Стефан Дичев
Пътят към София (8)

8

И Неда мислеше за утрешния ден и се страхуваше, че той не й вещае нищо добро. Утре при разходката Леандър ще я представи на майка си; и може би утре ще се реши нейната съдба!

— Уговорено, нали? Файтонът ще ви вземе в десет! — рече Леге, целуна на сбогуване ръката й и спря продължително очи в нейните.

— Ще чакам — кимна тя. — Надявам се, и дъщеря ви ще бъде с нас?

— Сесил е най-силният ни коз! — каза уверено консулът и се настани във файтона до приятелите си, които пушеха и разговаряха със застаналия от другата страна Филип.

Неда им пожела лека нощ, почака файтона да излезе през широко отворената порта, дето баща й и дядо й се кланяха, и зъзнеща от студа и от преживяното напрежение, бързо влезе в къщи.

Филип вървеше след нея.

— Изглежда госпожа Джаксън вече си е легнала — рече той, щом надникна в коридорчето към пристроените големи стаи, дето бяха настанили американката и прислугата й.

— Ти като че ли наистина се интересуваш от нея, братко? — подхвърли тя шеговито — съчувствено. Понеже говореха на български, език, който няколко часа бе стоял в периферията на съзнанието им, думите им звучаха малко неестествено и книжно.

Филип не отвърна, но в самоувереното му изражение се прокрадна нещо смутно — едно потиснато желание да говори, да се довери, което Неда веднага усети.

— Разбирам те — каза тя. — Съчувствувам ти…

— Твоето съчувствие ми прозвуча като съжаление — усмихна се той, възвърнал предишната си увереност.

— Донякъде… така е, Филип! (Покрай чуждите езици тя бе отвикнала да го нарича „бате“.)

— Не ти ли харесва тя?

— Хубава е, наистина, да! И много умна!…

— Тогава?

— Но тя не е за тебе, Филип!

Той незабележимо се изпъна. На красиво изрязаните му устни се изписа обида.

— Да не мислиш, че само ти си достойна…?

— Филип!… Не, не ме разбираш — протестира тя разпалено. — Ти пак намекваш, че аз го обичам, защото е консул… Какъвто и да беше, аз наистина бих… А тая жена — тя е егоистка, Филип! Аз го чувствувам… Тя не те заслужава — ще страдаш, предупреждавам те!

Други път той може би щеше да се надсмее или пък да се престори на обиден, че сестра му се меси в неговия „неприкосновен свят…“; защото Филип не умееше да се доверява дори на Неда. Ала сега въпреки привидното си нехайство той беше неспокоен. Тикна пръсти в джобчетата на яркосинята си жилетка, тръгна надлъж по застлания с мека жълтеникава плъст отвод и ту се извръщаше към сестра си, ту към потъналото в тъмнина коридорче на пристройката.

— Интересно — спря се той при стълбището. — Интересно, че ти винаги мислиш за някакви страдания!

— А ти? Ти, Филип?

— Аз? Не може ли и без такива страдания?

— Не разбирам. За мене не може…

— Хм! — дигна рамене той и за миг замълча. В душата му пак се пребори неочакваната нужда да й се довери с неумението да го стори.

Тя почувствува това и й стана болно за него, защото тъкмо тая черта на характера му й бе най-чужда. Как се измъчва той… Трябва да му помогна някак, да предотвратя разочарованието, което сигурно ще дойде; познавам аз такива жени като мисис Джаксън, Мариане беше същата, мислеше Неда все по-разтревожена за него.

Ала внезапно го чу да казва и това едновременно я успокои и разочарова:

— Мен ми се струва, че може и без дълбочини, сестричке! М-да… — И той пристъпи към нея, като се усмихваше многозначително. — Разведена ли е нашата гостенка? Разведена — сама ни го каза. Значи свободна жена! Дошла тук… Търси приключения! И защо не, тогава?

— Филип! Ти самият се обиждаш по тоя начин!

— Аз ли? Ха-ха… Може би ще ми се случи такава обида!

— О… А аз си представлявах, че си влюбен в нея…

— Влюбен… — Той се поколеба. — В края на краищата нали за това се влюбват хората, сестричке?

— За това… кое?

Изведнъж тя го разбра и нежното й лице цяло пламна в червенина.

— Не, не вярвам… не вярвам… Ти се преструваш… Предпочитам наистина да си влюбен… да страдаш!…

— Ето. Чуваш ли се! А ако не искам да страдам?

