Робер Гаяр
Вале купа (24)

IX

Когато Жан-Луи спря пред клиниката, отдавна минаваше седем. Дафне живо скочи на земята и махна за довиждане на младия мъж.

— Можеше да дойдеш и без да се преобличаш. Но след като държиш, поне побързай!

Той потегли като вихрушка, докато тя взимаше по две стъпалата нагоре. Щастлива, въздушна, луда от радост. Знаеше, че очите й искрят и страните й са пламнали. Роже я чакаше до вратата и бързо отвори, когато чу стъпките й.

— Нали тръгна да пазаруваш, а идваш с празни ръце?

— Ще ти обясня. Нищо не съм купила… Но прекарах чудесно!

— Ела насам…

Той я хвана за ръката и я повлече към приемната. Отвори някаква кутия, взе кохеровите пинцети и внимателно извади марля. Изтри ъгълчетата на устата й. Тя пасивно изчака, после избухна в смях.

— Хвана се! Това е червило от целувки. Не оставя следи!

Той пусна марлята в кошчето.

— Отвори си устата… Миришеш на алкохол отдалече. Уиски, предполагам?

— Да, четири! Главата ми се върти, но не съжалявам за нищо. Забавлявах се като откачена… И Жан-Луи наистина се целува страхотно! Той е ас! Шампион! Бог!

— Стига! Ти си пияна! Да, сега ще вземеш една таблетка ипекакуана^[1], ще повърнеш и всичко ще се оправи.

— Да повръщам! Ти си луд! По-добре побързай, защото съм поканила гост за вечеря.

— Кой? — вбесено попита той.

— Най-добрият танцьор в Хаити! По дяволите, разбира се, че Жан-Луи!

Той не отговори. Внимателно я поведе навън, заключи вратата и я хвана под ръка, за да й помогне да слезе по стълбите. Когато излязоха на улицата, подаде й връзка с ключове.

— Ето ключовете от колата — каза той. — Надявам се, че не си толкова пияна, за да стигнеш до Песион Вил, без да катастрофираш.

Тя изведнъж изтрезня. Очите й се разшириха и разкаяно попита.

— Какво значи това? Нали трябваше да се приберем заедно.

— Не ме предупреди, че Жан-Луи ще е там. Но така е по-добре — ще можеш да танцуваш с него колкото си искаш, защото отлично знаеш, че танците ме ужасяват… Имам нужда да размисля и ще вечерям в ресторант „Калмар“ на улица „Шам дьо Марс“. Нали не е много нахално да те помоля да ме оставиш там, на път ти е…

— Роже! — възкликна тя и тропна с крак. — Няма да го направиш!

— Какво да направя?

— Да откажеш да вечеряш с Жан-Луи. Поканих го заради теб. Какъв позор!

— Не съм те молил… Е, ще ме оставиш ли или трябва да вървя пеша?

— Качвай се! Надявам се, че по пътя ще промениш решението си.

Тя вече беше зад волана, когато той се настани до нея. Първоначално бе изпитал неясна болка дълбоко в гърдите си. Сега тя плъзна надолу към слабините. Той не смееше да погледне младото момиче, тъй като в момента изпитваше към нея само омраза. Беше толкова силна, че тя не можеше да не забележи.

Дафне караше внимателно, предпазливо и умело.

— Ако знаех, че няма да го одобриш — започна тя с тъничък покорен гласец, — нямаше да го каня. Но мислех, че ще бъде удоволствие за теб да опознаеш мъжа, за когото ще се омъжа.

— Представи си, че нямам време да го опознавам… А и ти също!

Той се размърда на седалката, като едва потискаше раздразнението си. Започваше да се ориентира по-лесно в квартала и забеляза, че Дафне завива по улица „Ламар“ вместо да продължи към „Реюнион“ — точно в обратната посока. Отгатна намерението й и гневът му неочаквано се стопи. Какво щеше да прави в ресторант „Калмар“? Да се мръщи сам на себе си? Бе премислил още веднъж всички неприятности, които щеше да му създава тя. Но ако отидеше с нея в Песион Вил, той можеше все пак да я гледа, да се опиянява от гласа й, да се наслаждава на присъствието й при условие, че тя не изисква нещо друго.

