Стефан Дичев
Пътят към София (69)

32

Трети път се срещаха с Андреа — и с какви рискове за него, — а Позитано все още не можеше да му даде и най-малката надежда. Ходи при Джани бей, при коменданта. Вчера отиде да моли и Сюлейман. Но главнокомандуващият бе заминал без паради. И изобщо след вчерашния ден едва ли биха слушали някаква молба. Вече всички знаеха за Горни Богров — разбити са, отстъпват. Непрестанно през града се точеха войски, същите ония дългоочаквани войски, които пристигнаха едва преди четири дни и сега бягаха към Пазарджик и към Кюстендил. А с тях бягаше и турското население. Нека бягат. Той никога не се бе съмнявал, че тъкмо така щяха да се развият събитията. Но какво ще стане с Неда? Единственото, до което можа да се добере, което съобщи на Андреа, беше, че е в комендантството. Не много утешително известие!

Когато предрешеният младеж напусна консулството, маркизът дълго остана в кабинета си, дето бяха разговаряли, до прозореца, който сега беше отворил, въпреки че влизаше студ. Той се вслушваше напрегнато в далечните оръдейни гърмежи и се мъчеше да отгатне докъде са стигнали руснаците. Като че ли някъде към Враждебна?… Или може би по на юг? Сигурно ще прекъснат цариградския път… Трябва да го прекъснат! Той затвори прозореца и приближи картата, отскоро окачена на стената между неговия пожарникарски портрет и някаква гравюра, пак от онова време… Ето пътя… Старият Искър, Долни Богров — тук са се ударили те. А сега… е, сега руснаците сигурно са стигнали вече до Големия Искър… Да, там има мост, припомняше си той и разсъждаваше все по-увлечено за войната, макар неговите военни знания да се ограничаваха само до капитанството му в доброволната пожарна команда. Една колона трябва да се спусне на юг покрай реката… Прекъсва Стамбулското шосе, отрязва им пътя за отстъпление… Друга колона да удари към Биримирци… прекъсват и берковския път… и после щурм, говореше си той гласно, приближаваше се, отдалечаваше се от картата и пак кроеше ходове, които щяха да си останат в кабинета — а му беше приятно да си представя как би трябвало да стане всичко.

— Вито… Виторио! — чу се през отворената врата острият глас на жена му.

— Сега, Бепина… ида!…

Ала не се откъсна от картата. С какви ли части настъпват, мислеше. Казашката кавалерия, за която толкова беше чел, му се струваше най-подходяща да обгради отдалеч града още преди да го атакуват. Е, да! Така е най-умно.

Точно така… Оттук и оттук… Ще се срещнат зад Бали ефенди… Осман Нури ще си глътне езика!… Хе!… Жалко, че Сюлейманчо офейка… А да могат да пипнат Сен Клер… Англичанин! Неприкосновен! А-а!…

— Но Вито!… Сложено е… разбери!

— Ида!…

С мъка откъсна поглед от картата. До нея пожарникарският портрет го гледаше с весели очи. Е, да, усмихна се Виторио, всичко само на карта… Беше едно време!… Припомни си, рече насмешливо: ех, не бяха кой знае какви пожари, но все пак… Какво все пак?!… Направо славно беше, каза си той, когато излизаше от кабинета. Внезапно усети някаква миризма, тя приятно подразни обонянието му, устата му се наляха и той изпита силен глад. Задушено, разбира се… Каквато да е моята Джузепина, но знае, че обичам задушено!… Той се сети за коледната пуйка. И свинско беше поръчал на Паоло да купи — по тукашния обичай — върху кисело зеле, с червено вино… Сети се за войната. Опомни се. Тя ще е една Коледа… Това не му развали настроението. Усмихнат, той тръгна към стълбата, ала някакъв шум при главния вход го спря.

— Какво има там, Паоло? — извика той, както винаги любопитен.

— Един турчин… офицер!

— Оня ли?

— Този е истински, господин маркизе!

Ах, магарето му, той е знаел!… Е, да, да. Но щом не го е издал… Само да посмее, мръщеше се той и се смееше, докато отиваше да посрещне турчина.

Беше комендантският адютант капитан Амир. Радостно предчувствие трепна в душата му. За Неда! Слава богу…

— Кажете, бей? Какви новини ми носите?

— Важна заповед от негово високопревъзходителство.

Заповед…? Е, пак ще е някоя от техните дивотии.

— Виторио… — чу се отгоре.

— Паоло, кажи на маркизата, че съм зает… Заповед ли, бей! И на консулите ли вече? — каза той, като не прикриваше подигравката си.

