Стефан Дичев
Пътят към София (20)

20

В бюфетната, дълга тясна стая, проточила се успоредно на големия салон, гостите бързаха да изпълнят задължението си към домакина, сиреч весело и шумно да ядат всевъзможните студени закуски и деликатеси, да пият шампанско, което кривогледият Жан Жак, лакеят, наливаше в разлати кристални чаши, да се чукат и да пожелават щастливи години на малката Сесил, за която отново се бяха сетили.

Климент, който беше все още с нея, неочаквано се озова сред толкова много погледи. Той дигаше чашата си, чукаше се, усмихваше се, сякаш не беше гост като другите, не беше само един домашен лекар, и то българин, а като че ли принадлежеше на семейството Леге. Сесил се беше заловила за ръката му, говореше му непрестанно и не го пускаше. Отде идеше всичко това? Защото я бе излекувал от дифтерит през зимата ли?… Сигурно… През ония денонощни бдения тя се бе привързала към него така силно, кадифените й детински очи го гледаха с толкова доверие, че той винаги си спомняше с радостно вълнение за нея. Странно и смешно беше за околните това необичайно приятелство между младия доктор и дванадесетгодишното момиченце на консула. Но вместо да избледнее с времето, то несетно се засилваше и Климент намираше в него отмора и спокойствие, тъй редки напоследък в живота му.

— Да доживееш сто години, миличка! — прегърна я Позитано и после чукна чашата си в голямата й преполовена чаша със сироп. — Е, поздравления, Леандър… Щастливо празненство, госпожо Франсоаз… Наздраве, докторе…

Наистина, защо поздравява и него? След маркиза и синьора Джузепина чукна се със Сесил и разточителният на комплименти барон фон Хирш, и избръснатият до престъргване фон Валдхарт, австрийският консул (закачливо румено старче с млада жълтокоса жена), и Филип Задгорски, който с престорена сърдечност кимна на Климент; а веднага след Филип дойде и мисис Джаксън.

— О, докторе! — каза тя. — Чувствувам се превъзходно. А вие?

Защо бяха тия думи? Вземала ли бе праховете или го иронизираше? И какво означаваше въпросът й: а вие? Да му напомни за унижението?… Той погледна голите й заоблени рамене, отпи глътка от виното си.

— Радвам се, че ви виждам здрава, госпожо Джаксън! — каза той и тя отмина в компанията на Филип и генерал Бейкър, развеселена и поруменяла от шампанското, разкошна, както бе казал Андреа, с огнените си коси и плътно прилепналата бакърено зелена рокля, и все пак прекалено самоуверена и себична, за да страда той за нея.

Той се сети за Андреа и мигновено го потърси с поглед. Къде е? Какво прави? Залисан в разговори, докторът го бе забравил и сега с ужас го откри в дъното на бюфетната, до масата с вина. Беше се облегнал о̀ стената, наливаше си сам шампанско, усмихваше се някак многозначително и пиеше на малки глътки с видима наслада. Но какво прави той, ще се напие! — не отделяше от него очи Климент.

Той направи знак на брат си да дойде при него, но Андреа само поклати отрицателно глава и отдалеч дигна чашата си за наздравица.

Как да го остави? Как! Напие ли се, скандалът е неизбежен — познава го!

— Извинете, Сесил! — освободи се бързо от тънката й ръчичка Климент.

— Но къде отивате, господин докторе?

— Един момент… Сега ще се върна!

Той се откъсна от нея и си запробива път между гостите, като се кланяше наляво и надясно. Ала едва беше преполовил пътя до брат си, когато така познатият глас на доктор Грин произнесе името му съвсем наблизо:

— Ето и моя асистент Буденов… Елате и вие, млади господине!… Елате да се поучите и вие!…

Вместо обичайното пренебрежение в поканата на Рандолф Грин се чувствуваше шеговита разпаленост. Как му действува алкохолът, помисли Климент, като видя неговото зачервено лице на булдог. Подсетен, той веднага погледна към брат си. Но беше заинтригуван от думите на англичанина; изглеждаше, че става реч за нещо интересно, защото край Грин, освен лекарите от болницата на леди Стренгфорд бяха още доктор Гайдани от италианската мисия и двамата германци, близнаците доктор Петер и доктор Паул Трюбнер. Всички се намираха в повишено настроение, държаха в ръце чаши и нямаше съмнение, че разговорът им е почнал именно от шампанското, тъй като единият от близнаците Трюбнер разправяше за някакви свои наблюдения върху алкохолното опиване.

— Става дума за Ebrietas в неговата патологична форма и доколко е уместно такива случаи да се вземат предвид при съдебномедицинската практика — сметна за свой дълг да поясни вторият от докторите Трюбнер.

Климент кимна и оня, първият, говорившият, продължи:

— До известна степен това състояние напомня хипоманиакалното при циркулационната психоза, господа! Но аз вече казах преди: патологичното опиване е негова психотична разновидност.

— Да. И в какво се изразяват симптомите, Паул? (Тогава другият е Петер, съобрази неволно Климент.)

