Стефан Дичев
Пътят към София (35)

35

На раздяла Андреа бе казал „сбогом“, а Неда му отвърна „довиждане“ и като че ли всеки бе придал на гласа си някакъв многозначителен смисъл. Ала случи се — и не можеше да бъде другояче, тъй като останалата част на деня Андреа мислеше все за нея, дебнеше зад джамлъка на хаджи Данчовото кафене завръщането й и я чакаше, — случи се, че привечерта той я видя, как се връща с файтона, придружена от годеника си, усмихната и оживена и може би забравила всичко. Той кимна, поздрави я отдалече, сякаш казваше: Е да! Като че ли нищо не е било!… После, забелязал сдържания й отговор и че тя побърза да му обърне гръб и да продължи разговора си с Леге, Андреа се попита е насмешка: А нима наистина е имало нещо?… Не можа да си отговори, разбираше, че няма отговор, и унижен пред себе си, огорчен, язвителен, тикна по навик ръце дълбоко в джобовете и тръгна към къщи.

Всъщност той беше прав. Неда наистина го бе забравила. Смутена, докато бе в бараката; дълбоко развълнувана у Позитано; засрамена и озлобена към себе си по пътя от едното до другото консулство (бяха се спрели за минутка с брата на Андреа, доктора, и после Сесил негодуваше, че Неда е била „толкова мълчалива с него“); най-сетне забъркана от противоречия, когато срещна годеника си и той настоя тя да остане и да обядва с тях — вълненията й неусетно се бяха уталожили, щом на трапезата заговориха за един от романите на мадам дьо Стал, роман, в който с дълбоко участие се описваше някаква трагична женска съдба… Сесил отиде с възпитателката си и за известно време двамата се намираха само под обсега на благосклонните майчини очи. А после към тях се присъедини веселата Жаклин де Марикюр, дошла да побъбри със старата дама и да вземе от консулството мълчаливия си съпруг; после се появи и барон фон Хирш (щом видя милата компания, той веднага се отказа от деловия разговор, който смяташе да води с консула, и се обяви за кавалер на мадам Франсоаз). Леге ги покани да пият кафето горе, в кабинета му, и това обстоятелство стана повод да им прочете последните няколко глави от книгата, която пишеше „За нравите на населението в турската империя“.

Както в цялото съчинение, което Неда така добре познаваше, и в тия последни глави веднага се чувствуваше съвестният изследвач, авторът, който се е старал не само да вижда, но и да размишлява върху живота край себе си. От всяка страница лъхаше задълбоченост и напредничава, хуманна философия, която винаги бе въодушевлявала Неда. При това езикът на консула бе изтънчен, стилът ясен, прегледен и слушателите, както можеше да се очаква, останаха възхитени. Все пак баронът направи деликатно няколко уместни забележки; и Жаклин предложи да бъде разширена главата за турските хареми, при което всички се разсмяха, а мадам Франсоаз каза: „Уви! Това е най-слабата му точка!…“ После Хирш погледна часовника си и бързо стана. Имал делова среща в клуба. Той се сбогува, уговори с консула да се видят по-напространно утре преди обед, целуна ръце на дамите и си тръгна. След него си отиде и семейство де Марикюр. Време беше и за Неда, излязла още сутринта от къщи.

И така, те пътуваха сега с Леандър във файтона, отново погълнати от разговора за последните глави на книгата му, и Неда казваше своето откровено мнение — мнение възторжено, ала и критично, и затова задържано пред другите, тъй като от всичко тя най-малко би желала да засегне самочувствието и гордостта на годеника си.

— Вашата прекалена толерантност… по-точно… това, което вие винаги наричате обективна справедливост… в случая… О, та те именно пречат на читателя да почувствува с цялата им сила симпатиите ви, Леандър!… Към поробените народи, сиреч към нас — казваше разпалено тя. — Не, не, аз ви разбирам… И в цялото… в контекста безсъмнено го има! Но ако ми позволите, аз бих ви препоръчала да доизясните някои места, да ги заострите… — И тъкмо тогава, докато изреждаше тия места, тя видя как изскокна пред кафенето Андреа.