— Филип, кажи ми: всички ли мъже разсъждават така? — попита тя с яд и страх.

— Мини край шантаните на Солни пазар, ще видиш.

— Господи! Каква низост…

— Низост? Прекаляваш, разбира се.

— Не, кажи ми, че ти не си ходил там…

— Е, стига, Неда! Ядосваш ме вече с тая твоя наивност! И татко ти го каза, понякога се държиш като дете. Във Виена си живяла, не на село.

Но тя не отмахваше очи от него.

— А той… той ходи ли там?

— Кой? А, твоят консул… Можеш да бъдеш спокойна. Той е направо от примерните. Виж, другият, маркизът, той се отбива…

— Горката синьора Джузепина!

Филип запали цигара, смукна силно, замижа. Разговорът го беше ободрил.

— Най-редовният, разбира се, е нашият съсед…

— Андреа?

— Виж как се сети!

— Не се учудвам — каза тя и златистите и очи потъмняха. — Който пиянствува, подхожда му…

Отварянето на входната врата я накара да замлъкне. Тя се извърна. Влезе баща им, висок, изправен мъж, с корави мустаци, като тях издокаран в празничен жакет и с бяла обърната яка.

— Е? — започна той веднага високо, остро, както си говореше. — Забъркала ли ги е вече оная?…

Думите му, груби в загрижеността си, силно жегнаха Неда. Предишната й тревога се събуди и се удвои. Тя се почувствува засрамена и потисната пред близките си, почувствува се унизена и жалка.

— Леандър каза, че не са имали време да говорят.

— Не са имали време ли? Ха — ще дойде тя чак оттам, че ще мълчи!

— Нямаш право, татко! Леандър никога не ме е лъгал… За него истината е повече от… — Тя едва се въздържаше да не заплаче.

Брат й веднага застана на нейна страна.

— Семейните отношения в техните по-високи обществени слоеве съвсем не са като у нас, татко! Тук родителите често са по-тиранични и от най-лошия господар, докато там…

— Какви глупости приказваш, Филипе! И вие двамата ако се оплачете! Само каквото не сте поискали, това нямате!

— Не говоря за нас, ние сме едно изключение… Но ги си прав. Да помислим какво ще правим, ако майка му се подведе от тая наша проклета простотия и наистина се възпротиви…

— И току-виж, консулът започнал да не харесва вече Недка!…

— Татко! — извика тя.

— Какво? Да не мислиш, че мъжете…

— Моля те, татко… Познаваш го!… Не схващаш ли, че и мен обиждаш?

— Пак ли те прихващат твоите детинщини! Казах: да помислим! Няма да й се оставим, я!

— Ти все повече ме унижаваш — рече тя оскърбено и глухо.

— Аз ли? Аз ли, Недке? Дето цял живот само за тебе… и за брат ти…?

Той не се доизрече, а спря очи на нея и я огледа с учудена, сърдита нежност. Гордост и възхищение припламваха в погледа му. Но миг само и лицето му придоби пак предишното кораво, напрегнато изражение.

— Ти най-добре остави тая работа на мене и на брат си. Пък заведеш ли го веднъж при попа…

Кръвта все повече се качваше в лицето на Неда.

— Престани, моля ти се, не говори повече — изхриптя тя.

— Но дявол да го вземе, какво си наумила пак?

— Ако тя… ако майка му не ме иска…

— Е, че какво, като не те иска? Няма да се венчаваш за нея, я!

— Ако почувствувам, че тя не ме иска… аз сама ще му откажа утре! Знайте го!

— Ще му откажеш?… Ти луда ли си!…

— Аз достатъчно уважавам себе си, за да се оставя на едно такова унижение.

— Унижение ли рече! Ами ти за нашето унижение помисляш ли? За моето унижение. Целият град ни завижда! Искаш изведнъж аз да стана за смях на всички ли?

— Ето! Ето!… И ти заради положението му… Да!