Освен това вече бяха доста далеч от Порт-о-Пренс, за да я принуди да се върне.

— Добре ме отмъкна! — каза той. — Това се нарича гаден номер! Ще ти го върна.

Тя се засмя и лъчезарно му намигна.

— Когато пристигнем, давам ти колата и ключовете и избираш — или паркираш, или се връщаш в „Калмар“. Окей?

— Окей — отговори той.

Когато влязоха в салона, Жан-Луи вече бе там с чаша в ръка.

— Здрасти! — поздрави весело той. — Спокойно се приготвих и въобще не бързах. Бях сигурен, че ще пристигна преди вас!

Той се приближи с решителна крачка до лекаря и му протегна ръка.

— Как сте след последната ни среща?

Очевидно не очакваше отговор, защото отпи, без да го погледне. Роже остро го изгледа. С горчиво съжаление и малко раздразнение установи, че е доста привлекателен. Движенията му бяха естествени и непринудени, чертите му излъчваха прямота и дори малко безочие, но това му отиваше. Дафне му донесе някаква напитка и каза.

— Оставям Жан-Луи на теб. Аз ще се погрижа за татко и за вечерята. С много шампанско и ягоди, нали?

Никой не й отговори. Жан-Луи се бе разположил в едно от креслата, докато Роже крачеше насам-натам из стаята и пушеше.

— Избрал сте си дяволски добра далавера — заяви ненадейно кандидат-годеникът. — Влачих се едва ли не по цялото земно кълбо и установих, че почти навсякъде се използват ефективни методи за пречистване на замърсените и дори отпадните води. Лекарят, който се установява в голям град, в голяма страна, е смешен. Къде мислите, че ще намери клиентела, ако не разполага с никакви възможности за зараза.

— Все пак някои лекари не се оплакват — възрази Роже.

— Когато ги опознаете по-добре, ще проумеете, че всички заедно представляват най-доброто, което позволява на изявения практик да забогатее. А само един от тях е по-опасен от всички болести, с които сме заразени.

— Вие сте шегаджия, Жан-Луи.

— Виждам нещата такива, каквито са. Трябва да се опасявате само от едно нещо — че един ден някой умопобъркан ще въведе в тази страна задължителната употреба на сапун, или по-общо казано — хигиена…

Роже презрително махна с ръка.

— Не се шегувам — поде Жан-Луи. — Ако се пресушат блатата, ако се унищожат скитащите свине и ако някаква върховна власт издаде декрет за задължителна употреба на сапун — вие с един удар ще премахнете проказата, маларията, фрамбезията^[2], жълтата треска и така нататък. И ако това някой ден се случи, ще означава, че хигиенистите са се побъркали!

— Вие сте циник, но може би не толкова отявлен, колкото ви се иска да се покажете.

— Вие наблюдавате микробите с притиснато към микроскопа око. Но някой ден ще ви кача на личния си самолет и тогава ще видите, че хората, които пъплят по земята, не са много по-различни от амебна киста. Разбирам бомбардировачите, които са ръсели изпражненията си върху цивилното население на големите градове.

Жан-Луи пресуши чашата си и стана.

— Вероятно човекът е чудо, но чудото е без значение и е напълно безполезно.

— Излагали ли сте теориите си пред баща ми? — попита раздразнен Роже.

Жан-Луи едва не се задави от невъздържан смях.

— Имам ли вид на малоумен? Не, не… който иска да се ожени за момичето, първо трябва добре да си опече работата пред бащата и майката. А аз съм запознат отлично с хуманистичните идеи на господин Денис.

В този момент влезе Дафне и като застана между двамата мъже, попита.

— За какво говорехте?

— Казах — отговори Превилиен, — че откакто ви познавам, животът на земята страстно ме привлича…

— Много мило! Но пийте бързо, татко вече пристига и ще сядаме на масата.

