Стефан Дичев
Пътят към София (9)

9

Файтонът на Леге откара най-първо майора до жилището му, а после избиколи и пое по тъмните улици към Говежди пазар, в близост на който се намираше италианското консулство.

— Извинявай, че те забавих! — каза Леге. — Можеше наистина най-напред да закараме тебе!

— Така е по-добре — бялнаха се в мрака зъбите на дребничкия италианец. — Да ти кажа право, взе да ме дразни тоя господинчо! — рече той с внезапно озлобление.

— Сен Клер?

— Йес, сър! Мистър Сен Клер, запасен майор на нейно кралско величество, трети син на разорен баронет и пропаднала полска благородница…

— Виторио, ти ме смайваш!

— Йес, сър! Напуснал старата Англия от честолюбие, руснаците, пък го прогонили от Полша, което той, разбира се, не може да им прости… Да, да! Да изреждам ли още! Бивш английски консул във Варна, собственик на две български села в Бургаско, прочее това не му пречи да мрази българите тъкмо колкото и руснаците, макар привидно да ги толерира…

— Е стига! Благодаря! Останалото мисля, че знам: военен съветник на коменданта на София.

— Грешите, сър!

— Какво още имаш предвид?

— Интелижанс сървис!

— Сигурен ли си?

— И още как!

— Ти наистина ме учудваш, Виторио! Откъде тия подробности?

— Има откъде, драги! Да, има!… Прочее, нали такава ни е длъжността и на нас — засмя се той. — Нашият дълг, трябва да кажеш, не нашата длъжност!… Но какво! Случило ли се е нещо?

— Нима трябва да се случи! Нима всичко това, което е той, по-точно, което са те — тяхната увереност, пренебрежението им, прословутото им благополучие… О, човек може да излезе от кожата си!… Да ти кажа право, това тяхно вмешателство е причина и за самата война!

— Мисля, че отиваш твърде далече! — поднесе му цигара Леге. — Източният въпрос има самостоятелна история.

И после, забравяш българите! В края на краищата има едно обществено, развитие, едни неизменими закони на логиката…

— Каква ти логика! — извика Позитано. — Не видиш ли, че те са, които подстрекават турското правителство! Отде дойде това безумие, когато нашите посланици така недвусмислено съветваха султана да направи наложителните отстъпки?

— Да, може би си прав! Ако тогава бяха направени разумни отстъпки…

— Човешки отстъпки, приятелю мой!

— Да, сигурно щеше да се избегне войната.

Позитано запали цигарата си, смукна силно, дръпна се назад във файтона и рече:

— Забелязваш ли как се разпореждат те в Турция? Генерали, адмирали, цели щабове съветници… муниции… дипломатически натиск!… И ако беше чул тая вечер Сен Клер, щеше да видиш как те си изграждат цели теории!… — Мислех, че теоретизациите са само наша, французка специалност! — засмя се Леге. — Тоест ти ми приписваш твърде често тая черта!

Леге нямаше настроение за политически разговори. Умът му беше изпълнен с преживелицата на днешния ден и с тревогата на Неда, но на приятеля му явно се говореше и той не можеше да не отвръща любезно и усмихнато.

— Ти си прав — каза Позитано. — О да, хиляди пъти си прав, драги мой!… Всъщност не теории, вземам думите си назад. Напротив! Те са така силно уверени, че направо действуват… С Митхад против султана! Със султана против Митхад! Един път свалят стария Абдул Керим и го заменят с Мехмед Али — не, не оспорвам, че Керим беше един некадърник, а немецът е наистина хладнокръвен и способен мъж… Да, но после? После смъкват Мехмед Али и хайде на негово място Сюлейман паша!…

— Чувах, че между двамата маршали имало жестока вражда! Може би това е в основата! Пък и немецът не е кой знае колко понижен, щом командува тук цял фронт…

— Така ли мислиш! А това, че на тоя именно фронт нещата вървят по-зле отвсякъде другаде… Че…

— Тихо — каза предупредително Леге. — Чувам кучи лай.

— Хрътките сигурно!…

Те едва изрекоха последните думи, когато от непрогледния мрак на близкия сокак към тях наскочиха кучета и хора.

