Стефан Дичев
Пътят към София (67)

30

— Аллах!… Аллах!… — ечаха настръхналите снежни върхове над Ташкесен. А от подножията им, дето като на длан се виждаха тъмните редици на атакуващите руснаци, друг рев извираше и бучеше:

— Ураа!…

Хиляди пушки трещяха. Оръдейни гърмежи разтърсваха земята. Снаряди и гюллета прелитаха в гълъбовия простор, свистяха, виеха, пукаха се и носеха смърт.

Смърт, навсякъде смърт. И барабанен бой. Тръби. И пак гърмежи… Фюуу… фюуу — свирят куршумите на Кринките, на Берданите, на Шнайдерите и Пибоди-Мартините… Четирифунтово бронзово оръдие изреве отдалеч… стоманен Круп разтърси земята… и тряс!… тряс! — пръскат се снарядите. Проточва се предсмъртен вик. Някой пада… друг по очи… трети разкъсан.

— Аллах!…

— Ураа! Ураа! — пълзят и се носят нагоре редиците. Открити. Не като тия зад скалите и в окопите. Газят в снега. Затъват. Подкрепят се един друг и отново нагоре.

— Ураа!…

Докога ли ще издържим, мислеше като в треска други път спокойният Валентин Бейкър. И какво става с Аликс? Няма ли да дойдат най-сетне тези проклети подкрепления, които поисках на Шакир?

Беше изпратил помощника си да моли за още два полка. Увещанията по телеграфа вече не помагаха. А от тая сутрин, в паниката си, турците и сами бяха прекратили телеграфните съобщения. Безумци! Страхливци!… Все пак надеждата му беше в Шакир. Само да не се вслушва в другите. Да не започне пак да отлага. Два дни му бе предоставил за изтегляне на войските — той обеща. По някакво щастливо стечение руснаците им дадоха още един ден отсрочка. Цели три дни! (Бейкър все още не знаеше, че през тези три дни негошевският лагер бе по-малоброен и от неговия и че едва късно снощи пристигна главната колона и Гурко.) Но възползувал ли се бе Шакир? Крайният срок бе нощес да изтегли армията; направи ли го? Всичко би минало леко, без жертви и рискове. В тъмнината аз бих се измъкнал към техните ариергардни части. А сега пак трябва да чакам нощта. Нощта! Ще я дочакам ли наистина? И затова бе писал на Шакир. Настоятелно. Предупредително. С раздразнение, което вече не можеше да задържа. Не се ли изтегли тая нощ, всичко ще пропадне!…

Той погледна часовника си. Минаваше обяд. Цели три часа, откак руснаците започнаха атаката. Половината му хора са извадени от строя. Но нима това е истинското сражение? Нали чувствува и вижда, че Гурко все още разучава къде да стовари удара си или пък чака нещо? Какво очаква наистина той? (Бейкър бе налучкал: руското командуване все още нямаше сведение за ужасната съдба на Дандевиловата колона и все забавяше атаката, та да изчака нейното спускане от планината, сиреч смяташе да стисне едновременно и здраво клещите зад турската армия.) Не, Шакир не може да не разбере вече, че трябва да бяга. След като чува канонадата… Тая нощ… последният срок е тая нощ, да. Но де са подкрепленията му, та да изтрая дотогава? Не го ли е намерил Аликс, мислеше той все по-трескаво, оглеждаше хълмовете, даваше заповеди на притичващите един след друг адютанти, наблюдаваше неприятеля и чакаше.

— Каква красота, паша — рече Барнаби.

— Какво?…

— Не може да се сравни с нищо, а аз съм виждал доста любопитни неща. Заслужава си, дето дойдох тук!

Добре, че може да се шегува, свали бинокъла си и го погледна Бейкър. Но едрото, сутринта избръснато лице на Фреди беше като никога сериозно. Дори малко сепнато; удивено.

