Робер Гаяр
Вале купа (5)

V

На сутринта той напусна хотел „Лапен блан“ с Проспер, както бе уговорено. Имаше чувството, че се е разминал на косъм с някаква опасност и имаше само едно желание — да бяга… да избяга…

Роже паркира без усилия съвсем близо до Пантеона. Бензин се намираше трудно и много малко коли бяха в движение. Предпочете да раздвижи изтръпналите си крака и да отиде пеш до улица „Декарт“. Беше около единадесет. Небето бе сиво. В канавките и покрай тротоарите бяха натрупани камари неразтопен сняг. Запали цигара и без определена цел тръгна към Политехниката, чиято висока желязна ограда се виждаше отдалече.

Когато стигна до чешмата, която украсяваше центъра на площада, той се разколеба. Да се отбие ли за кафе в малкото бистро, което бедният му приятел често беше посещавал, или да се прибере направо. Накрая реши да направи второто — да се изправи срещу майка Томази, собственичката на западналия хотел „Д’кол“.

Ходил беше и преди, два или три пъти, за да размени техническа литература. Това, че приятелят му — с неговите финансови възможности, далеч по-добри от тези на повечето студенти — бе избрал такъв беден и овехтял хотел, който по-скоро приличаше на бардак, отколкото на пансион, изглеждаше странно. Най-накрая бе намерил обяснението. По време на окупацията той се укриваше там, живееше нелегално и със съучастничеството на майка Томази уреждаше опасни срещи.

Следователно с мястото го свързваха вълнуващи спомени и заради тях той не обръщаше внимание на мръсотията. Роже бе останал там от вярност към миналото, нещо като привързаност към опасностите на предишните времена. Може би и от благодарност към госпожа Томази, негова предана съучастница.

Той бутна вратата и се озова в тясно и дълго помещение със стар тезгях, на който пред чаша полусухо вино се подпираха малобройните посетители. Голяма чугунена печка поддържаше приятна топлина.

Госпожа Томази седеше зад тезгяха и четеше вестник. Тя вдигна глава и изрази учудването си.

— Я виж ти! Вече се върна, малкия?

— Да, отегчавах се. Нямаше никакви забавления. Как вървят нещата, майко Томази!

— Както винаги. Трябваше да ме предупредиш. За малко да препратя днешната ти поща…

Без да става от високото столче, тя се пресегна за бутилка и две чаши и ги постави върху поцинкования плот.

— По едно малко чинцано, за да се сгреем. Днес е разрешен ден…

Бе трудно да се определи възрастта й. Но беше вече стара жена, вдовица от години. Беше дебела, облечена с излъскана бархетна рокля, която изглежда носеше цял живот. При ходене тътрузеше краката си, които едва я държаха. Всичко по нея беше измачкано. Кожата на лицето и шията й висеше сбръчкана.

— Няма да ти е много весело тук — промърмори тя. — А ти дори не ми изпрати картичка! Е, въпреки това предпочитам да те виждам тук, вместо да те мисля — какви ли чудеса от храброст показваш върху снега. Някакъв тип се е пребил в Алпите. Трябва да го знаеш. Пишеше в „Паризиен либере“. Не беше ли един от твоите приятели?

— Да. Точно така. Това е причината да се върна по-рано.

Тя сви рамене, вдигна чашата си и я изпразни на един дъх.

— А багажът ти?

— В колата е. По-късно ще го донеса.

— Ако искаш да си починеш, ключът от стаята ти е на таблото, както обикновено. Нищо не е пипано. Чакай! Ето ти писмата… Трябва да знаеш, че те търсиха. Пак жени, естествено! — уточни тя с неодобрение. — Няколко… чакай да видя…

Извади от чекмеджето тефтер и го разлисти.

— Някаква Елен Капесиа… А, сетих се. Каза, че пристига от Хаити и ти носи новини от семейството… Посъветвах я да ти пише, за да препратя писмото. Виж, сама си е написала адреса… тук…

Тя откъсна страницата и му я подаде.

— Идва и още една. Нея я познавам! Прословутата Жаки! — И продължи. — Мислех, че си скъсал с нея. Тя май упорито те преследва… Какво да й кажа, ако дойде пак?

— Прати я за зелен хайвер — спонтанно изтърси той, но после се овладя. — Пусни я да се качи. Изпрати ми много мила картичка от Антиб.

