Стефан Дичев
Пътят към София (2)

2

По същото време, когато чужденците прередиха всички и влязоха в града, на претъпкания с коли и люде мегдан пред Чауш паша капу се намираше и един от агентите на руското разузнаване. Той не беше предрешен, защото не беше военен, а българин, загубил както мнозина в миналогодишното въстание цялото си семейство и затова сега доброволно захванал се с такава страшна деятелност. Наричаше се Дяко и външността му (беше широкоплещест четиридесетгодишен мъж) от пръв поглед говореше що за човек е и какво може да се чака от него. Той носеше яката на шубата си вдигната, а плоско дънестия калпак прихлупен, така че от лицето му се виждаха само остри, сурови очи и гъсти, увиснали мустаци. Понякога, като проточеше нетърпеливо глава да огледа какво става при моста, лъсваше дълбок белезникав белег на брадясалата му буза; тоя белег придаваше на лицето му не само страшен, но и неприятен израз.

Бе оставил коня си в близкото село Враждебна и вече от час кръстосваше калния мегдан, а все не се решаваше да приближи. Тескерето му беше фалшиво. Дори не беше написано за него. Той го взе в последния момент от друг един руски агент — българин, колкото да има в себе си някакъв документ. В селищата, дето мина, то му вършеше работа. Ала тук изглежда комендантът беше необичайно взискателен, тъй като заптиите внимателно оглеждаха при влизането всеки немюсюлманин.

Смрачаваше се вече. Той извади часовника си. Най-късно в шест ще затворят портите. Какво да предприеме? Дали не е добре да изпрати по някой българин писмо за Андреа Будинов и да го извика тук? Първом, на кого можеш да имаш доверие в тия времена; и докато занесе писмото, докато го намери… Пък Андреа я сети кой съм, я не… Пет години са това! Вълка му е дебел вратът, че сам си върши работата! Тази мисъл прогони от ума му колебанията. Той сви цигара, запали я, смукна жадно и се шмугна между колите с ранените, та да заобиколи ханчетата и да излезе на открито поле.

Дяко беше свикнал на кръв. Както ръцете, и сърцето му бе хванало коравина, откак тия същите турци безчеловечно изтребиха цялото му семейство. Той вървеше между колите с ранените и нарочно димеше в носа си, та да не усеща смрадта на гангренясалите им рани. А османлиите го срещаха с озлобени погледи, защото беше гяур и беше здрав; и той отвръщаше на безсилното им озлобление с дваж по-голямо озлобление. Той нито за миг не се запитваше защо ги бавеха и тях още тук, вместо час по-скоро да ги откарат в болниците на града. За него беше ясно, че и това е някоя турска неразбория. Да пукнат, казваше си той, и без това падне ли Плевен, ранени не ранени — милост няма да има. Тогава ще видим къде ще се криете!… Внезапно той се сети за убиеца на своите мили, преглътна злорадството си и мрачно закрачи по калния път. Каруца издрънча, някой му викна нещо; ала той беше така потънал в ненадейно зиналата бездна на мъчителните спомени, че нито се обърна, нито чу. Ще го намеря аз… няма да ми избяга! — промълви по навик само с устни. Тази мъст, този неугасим огън го гореше деня и нощя. Целият живот му се струваше като едно голямо, народно отмъщение и в центъра на това отмъщение беше неговото, личното — ще намери той Търмъшлията, където и да се скрие, все някой ден ще го намери и ще му плати!…

Зад налбантницата беше запряла дълга колона руски пленници. Дяко познаваше вече тази печална картина, но сърцето му пак се сви, щом видя окъсаните брадясали руси мъже — без шинели, боси, мнозина с рани. Той мина покрай тях, почувствува погледите им по шубата си, по здравите си влашки обуща. „Братушка“… — извика несмело някой подире му. Може би молеше за хляб. Дяко си наложи, не се обърна. Той забърза, отмина, излезе на полето и тръгна издалеч, все покрай широкия ров, на север. Този ров — той помнеше добре — обикаля целия град. Беше стръмен, дълбок, в него се събираше вода, но Дяко трябваше да го премине, ако искаше още тая вечер да намери своя човек.