— Я стига — стига детински глезотии! Време е да пораснеш! Да знаеш интереса си и ти… Кажи й, Филипе! Посъветвай я, брат си й… Че аз за това ли съм я изучил, да погине в това блато ли! И затова ли търпя досега домашна работа да не похваща… Книжки, ноти, песнички!…

— Татко! Та нали ти сам си казвал!…

— … Слугини… чираци… — продължаваше ядосано назидателно Радой, без да обърне внимание на думите й. — За туй! Да се ожениш за такъв човек, какъвто ти подхожда… Че да бъдеш и ти добре!…

— Ако е работата само до интерес, и аз бих бил на твоя страна, сестро! — приближи я и сложи ръка на рамото й Филип. — Но татко е прав, макар думите му да те засягат… Знам, знам… Чакай да се доизкажа. Необходимо е наистина да разбереш, че трябва с всички сили да се държим в чужденците… Че ти трябва…

— Стига! Стига обиждахте чувствата ми! — изкрещя ожесточено, неистово Неда. — О, как не ме разбирате! О, как няма за мене в къщи близка душа! — извика тя отчаяно и неочаквано за тях, пък и за себе си, втурна се нагоре по стълбището, вмъкна се в стаята си и силно затръшна вратата.

 

 

Пипнешком Неда намери кибрита, запали лампата и за един дълъг миг остана задъхана и разплакана сред стаята си.

Тая неголяма продълговата стая беше единственото място, дето тя се чувствуваше като в свой собствен свят. Пухеният юрган, порцелановият, умивалник, красиво подвързаните книги на етажерката, всичко тук й говореше за нейната Виена и за пансиона „Notre Dame de Sion“, дето я заведоха веднага след смъртта на майка й.

Никой не ме разбира… И нашите, и те! — говореше си тя безгласно, все още без да помръдне от мястото си. Срамно ми е, като си помисля как гледат те на моите чувства към Леандър… Стар бил… Боже мой, как могат да го нарекат стар… И не виждат колко е по-умен от тях, колко е по-добър, възвишен, не разбират, че за мене той е като свежия въздух… Ох, как се задушавам сред тая простотия тук… И тия съображения, тия вечни сметки, дето дори и Филип започна да ги прави… Не знам и аз, не знам…

Месеци вече, откак се беше завърнала в отечеството си, а Неда продължаваше да се чувствува чужденка между своите. Защо? Защото беше прекарала седем години във Виена ли? Та нали в пансиона на калугерките французойки тя винаги биваше подценявана, тайно, пък и явно презираната българка, която нито имаше благородническо име, нито идеше от някоя известна или поне интересна за съученичките й страна? Колко пъти си бе казвала: Веднъж само да завърша, да се махна!…

И ето, тя бе завършила най-сетне пансиона, оставила бе милата, чудесна Виена, ала сега пак мислеше за там. И мислеше с мъчителна жажда, защото животът в родния й град и се струваше така назадничав и потискащ, така груб, че ако не беше се влюбила в Леге, сигурно наистина би се задушила или поболяла…

Да, да… не знам! — продължи да си говори безгласно тя, тръгна из стаята и се спря срещу кристалното огледало над умивалника. Но ако майка му наистина не ме хареса? Ако решително не разбере каква страшна съдба има народът ни и защо всичко е така?… Нали си спомням как беше в началото със Сесил — гледаше ме особено… враждебно ме гледаше… И това малката Сесил! А майка му?

Тя се наведе към огледалото, взря се в тясното си, розово от плача лице и пак се замисли.

Обича Леандър, да, обича го! Но обича ли го наистина толкова, че да претърпи униженията, на които може да я подхвърли мадам Франсоаз? Тя живо си го представи такъв, какъвто първия път го видя… Беше в светлосивия си жакет, оня, със сините райета. С цилиндър, с бастун… Един внушителен, много изтънчен господин, който я изненада с младото си лице и посребрените си коси. Но най-силно впечатление той й направи с разговора, който поведоха — за миналогодишното гостуване на Комеди Франсез във Виена и за някаква пиеса, представяна там… Какво наслаждение беше за Неда да говори с него; да го слуша, а и да му покаже своите знания и своите вкусове!… Тя не се влюби в него изведнъж. И досега не можеше да каже кога се бе влюбила и как стана всичко. Тя само знаеше, че от оня миг насетне й бе приятно да среща консула, да разговаря с него за всички неща, които я вълнуваха, тъй като не виждаше вече с кого другиго би могла да споделя мислите си. При това тя научи, че и самият Леге отдавна пише книга — някакво изучаване върху нравите на народите в Турската империя. В един разговор той сподели с нея замисъла си. А после й прочете отделни глави, които тя изслуша въодушевена, с внимание, нещо, което не й попречи по-късно разпалено да оспори редица мисли. И може би с тая искреност най-много му хареса; и тя най-силно ги сближи. Така бе до оня ден, когато в зимната градина на консулството той деликатно й задържа ръката, а после я притегли към себе си и я целуна…

Всъщност консулът не беше първата й любов. Ако не се броеше момичешкото й увлечение по Андреа, сина на съседа им, което си остана нейна тайна (тайна, за която Неда си спомни засрамена, когато за първи път го видя пиян), в живота й вече имаше две малки любовчици. Едната с Хайни, сина на смешния хер Майерхоф (от фирмата за вълнени платове Майерхоф и Шведа, представител на която в София и окръга беше баща й), а другата е Фрицл, брат на приятелката й от пансиона Мариане. Ала всичко бе някак весело, по младежки шумно, мимолетно. А консулът, макар почтен, деликатен, беше възрастен мъж. И тя го почувствува веднага.