— Както кажеш… О, но трябва да знаеш, че е голяма досадница и само забърква каши… — Тя размаха бутилката. — Още една капачка? След такова пътуване няма да ти навреди…

И напълни чашите им… Отпиха заедно, след което майка Томази отново отвори чекмеджето, взе оттам пакет цигари и запали една, без да му предложи.

— Ще ми правиш ли компания за обяд? Манджата е постничка, предупреждавам те, но ще ти дойде добре… От сърце е!

— Не, благодаря. Ще ми прилошее, ако сложа залък в устата.

Той събра писмата и излезе през малка вратичка до печката. Озова се в много тесен и тъмен коридор, откри таблото, потърси номера на стаята, който за щастие помнеше, и взе ключа.

Стълбището все така жално скърцаше, въпреки че от последното му посещение тук някои от стъпалата бяха поправяни. Стените бяха прорязани от големи пукнатини и на места покрити с неприлични надписи и еротични рисунки. На втория етаж спря, пъхна ключа в бравата и бутна вратата.

В стаята цареше пълен безпорядък. Изключение правеше оправеното легло. Навсякъде бяха пръснати книги — върху камината, по столовете, някои на купчинки, други разтворени. В ъглите имаше камари смачкани на топка хартии, масата бе затрупана с листа, изпълнени с бележки и анатомични скици. Пепелниците преливаха от угарки, по паркета се търкаляха фасове. Стара портативна пишеща машина без капак се мъдреше в изтърбушено кресло.

А беше необходимо съвсем малко, само едно рационално подреждане на вещите, и стаята щеше да бъде приветлива, дори весела. Защото тапетите бяха запазени, таванът прясно боядисан. Как можеше наемателят да се ориентира в този хаос?

Роже бутна на пода няколко учебника от един стол и се разположи на освободеното място. Внезапно установи, че е съвсем объркан. С майка Томази всичко бе минало благополучно, но той застана пред нея без особени притеснения. Знаеше, че тя е сляпа като къртица, но само при вида на този безпорядък краката му се подкосяваха. Ще се оправи ли някога тук? Той се изправи, за да разгледа гардероба. Отвори го и откри няколко добре поддържани комплекта: три малки купчинки с изгладено бяло бельо. А отдолу доста обувки и сандали. Опипа дрехите за някакви документи, но не намери нищо.

Завъртя се около себе си и се заоглежда с надеждата да открие какъвто и да е предмет, който да му послужи като указание. Но хаосът му се видя още по-голям.

Тогава приседна на леглото и се замисли. Трябваше да действа методично. Най-напред да сложи някакво подобие на ред. Може би, докато разтребваше, щеше да намери писма, снимки… Беше изключено един преселник да не е запазил някакви спомени и след десет години раздяла да не е оставил някои писма от своето семейство.

Засъбира, както му попадна, разхвърляните книги и ги струпа в единия ъгъл. Изведнъж стаята стана по-голяма. Изхвърли съдържанието на пепелниците в плетеното кошче за отпадъци, подреди в единия край на бюрото пръснатите листове. Дебела попивателна хартия, цялата на мастилени петна и разръфана по краищата, служеше за подложка на небрежния обитател.

И тогава Роже забеляза малкото ключе, стърчащо от чекмеджето на масата. Отвори го. Вътре бяха наблъскани хиляди неща: бележници, намачкани анатомични илюстрации, пиличка за нокти, слънчеви очила, лули, остатъци от чекови книжки, снопче купони за храна с изтекъл срок, стегнати с ластик. И най-после няколко писма. Това, което търсеше! Но след като припряно ги прехвърли, се убеди, че никое от тях няма да му даде сведенията, които жадуваше да получи. По-голямата част от писмата бяха от жени, предимно от Париж и само едно-две от провинцията.

Няколко фрази, прочетени оттук-оттам, разкриваха, че покойният е бил истински Дон Жуан. Лудият възторг на някаква Женевиев, неудържимостта на някаква Жизел, любовната носталгия на някаква Ирен без съмнение след раздялата — всичко това доказваше, че като любим той е оставял само тъга в сърцата на своите завоевания.

А Роже заключи, че техният брой е застрашителен. Когато бяха заедно, често си говореха за авантюрите си с жени. Но от изповедите им той бе останал с впечатлението, че приятелят му е доста сдържан по отношение своите победи сред жените. Докато повечето от приятелите им умираха да се похвалят. Кой можеше да предположи, че той е бил такъв колекционер?