— В разтормозването, Гайдани! Най-често то започва от незначително количество алкохол. Ето, просто една чаша… При това симптомите наистина са несравнимо по-ярки. Силна възбуда, рязко изразена агресивност, обща оглушеност на съзнанието, желание да се говори, да се крещи…

Разговорът ставаше все по-тягостен за Климент. Той никога не се бе интересувал особено много от психиатрия. Още по-малко от разновидностите на пиянството, което винаги го бе отвращавало. При това всяка дума на наблюдателния Трюбнер му напомняше Андреа и че трябва колкото може по-скоро да иде при него. Ала как да се измъкна, мислеше си той. Грин сигурно ще свие презрително устни… Да беше наблизо Сесил!… Но при Сесил бе дошла Неда; кръгът там се беше разширил с генерал Шакир, с леди Стренгфорд и Джузепина Позитано… (Климент не можеше да знае колко много възлага Леге на тоя все по-разширяващ се кръг, дето Неда блестеше със своята младост и с очарованието на още момичешкото си държание.) А в дъното на стаята брат му продължаваше да си налива шампанско и да се усмихва сам… Защо го взех, ядосваше се Климент. Защо се съгласих… Не, да мисли, каквото си ще, Грин — трябва да ида при него!

А Рандолф Грин казваше:

— Споменахте за желание да се говори, Трюбнер. Говорът ясен ли е? Разбираем?

— Не особено, докторе. Налице е тремор на езика. Това, разбира се, води до разстройство на речта…

— Алкохолна псевдопарализа! — поясни късо другият Трюбнер и Климент пак обърка кой беше Петер и кой Паул.

— А „рязко изразената активност“?

— Неочаквани… непредизвиквани насилия… Побоища…

— Желание за убийство — допълни пак другият Трюбнер.

— Да. А до самонараняване? До самоубийство стига ли се?

Въпросите на Грин следваха един след друг. Те явно не бяха просто любопитство, целяха нещо, водеха нанякъде, и този негов видим интерес най-осезаемо стесняваше Климента. Как да се отдели тъкмо сега?

— Не, докторе, при нашите наблюдения не сме се натъквали на такива симптоми. И изобщо ние смятаме, че в случая изявата може да бъде само външна. От субекта към обекта.

— Да, и аз така смятах — кимна замислено Грин.

Братята Трюбнер се погледнаха бързо един друг. Изненада ли имаше в очите им? Недоверие? Страх, че са преварени?

— Вие? — попитаха те едновременно и с един и същи глас.

Грин издаде напред устни, размърда широките си плещи и рече сухо:

— Да… Напоследък и аз имах подобен случай. Прочее оня ден беше.

Оня ден? Кога ще е било оня ден, усъмни се Климент. Ала си припомни, че оня ден Грин бе само до обяд в болницата, че Амир и Сен Клер го бяха отвели неизвестно къде и си каза: Да, когато ни настигна файтонът, тогава ще е било!

— За нас ще е особено полезно да чуем! — рече единият от докторите Трюбнер.

— Любопитно наистина… Кажете, Грин! Но първом наздраве! Хайде! — чуха се вкупом гласове.

— Не, случаят не беше точно до алкохолно опиване — каза уклончиво Рандолф Грин, когато изпразниха чашите си. Той видимо не искаше да говори, но очите на двамата близнаци, светнали насреща му като прозоречни стъкла, го предизвикваха.

— Е добре — усмихна се той, разбрал внезапно опасенията им. — Работата беше много проста и изобщо нямаше научен характер… Някакъв човек трябваше да проговори.

— Да проговори? — повтори Климент, смътно озадачен и разтревожен.

— Налагаше се. Война.

— Руски шпионин? — рече Гайдани.

— Както и да е, това не е важно. Вие сами знаете, че изтезанията невинаги дават резултат при такива случаи. (Оня ден… Руски шпионин… Изтезания, повтаряше в себе си и втрещено го гледаше Климент.) — Прочее, наложи се да помогна и аз. Сложих една комбинирана инжекция от Canobis indica, кокаин и още някои други източни наркотици…

— Но какви още? В каква дозировка? — запитаха един през друг близнаците.

Климент, затаил дъх, и не помръдна. Нима са го заловили?… Заловили?…

— Важна е реакцията! — махна с ръка Грин. — Като вас, и аз бях уверен, господа, че ще проговори; че ще се избягнат тъй противните ми инквизиции, неизменно съпътствуващи войната. Знаете началното въздействие на наркотиците, а в случая комбинацията — още повече. Повдига се самочувствието, жестикулации… и най-вече в моя случай онова специфично повишаване на суетата, което води до прекомерна разговорчивост… (Как обяснява той, как обяснява!… А съдбоносното сега е: Дяко ли е? Какво е казал?, гореше от вътрешен огън Климент, докато по челото му избиваха капчици студена пот.)

— Струва ми се, докторе, че активността на изявата е в зависимост и от конституцията на пациента? — с едва удържан глас подпита той.

Ще се подведеш ли, Грин, ще кажеш ли?