Тя почувствува неговата възраст, но я почувствува не по прегръдката и целувката му, а по изражението, което се беше изписало на лицето му, когато той я прегърна и целуна. Това променено изражение я изненада. Нито Хайни, нито Фрицл бяха имали такива изражения, когато си открадваха по някоя целувка от нея. Тя, разбира се, не се изплаши, не се смути, но все не можеше да забрави неговото изражение и никак не й се искаше то да се повтори. Ала то не само се повтори, но се и потрети — все тъй умерено и с деликатност, свойствена на всички постъпки на консула. И пак не й бе приятно, но тя го приемаше. А го приемаше мълчаливо, с усмивка, тъй като не искаше да обиди човека, от когото толкова се възхищаваше и на когото бе благодарна в душата си, че я е намерил достойна за себе си и че я обича… Пред живота й се бяха разкрили неподозирани перспективи. Той беше французин, парижанин — тя намираше в това особен чар; книгите, които в такова голямо количество четеше, и разказите на Филип я бяха накарали да смята Париж за столица на света. И да мечтае за там…

Да, тя се съгласи да стане негова жена. Тя беше готова да обикне и от сърце обикна малката Сесил. А когато той, за да й покаже дълбокото си уважение, й разправи цялата история на нещастния си брак, Неда почувствува, че го обича тъкмо защото някоя друга го бе направила нещастен.

Ала ето, че сега въпреки уверенията на Леандър пристигането на майка му поставяше на изпитание неговите чувства.

Още от първия момент ще й покажа, че не аз тичам подир сина й, а че той е влюбен в мен, макар да съм българка, продължаваше да си мисли с раздразнение Неда и като извиваше ръце, мъчеше се да разкопчее скритите телени копченца на корсажа си. Как да постъпя наистина? Да се държа ли строго и достойно, както все ни учеше сестра Анджелика? Или да се преструвам на весела и игрива — тъй правеше Мариане, когато се сгоди за нейния Хелмут… Но това не е влюбеният Хелмут, Това е мадам Франсоаз! О, какви долни мисли ми минават през ума! — възкликна тя ядосано, дръпна силно последния телен илик и го скъса тъкмо когато вратата на стаята й се открехна. В отвора се показа мустакатото лице на старата им слугиня.

— Неденце, трябвам ли ти за нещо, пиленце? — попита с дебел, мъжки глас Тодорана.

— Не, не. Разкопчах се сама.

— Ами водицата… Дали не е изстинала, а?

Неда опита с пръст водата в порцелановата кана.

— Топла е още — каза като бързаше да се отърве от нея.

— Е… Добра ти нощ тогава, пиленце! И все хубави сънища да сънуваш — прибави Тодорана тихичко и гърлено се засмя.

— Добра и на тебе…

Старата слугиня се дръпна, затвори вратата и Неда остана пак сама. Тя сложи резето, изми разплаканото си лице и облече нощницата си, а намекът за хубавите сънища заплашваше да я върне на предишните мисли. Тя извади фуркетите от косата си, разпусна я, после премести лампата до леглото и взе книгата, която четеше. Намери страницата, дето бе прекъснала снощи. Зачете стоешком… Оня, познатият и любим свят на благородството, дето въпреки всички препятствия в края на краищата нравствената справедливост щеше да възтържествува, неусетно я завладя и както винаги цяла я погълна. Тя прехвърли втора страница, трета — о, каква странна, трагична съдба имаше тая Соланж! — и би продължила все тъй увлечено да чете, ако внезапно не съзна, че стои права сред стаята. Легна бързо. Пухената завивка хладно я обгърна; за миг тя сладостно се отпусна, разтопена в големите чувства, за които четеше…