— Стой! Стой!… Кои сте? Книжата ви! — викаха едновременно няколко гласа по турски, а в тях се плетеше острият скимтящ вой на хрътките.

— Не видите ли знамената, бе! — ревеше от капрата файтонджията. — Не видите ли, че е консулът!…

— Чужденци! — рече някой от тъмнината. — Връщайте се.

Ухилено мустакато лице се появи в подвижната светлина на страничния фенер и блесна с очите си.

— Прощавайте, челеби! — каза. — Не знаехме какви хора сте!…

— Отваряйте си очите — каза сухо Леге.

А когато файтонът продължи, прибави, сякаш питаше сам себе си:

— Интересно, защо напоследък са засилили толкова стражата?

— Попитай Джани бей! — рече Позитано. — А може и Сен Клер да попиташ, всъщност той седи на дъното… О да, забравих, че ти не го чу тая вечер… Пък и бъдещия си роднина не чу! — додаде той с насмешка.

— Филип? Пак ли?

— Прощавай, ако те засягам, приятелю!

— Моля… Което е справедливо!…

— Знаеш, че имам най-хубави чувства към. Неда. Да, тя просто ми харесва!

— Благодаря, Виторио! Тъкмо тая вечер — особено благодаря.

— И изобщо пожелавам ти щастие, драги мой. Едва ли ще намериш вече такава прелестна жена.

— Радвам се, че ти го казваш!

Изведнъж разговорът се стори на Леге интересен, важен. Той се оживи, извърна се към Позитано и дори захвърли цигарата си.

— Тя наистина е един особен човек, Виторио… Трябва да ти призная, никога не съм предполагал, че тъкмо тук ще срещна жена като нея!… Да избягаш от Париж! Да искаш да потънеш, да се скриеш, да забравиш — и тъкмо тогава!… Може би другите отстрани не ме разбират и подозират една безнравствена умисъл!

— Не, грешиш, вече всички я харесват. Дори леди Емили, която е толкова взискателна.

— Наистина ли? Леди Емили?

— Да, Джузепина ми е казвала…

— Благодаря ти! Благодаря ти! Но човек трябва наистина да опознае Неда, тъй както я познавам аз, за да разбере… Знаеш ли какво е тя вече за мене!…

— Предполагам! — засмя се маркизът. — Предполагам какво може да бъде една хубава двайсетгодишна девойка за мъж на моите години…

— Ти пак се шегуваш!

— Как ще се шегувам! — извика Позитано. — С такова нещо човек шегува ли се…

Но Леандър не го слушаше. Очите му бяха отправени някъде напред, в тъмнината, дето мъжделивите фенери тук и там осветяваха разкривени стрехи, килнати дувари, разперени голи клонаци.

— Двадесетгодишна, казваш… Да, но какво ли не е вече тя за мене! Обичам с нея да говоря… да споделяме мисли… Знаеш ли как проникновено разбира тя поезията? Как чувствува литературата? Не, може и да ми се смееш, но тя за мене е нещо друго, съвсем друго е!… Чета и отделни глави от книгата си, съветвам се с нея и като на никоя жена й вярвам, разбираш ли, като на никоя друга…

— Любов, любов! — намери ръката му и съчувствено я стисна Позитано. — Питаш ме, разбирам ли? Разбирам, драги мой, макар че аз това божествено чувство малко по-земно го виждам!… Да… И дявол да ме вземе, ако не е тъй! Музика, поезия… Книги и безкрайни разговори… О, драги! Слез на земята!… А знаеш ли защо ми е симпатична тя на мен? Защо ми харесва?

— Бих желал да чуя, наистина! — усмихна се в приятно предсещане Леандър.