Тя го видя и увлечена в думите си, отвърна на поздрава му разсеяно (нему се бе сторило, че отвърна сдържано), а после продължи да говори с годеника си. Но само миг и мъчителна болка я прониза, думите й заседнаха на гърлото, очите й станаха сухи. Тогава именно тя съвсем ясно си опомни всичко; смущението, тревогите, срамът, противоречията и лъжите предателски избиха на страните й. Тя нито смееше да мълчи, нито можеше да продължи и Леандър, почувствувал промяната, изненадано я погледна.

— Какво ви е? — попита той.

— Не, нищо… Впрочем…

Нещо проблесна в ума й. Едно предположение — успокоително, спасително… Може би Андреа е чакал не самата нея, а заради сведението, което тя не му занесе сутринта?… О да, да! — хвана се тя веднага в тая възможност. Решил е, че съм научила вече броя на дивизиите… И всъщност аз имах намерение да го сторя; затова му казах „довиждане“… Да! Той ме е разбрал и чака, говореше си тя трескаво под учудения поглед на Леандър, а пак нещо не я задоволяваше, обтягаше нервите й и я мъчеше.

— Но какво се сетихте, скъпа? — не се сдържа годеникът й.

— Мислех… Всъщност всичко, което говорим, може би си губи смисъла…

— Как… губи смисъла? Не разбирам!…

— О да! — рече тя високо, оживено и изви главата си така, че с крайчеца на окото си видя Андреа как пресича площада и също се прибира в къщи. — Ако наистина нещата се развият… както говорихме снощи. Е, тогава всеки смисъл… е безсмислен!

— Но за какво? Снощи… Снощи беше годежът ни! И изобщо не е ставало дума за моята книга.

Тя се разсмя, хвана бързо ръката му, наведе се мило към него.

— А за Сюлейман паша говорихме, нали? — подхвърли тя закачливо, но и е хладнокръвие, с прелъстителна пресметливост, на каквито доскоро не се смяташе способна и които сега някак отдалечено и тревожно осъзнаваше като част от цялото си падение.

— Сюлейман!… Нямаше и да ми дойде на ума… Вие се шегувате!

— Напротив, Леандър.

— Но какво общо виждате между турския главнокомандуващ… и моя скромен труд?… Извинете!

— Има! — настоя тя и очите й вече бяха други, загрижени.

Това накара и него да се промени.

— Предстоят такива събития, Леандър. Може би такива ужаси, за каквито само сме чели…

— О, скъпа! Но вие… вие бъдете спокойна! Разбира се, вие ще бъдете при мен, в консулството; моята страна е неутрална.

Тя махна с ръка, спря го, побояла се, че той ще измести разговора.

— Снощи говорехме… Впрочем вие бяхте започнали, Леандър!…

— Да?

— Казахте, че със Сюлейман щели да дойдат подкрепления.

— Големи!… Няколко дивизии, артилерийски части… и изобщо те смятат София да…

— Но колко дивизии?

Беше се издала. Почувствува го. И чак до ушите се изчерви.

— Радва ме любопитството ви? — отвърна той засмян, а виждаше се, че бе изненадан: — Не знаех!…

Тя едва се сдържаше да не се разплаче.

— Е, щом е така… — Искаше да каже: „Щом ми нямате доверие“, но се засрами и побърза да прибави: — Щом смятате, че това е някаква такава тайна, която аз не трябва да…

— Аз се пошегувах! — спря я той. — Как можете да допуснете… То е само защото не виждам причината!

— Не тогава, не. Не ми казвайте нищо.

— Но аз още снощи щях… Бях започнал!… А и не сме ли ние едно! — каза той топло, с глас, който искаше да й напомни техни съкровени тайни, но който сега само повече я смути. — Всъщност тия цифри изхождат от Сен Клер, а той винаги има свои съображения да говори едно или друго. Не би трябвало да му се вярва докрай… Твърди например, че предстоят да дойдат четири дивизии пехота.

