина, но един ден ще бъдат негови. Той избира какво да прави с живота си и вече е решил — да тренира коне. — Не му бе приятно да дава обяснения за толкова лични неща, но имаше нещо в дребната, демодирана учителка, което го подтикна да й отговори. Явно тя изобщо не осъзнаваше, че той е индианец; приемаше го само като понятие, но изглежда нямаше представа какво означава да си индианец, нито пък какво означава да си Уолф Макензи, от който всички страняха и с когото отказваха да разговарят.

— Въпреки това бих искала да поговоря с него — настоя Мери.

— Това си е негова работа. Може да откаже да говори с вас.

— Няма ли да се опитате да му повлияете?

— Не.

— Защо? Поне го накарайте да се върне на училище!

Уолф я издърпа по-близо до себе си и сега лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго. Тя се вгледа в тъмните му очи, а нейните се разшириха.

— Той е индианец, госпожо! Може би не ви е напълно ясно какво означава това. А и защо да ви е? Вие сте бяла и не приемате индианците. Какво образование ще получи, си е лично негова работа и изобщо няма нужда от помощта на бяла учителка. Когато благоволяха да му обърнат внимание, бе само за да го обидят. Защо ще иска да се връща в училище?

Мери преглътна, стресната от напрежението в гласа му. Не бе свикнала някой мъж да се доближава толкова близо до нея и да й казва в очите какво мисли. Ако трябваше да бъде напълно честна, изобщо не бе свикнала с мъжете. Като дете, момчетата отбягваха невзрачната зубрачка, а когато порасна, същото започнаха да правят и мъжете. Лицето й пребледня, но тя бе толкова твърдо убедена в ползата от доброто образование, че нямаше да му позволи да я изплаши. Едрите хора често го правеха, може би без дори да си дават сметка какво предизвикваха у по-дребните на ръст, но тя нямаше да се откаже, само защото той бе огромен.

— Но той е бил най-добър в класа си — бързо отвърна Мери. — След като е успял сам да се справи толкова добре, представете си на какво е способен, ако някой му помогне.

Уолф се изправи и тя се почувства нищожна.

— Както вече казах, това зависи единствено от него.

Кафето отдавна бе станало, той наля една чаша и й я подаде. Настъпи тишина. Уолф се облегна на кухненските шкафчета и се загледа в нея, докато тя отпиваше на малки глътки като коте. Нежна, това бе думата, която най-много й отиваше. Дребна и слаба. Погледът му се спря върху гърдите й, под старомодната синя рокля — сториха му се приятно заоблени. Как ли щеше да се чувства, ако можеше да я съблече…

Рязко прекъсна мислите си. По дяволите, вече трябваше да си е научил урока! Белите жени можеха да флиртуват и да се увъртат около него, но рядко искаха да имат нещо общо с индианец. А тази превзета учителка дори не флиртуваше с него. Може би му харесваше, защото бе толкова различна от всички останали. Образът на нежното й, крехко тяло в леглото не излизаше от мислите му.

Мери остави чашата настрана.

— Вече ми е много по-топло. Благодаря ви, кафето свърши работа. — Както и разтривките, но не можеше да го изрече на глас. Погледна го и за момент се поколеба, щом видя изразът в черните му очи. Не можеше да го определи, но сърцето й започна да бие по-бързо и се почувства неудобно. Наистина ли гледаше гърдите й?

— Мисля, че някои от старите дрехи на Джо ще ти станат — каза той; гласът и лицето му бяха безизразни.

— Нямам нужда от дрехи. Моите са напълно…

— Идиотски — прекъсна я Уолф. — Това е Уайоминг. Не е Ню Орлиънс, или откъдето идваш.

— Савана — уточни тя.

Той изръмжа, което очевидно бе основно средство за комуникация според него и извади хавлиена кърпа от един шкаф. Коленичи пред нея, извади краката й от водата и ги уви, като продължаваше нежно да ги разтрива, в пълно противоречие с иначе враждебното му отношение. Изправи се и каза:

— Ела с мен.

— Къде?

— В спалнята.

Мери замръзна на мястото си и примигна. На устните му се появи кисела усмивка.

— Не се притеснявай — рязко каза той. — Ще се опитам да обуздая животинските си инстинкти и след като се облечеш добре, ще можеш да се разкараш от планината ми.