Сети се за Жермен. Смяната на климата го накара да погледне с различни очи на авантюрата със страстната съдържателка. Дали един истински любовник би й оставил адреса си? Или тя щеше да се досети да го потърси в регистрационната книга на съпруга си? И дали в такъв случай би направила нещо за увеличаването на тази колекция от складирана нежност?

При все това нищо не представляваше интерес за него и той се почувства объркан. Дали приятелят му е заличил всички следи? Дали е искал завинаги да се раздели с миналото, със семейството си, с родината си? Или пък умишлено е унищожил доказателствата за истинската си самоличност при евентуален обиск по време на окупацията?

Тогава си спомни за писмата, които му даде госпожа Томази. Трябваше да започне с тях, разбира се, но беше толкова нетърпелив, толкова напрегнат… Проспект, придружен със съобщение за изпращането на медицински мостри, които не се продават… Писмо от централата на Трансатлантическата компания… Той трескаво разкъса плика.

Вътре имаше съобщение за резервирано легло туристическа класа на Колумбия, от пристанище Хавър, за 17 февруари. А също, че има запазено по-удобно място на Бресл за Порт-о-Пренс. На пристанището лично трябва да се информира за датата на отплаване на Бресл. И най-вече да потвърди резервацията и да уточни с кой кораб ще пътува, ако условията отговарят на неговите ангажименти.

17 февруари! Той бързо пресметна: имаше пред себе си три седмици! Осигуреното място на кораба не му донесе очакваната радост! Още повече, че 17 февруари беше датата за неговия скок в неизвестното.

Последният плик бе розов, продълговат и още пазеше миризмата на остър женски парфюм. Съвсем естествено той го зачисли към колекцията си. Отвори го. Написано със синьо-черно мастило и разлят почерк писмо.

„Скъпи Роже,

Преди около седмица със съпруга ми пристигнахме в Париж. Преди да замина, Дафне ми даде адреса ти и ме накара да й обещая, че ще те посетя. Като че ли това нямаше да бъде първото нещо, което щях да направя.

И така, отидох в хотел «Лекол». Впрочем, не можа ли да намериш нещо поне малко по-прилично? Или си закъсал до такава степен? Церберът на твоя бардак, една истинска Горгона, ме посрещна сякаш съм съдия-изпълнител, дошъл да изнесе мебелите ти. Каза, че в момента отсъстваш и ме посъветва да ти пиша, уверявайки ме, че ще получиш писмото ми. Надявам се твоят драгун^[1] да удържи на думата си.

Чакам да ми отговориш ще дойдеш ли да ме видиш, когато се върнеш. Давам по-долу адреса си. Но трябва да те предупредя, че може би след няколко дни заминаваме. Зависи дали Кристоф ще уреди навреме работите си.

Париж, какво разочарование! Толкова е тъжен. Не познавам никого и скучая повече, отколкото можех да си представя. Имаме на разположение малък апартамент, но се чувствам като в затвор. Така че, смили се над твоята стара приятелка и я посети бързо. Имам да ти разказвам толкова неща!

Целувам те.

Елен Капесиа, ул. «Лурмел» 120, 15-е“

Е, добре, каза си той, докато сгъваше писмото и го прибираше в плика, седемнайсети няма да бъде датата за скока в неизвестното! Още утре ще обмени опит с тази жена. Възможно най-добрата проверка!

Взел решение, той като че ли се освободи от тежък товар. Най-после, и то съвсем скоро, щеше да узнае дали е достатъчно пригоден за ролята си в Хаити, както и във Франция.

Ако се провали, все щеше да намери някакво обяснение, нещо… Считаше, че е достатъчно интелигентен и остроумен, за да се справи. При това един провал в Париж изглеждаше много по-приемлив от едно поражение в Хаити, което би било съкрушително.

Опита се да си представи тази странна среща и внезапно тревогата и съмненията му се събудиха. Това беше лудост! Всичко беше невероятно…

Запали цигара и започна да се разхожда напред-назад из стаята — обмисляше, пресмяташе, водеше въображаеми диалози…

На вратата дискретно се почука.

Той се стресна сякаш беше крадец, заловен на местопрестъплението. Но това можеше да бъде само госпожа Томази и той бързо се опомни.

— Влез! — извика.