— Четири!… — Тая цифра й се струваше много малка.

— Да, това значи цяла армия!

— Кога… ги чакат?

— Скоро! До края на годината. Ноември свършва, значи до един месец. Някои били пресни войски, от новия набор, но повечето щели да бъдат прехвърлени от Русенския боен театър… През Варна, до Константинопол по море, после с железницата.

— Да, това ли е всичко? — прошепна тя облекчена.

— Не! — засмя се той и докато файтонът правеше завой, наклони се към нея. — Сега вече аз чувствувам нужда да бъда изчерпателен. Към пехотните войски, разбира се, ще има и артилерийски части. А за конницата Сен Клер ни уверява, че в Солун вече е слязла цяла кавалерийска бригада…

Тя го слушаше, повтаряше си на ум цифрите, имената и ужасно се страхуваше, че ще забрави нещо от онова, което той така подробно й обясняваше; а Леге продължаваше да изрежда какви военни обози са дошли, какви се чакат (това не бяха сведения от англичанина, а негови сведения) и ги изреждаше с настойчива, малко обидена педантичност и с една усмивка на лицето, която казваше: Ето, от вас не крия нищо!… Но беше убеден, че тя изобщо не се интересува от всичките тези жестоки подробности, че, в душата й има само възвишени чувства, отвлечени и непрактични, защото тъкмо такава я виждаше и такава я обичаше.

— Това е — усмихна се той, когато файтонът спря пред дома на годеницата му. — Сега, естествено, бих желал да чуя вас, Неда. (И той още един път се усмихна, тоя път донейде иронично.) За бога! Кажете, моля ми, какво общо намерихте между моята книга — приемам забележките, да, съгласен съм с тях! — и тия… тия, как да ги нарека… прочее вие ги казахте напреди: ужаси… Ужаси, които виждаме и които, уви, предстои да видим!…

— Може би сте прав — рече тя след моментно колебание.

— Прав?

— О, да!… Аз исках вашата книга да бъде един протест пред световната съвест… Или… Да, да — извика тя, — защото толкова държа на нея!…

— Знам. Благодаря, скъпа!

— Исках… То е, защото в тия времена… И… изобщо, забърках се, нали?

— Разбирам — кимна той веднага. — И всъщност как може да не разбирам!…

Но той си мислеше, че разбира. А тя наистина се беше забъркала. И такава беше още дълго след като се разделиха и след като тя се качи горе в салона, сподиряна от мустакатата Тодорана, която се клатеше подире й и питаше с дрезгавия си глас:

— Гладничка ли си?… Да ти донеса нещичко, а?

— Не съм гладна… Татко тук ли е? А дядо?

— Че дядо ти нали отиде в Ташкесен! Хич и не го чакай за тая вечер… Само батко ти… Ей го долу… приказва си с графинята… И оня бей е там, вчерашният, господ да го убие!… Не ходи при тях, пиленце, а?

— Няма да отида! — рече Неда, приближи се към страничните прозорци, отмести тюленото перде и погледна. Техният салон беше тъмен. И в неговата стая не светеше.

— Дай лампата тука — каза тя. — Или не, на хармониума я сложи… Искам да посвиря.

Тодорана остави лампата и излезе на пръсти, а Неда седна, отвори капака и взема наслуки няколко акорда. Днешните, ония песни зазвучаха в душата й. И в хаоса от звуци една светла пътечка се прокрадна. Като слънчев лъч сред стълпените облаци; като усмивка, скрила неизречена мъка… Но какво мисля аз; какви думи повтарям, каза си тя. Та и те са от някаква тесен… Пак от ония песни… Как беше?… Come raggio di sol mite e sereno… Така е, да!… Тя затърси трескаво между нотите, събори ги, намери своята тетрадка, намери песента. Засвири с един пръст само мелодията, защото й беше още трудно да си акомпанира сама. Запя тихо. И придаваше на всяка дума значение, доколкото помнеше какво значи тя, всяка дума изживяваше.

