Робер Гаяр
Вале купа (10)

X

Вечеряха набързо. Но тези няколко минути позволиха на Роже да забележи, че Елен се хранеше елегантно, с бавни и премерени движения, малко резки и механични. Тя поднасяше към устата си миниатюрни хапки. Дъвчеше едва забележимо и това подчертаваше очарователната извивка на устните й.

Предложи му плодове, но той отказа и заяви.

— Благодаря. Виното е отлично и ще приключа с още една чаша.

Бутилката вече бе наполовина празна. Младата жена бе изпила своя дял и това обясняваше защо страните й още горяха.

— Ще направя кафе — обяви тя. — Сигурно си забравил вкуса на прекрасното жакмелско кафе.

Тя се надигна, но той хвана ръката й и я задържа.

— Остави — каза. — Имаме време. Нека поговорим…

— Колко е часът?

Той погледна часовника си.

— Около девет. Най-важното е да не изпусна метрото… Не видях всички снимки.

— Ако наистина ти се иска… но се страхувам, че огънят е угаснал. Ще трябва да заредиш отново камината, докато аз слагам кафето.

Той стана и отиде в салона. Жаравата още блещукаше и той я разрови, после постави няколко цепеници. В този миг звънецът на входната врата енергично разкъса тишината в апартамента. Чу Елен да прекосява коридора и да отваря, и се доближи до вратата, за да чува разговора.

— Не тази вечер — казваше младата жена. — Невъзможно е…

— Върнал се е съпругът ви?

— Не, той отложи връщането си, но не това е причината… — Гласът й беше сдържан, но в тона й се долавяше раздразнение.

— Тогава сигурно имате гости. — Мъжкият глас издаваше възмущение и обида.

— Не се заблуждавайте, Жан. Повтарям ви, тази вечер е невъзможно. Може би утре.

— Извинете настойчивостта ми, Елен. Но ако сте сама, поканете ме да вляза и ми предложете чашка кафе. Учудвам се, че още не сте го направила.

— Имам мигрена. Да, трябваше да изляза с един мой приятел. Сънародник, с когото не съм се виждала от десет години. Наложи се да откажа в последния момент. Хайде, бъдете благоразумен и вървете да си лягате… Ще се видим утре.

Настъпи тягостно мълчание. После непознатият горчиво отрони:

— Причинявате ми страдания, Елен. Бяхте ми обещала…

— Съвсем не! Отлично го знаете! — рязко възрази младата жена.

Вратата хлопна. Токчетата й остро отекнаха в коридора и тя влезе в стаята. Леко смутеното й лице издаваше хаотичните й чувства.

— Кой беше? — попита той.

Тя тръсна глава.

— Съседът отсреща… Обикновено е много любезен, но понякога става досаден. Кристоф се нуждаеше от някои сведения при пристигането ни и го покани един или два пъти. Освен това знае, че съм сама и че скучая. Защото и аз го поканих на свой ред. Поговорихме. Съвсем почтено.

— Сваля ли те?

— Естествено. На една възраст сме, а е и ерген. Кристоф отсъства и той си опитва късмета.

— Не си слагала рога на Кристоф досега, но ако отсъства по-дълго, може набързо и това да стане, нали!

— Ти за каква ме мислиш?

— Чувала ли си една китайска поговорка: „Когато мъж и жена са сами в къщата, дяволът не закъснява да се появи!“.

Тя вдигна рамене.

— Заради този идиот забравих кафето!

— Ами тогава отиди да го направиш и го покани. Ще се запознаем… освен ако не предпочиташ да му отстъпя терена?

Тя тръгна към него.

— Сериозно ли говориш? Нали искаше да поговорим…

Той седна на ръба на леглото.

— Ами можем да си поговорим и с него!

— А ако се хвана за думите ти?

Той нежно се усмихна и хвана китката й. Тя не се дръпна.

— Ела! Седни до мен — предложи той.

Тя отказа.

— Не! — почти изстреля през зъби.

Но той настойчиво я придърпа към себе си.

— Какво искаш да постигнеш? — попита тя.

Беше извила и изтеглила тялото си назад, но не направи опит да освободи ръката си.

— Хайде! Хвани твоя призрак! — прошепна той. — Изгони го!

— Не е необходимо. Отлично се разбирам с него!

Тя извърна глава. Може би искаше да скрие издайническо чувство или ненадейна слабост? После внезапно отстъпи и почти падна на леглото до него. Тялото й потъна в матрака и няколко снимки паднаха на пода. Нито един от двамата не посегна да ги вдигне. Роже бе пуснал ръката й и тя остана като мраморна статуя — с подпрени на бедрата лакти и извърнато настрани лице.

— Не се страхувай! — тихо продума той. — Не искам да ти причиня болка!