Господин Денис застана на прага. Роже бързо се приближи до него, хвана ръката му и го заведе пред Жан-Луи. Двамата мъже размениха бегли поздравления, които Дафне прекъсна, като дръпна брат си встрани.

— Какво мислиш за него? — попита тя полугласно. Въпросът й му подсказа какво дълбоко разочарование щеше да бъде за нея неблагоприятната му оценка.

— Това, което мисля за него, не трябва да те интересува — каза той малко сухо. — Не можем да го гледаме с едни очи, за щастие! И благодаря на бога, че не аз ще се омъжвам за него!

— Или иначе казано, той не ти харесва!

— Важното е да харесва на теб.

Тя недоволно въздъхна. Но силният и жизнен глас на Жан-Луи прокънтя.

— Господин Денис ме упреква в безделие! Уверява ме, че мога да си намеря достойно занимание, без да се съсипвам от работа. Не! Наистина не смятам, че работата прави човека щастлив. В противен случай той не би изобретил колелото, не би опитомявал коне, не би отглеждал говеда и още хиляди други удобства, само и само да облекчи ежедневния си труд.

— Интересен парадокс! — присъедини се господин Денис. — Но ако бях трийсетина години по-млад, щях да му потопя главата в басейна, за да не слушам тези богохулства!

Двамата мъже се разсмяха от сърце. Жан-Луи пръв стана отново сериозен.

— Няколко съвета, скъпи Роже: не показвайте, че се претрепвате от работа — ще ви сметнат за нуждаещ се. Говорете много за Париж — всичко, което идва от Париж, е прекрасно, вълшебно. Правете впечатление на хората. Трябва да има блясък. Дори да не е злато, а мед, достатъчно е тя да лъщи. Не се страхувайте — клиентелата ви няма да загуби куража си, защото сте убили някой и друг болен. Най-важното е страдащият да знае, че ще умре, но да вярва, че ще умре оздравял. Разбирате ли?

— Не ми говорете за убийства — каза Роже със силно променен глас.

— Говорите като убиец, който има угризения на съвестта. Това значи ли, че не обичате лова?

— Току-що обясних, че не обичам да убивам…

Роже отговори със забележимо повишен тон. Дафне сметна, че е разумно да го успокои и постави ръката си върху неговата.

— Явно сте от тези, които обожават омарите, но отказват да ги пуснат живи във врящата вода. Това е хубаво, но нали все някой трябва да свърши и тази работа?… Така. Тогава защо прекарвате сума време, за да убивате микроби?

— Жан-Луи, не сте ли помислил някога, че има заразни животни, които на всяка цена трябва да се унищожават?

— Браво! Дотук исках да стигнем. В дадения случай просто става въпрос за гигантски микроб, ако може така да се изразя — за един кайман. Има няколко, които в този момент опустошават околностите на блатото Соматр. Предлагам ви да ме придружите и да постреляме по тези чудовища.

— Това ще допадне на Роже, убеден съм — намеси се ненадейно господин Денис. — Пушката ми не е използвана от години, ще я вземеш, Роже…

Роже леко се обърна, за да види дали не ги викат на масата, и си доля малко алкохол — колкото да отпусне нервите си. Жан-Луи изглеждаше неизтощим и май съвсем не си даваше сметка, че малко по малко губи естествения си чар, тъй като злоупотребява с търпението на слушателите си.

— Твърдят, че ловът си заслужава. Използва се примамка: завързват малко куче за някое дърво или колче близо до реката. Кучешкото месо е деликатес за каймана и когато псето започне силно да квичи, той не закъснява да пристигне. А кучето не може да избяга, обонянието му вече е усетило миризмата на чудовището… Но трябва добре да си отваряш очите. Когато влечугото се появи и разтвори пастта си, за да нагълта примамката, трябва да стреляш… В противен случай от въпросното псе ще остане само синджира…

Роже кимна в знак, че е разбрал. Дафне отново идваше към тях и по изписания върху лицето й интерес, той бе убеден, че тя е дочула част от разговора им.