— Да, основателно забелязвате, Буденов. Наистина, тоя… въпросният, да, той изглеждаше устойчив, дори много устойчив мъж — здрав, як, набит, един типичен български селяк; да имаше най-много четиридесет години… (Той е! Дяко… Всичко пропадна… И Климент мигновено хвърли поглед към брат си, но Андреа не беше вече в дъното на стаята. Къде ли е отишъл? Трябва да се махнат оттук час по-скоро. Да бягат… Не, не, важното сега е какво е издал Дяко?)

— Но вие нарочно засилвате любопитството ни, любезни Грин! — рече нетърпеливо Гайдани.

— Наистина?… Проговори ли вашият… Няма ли име той? — засипаха се въпроси.

— Проговори, да… (Проговорил!… Издал!… И сега? Но защо не са ни арестували още?)

— В това именно е особеното — рече англичанинът, увлечен в собствения си разказ. — Да, интересен феномен, който ето вече два дни ме занимава. Господа Трюбнер, имайте го предвид… Казах, че проговори, и то без тремор, съвършено ясно… Ала същественото бе, че той го съзна, господа!

— Как… съзна?

— Съзна, че започна да издава отде е получил сведенията… (Издал!… Издал!… Издал!…) И тъкмо в мига, в който щеше да изкаже имената… да, тъкмо в тоя миг, когато според вашите изучвания, господа, а и според мен активизирането можеше да бъде само външно…

— От субекта към обекта…

— Да… Тоя… въпросният, докопа отнейде нож и го заби в сърцето си.

— Невъзможно!…

— Факт — потвърди с глава Грин. — Според теорията, той би трябвало да промуши някого от нас, нали? Но теорията е едно, а ето, практиката друго! Търсете сега обяснение!… Буденов, вие ни напускате?

— Трябва да потърся брат си, докторе… Господа!…

— Вървете, разбирам. Младостта си иска своето, да.

— Докато ние философствуваме тук, другите заеха вече дамите! — чу Климент зад себе си веселия глас на доктор Гайдани.

Той не се обърна, отдалечи се, размеси се с гостите, които бяха започнали да излизат вън, в големия салон, остави чашата си на някаква етажерка и през всичкото време напразно се оглеждаше за Андреа. Чувствуваше се прекършен, отмалял, целият в студена пот. Горкият… Каква смърт, повтаряше си той. Да, само това да научех, щях да разбера, че е Дяко…

Все още не можеше да открие Андреа. Или очите му само блуждаеха, не виждаха?… На вратата той срещна мадам Франсоаз, която водеше Сесил да спи.

— Казват, че съм голяма, а искат толкова рано да си лягам! — дигна към него нажалени очи девойката.

— Целият ден е ваш, Сесил… Имате ли утре пак урок по музика? — попита той, а умът му беше далеч.

— Да — рече тя. — Знаете ли? Уговорихме се с Неда аз да й предавам всичко, каквото науча при леля Джузепина! Неда също има спинет! Нали е прекрасно!…

— Да, да… Прекрасно.

— Кажи „лека нощ“ на доктора и да вървим — рече нетърпеливо мадам Франсоаз.

Девойката каза „лека нощ“ и той се сбогува с нея, като механично ги съпроводи до дъбовото стълбище. После се обърна и тръгна към другата врата на бюфетната, обладан пак от преживяния ужас, от мъката си и от всичките ония опасения, които едно по едно се събуждаха в душата му. А ако полицията някак се добере до източника на сведенията?

Ако в бележника на Дяко намерят някакъв знак, който би ги навел на правата следа? Ако всъщност ги подозират вече и ги наблюдават?…

Той отмина музикантите, които се готвеха да свирят, и ускори крачки към бюфетната, защото през вратата му се мярна лицето на Андреа, когато внезапно застина на мястото му. От антрето, един след друг, влязоха двама униформени мъже — ония, за които не беше помислял, но които мигновено събраха всичкия му ужас в едно. Бяха майор Сен Клер и младият адютант Амир; същите, които бяха придружили доктор Грин в неизвестната посока.

Те и двамата се отправиха към него. Разбрали са!… Знаят, стрелна се в мисълта му. Да побегне ли?

— Хело! — рече Сен Клер, като му подаде ръка и по навик се усмихна. — Какво, весело ли е?

— Весело е — отвърна Климент и почувствува нозете си да се подсичат.

— Генералите са тука, нали?

— Генералите?…

— Шакир паша и генерал Бейкър?

— Да… мисля. Тук бяха. Не са си отишли, предполагам.

— Най-добре вие ги потърсете, Амир. И без това ще останете на приема — обърна се към адютанта Сен Клер. (Климент чак сега съзна каква промяна има в майора — както никога той беше с фес на главата и в син офицерски шинел.) — Ще ги чакам вън; трябва да тръгнем веднага — прибави Сен Клер. — И внимателно, капитане, да не се шуми много! Довиждане, доктор Будинов, благодаря!…

— Довиждане, майор Сен Клер! — рече Климент, разбрал само, че не са дошли за него и че с ножа Дяко наистина бе прекъснал не само своя живот, но и всички нишки, които водеха към съучастниците му.