Робер Гаяр
Вале купа (38)

IV

Когато лекарят излезе от стаята си, къщата бе изпълнена с прекрасната миризма на кафе и какао. Въпреки безсънната нощ той не бе намерил отговори на въпросите си. Все още не знаеше къде е. Люшкаше се между радостта и отчаянието.

Влезе в трапезарията и видя Дафне, която бе слязла преди него и мажеше препечени филийки с масло за баща си. Той си отдъхна. Когато я остави сама, изпита ужас да не направи нещо отчаяно.

Те размениха бърз поглед. Дафне моментално сведе очи и се изчерви. В същия миг зазвъня телефонът. Роже вдигна слушалката.

— А, добър ден, приятелю, как сте? — любезно попита той. — Мислите, че крокодилът ви вече се е показал на повърхността? Добре! Ще ви дам Дафне, тя сама ще ви отговори.

Обърна се към младото момиче.

— Жан-Луи Превилиен.

— Да върви на… Ох! Прати го за зелен хайвер! Кажи му, че съм с ангина и че няма да излизам няколко дни. И никакви посещения. Под карантина съм!

Роже се усмихна и отново взе слушалката.

— Моментът не е удобен да я безпокоя. Тя ще ви се обади, когато е възможно… Дочуване.

Затвори и тъкмо сядаше на масата, когато откъм кухнята долетя сърцераздирателен вик. Тримата се вцепениха. След секунди вратата се отвори и ужасените Калеб и Мерил влетяха в стаята, блъснати отзад.

— Какво става? Кой е? — попита слепецът.

— Moun la pa comod’. Mait se’tai’, plait-il — заекна Калеб.

Негрите стояха с вдигнати над главите треперещи ръце. Лицата им бяха станали пепеливочерни.

— M’te pu vini lo n’hom la ive!^[1] — обясни Марилиз, като бясно въртеше очи.

— Мъж? — попита господин Денис. — Какъв мъж?

— M’fek sot conain’l… Mdi ou li fek sot ive…^[2] — каза Калеб, изплашен до смърт.

В рамката на вратата се появи непозната фигура. Висок и широкоплещест мъж. По лицето му се разливаше нечовешка, чудовищна усмивка. Размахваше някакъв тежък и голям предмет — огромен автоматичен пистолет!

— Здрасти! Хайде! Виждам, че няма нужда от обяснения, за да ме разберете — каза непознатият. Говореше като селски човек.

— Кой е този натрапник? — попита слепецът.

— Мисля, че се досещам — отговори Роже с болезнена ирония. — Казва се Шателар. Убиецът на домакина и на механика на Мапитоба. Или с други думи — човекът, който уби двама души на пристанището. Издирван от полицията. И те предупреждавам, татко, той е въоръжен и изключително опасен.

— Браво! Точно в десетката! — ухили се Шателар.

Лицето на стареца застина — учудено и възмутено. Но той не загуби самообладание.

— Къде е Дафне? Защити сестра си, момчето ми. И какво иска от нас този мъж? Шателар, кажете ни какво лично имате против нас?

В сините очи на убиеца нямаше жестокост. Но това не бяха и човешки очи, а по-скоро отражение на примитивен мозък. Беше облечен в дреха от лек плат, разкъсана и неугледна. Яката бе отпрана, а вратовръзката му висеше от джоба.

— Към вас нямам нищо против, поне лично — каза той. — Аз наказах враговете си и отлично знам какво ме чака. Само че копоите няма да ме хванат току-така! — Той красноречиво размаха пистолета.

— Мръсна история — продължи той. — Гладен съм, жаден съм. Добрах се до хладилника ви тази нощ, но не открих кой знае какво. Вие не ядете ли в тази къща? Дали това ми е орисията — да пукна от глад!

— Говорите много добре френски за американец, макар че имате смешен акцент — каза слепецът.

— От Квебек съм, канадец като Манитоба. — Той се обърна към Роже. — Виждам чаши и бутилки, дайте ми нещо за пиене. И по-бързо, преди да съм напълнил с олово дупките на носа ви! Ей, точно това ми трябваше! Няма да държа на етикета…

Роже му напълни една чаша, поднесе я и попита.