Заобиколи от север града и час по-късно, когато съвсем се стъмни, приближи отново изкопа от обратната страна, дето — спомняше си — бяха българските махали. Вятърът се бе усилил и разгонил облаците. Станало бе студено.

Пропълзя до рова и безшумно заслиза. Пръстта беше песъчлива, рохкава от неотдавнашния дъжд; свлича се. На дъното имаше вода и Дяко навлезе в нея, като задъхано сумтеше и безгласно ругаеше. Водата проникна през крачолите, вледени прасците му. Той забърза, докато кракът му отново стъпи на твърда почва. Оцеди се, разкопча шубата, заизкачва се по насрещната страна. Тя бе подсилена със зидария и той бързо се изкатери, опипвайки в тъмнината издатините и залавяйки се за коренищата.

Горе, в окрайнината на града, вятърът го срещна и съвсем вкочани нозете му. Дяко искаше да скочи, да ги разтрие, а мигновено се прилепи о насипа и затаи дъх. Гласове! Нощната стража?… Черни силуети се мяркаха пред белезникавия зид — с пушки на рамо, скупчени, без ред. Краката им шляпат в рядката кал. Единият разправя нещо. Другите се кискат. Дяко напрегна слух да разбере какво говорят, но вятърът пищеше в изсъхналите храсти и до ушите му достигаха само отделни, несвързани слова и смях. Не се смеят, като кучета лаят, мислеше той ненавистно, сложил пръст на револвера си. Как би го изпразнил в черните им гърбове! Едва изчака заптиите да стигнат завоя, надигна се, пресече разкривения крайградски път и потъна в най-близкия сокак.

Тук вятърът не брулеше. По цялото протежение не се виждаше нито една светлинка. И калта беше друга, гъста, лепкава. Подкованите обуща на Дяко затъваха в нея и той с мъка крачеше, като се придържаше ту в единия, ту в другия зид на сокака. Къде щеше да го изведе тоя ням, черен улей? Той вървеше, оставил се повече на чувството си, отколкото на паметта. Веднъж само да излезе в чаршията!… Пред него белезникавите зидове кривяха, разширяваха се, събираха се; стрехи надвисваха над тях, призрачни порти, клони се протягаха и плетяха мрачен свод, през който примигаха далечните есенни звезди. Задъхан, Дяко се вслушваше в собствените си стъпки и все му се струваше, че някой го следи в тъмнината.

Внезапно зидовете край него широко се разтвориха. Той се озова пред някакъв разхвърлян, хлътнал площад. Встрани, надалеч, светулкат прозорци. По-наблизо се извишава купол на джамия с минаре без връх. Два фенера мъждееха в хлътината и тия два фенера, един срещу друг сред разкривения площад, му припомниха — намираше се в Муселим махала. Тогава е сред турци! Подхванали нишката, спомените избликваха и се редяха. Той ясно си представи пътя до Куру-чешме, представи си го с всичките подробности, с всичките препятствия — и с отчаянието, което бе изпитвал през ония зимни месеци на седемдесет и трета, докато обхождаха с Андреа същите сокаци, ужасени, че делото им се е провалило, че е пропаднало безвъзвратно… Не се провали то ни тогава, ни после! — каза си Дяко, възбуден от спомените, скри глава в яката и бързешком се отправи към фенерите. Дървеното мостче си е все тук… А колко е придошло дерето! Той премина на другата страна и нагази пак в калта. Кой сокак да поеме? Тесният тъмен, може би безопасен; ала широкият извежда право на Солни пазар — оттам лесно се стига до Куру-чешме.

Избра широкия и отново пое покрай зидове. Тук вече имаше калдъръм и фенери. Той избикаляше светлината им, закриваше се в сянката на стрехите и все по-дълбоко навлизаше в града. На една от пресечките се спря и се ослуша. Пак турци! Поена ги по гласовете — самоуверени, разпалени. Цяла тайфа иде насреща му… Той неволно понечи да се върне, ала онова всегдашно чувство на ненавист, влязло вече в кръвта му, мигновено го спря като с юзди, извърна го, прилепи го към най-близката порта. Той сграбчи револвера си. Открият ли го, ще стреля… Шест патрона са!