— Е, как да ти го кажа тогава? След твоите високи сфери… Е добре! Харесва ми, защото е хубава, ясно ли ти е?… Има нещо така… живот има в нея! Дълбоки води! Упорита… Да? Книгите може да са си книги… Там разни мечтания, но ти забелязал ли си как си държи тя брадичката, така, нагоре? Как се залива от смях… И как всички я оглеждат… Мислиш ли, че тя не съзнава колко е млада и привлекателна? Че не се ласкае, да, да, благородно, знам — сърцето трепти: о, колко съм щастлива, че всички ме харесват!… Не, това не е порочно, драги приятелю. Това е човешко… И после, младост!… Не, не ме разбирай криво. Напротив, намирам я сериозна, вдълбочена, умна… Но има едно такова хубаво, вълнуващо огънче в нея… Не, не в лошия смисъл, но като я видиш и…

Той щракна с пръсти въодушевено, ала това тъй изразително движение, вместо да зарадва и разсмее Леге, внезапно го стресна. Той се почувствува неловко, стори му се, че приятелят му прекалено дълбоко рови, че разкрива у Неда качества, каквито самият той не искаше тя да притежава, защото му бяха чужди и се страхуваше от тях.

— Ти спомена нещо за брат й? — попита, той бързо.

Позитано разбра намерението му да измести разговора и разтегна съчувствено устни.

— Не, не ми харесва тоя Филип! Не го обичам! Прощавай, ако те засягам на бъдещо роднинство, ала противно ми е да слушам как поробеният хули своите освободители.

— Какво да се прави, Виторио! Убеждения! Справедливостта изисква да уважаваме всички убеждения, нали?

— Справедливост?… Странно племе сте вие, французите! Справедливост, да, в случая на дребно… Тоя глупак си представлява сигурно, че ако Русия загуби, османлиите ще им дадат правдини и конституции… Ще ги изколят до един!…

— Но погледни все пак и от негово гледище…

— О, приятелю! Остави неговото гледище! Как може ги… аз… ние, чужденците, да разбираме, че девизът на века е свобода! Как могат неговите сънародници — ония от миналогодишните, дето ги избиха — да умират за тая свобода… И сега война! Хиляди, стотици хиляди… А тоя млад господин развива теории за някакво изравняване на правата, за пазари… за индустрия… И гледа, разбира се, Сен Клер в очите! Не съм говорил с баща му по тия въпроси — и той ли е същият? Горката Неда!

— Да — поклати замислено глава Леандър. — Тя страда, страда, драги Виторио! Помисли си за нейното положение. Толкова години в чужбина… И се връща тук. Робство! Робство във всяко отношение… При нейната култура и финес!

Той се сети за разговора им тая вечер, припомни си какво бе казала тя за пренебрежението на госпожите от мисиите й му стана обидно и болно за нея.

— Чувствувам, че въпреки всичките грижи, с които я заобикалят близките, й, тя не се разбира: с тях — прибави той. — Не, тя не ми го е казала, тя, разбира се, е достатъчно горда да се оплаква от семейството си, но все пак… Тя страда, приятелю… Всъщност ти си прав! Има нещо в нея, което все още не разбирам — каза той, съзнал внезапно онова, което въпреки всичките усилия му отбягваше. Какво бе то? На какво се дължеше? На огънчето, за което говореше Виторио? На разликата във възрастите?… Да, може би на разликата във възрастите, каза си той, неприятно засегнат. Или пък на онова болезнено за нея чувство, че принадлежи на един поробен народ, на един неизвестен, унижаван народ…

Той си припомни с вълнение как го бе слушала тя, когато й разправи за миналогодишното въстание… Не плака. Но очите й бяха станали от ужаса големи, сухи… А защо се бе почувствувал той засегнат и обиден тогава? Да, вместо да се разкрие цяла пред него, както очакваше, както бе правила, тя внезапно се бе затворила, отчуждила се бе… Докато на другия ден (той никога нямаше да забрави него ден!) тя беше по-нежна и по-мила от всеки други път… Защо? Защото бе научила отнейде, че той именно, Леге, се бе застъпвал по време на палежите пред мютесарифа и че бе спасил не един български дом от фанатизираната тълпа… Да. Може би това… Може би и нещо друго… О, не разбирам! Тъкмо аз, който винаги съм мислил, че умея да разбирам хората, нея не мога да я разбера докрай… Сигурно затова я обичам толкова!…

— Е? — изненада го гласът на приятеля му.