— Но ми причини достатъчно! — отвърна весело тя. — Ако знаеш как се чувствах! Мислех само за теб, виждах само теб… Имах само едно желание — отново и отново да те виждам. И тичах като полудяла на срещите ни! Казвах си, че с теб никога не може да ми се случи нещо, че ти ще се заемеш с всичко, че ще се справиш с моите недостатъци, с моите слабости.

Той я прегърна с една ръка и я притисна към себе си, за да я увери, че мисли като нея, но изведнъж я бутна назад и се надвеси над нея.

— Не! Не, Роже… невъзможно е. Няма смисъл… Ще съжаляваме. И при това ти съвсем си ме забравил…

За да й попречи да продължи, той затвори устата й със своята. Устните й бяха полуотворени. Той пъхна езика си в устата й, но тя не отговори на целувката му. Освободи се задъхана, разтърсена.

— Роже, моля те! Прекрати тази игра, тази комедия!

Но гърдите й конвулсивно се мъчеха да поемат въздух. Той усети аромата на горещото й тяло. Желанието го заля като мощен прилив. Но съзнанието му все още беше ясно и той се удиви, че наивните изповеди, с които тази жена разкри своята същност и тайните си влечения, могат да имат такова еротично въздействие върху мъжа. За него все пак те бяха съвсем чужди.

Ръката му се придвижи от талията до изпъкналите под леката тъкан зърна и нежно обходи гърдите й. Тя мънкаше „не, не!“ толкова задъхано, че думите почти не се разбираха. Тогава той отново плъзна ръката си към кръста й и я спусна под полата. Погали коляното й, после бавно се премести нагоре по бедрата, които тя отчаяно стискаше. Усети цялото й тяло да вибрира срещу него, дишането й ставаше все по-накъсано.

Тя замята глава с последни усилия да откаже, но съпротивата й отслабваше, тя се предаваше. Той зашари с пръсти по голия й корем, по подвижния ханш, след това започна да изучава гънката, от която започваха бедрата и установи, че е наистина съвсем развита. Точно както бе казала. Проникна с пръсти в нея и му дрезгавия й вик. После тя отново събра сили и опита да го спре.

— Само това, Роже… Не, нищо повече… Чуваш ли? Бъди добър!

Но той не я слушаше и продължаваше да я гали. От гърлото й се изтръгваха стенания. В момента, когато усети, че тялото й рязко се изпъва, той изостави чувствителното местенце и смъкна бикините й. Пъхна едната си ръка под стегнатия и закръглен задник, а с другата повдигна кръста й.

— Още! — задъхваше се тя. — Както преди малко. Но само това…

След това започна леко да се движи. Ръцете й пробягаха по гърдите му, слязоха надолу, за да се уверят в състоянието му. Като че ли не бе отгатнала какво е то.

Тогава с един скок тя се извъртя и гъвкаво се надвеси над него.

— Ти го пожела! — каза тя. — Това е пълна лудост и ние ще съжаляваме! Но наистина не издържам повече!

За секунди беше съвсем гола. Изскочи от дрехите си по начина, по който навремето лозарите са смачквали гроздето във винарските си изби — с крака. След това изтича до ключа за осветлението. В настъпилия полумрак червеникавите пламъчета на огъня премигваха и отблясъците им позлатяваха кожата на младата жена. Беше по-добре сложена от първоначалната му преценка. Но не бе и толкова слаба, колкото изглеждаше. Той го бе усетил, докато галеше тялото й.

Тя бавно се приближи до него, като придържаше гърдите си с ръце. Наведе се напред, при което ханшът й съблазнително се изви. Но вместо да седне до него, тя се настани върху колената му.

Обви ръце около врата му, като гушеше глава във всяка вдлъбнатина на раменете и гърдите му. Пошушна в ухото му.

— Нали това искаше? По твоя вина ще бъдем прокълнати!

Тя потърси устата му, намери я и той усети неудържимата й възбуда. След почти безкрайната, както му се стори, целувка, тя се подпря на една страна и широко разтвори бедра.

— Направи го пак! Както преди! — замоли тя.

С едва изсъхнали пръсти той отново започна да я гали. Беше умолително податлива. В гърлото й бълбукаха нечленоразделни звуци. Проблясващите отражения на пламъците краткотрайно обагряха кожата й. Устата й бе отворена, езикът влажен. За миг се изплаши от пожара, който бе раздухал в това тяло, което молеше да бъде запалено. Неясна тревога го накара да прекрати умелото дразнене. Но Елен властно придърпа ръката му обратно, трескаво насочи пръстите му. Това сигурно й причини приятна болка, защото тя тихо изхлипа.