Турците приближаваха. От тъмнината, дето се таеше, Дяко ги наблюдаваше с трескави очи. Не са заптии. Сигурно бейски синчаги, окъснели по кафенетата. Говореха за Плевен. Хвалеха Гази Осман. Трепел той там враговете на правата вяра; свършвала се вече силата на московците… Скоро ще видите дали се е свършила, стрелна се злобно в мисълта на Дяко, а зъбите му бяха стиснати, ще се счупят, и сърцето блъскаше в гърдите. Възбудените от разговора мъже минаха само на разкрач от него; лъх на ракия го досегна. Те се отдалечиха и се загубиха в тъмнината, а той още дълго стана опрян о портата, цял в пот, при все че есенният вятър го пронизваше.

Пак пое. Мина между дълги паянтови бараки. През тънките им стени се чуваха стенания, псувни. Улицата смърдеше на карбол и гной. И тук целият град вони на болница, разсъждаваше той. А ето и Солни пазар! Разкривен площад с неравен калдъръм и малки дюкянчета наоколо. Да пресече ли? Навред бяха натрупани сандъци, кошове, цели грамади миризливи бурета. Пазач обикаляше край тях. Ще помисли, че за буретата му! Дяко тръгна да избиколи. Но пред осветеното кафене имаше хора. Не турци. Не и българи. Чужденци — позна ги по широкополите им шапки и по волността, с която се смееха — като ония, пред Градската порта… По-нагоре, след сводестия вход на Керван сарая, светеха два малки хана. Фесове, цилиндри, офицерски наметала се мяркаха пред тях; от закритите с перденца прозорци долиташе женски кикот… Не, тук градът не спеше. Войната тук бе придобила друго изражение.

При голямата бяла черква той отново забави крачките си. Наоколо още светеха дюкяни. Или и това бяха ханове? Един файтон прозвъня с разхлабените си шини по калдъръма и се скри в тъмнината. Някой пееше на отсрещната страна. А в градинката пред нагиздената сграда на класното училище (помнеше го добре нали в него учителствуваше Андреа!) се преплитаха светлините на десетки разлюлени ръчни фенери и в менливите им лъчи се мяркаха биволи, чергила на коли, мъже с носилки. Отделни гласове се чуваха, викове, стенания. Дали бе същият обоз, който видя при портата, или друг? И защо ги разтоварват в училището? И него са обърнали, в болница! Наблизо трима-четирима османлии бяха спрели да позяпат — да се порадват, че войната е далеч от тях. Нека зяпат, и до тях ще дойде.

Внезапно някакъв вик го стресна. На него ли…? Чу скимтене, лай.

Друг глас изрева:

— Ей, де ти е фенерът!

На мен… Заптии… Хрътки!… Той отскочи към по-плътна сянка, притича покрай кепенци, шмугна се в някакъв разграден двор, през руини на горяла къща…

— Кой си ти, бре?… Стой, стой, ще стреляме! Стой! — ехтяха в тъмнината гласове след него и лаят ту приближаваше, ту се отдалечаваше. Невероятно пъргав за набитото си телосложение, Дяко тичаше; прескочи ниския зид, който му се изпречи, прекоси друг двор и някакъв непрогледен сокак, докато най-сетне се озова на широка неосветена улица. Витошка! — позна я той по тъмния масив на планината, която се изпречваше в дъното.

Спря се за миг задъхан, с разтуптяно сърце. Ослуша се. Виковете не се чуваха. Не се чуваше и лаят на хрътките… Некадърници! — рече той с презрение. И да гонят ги мързи!

Пое по широката Витошка и крачеше бавно не само защото беше заморен, но защото внезапно и някакво пренебрежение го беше обхванало; едно желание да докаже сам на себе си, че не го е страх и че е срещал къде по-големи опасности и премеждия.

Той измина още двеста крачки, още сто, и ето го най-сетне Куру-чешме! Четвъртитият площад сякаш бе покрит от огромния чинар, извишил снага в средата му. Вятърът шиба високите клони; писък и тъпо плющене се носи в тъмата; наоколо фенерите мигат изплашено.