— Какво?

— Помислих, че си задрямал… Пристигнах. Хайде, благодаря и лека нощ!

— Лека нощ, Виторио!

— Утре да не забравиш за срещата с барон Хирш?

— Утре?… Добре, че ме подсети! Много те моля да ме извиниш пред него, Виторио!

— Как, няма ли да дойдеш?

— Невъзможно е. Поех вече ангажимент пред Неда да я представя на майка си.

— Но… Да изместим часа тогава. Знаеш, че работата е срочна. Отнася се и до моите, и до твоите хора.

— Не, не. Утрешния ден съм го определил! В другиден, ако е възможно.

— Добре, в другиден — съгласи се маркизът, стисна ръката му и скочи от файтона.

— Поздрави майка си… И милата Сесил, разбира се!

— Те сигурно спят вече. А ти поздрави Джузепина!

— Виж, тя чака, в това съм уверен!… Младата жена, приятелю, е опасна работа, но позастарее ли жената, става още по-опасна! Чао!…

Цилиндърът му блесна под високия фенер, дето се развяваше бандиерата, после се чу весело хлопане на вратата и умилен глас, който викаше по италиански:

— Паоло!… Хей, Парло, дявол да те вземе, отваряй по-скоро, докато синьората не е разбрала, че си заспал!…

 

 

Когато се прибра в консулството, Леге изненадан видя, че в стаята, отредена за майка му, свети.

— Мислех, че отдавна спите, мамо — надникна той през вратата и се усмихна с тъмните си очи.

— Влез, влез! — каза тя и въпреки възрастта си пъргаво се извърна. — Бях изморена, наистина. Но банята ме освежи. И после тези мисли, мили мой, тези мисли!…

Думите й го стреснаха. Той знаеше, че тя не обича да се меси в личния му живот (както не бе позволявала да се месят в нейния), и затова намекът й, макар да го очакваше, му се стори прекалено прям и бърз.

Привечерта, когато тя пристигна, те наистина не бяха имали възможност да говорят. Толкова хора край тях… И особено баронът!… И после, английският генерал със смешния си приятел… А и мисис Джаксън… Майка му беше светска жена; тя не можеше да го изложи пред тях, нямаше да изложи и себе си. Но сега тя явно го очакваше с намерението да говорят за Неда.

Той се опита да я отклони.

— Надявам се, че Сесил не ви е отегчавала с нейната бъбривост, мамо!

— Сесил! Милата… Клетото дете! Леандър, ти вършиш престъпление, Леандър! — нападна го тя изведнъж, остро, и то тъкмо с оръжието, от което той най-много се опасяваше.

— Може би искате да кажете, че не съм възпитал добре дъщеря си?

— Да… да! И това… И всичко!…

— Мамо, вие наистина сте изморена. Раздразнена сте от пътуването.

— И всичко, и всичко искам да кажа! — викаше тя, като се разхождаше ядосано и развяваше надлъж по стаята вишневочервения си копринен пеньоар. В същото време тя не преставаше да маже и да масира лицето си с помада. — Разведе се с Марго… дойде в тая дива страна…

— Защо ми напомняте? — пребледня той.

— Остави клетото дете без майка, да! Без възпитание, да! Без нежна грижа, да!

— Така е по-добре за Сесил… И вие знаете, вие знаете защо!…

— Знам! — спря се тя. — Знам. За една дреболия разби живота си. И на Сесил! И моя!…

— Вие наричате това дреболия?

— Чудеса! Случвало се е и на други!

— Мамо!…

— Ако вземеха всички да се развеждат… Ако вземат всички да пренебрегват светостта на църковния брак за едно нищо и никакво увлечение!

— Вие знаете, че аз не държа на църковните догми.

— Да, и това знам. Знам още, че ти си виновният за всичко!

— Не, не! — изкрещя той, като не можеше вече да се владее. — Вие… вие… наистина… Как можете тъкмо вие! Не, преди друго говорехте! Та тя ми измени — най-долно, най-гнусно… Залових я! Кажете, не й ли простих?… А тя — пак! И пак й простих… О! — изпъшка той, като се отпусна на леглото, но миг след това отново скочи.