Най-накрая съвсем внимателно той влезе в нея. Направи го толкова нежно, че тя почти не усети, докато не започна да се движи. Само след секунди цялото й тяло се изпъна, тя изкрещя и се изви назад. Главата й се килна встрани като отсечена. В този момент и в него избухнаха искрите на удоволствието.

Дълго време лежаха отпуснати, без да помръдват, без да говорят. Елен се раздвижи първа, за да отметне пръснатите по лицето коси. Той посегна да я прегърне, но тя, макар и нежно го отблъсна категорично. Седна и въздъхна.

— Изневерих на Кристоф — прошепна почти на себе си, изненадана от констатацията.

— Толкова ли е страшно?

— Не знам. Вече не знам… Във всеки случай изобщо не приличаше на малките ни закачки при блатото Соматр.

— Съжаляваш ли?

Тя тръсна глава.

— Съмнявах се, че няма да е същото. Ти си по-гальовен, по-нежен, знаеш много повече от преди… но не можа да унищожиш сянката. Аз я пазя! — подразни го тя.

Скочи от леглото и застана изправена. Отхвърли косите си назад, безсрамна на проблясъците от камината. Той съзерцаваше гладкия й корем, извития като лира ханш, високите гърди и отново го завладя непреодолимо желание.

— Дори нямахме време да оправим леглото — засмя се тя. — И не говори повече за метрото.

Той повдигна ръката си, за да види колко е часа, но Елен го изпревари, издърпа часовника от китката му и го скри.

— Без възражения! — каза тя. — Ще спиш тук… Нали не се съмняваш, че ще те пусна да излезеш на този студ! Хайде, ставай!

Тя го издърпа и тъй като той моментално я прегърна, добави:

— Е, добре де, имай малко търпение. Ще се чувстваме по-добре в чаршафите.

 

 

Когато той отвори очи, Елен все още спеше дълбоко. Огънят в камината бе угаснал и мрачното зимно утро мъчително се промъкваше между завесите. Той лежеше неподвижно, медитираше, оставяше се на изненадата. Спомняше си как тя го бе отблъсквала, дори обиждала, след което ненадейно, без уговорки бе отстъпила.

Досега, мислеше си той, никога не бе имал жена, която да се отдава по този начин от първия път. Ако тя никога не бе изневерявала на мъжа си, как можеше да бъде толкова ненаситна? Повечето от любовниците му се любеха на драго сърце, но удоволствието не бе така пълно, така пламенно. Винаги го помрачаваха задни мисли. Може би да притежават изцяло любимия, да го обсебят. А това им отнемаше абсолютната радост. Желанието да покажат колко са добри слагаше спирачки на удоволствието.

Докато Елен се отдаваше без ограничения, поемаше инициативата, вдъхновяваше и изискваше. Тя стимулираше въображението му по начин, който подхранваше и нейното. За него тя бе едно безкрайно откритие. Имаше чувството, че през тази страстна нощ те заедно са изчерпали всички източници на чувственост, всичкото безсрамие. Което бе направо чудесно! И най-непристойните жестове на младата жена оставаха в паметта му, изпълваха го с благодарност и го очароваха.

Елен бе същинско съкровище, най-необикновения сексуален обект, който може да съществува. Той затвори очи, за да си представи някои особено сластни и сполучливи моменти.

Тогава си спомни, че обикновено щом свършеше, бързаше да се усамоти. Докато сега ставаше точно обратното. Той искаше да я преоткрие, да запали отново тази страст, която още не бе опорочена от навика.

Внезапно младата жена помръдна и той помисли, че се събужда. Застина, за да улови изражението на лицето й. Стори му се, че различава лека и уморена усмивка върху устните й. Копнееше да я грабне в прегръдките си, но се сблъска с измънкан и неловък протест.

Примири се, като си задаваше въпроса какво ще стане по-нататък, до какво ще доведе това приключение? Завръщането на Кристоф щеше да сложи край на тяхната близост. Но нали щяха да се видят в Хаити? Как щяха да се развият там отношенията им?

Той реши, че явно е привързан към Елен, след като си задава подобни въпроси. Че още я желае, че е увлечен.

Тя се бе притиснала до него, свита на кълбо, като че ли да се предпази от утринния студ. Той постави ръката си на хълбока й, плъзна я нагоре и загали гърдата й. Тя не реагира в първия момент, после се обърна по гръб. Той се усещаше готов да я обладае в триумфа на събуждането. Очакваше някакъв знак за готовност или отказ, но тя не направи нищо. Само продължително въздъхна, сякаш нещо я измъчваше.

Тогава той се надигна на лакът и се надвеси над нея. Потърси устните й, но тя извърна глава.

— Не — каза. — Трябва да поговорим…

Гласът й звучеше глухо и той усети почти мрачни тонове.

— Ще ми донесеш ли чаша вода? — попита тя.