Адютантът не се усмихна.

— Ето! — рече той и с нервен жест му подаде плик, облепен със зелени восъчни печати.

— Да, благодаря… Седнете, запушете, докато прочета.

Амир прие цигарата, но не седна.

— Бързам — каза той. Имаше някаква промяна в него. Позитано все по-силно я чувствуваше. Беше нетърпелив. Да, сега като никога бързат, подсмихваше се Виторио, докато чупеше големите печати и разтваряше плика. Зачете: „Негово превъзходителство маршал Осман Нури паша, комендант на града“ и така нататък… „До негово превъзходителство консула на италианското кралство“… а… а, пропускаше той онова, което винаги се пишеше. Да. „Предвид създаденото положение и приближаването на неприятеля към София, както и с оглед на новите стратегически планове на турското командуване“… всичко е ясно вече!… Така… „Налага се градът да бъде напуснат още тази нощ.“ Иначе казано, да избягат!

— Значи, бей, отивате! — не се сдържа и дигна очи той.

— Воля на аллаха — каза Амир.

— Да — рече Позитано. — Войната си е война! — И продължи да чете. — „Нарежда се на всички чужденци, дошли или живущи в града, да се присъединят към армията“… ще има такива, ще има!… „Нарежда се на всички чужденци“… това го четох вече, „дошли или живущи в града, да се присъединят към армията заедно с имуществата си, като сторят това до часа на свечеряването. Веднага след оттеглянето на последните войскови части, които понастоящем водят ариергардни боеве отвъд реката Искър при селото Враждебна, градът ще бъде запален, за да не попаднат военните складове в ръцете на неприятеля. С настоящето правителството на Негово Императорско Величество Султана снема всяка по-нататъшна отговорност за сигурността на живущите в град София поданици на приятелските нам държави.“

— О!… — изпъшка Позитано и вторачи очи в адютанта. — Запален!… Всичко да изгори… Не… не го поема умът ми. И изобщо, отказвам да приема заповедта на вашия комендант!

Амир дигна презрително рамене.

— Както щете.

— Както ща!… Това ли можете да кажете само… Както ща…

— Не е само до вас.

— Тъкмо затуй… Да, да!

— Нас не ни е по-леко — каза Амир. — Ти ще идеш в Стамбул… пак ще си консул… А мен питаш ли ме къде отивам? — избухна изведнъж той. — Аз нямам ли дом, деца?

— И това ли е причината да запалите града?… Защо? Нима не знае негово превъзходителство… в тази зима… о, това е смърт… Нечовешко дело… дело, което Европа…

— Тук не е Европа! — прекъсна го нетърпеливо Амир, махна възбудено с ръка и без да поздрави, напусна бързо консулството.

И сега какво? Какво? Позитано стоеше насред малкия салон, пребледнял, ужасѐн, странно неподвижен и ням… Пожарът… О, не е само пожарът! В складовете им са струпани толкова снаряди и патрони… Ще хвръкнем!… Не, не. Като чуе Джузепина, горката, тя и без това с нервите… А къде да вървим в тези снегове?… Сто и шестнадесет души имам тук… Какво сто и шестнадесет… цял град ще запалят. Не, трябва да се направи нещо… Колко е часът? Два. До шест — четири часа.

— Бепа… Бепа! — втурна се той към стълбището. — Трябва да изляза веднага.

— Какво…?

— Да изляза… Налага се, скъпа… Още този момент.

— Но масата е сложена, не разбираш ли!

— А като трябва, значи трябва! — Едва се сдържаше да не й каже. Не, няма да й казвам още. Без мене тя ще полудее. След половин час се връщам. И гласно рече: — След половин час съм тук… само половин час.

— Върви! — извика тя. — Кога ли си бил навреме за обяд… Върви!… Къде отиваш?

— У Леандър… у Валдхарт… Не, не, само до Леандър — обясняваше отдолу той и с трескава бързина се обличаше.

 

 

Леге бе подал телеграфически своята оставка и също тъй телеграфически, по нямане на друг, назначиха на негово място Морис де Марикюр. Де Марикюр беше мълчалив човек, изпитваше уважение към бившия си шеф и въпреки настояванията на жена си да се преместят в свободната стая на консулството, сиреч в стаята на Сесил, не го стори. Още повече, че Леге, майка му и мадмоазел Д’Аржантон смятаха след коледните празници да си заминат за Париж.