— Вие не разбирате ли, че аз се отвращавах вече от компанията й!… От това ваше общество, което…

— И дойде тука, да? Пфу!

— Дойдох тука — рече той. — Да. Избягах. Не исках детето ми да диша тоя порочен, фалшив въздух. Да гледа! Да чува!… Не, благодаря!… И после, всичко това е отдавна свършено — каза Леандър, най-сетне овладял се. — Или може би тя ви праща? — прибави той с подозрение и внезапна надежда в гласа. А възможно ли е това непредизвестено пристигане да не е за Неда?…

Мадам Франсоаз остави бурканчето с помадата на нощната масичка, отиде пред огледалото и започна да разчесва оределите си боядисани коси.

— Ти знаеш много добре защо съм тука — каза тя предизвикателно.

— Предполагам, че сте се затъжила, най-сетне за нас! Сесил навършва в четвъртък дванадесет години!

— И твоите години знам. Четиридесет и четири — рече тя със същия глас.

— Благодаря, че ми напомняте, мамо.

— Трябва, Леандър… Но ти изглежда си оставаш все такъв наивен.

— Наивен?… Вие ме наричате наивен?

— Да, за съжаление.

— Смешно! Преди малко вие бяхте, която ми говорехте за Марго. Тогава ли бях наивен или сега?

— И тогава, и сега… Ти приличаш на покойния си баща, мили мой. Не ме гледай така! Не ме карай да правя сравнение. Горкият, той никога не можа да разбере истинския живот. Все теории! Все високи принципи и някакви отвлечени мисли.

— И вие такъв ли ме виждате?

— Да те виждам?… О, та ти винаги си бил такъв. Книжен.

— Благодаря.

— Принципиалност, дълг, високи изисквания… Да, да, разговори. Мислиш ли, че всички се интересуват само от това?

Той учудено я погледна. Не беше ли му говорил преди малко нещо подобно и Виторио?

— Странно тогава как се оправям с работата си като консул… А по-рано бях главен инженер на железницата!… И изобщо…

— О, това е друго! — пресече го тя. — И баща ти беше най-добрият лекар, който познавам. Но да, това е друго. А аз говоря, мили мой… Знаеш ли защо ти измени Марго? — попита неочаквано тя.

Въпросът й силно го жегна.

— Не любопитствувам — изпъна се той несъзнателно. Мустаците му, правоъгълни и посребрени, едва забележимо тръпнеха.

Тя го гледаше в огледалото.

— Ти си прекалено добър, Леандър. 0, прекалено добър и доверчив… И много принципен, да. Възвишен… Мислиш ли, че това се харесва на жените?

— Зависи на кои жени! — отвърна той сухо, а неволно пак си спомни за разговора с Позитано.

— Повярвай, най-големият ти враг е твоята прекалена почтеност, мили мой!

— Странно… И какво ме съветвате? Да бъда непочтен? С каква цел?… С каква, кажете?

Тя рязко се извърна.

— За да те спася! Да спася детето ти!… Разбра ли ме сега? Разбра ли защо дойдох? Да те спася от срама и падението!

— Мамо!

— Да! Да! Сега ще ти кажа всичко, което си повтарях по целия път…

— Щом е така, говорете! — рече той. — Добре, говорете!

— И ще говоря! — извика тя. — Да. Аз съм ти майка, имам право. Дълг ми е да говоря. Да! В началото аз не обръщах внимание. Нека, казвах ви. Нека се забавлява!… Можех ли да подозирам, че някаква си тукашна… О, аз разбирам, имаш нужда. Най-сетне една любовница, това е естествено на твоите години…

— Говорете, говорете! — сви той ръце на гърдите си. Лицето му вече не потръпваше. Беше станало кораво, неподвижно.

— И какво? Какво открих в твоите писма? Открих, че ти… Наивник! Казах ли ти го?… Ще се жени за някаква… Помисляш ли? В кое общество ще я въведеш? Не! Не! — кресна неочаквано тя, припомнила си парижкото общество, на което толкова държеше. — Леандър! Сине! Опомни се, сине! — И тя заплака с глас.