Come raggio di sol mite e sereno

sovra placidi flutti si riposa,

mentre del mare nel profondo seno

sta la tempesta ascosa…

Cosi riso talor gaio e pacato

di contento, di gioia un labbro infiora,

mentre nel suo segreto il cor piagato

sangoscia e si martora.^[1]

О, как невероятно се делеше животът й!… Тя чувствуваше, че не може да се освободи, че не може да прекъсне. И защо, защо? Защо, когато е сгодена? Когато не ще си позволи никога да бъде дотолкова нечестна към Леандър?… Господи! — прошепна тя. И какво сега? Какво?…

Гласът й съвсем затихна. Тя престана да пее и отпусна ръце на клавишите. Сенките от тавана се спуснаха, притиснаха я; и тия лъскави, полирани вещи, масички и бюфети, с които цялото й семейство така се гордееше, и те сега като че ли запречваха всички изходи… Добре, че заминава, каза си тя, сякаш в заминаването на Андреа беше изходът, който търсеше; и без нужда запрелистя нотите. Но като че ли тъкмо това движение бе необходимо. То я стресна. Измъкна я от омагьосания кръг и тя с някаква сурова, решителна твърдост си спомни, че преди той да замине, трябва да му съобщи сведението, което бе научила тая вечер от Леандър… Стана. Отиде пак при страничния прозорец. Отвори го. Не, пак не свети у тях. И в двора им не се виждаше жива душа… Тя щеше да се дръпне назад, да се прибере, когато насрещният прозорец също се отвори и в дрезгавината на бялата вечер се различи човек. Мъж. Цигарата му описа дъга към лицето.

— Пак се видяхме! — дойде оттам глас.

— Слушай! — извика тихо тя. Ала в същия миг долу входната врата скръцна и се чуха стъпки. Някой излизаше.

— Казваш ли нещо? — надвеси се Андреа от прозореца, като че искаше да скочи.

— Важни новини — зашепна тя. Не, не можеше оттук. Ония долу ще чуят… Или е брат й, или турчинът.

— Казвай, казвай!

Тя се поколеба още миг.

— Ела на задната вратичка — сложи ръце на устата си като фуния.

— Не чух, какво?

— Ела при стария геран!

Ръката, която държеше цигарата, направи знак, че е разбрал. Неда се дръпна в салона, затвори, после се огледа зашеметена и се втурна да дири палтото си.

— Че ти тука ли си? — срещна я на стълбата Филип.

Беше толкова ядосан, че я видя чак когато се блъсна в нея. Тогава Маргарет е излязла с оня! — стрелна се в ума на Неда, но нямаше го предишното съчувствие към брат й. А и бързаше.

— Е, какво ново? — попита той.

— Нищо особено… Защо?

— Не си ли чула в консулството… Турската армия е разбила руснаците при Арабаконак!

— Тъй ли? — изгледа го остро и студено тя. — От американката ли го научи! — А гласът й сякаш каза: от бея ли?… И го повтаряш!…

Той почувствува презрението й, поиска нещо да каже, но внезапно лицето му се изкриви, стана страдалческо (ала и това не я трогна), той махна с ръка и се заизкачва по стълбата.

Чак когато я видя, че отваря вратата на отвода и се готви да излезе, той я попита учудено:

— Къде по това време?

— Тук съм.

— Къде тук?…

— Ще се поразходя из двора.

— Ти си луда… В тоя студ!

— Да — каза тя тихичко и неудържимо, трескаво се засмя. — А може би съм луда!…

През цялото време, докато Неда свиреше, Андреа седеше до прозореца, гледаше я и пушеше. Звуците на хармониума не достигаха до него, нито гласът й и през тюленото перде движенията й се смекчаваха и ставаха неясни. Но изморен от напрежението на чувствата, нему беше достатъчно да я гледа и той го вършеше, сякаш днешният ден си бе отишъл и всичко бе само спомен.