И наистина гледката, която се разкриваше пред тях, беше страховита, но и величествено красива. От височината, дето те се прикривала зад скалите на малка, естествена крепост, се виждаше цялото полесражение. Огромен снежен венец от планини го обграждаше — на север висок, загърнат в черни облаци; насреща плосък и кафяво горист; на юг лъкатушен, златистобял от слънцето и спокоен. Долу равнината бе пресечена от правата черта на разкаляния път към София. От двете му страни, върху белия покров, отчетливо се открояваха гъстите, сернисто-оливни правоъгълници на резервите, които маршируваха. Все там се виждаха щръкналите батареи и над тях сивкави, жълтеникави облачета дим; те се издигаха, нарастваха, издуваха се и се съединяваха, носеха се на нейде, подхванати от вятъра. Коне препускаха. Цели ескадрони. Или отделни конници — адютанти и куриери, които разнасяха заповеди. Напред от батареите, на някакво възвишение, което, гледано отгоре, се бе снишило и бе в обсега на круповите оръдия (прислугата им се изкушаваше и понякога стреляше към него), се виждаше малка купчинка хора. Може би щабът на Гурко. А насам вече войниците приближаваха в колони. Една колона на юг, проточила се към Чеканци, дето вятърът бе навеял огромни преспи сняг; друга колона във фронт, и тя влизаше в изоставения Ташкесен (английските лекари до тая сутрин бяха там, но щом снарядите и безброят куршуми завиха и запищяха над селото, те го напуснаха); и трета, по-тънка, по-рехава колона, към височините над Дауд-кьой, които руснаците бяха успели да овладеят още сутринта, както малко по-късно бяха овладели и южния фланг, та сега, от север и от юг, бавно се придвижваха насам, сиреч към скалистия гребен, който пазеше тъй важния проход към Камарлийската долина.

И все пак най-ожесточена, най-възхитително дръзка бе средната колона, разгънала се в подножието в гъсти вериги. Тези вериги пълзяха една след друга нагоре, в снега; техният рев извираше, сливаше се с рева на турските баталиони, с неспирните пушечни залпове, с грохота на оръдията, с пукането на шрапнелите, със свистенето на картечите, на митральозите, със стенанията, с непрестанния барабанен бой и острия метален вик на тръбите.

— Изключително… изключително, паша! — повтаряше надвесилият се, очарован Барнаби и гледаше удивен, с големи момчешки очи хората, изкачващи се пряко сили по хълма. Те се проваляха на всяка крачка, завираха се и се криеха в дълбокия сняг, надигаха се и все приближаваха. Върху тях не преставаха да стрелят. Стреляха и те.

— Вижте дима!… О, димът е забележителен! — викаше Фреди. — Като пара… Някакъв воал или саван… Да, да! — Лицето му беше просветнало, придобило постоянния, насмешлив израз. — Пишете, Френсис! — извърна се той към кореспондента на „Таймс“. — Пишете… о, това е вдъхновение!… Пишете ли?… С последни нечовешки сили те възлизаха към нас, а безплътният дим на барута ги обгръщаше като смъртен саван…

— Престанете, Барнаби! — извика неочаквано вън от себе си Бейкър; това, че го нарече Барнаби, че откри в гласа си неприязън, изненада най-първо него.

— Охо? — дигна редките си вежди Фреди.

— Извинете… Вече ме хващат дяволите! Но и вие, наистина… — Махна с ръка.

— Предайте на подполковник Емин бей да засили с още две роти фланга си, майор Кямбъл! — рече той на един от щабните си офицери, комуто бе възложил да се грижи за северния сектор на фронта. — Ел Шемзи, вие слезте при втора батарея. Само картеч, картеч… и шрапнели… непрекъснато! — разпореждаше се той, като ту дигаше, ту сваляше бинокъла си.

Наблизо зачукаха куршуми. Той се сви зад скалата. Так-так-так — биеше оловото. Всички се бяха прикрили, освен Барнаби.

— Приберете се… по-скоро — развикаха се.

Фреди като че ли нарочно се бавеше. Показва смелостта си, гледаше го Бейкър.

А на северния сектор дивият вик все повече се разпалваше.

Някой изкрещя.

— Стрелковият баталион отблъсна московците!

— Слава на аллаха!… Слава на аллаха!…

— Гледайте, гонят ги! — викаха англичаните.

— Храбреци… храбреци! Погледни, Фреди!

— Докато тях не погнат — засмя се широко Барнаби.

— Но ние наистина вече…

— Защо нервничите, паша? Не, Френсис, по-добре не отбелязвайте това.

Генералът сви вежди. Искаше да се засмее, а не можеше. За него всичко е игра. Да, да, поза! Раздразнението му се засилваше. По дяволите, в такъв миг човек вижда кой какъв е и какво струва… И що за роля играе той тука? Другите се бият, а той? Прави ми компания или обратно, ние всичките му създаваме забава…

— Уверете се сам! — каза той, като му подаваше бинокъла си, при все че Барнаби също имаше бинокъл. — Стрелбите отблъснаха руската верига… Ето… преследват я… Много добре! Отлично, подполковник… — Грохотът на битката удави гласа му. Кой ще иде да ги поздрави? Барнаби? По-добре не той… — Капитан Текерей — посрещна Бейкър запъхтяния, плувнал в червенина млад офицер. — Още една задача за изпълнение.