Пребледнял, той се поколеба какво да направи, ала тя продължаваше да плаче, стара и сбръчкана в своя вишневочервен копринен пеньоар, цялата обляна в сълзи, тресеше се и може би щеше да се строполи на пода. Той бързо я приближи, прегърна я и я поведе към най-близкия стол.

— О! — хълцаше тя. — Бедният ми… Наивният ми… Моят добър, моят благороден… Кой знае с какви тукашни средства те е замаяла тая… Знам аз! Госпожа де Паские ми разправи… Магии… разни билки… треви…

— Но моля ви се, мамо — каза той. — Поне тия глупости не говорете!

— А Сесил? Сесил! — викна тя. — Не помисляш ли за нея! Клетата! Клетата!…

— Изслушайте ме…

Ала тя още по-силно заплака; той трябваше да й даде кърпата си и да чака.

— Не, не! Такъв срам… Аз нарочно гледах по пътя — страшно! В кожи, целите увити в някакви чаршафи… И тя ли е забулена? — вдигна към него своите подпухнали от плача очи мадам Франсоаз. — Кажи поне?… Мълчиш… О, мълчи тогава! И какво можеш да ми отговориш!

— Някаква страшна бърканица има в главата ви, мамо! Мисля, че бихте могла да прочетете някоя книга, преди да тръгнете!

— Аз четох! И господин Барнаби, той толкова ми показва по пътя… О, да! — сети се тя. — Техните села ги горят… Ужасно!

— Ето пак…

— Но аз видях с очите си, Леандър!

— Добре, видяла сте. Но можете ли да ме изслушате? Сега искам аз да ви кажа…

— Няма Да ме убедиш. Не! Никога няма да ти дам майчината си благословия. Толкова жени у нас — и какви жени! А ти? Сто пъти предпочитам с Марго да се съберете отново… И за дъщеря ти ще бъде…

— Оставете миналото! Слушайте!… Или по-добре елате, легнете си, вие наистина сте уморена!… Легнете, аз трябва с няколко думи…

— Искам само едно, Леандър, само едно искам…

— Да се разделя с нея? Това ли?

— Да — рече тя, като се покриваше със завивката. — Само това искам… Да забравиш всичко… Да се върнем у дома, в Париж… Знаеш ли колко е хубаво сега там! Тъкмо Сесил вече е голяма… Какво? Ти не ме слушаш, мили мой?

— Слушам ви, мамо. Послушайте сега и вие мене… Само не ме прекъсвайте, моля ви се! Да, вие сте права — посвоему сте права! Аз ви разбирам съвсем добре! Всичко тука е друго… чуждо ви е, противно ви е… Та това е поробена страна! От векове… И сега война… Но като се запознаете, като се сближите… Не, вие няма да вземете никакво решение. Просто така. Утре ще ви запозная и ще се разходим из града.

— Не искам да я виждам! — надигна се тя.

Леандър почувствува как пот изби по челото му.

— Това е единствената ми молба! — каза той.

— Но ти какво искаш? Какво? Аз, твоята майка, аз да любезнича с любовницата ти, която ненавиждам…

Той мигновено се изправи.

— Ако държите на мен, занапред недейте употребява повече тая недостойна дума, когато говорите за госпожица Задгорска!

— Ще кажеш, че тя не е твоя…

— Аз вече ви предупредих, мамо!

— Господи! Искаш да ме увериш, че тя те оплела дори без това?!

За миг той се смути.

— Искам да кажа, мамо, че аз колкото я обичам, толкова я и уважавам… Да, наистина, не мога да ви заставя да я обичате! Но вие сте длъжна също да я уважавате, да, длъжна сте, защото тя го заслужава!

— Престани… престани… О, господи!… Но той наистина е загубен… Не, не — извика тя. — На никаква цена! Леандър!… Моят дълг е да те спася, Леандър!…

— Вашият дълг, мамо, е първо да видите жената, която синът ви обича и за която ще се ожени дори и без вашата благословия! — изрече нервно той и преди тя да съобрази какво да отвърне, обърна се кръгом и бързо напусна стаята.