— Трудността — продължаваше Жан-Луи, — е да застреляш животното между очите или в едно точно определено място, което ще ви покажа преди да тръгнем. Иначе куршумът ще има същия ефект като капка в морето.

— Кога тръгваме? — попита Дафне.

— Помисли ли за опасността? — подметна Роже.

— Няма никаква опасност — заяви Жан-Луи. — Абсолютно никаква, аз гарантирам!

И започна да се смее, като сръга с лакът лекаря.

— Имам чувството, че съм огромен крокодил, който примамват с малкото кученце на име Дафне на брега на блатото Соматр. И кой ще бъде изяден, и кои ще изяде другия. Влечугото или кутрето?

После изведнъж стана сериозен.

— Тръгваме утре сутринта — каза властно. — Ще дойда да ви взема рано. Ще отидем с моята кола, защото пътят е труден, а аз добре го познавам.

— Ще продължим и на масата — покани ги Дафне.

 

 

Докато вечеряха Жан-Луи сдържано ухажваше младото момиче. За своя изненада Роже се хвана, че ги следи с недоволство и това го ядоса. За него вниманието на младия мъж беше пресилено, обноските му бяха смешни, което го дразнеше. Искаше му се по-бързо да станат от масата. И тогава забеляза, че господин Денис го наблюдава с мъртвите си очи. Той знаеше, че е сляп, но изведнъж му се стори, че това обърнато към него лице изразява подозрение, а може би дори нямо обвинение. Смути се, скочи рязко и отиде да си вземе цигара от табакерата на Дафне. Запали, но не се върна на масата.

Марилиз поднесе плодове. Никой не посегна към тях.

— Можеш да сервираш кафето — каза Дафне, стана и с решителни стъпки се отправи към ъгъла на стаята.

— Ще пусна радиото — обяви тя, — но тихичко, за да продължите разговора си.

— Потърси Каракас — помоли Жан-Луи, — и усили звука. По това време често пускат хубава танцова музика…

Мълчаливо изпиха кафето си, след което годениците започнаха да танцуват. Роже и баща му се настаниха един срещу друг в креслата. Старецът запали пура, синът взе друга цигара. Избягваше да поглежда към танцуващата двойка. Притвори очи, изтегна се и през мигли следеше облачетата дим от цигарата си.

— Е? Доволен ли си? — ненадейно попита господин Денис. — Как върви клиниката?

— Наех асистент по препоръка на Люси Планата. Мисля, че ще ме задоволи. А! Наех също така и една братовчедка на Давилмар, някаква Асефий…

— Знаех я като хлапе. Беше дребничка. Но обещаваше. Сега как е?

— Да приемеш негърка?

— Добре сложена и приветлива.

Господин Денис започна да се смее.

— Кой би ми казал това преди десет години! Но отбележи, наистина го предпочитам пред прекомерните ти расови предразсъдъци… И след като смяташ, че този персонал ти е необходим, значи си постъпил правилно.

— Ерар ще върши добра работа в лабораторията. Така се казва мулатът, някакъв роднина на Люси.

— Налей ми чаша шампанско — помоли господин Денис. — И ги остави да танцуват, малките… Те се забавляват, флиртуват, нормално е за годините им…

Старецът говореше, сякаш виждаше Дафне и Жан-Луи. Роже вътрешно потръпна и потърси с поглед двойката, която не се виждаше. Помисли с неприязън за шестото чувство на някои хора.

Напълни две чаши и занесе едната на баща си.

— Те са на терасата — уточни старецът. — Оттук не можеш да ги видиш… — засмя се. — Влюбените винаги търсят местенца, където светлината не дразни очите.

— Намирам, че тази близост е малко прибързана — измърмори Роже. — Все пак те не са официално сгодени. Или нравите сега съвсем са се отпуснали.

— Те винаги са били такива. Само че ти беше много млад, за да го проумееш.