— Заповядайте, сър.

— Побързайте при стрелците. За похвална храброст на баталиона произвеждам Хаджи Мехмед в полковник!… Но да чуят всички.

— Разбирам.

Текерей се спусна надолу по върха. А в това време пристигна кривогледият адютант на Ислям бей. Искаше разрешение да се оттеглят към хан Беклеме. Бейкър отказа ядосан. Да се държат! Да измрат до един, но да не помръдват! Ала когато погледна към босняците, видя, че баталионът вече се изтегля към пътя.

— Върнете ги… Заповядвам да се върнат — развика се той. Някой го приближаваше отзад. Говореше на другите.

— Какво има? — извърна се Бейкър. Някакъв турчин.

— Полковник Мейтлън е ранен, паша ефенди.

— Къде е той, ще ида да го видя!…

— Безсмислено, сър! — Беше капитан Файф, помощникът на военния аташе в Цариград. Той се бе изкачил по пътеката след турчина. — Натоварихме го в колата на доктор Жил. Те тръгнаха. Аз също ще ги последвам, сър.

— Как, напускате ни, Файф?… Файф, изоставяте ни? — развикаха се сънародниците му.

Барнаби каза:

— Разбира се… щом Мейтлън е ранен!

— Грешите, Фреди! С полковника само ще си правим компания. Но аз направо нямам работа вече тук, джентълмени! О, да! Позицията вече е несигурна. Всеки момент може да пробият.

— Охо! Добра прогноза.

— Има ли някой да допуска обратното?

— Напротив, Файф.

— О, вие искате да умрете геройски!… Аз съм официално лице, джентълмени. Не мога да си позволя риска. Вие знаете заповедта, сър!

Бейкър кимна. Знаеше заповедта, дадена на Файф: да се пази от плен. При други обстоятелства генералът сам би казал — и не само на Файф — че е безумие повече да стоят тук. Ала сега чувствата му се бяха изострили. Плъховете първи напускат кораба, спомни си горестно той, докато се сбогуваше с помощника на военния аташе…

— Поздравете Мейтлън… Желаем му оздравяване и ако срещнете по пътя полковник Аликс, кажете му да пришпорва по-силно коня!

— Долу чака някакъв подофицер, изпратен от него.

— Чака? Ах, какви идиоти!… Веднага да се качи… Веднага!… Файф, вие тъкмо…

Някакъв вик, откъснал се от общия рев на сражението, го прекъсна.

— Пътят!… Пътят…

— Пътят?…

— Пътят, сър! Щурмуват…

Той изтича към онова място на прикритието, отдето най-добре би могъл да наблюдава, и изведнъж видя… Отдолу, направо по шосето, с развято знаме настъпваше неприятелски баталион. В боен ред. Гъсто един до друг… Безумци!…

— Ураа… — ехтеше дефилето. Стотици пушки едновременно стреляха. Метяха напреде си.

Бейкър усети кръвта си как изведнъж удари към лицето.

— В хана!… По-скоро, господа! Барнаби… Уортсън… Сайс…

— Да, сър!… Да, сър!…

— Вкарайте одринския баталион в хана… От прозорците му да стрелят… Бързо!… Бегом!…

Тримата се спуснаха. Увлякоха със себе си неколцина турци.

— Ислям бей да запречи с хората си… Тръбачите да свирят… Тревога… атака — разпореждаше и заповядваше едно след друго Бейкър на наобиколилите го турци.

— Резерва… резерва… да излезе напред резерва… Веднага… тичайте! Какво се тътрите!…

— Майор Ешреф! Поручик Муззафер!

— Аз, паша ефенди! Аз, паша ефенди!

— При оръдията… веднага… картеч! Стъпят ли на билото, свършено е с нас!

Но какво става там с ония идиоти, одринците. Защо бягат на другата страна? Спрете ги! — изкрещя Бейкър, щом разбра, че войниците от одринския баталион не бягат на обратната страна, а бягат. Барнаби и офицерите ревяха нещо подир тях, застигаха ги, биеха ги с бастуните си, с капиите на сабите… С револвери ги заплашват… Като пощурели животни, одринци се врязаха в резервния скопски баталион, който приближаваше, увлякоха две от ротите му… увлякоха прислугата на оръдията зад хана… Пак се чуваха гласовете им: „Аллах, аллах!“ Но то бяха гласове на ужас.