Известието, че трябва веднага да бъде напуснат градът, завари Леандър в кабинета му, дето влезе необичайно развълнуваният де Марикюр. Капитан Амир му бе предал заповедта на коменданта и той я държеше в ръцете си. „Какво трябва да направя сега, господине? За бога, посъветвайте ме!…“ — питаше новоназначеният консул, при все че негова беше длъжността да реши.

Никакво разрешение не се виждаше. Нареждането беше ясно, отговорността бе прехвърлена на консулите. След всичко, което бе станало, нищо не можеше да изненада Леге.

Ако да се отнасяше само до него, той беше готов веднага да се махне оттук. Единственото, което го свързваше вече с този град, беше гробът на дъщеря му. Ала там ли е тя вече? Той не искаше да си представи, че тя е там, в земята, замръзнала може би… може би друга… не тя. Пропъждаше кошмарните мисли. Търсеше някакво успокоение, някакъв изход и път за душата си, която тук се задушаваше от спомени и видения. Нямаше изход. Нямаше успокоение.

А сега изплашеният Морис го питаше какво да предприеме.

Не се бяха минали няколко минути, и в консулството нахълтаха строителят на железницата и фон Валдхарт. Те бяха получили съобщението първи. Австрийският консул изглеждаше повече смутен, отколкото изплашен, а тактичният иначе барон фон Хирш се задъхваше от гняв.

— Това е противозаконно!… — викаше той. — Грубо, флагрантно нарушение на международното право… О, господа!… Господин Леге!… Господин де Марикюр!… Ние трябва да намерим изход… ето, водя ви моя фон Валдхарт… пратих за маркиза…

— Трябва! — каза Леге. Мислеше си как бе стоял тогава във виелицата пред къщи и чакаше. Изход? Има ли изход от такова очакване? И после се зададе файтонът… Нима и сега не е тъкмо такъв изходът… Край. Край на всичко.

— Господа… фон Валдхарт, вие сте длъжни, да! Вие сте длъжни да ме подкрепите… Особено вие, фон Валдхарт. Аз съм ваш поданик! Моите интереси тук са сложени на карта… а вие аргументи, политика…

— Аз лично съм на ваша страна… Но, казах ви, правителството ни…

— Оставете правителството! — разпери ядосано ръце банкерът и дебелите му черни вежди мрачно се въсеха над едрия нос. Той приличаше на стар орел, попаднал в капана. — Стига с тези правителства! — продължаваше да вика той. — Господа, апелирам, обърнете се телеграфически към вашите посланици… Аз ще телеграфирам на великия везир!… Говорих вече с леди Емили… няма достатъчно коли за болните си. Обеща да телеграфира и тя!

— Те просто няма да приемат тук телеграмите ни или няма да ги препратят — каза де Марикюр.

— О!… О!… Но вие самият се съгласихте, господин Леге, че трябва да се направи нещо? Мислете, господа… Де Марикюр! Фон Валдхарт, вие ми дължите… — Той не доизрече какво му дължи австрийският консул, погледна часовника си. — Два и десет!… Два и десет, разбирате какво означава това два и десет?…

— Ставаше дума, че комендантството ще ни отпусне коли, запрегнати с добри коне.

— Престанете с вашите глупости, фон Валдхарт! За бога, какво могат да ме оправят вашите пет-шест коли, когато аз тук имам материали за стотици и стотици коли… И изобщо предупреждавам ви! Ще се оплача лично на граф Андраши… В такъв съдбоносен за мене момент… а вие какво? Какво ми помагате? Представяте ли си… А, ето иде и Позитано… Намери ли ви моят човек, маркизе?

— Никакъв човек не ме е намирал. Ида за… Но вие изглежда вече сте научили!

— Катастрофа, маркизе… Говорех на вашите колеги…

— Аз наричам това садизъм! — пресече го глухо Позитано и докато се ръкуваше бързешком и с тримата, възбудено и с омраза климаше с глава.

— О, да, приятелю, садизъм — повтори Леандър. Аз сам го видях. Изпитах го, продължи той в себе си; преди все с ума си го разбирах, а сега… Това не са човеци. Това са просто някакви животни.

Фон Валдхарт каза:

— Бедата е, че техните съображения са от военен характер. Ако складовете попаднат в руски ръце…

— Какво ме интересуват техните складове! — ядоса се още повече Хирш. — И най-сетне вие не разбирате ли, Валдхарт, че трябва да мислите за моите складове, не за техните!… Съоръжения! Инструменти! Облекла! Траверси!… Всичко, всичко!… Защо загубих аз в тоя затънтен град два месеца от времето си, а? Да ги опазя от руснаците… Да водя преговори, да се позова на известни клаузи… на концесията… И сега? И сега? Самите турци да ги изгорят!… Трябва ли да ви казвам, господа, на какво ще възлизат моите загуби…

— Не — каза Виторио.