Когато Неда приближи прозореца и го отвори, Андреа и не подозираше, че тя дири него. Той продължаваше да пуши, но близостта й, силуетът й, вече тъмно изрязан от светлината на лампата, като да го разтърсиха и го събудиха от някакъв сън. Изведнъж махалото на чувствата му го запокити в обратна посока. Той всмукна силно от цигарата и с пламнали очи, жадно се завзира в Неда — не в лицето й, което не различаваше, а в заоблените й рамене; в подканящата линия на младите й гърди, които остро се изрязваха при всяко извиване; в гъвкавата талия, която рамката тъй немилостиво пресичаше… О да! Андреа не за първи път я виждаше тъкмо такава — жена като всички; и все пак днес тя бе отделена, различна от всички… Той я гледаше; а колкото повече я гледаше, толкова по-жадно му се искаше да я сграбчи, да я притисне и слее със себе си… И как може тя, как може с оня… вече възрастния мъж!, недоумяваше и заплашваше в него самолюбивата обидена младост. Ах, да е на мен, да е на мен!… А защо да не опитам?, каза си той заканително, с дръзкото самочувствие на млад мъж, който добре познава жените. Не, няма смисъл, нищо няма да излезе… Подметна ли, настръхва като таралеж!… Все пак той не изтрая и щом разбра, че тя ще се прибере, изправи се бързо, отвори прозореца си и рече със закачлив и многозначителен глас:

— Пак се видяхме!…

А оттук нататък всичко стана така, както не смееше дори и да го помечтае. Тя го повика! Тя му определи среща при стария геран; и то в тоя вечерен час.

Забравил прозореца, Андреа се втурна надолу по тъмната стълба, изтрополи, спъна се, изтича по коридора и тъкмо изскочи навън, когато видя, че брат му Климент затваря зад себе си входната порта. Луната току-що излизаше от облак; снегът блестеше; изплашена котка притича и пресече пътя към задния двор.

— Какво? Излизаш ли? — Докторът уморено приближаваше, а с него приближаваха, и цял облак карболови и хлороформови миризми. — Защо си без палто?

— Тук съм… Ще се поразтъпча.

— Ела вътре… Ела, ще ви разправям нещо.

Макар да беше погълнат от своите вълнения, Андреа почувствува, че брат му е не само уморен.

— По оная работа ли?

— Не точно… Влез, ще чуеш!

— Ти върви, аз ще дойда.

И Андреа погледна към салона на съседите. Прозорците светеха. Като мислеше, че Неда е все още там, той каза бързо:

— И аз имам новина. Хем голяма!

— Какво? — трепна Климент.

— Оня, дето го чакат, е самият Сюлейман паша!

— Главнокомандуващият! Уверен ли си?

— Да! Узнах!…

— От кого, Андреа?

— Не е важно! Нали съм узнал.

— Слушай, нямам настроение за глупости. Кажи сериозно откъде…?

Андреа се поколеба.

— Не мога да ти кажа! — отсече той изведнъж.

Климент учудено — засегнато го погледна в лицето. На лунната светлина то бе изгубило мургавината си, изглеждаше не бледо, а бяло, ала очите черно жареха и някакво неспокойствие и нетърпение се излъчваше от целия Андреа.

— А за подкрепленията успя ли — попита докторът, инстинктивно повярвал на думите му.

— Да, и подкрепления ще има.

— Колко дивизии?

— Не можах точно да науча… Във всеки случай големи…

— Това наистина е важна новина. Трябва на всяка цена да ги известим, Андреа! Ах, къде е сега Дяко!… Слушай, тая вечер ще решим.

— Какво ще решаваме, аз вече си извадих тескере!

— Кога това? Днес?

— Сутринта… Утре заминавам!

— Все бързаш — рече раздразнено Климент. — Може и аз да съм решил нещо! Ела! Ще поговорим.