Ах, как жадуваше и Неда да изживее подобен роман!…

В света на своите мисли тя неведнъж бе посвещавала живота си на унизените и страдащите. Ту си представяше, че става учителка там, дето имаха нужда от нея; ту напускаше семейството си — и дори не страдаше при това! — обличаше се съвсем просто и както сестрите мисионерки, за които се бе говорило в пансиона, заминаваше някъде сред пустините, между диваци, дето хвърляше първите семена на културата… В такива случаи обикновено във вълнуващите си приключения тя вплиташе и някой мъж. Неда никога не определяше как ще изглежда той, а само отбелязваше отделни негови черти — я устата, я очите, я ръцете, — също заимствувани от последната книга. Затова пък тоя мъж винаги имаше в характера си нещо пламенно и покоряващо. Той изпълваше живота й с много любов (о, как изживяваше Неда всичката тая възможна и мечтана любов!), а също и с много страдания. Защото историята винаги завършваше трагично и появата на тоя мъж биваше само за да удвои и без това огромното страдание, което се налагаше на Неда от нейния дълг.

Не, това не бяха фантазии, не бяха сантиментални момински мечти; това бе цял свят, изграден от книгите и друг от ежедневието. В него тя се приютяваше още от времето, когато в пансиона съученичките й я бяха отбягвали; приютяваше се в него и сега, макар да беше между своите, макар да беше обичана и обичаше…

Как искам да съм и аз като Соланж де Растиняк, мислеше си тя унесено, докато държеше книгата в ръце, ала не четеше. Всъщност толкова си приличат съдбите ни. И тя е като мен — самотница. Там религиозна война (описваше се някакво тъжно приключение от времето на хугенотите), и тук война… И всичко объркано и там, както у нас…

Откак Филип донесе в къщи новината, че руснаците са спрени при Плевен, а после Леге и Сен Клер я потвърдиха, Неда по-рядко мислеше за войната. Знаеше, че тя е далече; че помежду е Балкана и макар едва ли не всекидневно да изтръпваше от неочаквани срещи с ранени и пленници, тя продължаваше да живее със своите собствени, терзания. Сега безрадостната участ на нещастната Соланж де Растиняк й напомни, че някъде край Плевен гинат люде. Тя неволно се пренесе там, но не на фронтовата линия (колкото и да си припомняше картината, която висеше в трапезарията на пансиона, изобразяваща битката с мамелюците, Неда истински не можеше да си представи какво е това „сражение“), а си въобрази, че е назад, в някаква смрадлива болница като софийските, дето охкат и умират стотици ранени. В началото тя не мислеше къде точно да се намира тая болница. Само си представляваше страданието, изписано по лицата на хората. Но после реши, че това трябва да бъде руска болница, сиреч, че тя като българка не може да иде в турска, въпреки че госпожите от мисиите тук лекуваха турските ранени. Известно време тя се поколеба да каже ли истинското си име и отде иде. Ала внезапно в тая привична игра на мислите й се примеси и оня, необходимият мъж. Той имаше много сини очи и постоянно искаше вода; и отпървом тя само така го наричаше: оня с много сините очи. Но след това разбра, че той е някакъв княз, и те двамата започнаха да си говорят по французки, защото по неизвестна причина не искаха другите да разбират разговора им…

Да, всичко беше фантазия, тя го съзнаваше и, кой знае защо, раненият руски княз й напомняше Леандър, макар очите му да бяха толкова сини и страстни, а не кафени като неговите. Но ето, че скоро ставаше ясно: князът не бе само равен в гърдите, той беше още болен от холера и Неда прихващаше от него (в романа Соланж умираше от чума). После идеха сетните минути. Оздравелият благодарение на нейната саможертва княз бдеше сега над нея и я жалеше така, както само влюбеният може да жали, и тя му казваше, защото внезапно разбра, че той наистина е Леандър, казваше му, че неговата майка е виновна за всичко и че ако не беше майка му, те сега нямаше да бъдат тук, в тая страшна болница, а в Париж…

Тя изпусна книгата и се стресна. Ах, заспала съм! — рече си. Но като си припомни руската болница, княза, агонията си и тъжните думи, които беше произнесла, Неда отново се разплака. Дали наистина е спала или е мислила всичко това? Сигурно съм сънувала. Но от къде на къде при руснаците? Ако Филип научи, че съм ги лекувала дори насън, пак ще има да се разправяме и да спорим, опита се да се пошегува тя със себе си, ала беше така подута от плач и сънена, че едва имаше сили да духне лампата и отново се отпусна. Войната… войната е далеч, мислеше си тя. А утре за мене се решава всичко… Утре, прошепна тя само с устните си и заспа.