— Наистина, не е нужно — каза и Леге. Всичките тези думи, интереси, сметки и клаузи му се струваха вече недостойни. Те оскверняваха смисъла на нещастието, трагедията на хората. Пак виждаше света разделен на две — тъмнина и светлина; и тъмнината заплашваше да погълне всичко, всичко.

— Човек трябва да има съвест! — каза той, като не гледаше към тях, а към онова кътче на кабинета, дето Сесил обичаше да седи и да разглежда някоя книга.

— Леандър… приятелю…

— Да, Виторио, знам, че ти най-добре ме разбираш… В такъв един момент… Да напуснем… Ние да се спасим, да избягаме… когато във всяка къща тук има деца… хора има, хора… като нас, човеци. Не, не мога! — стана той прав. — Съвестта ми казва: стига! Кому е нужно да умират хиляди… Не. Аз не мога да напусна града… Оставам.

Отчаяно мълчание изпрати думите му. Остава… Някъде зад стената се чу припреният глас на мадам Франсоаз. И сухият глас на мадмоазел Д’Аржантон. Те и не подозираха за какво говорят тук.

Побледнял, де Марикюр каза:

— Ако имаше някакъв смисъл, да останем всички. Но така…

— О… да! Как не се сетих по-рано! — извика просълзеният Позитано. — Но щом ние наистина решим да останем… Не, не… Един момент, Валдхарт… Но ние тогава ще спасим града… Знам вече как! Като им го кажем…

— На кого?

— На маршалите и на генералите им, бароне!… Но преди това на всички кореспонденти, да! Представете си само… отиваме при коменданта и заявяваме… Не, не, и ние писмено, като него… „Ние, консулите на французката република, на австро-унгарската империя, на италианското кралство, в знак на протест срещу вашето нечовешко намерение…“

— Но те ще ни подпалят, без да им мигне окото!…

— Нека посмеят, нека посмеят, фон Валдхарт!… Заявяваме… че оставаме в града, в консулствата си заедно със семействата си и с целия си персонал… със санитарните мисии, които досега са лекували вашите ранени… със сънародниците си, които са строили вашите железници… Да? Фон Валдхарт? Де Марикюр? Сега е ясно, нали?… И ще подчертаем, че кореспондентите са известени… и че нека ги спре след това да пишат… нека предизвика целия свят.

— А ако все пак подпалят града? — каза колебливо и изплашено фон Валдхарт.

Позитано сви презрително устни.

— Ако беше само комендантът и Джани бей… Но зад тях има други, фон Валдхарт… Вие знаете кои… Те разбират добре какво би произлязло, ако тъкмо тогава подпалят града. Ще отменят заповедта, бъдете сигурни, ще я отменят!…

Де Марикюр също се колебаеше. Но щом срещна решителния поглед на Леге, той изведнъж се окуражи, кимна и рече бързо:

— Е, тогава… Времето тече!

Те написаха протеста. Тримата консули сложиха подписите си и тръгнаха да го носят на коменданта. Банкерът и Леге ги изпратиха пред консулството. Докато се качваха на един от файтоните, фон Валдхарт каза официално, сякаш за последен път искаше да се гарантира:

— Не забравяйте, господин барон! Подписах заради вас!…

— Ще се оправяме във Виена.

И той окуражително му махна с ръка.

— Леандър, ако се забавим, прати да кажат на Джузепина — извика Позитано.

Леге кимна. Те постояха известно време и гледаха мълчаливи как файтонът си пробива път през гъстата тълпа на изселниците турци, които още от сутринта се точеха през площада.

Хирш рече:

— Ще вървя и аз… Часът минава два и половина. Отивам да наредя… поне инструментите да натоварят… Човек трябва да е готов за всяка евентуалност… Да се надяваме, драги ми господин Леге!… Довиждане и благодаря!

Леге пое механично ръката му; не забеляза кога той се качи на файтона си, кога замина. Виждаше само подивялата от страх тълпа и се вслушваше в далечните оръдейни гърмежи. Насреща пред болницата се мярна познато, сплескано, намусено лице… Всичко това не го засягаше; или не го засягаше видимо. Ей тука, на същото място стоях тогава, мислеше той, погълнат пак от своята болка. И тогава я донесоха. Миличка моя, говореше й в душата си той, ти преди мен изпита… Целият тоя живот тук е само страдание и ужас… Горките… горките дечица…