И все пак нещо ставаше там ниско, край хана, защото неприятелската част се спря, залегна, зари се в снега край пътя. Елбасанците! Елбасанците бяха ударили във фланг!… Смелчаци… Ето и от другата страна босняците на Ислям бей се придвижват, спускат се… Дива, страховита стрелба… И дим… дим… мъчителни минути. Величави минути, си казваше Бейкър и чувствуваше как целият се тресе от напрежение. Последно тържество преди края! О, моите храбри момчета!… Та аз винаги съм вярвал в доблестта на тоя войник… в неговата смелост, упоритост… в готовността му да умре… Той се спря. Наистина ли е точно така? А тая война потвърждава ли го? И да оставим цялата война — този, моя случай!… Докато гледаше и насърчаваше хората си, с един други ред от мисли той си казваше: а елбасанците турци ли са или са албанци? А тузленци турци ли са или босняци? И аз самият? — Барнаби, Мейтлън, Аликс, Текерей, Кямбъл, Файф, Уортсън, Сайс — и само тези ли! — ние турци ли сме или сме англичани?… Кой тогава защищава тука Османската империя — истинските турци или ние, чужденците, доброволците, наемниците? Ето ги, гледаше той с отвращение разпиления одрински баталион, който офицерите завръщаха към хана. През бинокъла Бейкър виждаше как Фреди размахва дебелия си бастун и го стоваря по гърбовете на изплашените настръхнали войници, ругае и се подсмива, досущ някой звероукротител, който усмирява дивите животни с тояга, а те и се зъбят, и тичат с омраза пред тоягата… Не, и това не е изцяло вярно. И това е пак проява на общата разруха, мислеше той. Или… или… Но какво! Скопчани се опомниха… ето скопчани… Напредват!…

Ето ги, те сами влизат в хана под дъжд от куршуми, макар снарядите да рушат стените му… Смелчаци!… Смелчаци!… Нищо не е вярно, нищо не е вярно докрай, казваше си той, искаше да бъде хладнокръвен, а душата му ту се възземаше, ту се отчайваше.

Черен подофицер се изкачваше по пътечката зад прикритието, униформата му показваше, че е от Мехмедчиците, сиреч не е от неговите части. Беше подофицерът, изпратен от Аликс. Носеше писмо. Бейкър грабна писмото от ръката му и трескаво го зачете. Четеше… четеше и не вярваше… По дяволите!… Той четеше как Аликс намерил Шакир и как командирът на армията дори не го изслушал; четеше и ругаеше с глас, и псуваше с всичките ония отвратителни и долни думи на ориента, които никак не подхождаха на неговото възпитание, но той продължаваше да ругае и да псува най-вулгарно, най-отвратително, защото чувствуваше, че ако мълчи, ще се задуши от ярост… След толкова молби и възможности… след толкова жертви… след като и снощи не замина… тая сутрин канонадата изведнъж подплашила Шакира. Сега бягал. Бягал посред бял ден. И руската арабаконашка армия, която, разбира се, видяла изтеглянето му, сега го преследвала по петите. О, тя неминуемо ще се яви в тила на ташкесенските позиции!… Ето как спасяваме ние тях и как в паниката си те ще ни изоставят между двете неприятелски армии, мислеше отчаяно Бейкър, като гледаше със силния си бинокъл, но не на запад към армията на Гурко, която методично и стремително, крачка по крачка, заемаше позициите му, а на изток, към Камарлийската долина, дето силните увеличителни стъкла откриваха по пътя за Панагюрище гъстите маси на бягащите Шакирови войски… А ако дам заповед още веднага да побегнем и ние?… Руската кавалерия ще ни последва… ще унищожи и нас… и тях… всичко, всичко… Не, единствената ни надежда е да издържим до мъглата, която ще ни скрие… до нощта… Той погледна часовника си. Три и половина. Към пет вече е сумрак… Час и половина! Час и половина само… По дяволите всички турци и тяхната доблест, и думата им, и храбростта им… Барнаби е прав — докато не ги подгонят… А ние?… Ако не издържим?… Да вървим и ние по дяволите тогава, казваше си той и гледаше, и се вслушваше с мрачно отчаяние в ужаса, който заплашваше да го погълне.