Изправи се бавно. Кожата му моментално настръхна от студ. Нахлузи бързо дрехите си и тръгна към кухнята на пръсти. Когато се върна с водата, тя седеше, облегната на възглавниците.

— Виждаш ли, ако бях направила кафе, сега трябваше само да го притоплим. Колко е часът?

Той потърси часовника си.

— Почти девет.

— Моля те, дръпни завесите…

Докато тя отпиваше от водата, той изпълни молбата й. Връщайки се обратно към леглото, той забеляза повехналото й лице, размазания грим, разчорлените дълги коси, които падаха безредно върху бузите й. През нощта беше толкова красива. Почувства се излъган — беше загубила цялата си привлекателност. Тя протегна празната чаша.

— Знам, че не изглеждам прекрасна — заяви тя сериозно, сякаш беше прочела мислите му. — Но въпреки това те помолих да дръпнеш завесите. Сега се обърни, за да се облека!

Той прихна.

— Нима има какво да крием един от друг?

— Направи го. Прислужницата на Жан, съседът отсреща, ще дойде в десет. Не желая тя да открие следи от това как сме прекарали нощта, а още по-малко да те види…

— Да, може да каже на прословутия Жан и той да започне да ревнува! — саркастично подметна той.

— Доста е студено — забеляза тя. — Каква гадна страна!

Закопча се и го хвана за ръката, като го принуди да се обърне. Той се наведе да я целуне, но тя му подаде бузата си и веднага го отблъсна.

— Роже… Беше страхотно… Знаеш ли, наистина никога не съм била такава… Никога не съм изпитвала такова удоволствие. Никога! Само че…

— Само че какво?

— Надявам се, че няма да си въобразиш нещо?

— Я ми обясни!

— Искам да кажа, че това е само тази нощ. Нищо повече от една авантюра, съвсем инцидентна… Дори бих казала временна лудост… От спомените за миналото. Това ме възбуди, преживях всичко отново… Исках да те преоткрия…

— Не ти ли хареса повече от юношеските ни закачки?

— Не искам да мисля за това. Искам да забравя… — произнесе тя с неочаквано буйно ожесточение. — Омъжена съм и никога не съм лъгала съпруга си… Ще си наложа да повярвам, че тази нощ е била само един сън. Не искам да остане никаква диря, никакъв отпечатък, никаква следа…

— Що за идея!

Тя кършеше ръце, хапеше пръстите си.

— Зная, че моят съпруг ми изневерява. Но това не е причина и аз да го правя! Не можеш да проумееш това! Всяка година, на годишнината от сватбата ни, той ме слага на коленете си и пошушва в ухото ми: „Изневери ли ми?“. Трябва да мога да отговоря не. Дори ако той идва от прегръдките на друга. Не съм способна да излъжа.

Той вече се бе облякъл, почти готов да си тръгне. В стаята настъпи тишина. Чудеше се дали изпитва болка от раздялата, след това кратко, но изпълнено с очарование опознаване. Поведението й го разстрои. Невроза ли беше? Имаше ли симптоми за начална лудост? Когато твърдеше, че не е имала любовници, лъжеше ли? След като щеше да го забрави, дали не е забравяла по същия начин и други? Нали бе дала доказателства за умения, които не може да се дължат на обучението само на един мъж.

Докато завързваше вратовръзката си, той с любопитство я изучаваше. След спонтанното изригване вулканът бе изгаснал. А може би просто беше в лошо настроение сутрин след събуждане, като толкова много хора?

— Ще освободя терена — апатично заяви той.

— Не искам да се чувстваш изгонен, но се налага…

Той излезе в коридора и взе от закачалката пардесюто и шапката си.

— Заповядай пак, когато пожелаеш — неопределено каза тя. — Приятно ми е да си бъбрим. Но не разчитай на нищо повече. Вече не… Изненада ме, но вече дойдох на себе си.

— Хубавата Елен!

Отвори сам вратата към стълбището, когато тя го задържа.

— Мисля, че направихме глупост — съвсем тихо проговори. — Страх ме е, че ще ни донесе нещастие…

— Освен всичко си и суеверна!

— Аз съм хаитянка! — отговори тя. — Знаеш много добре, че всичко у нас е магия!

Прекръсти се бързо и той я чу да мърмори.

— Tuerh tuem madichon!

— Какво каза?

— Гоня дявола! Ти самият го извика в твоята китайска поговорка.

Той високо се изсмя.

— По-тихо! — каза тя и леко го целуна в ъгълчето на устата. — Въпреки всичко ела пак — измърмори тя. — И изтрий червилото от бузата си…

Той бавно слезе по стълбището. Снегът вече не валеше, но всичко бе побеляло. Отправи се към метрото. Майка Томази щеше да му предложи истинско кафе, от което толкова се нуждаеше. Все още не знаеше вкуса на жакмелското.