— Защо избрахте тази къща? Защо точно тази, а не някоя друга? И как дойдохте от пристанището, без да ви задържат?

— Имате точно толкова мозък, колкото червей в ябълка, млади момко — изхили се Шателар. — На пристанището ви блъснах, защото си бях набелязал бричката ви… И когато обърнахте гръб, аз се настаних между седалките, под някакво одеяло, метнато отзад. Никой не би се сетил да ме търси в откритата ви таратайка. — Той изпразни на един дъх чашата.

— Когато убива, човек ожаднява, нали? — отбеляза Роже.

Шателар алчно изгледа бутилките.

— Запасите ви са добри. Мога да убия първо стареца, после двамата негри, вас и най-накрая, на опашката, малката кукличка там, със свежи като череши устенца. Бих си икономисал труда с нея, но се заклех да не си оставям повече каруцата в калта. А и тази нощ, докато се криех в храстите, тя бърбореше такива чудесии, които направо наливаха масло в машинката на мъжкото сърце. Ако моята кучка Джина ми бе наговорила и една четвърт от това, сега нямаше да съм тук…

— Вие сте глупак и идиот, Шателар — заяви, господин Денис звучно и категорично. — Казвате, че ще ни избиете всички. Но ние нищо не сме ви направили. Да убиете мен, може би единственият човек на този остров, който е способен и решен да ви помогне? Синът ми нямал повече мозък от червей, така ли? Вие сте тъпакът, точно вие, драги мой!

— Побъркан дъртак! — злобно изсъска Шателар. — Милите ви думи няма да ме излъжат. Вие да помогнете на един престъпник, хайде де!

— Често пъти има смекчаващи вината обстоятелства за едно престъпление. Мотиви, които могат да предизвикат известно снизхождение. Като отмъщението, гнева. Приближете се малко до мен. Искам да усетя как изглеждате.

— Татко! — намеси се Дафне. Гласът й трепереше и издаваше страха й. — Моля те, той е убиец!

— За мен на първо място той е човек в опасност. В смъртна опасност. Ако го хванат, за него няма да има милост. Той не е имал милост към жертвите си, добре, знам го отлично, но ние… Ние не сме диваци като него. Хайде, Шателар. Казвате, че сте се крил в градината от снощи. И сте жаден и гладен, нали? Така ще припаднете от изтощение. Марилиз, сложи прибор за този човек и върви в кухнята да приготвиш нещо.

— Върви по дяволите, луд старец! — изруга Шателар. — И без номерца, предупреждавам! Ако се опитате да ме преметнете, лошо ви се пише!

— Внимавай, татко — намеси се Роже. — Този човек е способен на всичко. Той не е в състояние да разбере доброто ти сърце, нито благородството ти. Мълчи си!

— Благородство значи? — присмя се престъпникът. — Искате да ми направите впечатление, но няма да се хвана!

— Шателар, пийнете нещо и се нахранете. През това време никой тук няма да се опита да направи нещо срещу вас. Давам ви думата си, че полицията никога няма да залови човек, подслонил се в моята къща! Аз уважавам свободата и човешкия живот. И приберете това оръжие в джоба си, само плашите жените с него! Калеб! Сложи бутилка шампанско в хладилника. То дава сили, а господин Шателар ще има нужда от тях, за да се спаси.

— Не, няма да ви се отвори парашутът! Няма да ме напиете — заяви бандитът. — През целия си живот съм бил пиян, но точно днес няма да ме напиете.

— Ако желаете, пийте вода. Но нека има една бутилка в хладилника, за всеки случай. Все някой ще я изпие. А сега ме послушайте, Шателар. Ако бях на ваше място, щях да помисля за това, което ми предстои. Вие не можете да останете вечно в тази къща, а за да избягате, ще са ви необходими всичките ви средства, всичките ви сили. Марилиз отиде ли в кухнята?

— Mi moin k’spe parti si moun-la dit oui — отговори негърката ни жива, ни мъртва. Само търсеше удобен случай да се измъкне.

— Върви и не се занимавай с него. Седнете, Шателар, тук, до мен. Да поговорим…

— Добре — каза убиецът след кратко колебание. — Вие сте по-умен от мен, но ще държа оръжието готово, с ваше позволение… Любопитен съм да разбера какъв номер ми кроите. И най-вече защо правите всичко това за мен?