Дяко хвърли неволно поглед зад себе си и тръгна по пътечката под чинара. Как тракат горе клоните и как скрипти в краката му пясъкът!… Стигна чешмата — да, тая, с трите чучура. Равномерното шуртене, вместо да го успокои, още повече изпъна нервите му. Той се взря в насрещната къща. Мъжделивата улична светлина едва досягаше нейното и без това наполовин скрито от високия зид лице. Двукатна, голяма, с трипрозоречна издатина и покрив като кобилица, тя му говореше за неговия роден край, Средногорието, и може би затова така добре я помнеше. Само зидът от гладки печени тухли му се стори друг, непознат. И пристройката отдясно — нея я нямаше… Чудно ли е за толкова години!… Прозорците на горния кат светеха. Върху прозрачното перде на единия се очертаваше слаб, подвижен силует на мъж.

Той е, реши Дяко, ала се сети, изми калта от обущата си, изтърси отпред шубата и чак тогава приближи портата. Потърси пипнешком чукалото. Не намери. Някаква ръчка висеше от горната греда. Звънец? Като в букурещките къщи!… Той силно го дръпна — веднъж, дваж — и зачака.

Стоеше, ослушваше се, а горе в къщата нито знак, че са го чули. Само в средния прозорец слабият силует се смени от друг, широкоплещест, с високо вдигната глава. И някаква игрива, шеговита песен се зачу, придружена от китара. Далече е войната от тях, не са опитали сладостта й, помисли с горчивина и упрек Дяко, ала се сети за заптийските патрули, за хрътките им и ядосано задърпа звънеца.

— Кой си? — попита иззад самия зид силен мъжки глас, а нито скръцване на врата, нито стъпки се бяха чули. — Кой си? — повтори по турски гласът.

Баща му ще е, съобрази Дяко.

— Другар на сина ви. Българин.

— Що си без фенер?

— Ида от път.

Но голямата порта остана затворена. Вместо това от някакво незабелязано досега прозорче в тухления зид надникна едро, мустакато лице. Очите зорки, изпитателни. Като на ястреб.

— Какво искаш?

— Нося вести на Андреа.

Ястребовите очи се присвиха.

— Тук няма никакъв Андреа!

— Как?… Ваша милост не е ли…? Не си ли бащата на Андреа Будинов, учителя?

Човекът изръмжа нещо, мустакатото му лице се дръпна, потъна в зида, прозорчето с трясък се затвори.

От смайване Дяко не помръдна. Как може? Той добре помнеше: срещу чешмата; горният кат издаден, покривът извит… Или са напуснали? Сигурно са напуснали — скрили са се нейде! Това заключение, при все че го изплаши, възвърна предишната му енергия. И сега какво? Да се връща с празни ръце? По-добре да дочака сутринта, може би ще намери някой друг от тогавашните дейци. Имаше една жена. Госпожата й казваха… Не, не може да си спомни името й. А как ще си спомни тя за него? Също имаше един ханджия. Кой, кой обаче? И цяла нощ по улиците с фалшиво тескере… Хрътките, припомни си той (тия животни му бяха противни, те го плашеха).

Дяко погледна пак към къщата. Ония на прозореца ги нямаше. Гласовете бяха замлъкнали. Само китарата досягаше слуха му, но и нейният строй беше някак чужд — дори не турски, не гръцки, а чужд, както му изглеждаше чужд високият зид от гладки печени тухли и както бе чужда пристройката… Той се спря. Зидът му спомняше нещо. Да! Пристройката тогава я нямаше, но зидът… Андреа на подбив спомена стопанина му… За какво го бе споменал?… Не, тази къща не е същата. Къщата на Будиновци… Но ето я там! Ето я къщата на Будиновци…

Той направи само десетина крачки, излезе из мъжделивия кръг на фенера и в мрака на есенната вечер пред очите му изплува съседната къща, по-малка, също тъй двукатна, с трипрозоречна издатина и покрив над нея, приличен на кобилица. Зидът отпред беше нисък, каменен, портата по-тясна и без навес. Един-единствен прозорец се виждаше да свети на отсамната страна в горния кат, но и неговата светлина бе затулена от плътно перде.