До тях достигна кристалният смях на Дафне. Смях на момиче, което гъделичкат, помисли си лекарят и тъпата болка в слабините, която вече бе изпитал, го стегна като след юмручен удар.

— Намирам, че са безсрамни — заяви той през стиснати зъби. — Трябва да вразумиш малко дъщеря си, татко. Помисли за репутацията й!

— Хм! Ти не бива да критикуваш малките й лудории… По-добре ми кажи, Роже… О! Това е доста стара история, от миналото, може да се каже почти забравена… Но все пак, бях си обещал, че ще ти задам този въпрос, защото точно забравата би могла да му даде отговор. Често ме е тормозил, е, тормозил не е точният израз. Исках да кажа, че често ми е минавало през ума…

— За какво искаш да говорим?

— Хайде! Знаеш отлично! Недей извърта пред стария си баща… За Люси. Знаеш, че всичко мога да разбера, освен това са минали толкова години… Можеш да бъдеш откровен с мен…

— Наистина не виждам какво те безпокои.

— Стига! Знаеш много добре. Заминаването ти си беше направо бягство. Следването ти във Франция започваше след два месеца? Защо?

— Това е толкова стара история. Много неща ми минаха през главата оттогава.

— Не извъртай! Ти обичаше Люси. Дори бих казал, че я обичаше безгранично. О! Бил съм на твоите години… Един ден изгори в градината куп снимки. Не отричай! Видях те. Тогава не бях сляп. Виждах те също така добре, както и днес, въпреки че се правя, че не ме интересува… Да, изгори снимките до огромния евкалипт, зад който Дафне погреба парцалената си кукла. Току-що бе прекарал нощта с Люси…

— В паметта ми има огромно бяло петно — студено каза Роже. — Може би някой ден ще си спомня. Обещавам тогава да ти разкажа всичко.

Този път смехът на Дафне се разнесе в стаята. Говорителят точно обявяваше следващото парче.

— Ако можеше да е танго!

— Е, молбата ти е чута — каза господин Денис след първите няколко такта. — Направо не е за вярване как това момиче получава всичко, което поиска! Виждаш ли, ако се помолиш на добрия дядо Господ, ако истински се помолиш, ще си възвърна зрението…

— Много почитам дядо Господ — каза Дафне, — но за тези неща имам повече доверие в Роже и неговите хирургични инструменти.

Тя се хвърли в обятията на Жан-Луи, които я понесоха в бавния и страстен ритъм на тангото.

— Седни, по дяволите! Да се върнем към Люси — неотстъпчиво продължи господин Денис. — Любовно скарване, нали?

— Това е единственото логично обяснение. Във всеки случай не виждам друго…

— Магарешки инат! Говориш и действаш, като че ли не си ти. Има неща, които не се забравят, освен при тежки заболявания. Франция толкова те е променила, че вече не си Роже, моят Роже… Но в действителност нямам основание да се оплаквам от промяната. Все едно!

— Искаш ли още малко шампанско, татко? — предложи лекарят със свито гърло.

— Разбира се!

Докато пълнеше чашите, изпита страшно желание да избяга от къщата. Съжаляваше. Беше дошъл, за да се порадва на Дафне, а в крайна сметка я виждаше в прегръдките на друг. Изпитваше необходимост да се освободи от лошите си мисли. За миг се сети за Люси Планата, за която непрекъснато му говореха. Може би изясняването на тази тайна щеше да бъде една приятна задача, средство да отклони мислите си в друга насока. После в ума му се мярна Анет Боасрон… Макар и на възраст, жена, която все още запазваше своята привлекателност…

— По-късно разказваха толкова неща за вас двамата — монотонно започна старият човек. — Аз също мислех, че сте се скарали по детски, но все пак, когато Люси се омъжи за Планата, се успокоих… И не само аз, семейството й също. Бе облекчение за всички. Ако беше тук, нямаше да е същото. Имам предвид отговорностите, от които изглежда избяга. Но ти беше далече. О, да! Два месеца след заминаването ти старият мърльо се появи…

Той се засмя и изпи шампанското си, преди да продължи.