— Казах ти, върви, идвам! — И Андреа дигна пак очи към прозорците на Задгорски. Някакъв силует се очерта… Не е тя, брат й. А тя? Отишла ли е?…

— Ти върви! — дигна той изведнъж нетърпеливо глас, обърна му гръб и забърза да обиколи къщата.

Климент викна подире му. Но какво? Питаше ли нещо, учудваше ли се? Андреа не чу. Не можеше да чуе. Предишното вълнение, мислите и намеренията, цялата страст, с която се бе втурнал, с нова, още по-завличаща сила понесоха съзнанието му. Той се затича през снежния двор към тъмния зид, към вратичката, отдето години вече не бе излизал… Намери я. Махна куката, отвори, провря се… Озова се в онова закътано, обиколено от дъсчени огради място, дето някога идеха за вода. Светнало от луната, геранилото и сега високо стърчеше. До затрупания от снега кладенец се виждаше тъмна, неподвижна фигура. Той не сети как се намери при нея.

— Повиках те… трябваше… ти нали искаше… — зашепна Неда, внезапно разтреперана, дигнала към него лъчистите си очи, а нему се стори, че в тях са сбрани и луната, и звездите, и цялото небе.

Андреа още я приближи. Дъхът му я опари.

Тя с мъка каза:

— Ти… понеже утре заминаваш… да допълня…

Той изведнъж силно я прегърна, задуши думите й, зацелува я, дето свари. А тя смаяна, изплашена се задърпа. „Не, не! — шепнеше задъхана и извиваше лице да го отблъсне. — Как смееш!… Махни се… Защо…“ Но обезумял от любов, от страст, той намираше отново устата й, целуваше я до изнемога и я притискаше, докато тя най-сетне се отпусна в прегръдките му; докато отговори на неговите целувки.

— И защо… защо направи така? — рече тя едва чуто, когато все тъй прегърнати, те се спряха да поемат дъх. Шалът, с който бе завила главата си, се беше смъкнал. В очите й блестяха сълзи. Тя цяла зъзнеше от студ, от страх, от срам… И се притискаше в него, търсеше топлината му, забравила защо е тук и какво означава, че е тук.

— Чакай… разкопчей се… — каза Андреа. Но тя не помръдна и той сам разкопча палтото й. — Ела… ела още към мен… Така ще ти е по-топло!…

Като в шемет, тя се остави в ръцете му, покорна на неговата дързост и все със същия въпрос:

— Защо… Защо… Ти знаеш… аз… — Дъхът й замря, но мъчителният й израз му говореше, че тя принадлежи на друг… че той, Андреа, заминава… и още безброй много неща му каза, които той осъзна в един-единствен миг и които го изплашиха.

— Но аз те обичам… обичам те… Отдавна те обичам… — заповтаря той.

И докато изричаше тия думи, докато пак я притискаше и целуваше, той внезапно се засрами от своите намерения, от страстта, с която се бе втурнал към нея, от сторилото му се сега похотливо желание, с което бе разглеждал прелестната й фигура на прозореца, тъй както бе навикнал да разглежда разголената Мериам. Не, не!… Вълни на нежност се надигаха в сърцето му, на нови, непознати чувства, събираха се в едно с другите, първите копнежи — оня ден, в салона на Филаретова и днес преди обед, в училищната барака — изпълваха целия му живот, обновяваха го… Та аз наистина я обичам! О, как я обичам! — ехтеше душата му, докато той продължаваше да се притиска в нея и прилепил страната си о нейната, й шепнеше думи, които с вълшебна сила въздигаха пред влюбения й поглед бленувания свят на щастието, тъй дълго дирено от нея в любимите й книги… Сега те двамата живееха в тоя свят, забравили за миг и страданията, които щяха да причинят, и страданията, които ги чакаха.

— Само теб обичам — каза той. — Повярвай ми. За първи път истински… До дъно!

— О, Андреа! — промълви тя само и пак повтори, сякаш не знаеше какво друго да каже: — О, Андреа…