— Защото сте в опасност, нали ви казах, драги мой! Само затова! И то в смъртна опасност. Ако ви хванат, няма на какво да разчитате. Тук има закони, според които хора, отказали подкрепа на човешко същество, чийто живот е в опасност, се осъждат. Следователно трябва да направя всичко по силите си, да ви подкрепя, за да спасите живота си.

— Нека уточня, татко — намеси се Роже. — Вашите умозаключения са недопустими. Този мъж е убил двама невинни! Давайки му подслон, вие попадате под ударите на друг закон, който наказва укривателството на престъпници.

— Аз съм господар в къщата си! И ако този човек е тук, значи някаква незнайна сила го е довела!

— Да, незнайната сила караше таратайката — вметна Шателар и се засмя.

— Добре! — приключи старецът. — Тогава, Роже, ти си първият укривател! Много просто.

— Ако го бях открил, дали щеше да се поколебае да ме убие? Помисли върху това, татко?

— Не, не бих се замислил даже. Нямаше да се колебая и тази нощ, когато искахте да слезете в кухнята. Но когато ви чух, че си чуруликате толкова нежничко с малката гугутка, че я прикотквате, просто отпуснах пистолета.

Дафне бе станала огненочервена. Роже отначало се смути, направи няколко нервни крачки, после се обърна към слепеца.

— Татко — каза той, — след като държиш на сърдечните отношения с този господин, може би ще успееш да получиш благоволението му да ме пусне да отида на работа. А своята работа не съм получил от него! И държа на нея. Заради неговите истории имам да уреждам куп формалности. И те чакат мен.

Марилиз постави димяща чиния на масата. Шателар зарови пръстите си в храната, без дори да седне.

— Никой да не излиза от стаята! — изръмжа той с пълна уста.

— Вие сте глупак! — избухна старецът. — Опитайте се да помислите поне малко! В клиниката на сина ми има мъртвец. И причината за това сте вие. Нима не знаете, че в този климат мъртъвците не могат да престояват непогребани повече от един ден? Ако Роже не отиде в клиниката, служителите му ще се разтревожат и непременно ще дойдат тук. И кого ще намерят? Една заблудена душа, наречена Шателар, най-големият глупак сред глупците, по-тъпоглав от теле! И какво ще направите тогава? Ще избиете цял полк? Хайде де! Оставете Роже да тръгне. Няма да ви предаде нито на полицията, нито на властите. Аз ви гарантирам!

— Аз също поемам това задължение — наблегна лекарят.

Шателар спря да дъвче. Не разбираше нищо от тази история. Проявената към него добрина надхвърляше умствените му възможности. Сигурно мислеше, че е попаднал в омагьосана страна. Той заплашваше с убийство този старец, а той си оставаше ведър, дори щастлив. Поставяше условия. А лекарят, въпреки явното си отвращение, не представляваше заплаха… Докато младото момиче изглежда витаеше в облаците…

— Добре — изръмжа той накрая, — на този старец мога да се доверя. Можете да изчезвате, но ви предупреждавам. Аз съм по-силният. При първата тревога, при най-малкото подозрение стрелям без предупреждение и не оставям жива душа тук!

— Върви, без да се страхуваш, Роже. Върши си работата — каза слепецът.

— О-о! Пак вие! Какво нахалство! — възкликна бандитът.

Но в тона му се прокрадваше възхищение към този, който открито не се съобразяваше с него и на когото в крайна сметка се подчиняваше.

— Яжте! — заповяда господин Денис, когато лекарят излезе. — След това Калеб ще ви даде бръснач. Имате нужда. И после, помислил ли сте какво ще правите по-нататък? Ще поговорим и за това.

— Имате ли някаква идея, господине? — попита сразен Шателар.

— Вие не можете да останете тук. Не можете и да се надявате да се качите на някой кораб. Островът е малък и полицията бързо ще ви намери. Освен ако не се скриете в планините, но там пък ще умрете от глад… Виждам само един изход — да преминете границата. Не е трудно, особено за човек като вас. В Доминиканската република няма от какво да се страхувате. Хаитяни и доминиканци се мразят като куче и котка. А и границата не е далеч от тук…