— Знаеше ли, че семейство Жилбо имат малко черна кръв? По едно време вярвах, че това е причината да се разделите. Ти направо ненавиждаше негрите!

— Не знаех. Тя е толкова бяла. Как бих могъл да знам?

— Бял, бяла — това нищо не означава! Тези расови предразсъдъци винаги са ми тровили живота. Ние сме bekes, а това значи напълно бели. Заклевам ти се! И въпреки това черните ни мразят. Няма съмнение, че те винаги имат склонност да видят негърското в белия човек. Сега те се мразят помежду си. Заради нюанс в цвета на кожата стават смъртни врагове. Пълни идиоти, но не може нищо да се направи…

Двойката се въртеше толкова леко, че дори не се чуваха стъпките им по пода. Роже бавно се изправи. В момента обявиха края на емисията.

— Не са идиоти — сериозно каза той. — Белите са им отнели всички качества и дори недостатъците им, които правят от тях хора въпреки цвета на кожата. Животът постепенно ги е превръщал в нещо по-низше и от животното, но въпреки това мислят. Сега са свободни. Но как биха могли за толкова кратко време да си възвърнат всичко, от което са били лишавани десетилетия. Те търсят слепешката самите себе си. Това е нормално. И как да ги обвиниш, ако виждат в мулата частица от белия, който им е причинил толкова страдания?

Господин Денис не отговори. По радиото отново зазвучаха сантиментални мелодии, които вдъхновяваха с еднаква сила Дафне и Жан-Луи. Роже усети как към гърлото му се надига мощна яростна вълна.

— Татко — разтревожи се внезапно той. — Семейство Превилиен също са bekes, чисти бели, нали?

Господин Денис небрежно избърса една сълза.

— Ти ми достави огромно удоволствие — промълви той. — Благодаря… Превилиен? Да, несъмнено, поне така твърдят…

— Ти не си толкова сигурен!

— В тази страна никога не можеш да бъдеш сигурен в подобни неща.

Танцуващите отново бяха излезли на терасата. Роже тъкмо се канеше да започне с предположенията си, когато те се появиха, плътно притиснати, в осветения свод на настлания с плочки вътрешен двор. Жан-Луи нежно придържаше Дафне през талията. Те гъвкаво следяха ритъма на танца. Толкова жизнената, толкова невъздържаната обикновено Дафне сега излъчваше екстаз, безмълвно блаженство. Върху устните й бе замръзнала усмивка. Жан-Луи я прегръщаше с вида на човек, извоювал си вече това право, изглеждаше равнодушен, но говореше. Роже едва виждаше движението на устните му. Какво ли й казва? — попита се ядосано Роже. — Какви парадокси ръси, с какъв фалшив блясък заслепява това чисто и лекомислено дете, за да й замае напълно главата?

Най-накрая предаването свърши. Двойката се върна в салона.

— Умираме от жажда! — възкликна Дафне. — Роже, ще те притесни ли, ако ни донесеш нещо за пиене. Ти предпочиташ да си говориш…

— Вие също разговаряхте — отговори й той. — И това, което си казвахте, изглеждаше изключително важно…

— Важно! Разбира се! Жан-Луи ме увещаваше да уточним датата на нашата сватба.

— И какво е решението ти? — спокойно попита Роже.

— Решението ми! Само това ли искаш да знаеш? Моето щастие изглежда не те интересува особено!

— Достатъчно ми е това, което видях, докато танцувахте. Колкото по-бързо се омъжиш, толкова по-добре!

Той излезе с широки крачки от салона, като остави всички смаяни.

— Да не би Роже да ревнува? Ревнува годеника на сестра си? Не се учудвам — каза Жан-Луи, като едва прикриваше раздразнението си.

— Наистина е странен — прибави Дафне. — Мисля, че сме сторили нещо, което не му е харесало. Хайде да се женим бързо и да не говорим повече за това!