Стефан Дичев
Пътят към София (53)

16

В дома на Задгорски отношенията между членовете на семейството бяха мъчителни. Неда мълчеше, преструваше се на болна, та да не се среща с годеника си, и действително беше болна от тревога и от мисли за Андреа. Брат й — в тъмнината куршумите не бяха го улучили — непрестанно се заканваше. Едничък баща им беше смутен, при все че не го издаваше. Външно Радой продължаваше да е груб, викаше, тряскаше врати и изобщо беше такъв, какъвто дъщеря му не го знаеше (тъй като през седемгодишния й престой в чужбина нейните детински спомени бяха избледнели), ала в душата му имаше срам. И тоя срам произтичаше не толкова от „срамотиите“ на Неда, колкото от пагубната „недомислица“ на Филип.

Както и да преобръщаше събитията, както и да си ги обясняваше, Радой не можеше да забрави кога започнаха арестите в града и какво ги бе предшествувало. Наистина, той никога не споменаваше за това; да го изрече, означаваше да го признае, а той не искаше да го признае дори и пред себе си. И се държеше като че ли никога не е било… Говореха ли за арестите, Радой ругаеше турските безчинства, както преди не се бе отпускал. Ругаеше ги не само пред домашните си, но и пред роднините, пред еснафлиите в чаршията. Той истински жалеше арестуваните; казваше, че както е тръгнало, някоя нощ и него ще приберат в Черната джамия. Но и с тези думи той пак искаше да заглуши срама в душата си. Защото синът му не преставаше да дружи с чужденците и защото по-добре от всички Радой знаеше, че няма опасност за никого от неговото семейство.

Рано преди обед, на втория ден след като изгоря джамията в Карагьоз махала, Филип — той бе прескочил набързо до хаджи Данчовото кафене да научи последните новини — се завърна в къщи тържествуващ и злорад.

— Къде изчезна — скара се нетърпеливо баща му. — Чакам те и не мога да изляза…

— Аз само за минутка.

— Хубава минутка! Цял час. Знаеш, че бързам…

Те се бяха уговорили да има винаги човек в къщи, сиреч пазач за Неда, тъй като консулът минаваше всеки ден или изпращаше някого да се осведоми за здравето на годеницата си, а те не смееха да я оставят насаме с него.

— Де е тя — попита Филип.

— Ей я!…

Тъкмо в тоя момент Неда излезе от стаята си и бързо, без да ги поглежда, мина покрай тях и влезе в салона. Тя беше много отслабнала, като че ли станала по-висока; хубавите й пастелни цветове се бяха стопили и ако човек, като годеника й например, не знаеше причината, щеше наистина да сметне, че е болна.

— Чакай… чакай да чуеш едно особено важно за тебе известие, госпожице — тръгна след нея брат й. Гласът му беше така неприкрито подигравателен, че баща им неволно се заслуша.

Тя не се обърна. Влезе в салона, отиде при хармониума и заразлиства без нужда нотите си.

Брат й се спря и я гледаше с ръце в джобовете.

— Оная нощ… пожара, разбрало се, че е дело на твоя човек… И сега сутринта знаеш ли за какво бил барабанът?… Награда дават. За главата му дават!

— Че ти нали получи вече една награда — извърна се тя.

Той потрепери от гняв… Тя нямаше доказателства; не беше го видяла, като излезе среднощ.

— Мръсница. Не можеш ме засегна…

— Не мога — каза тя.

— Стига — процеди през зъби баща им. — Забърка я една, дето… И какво ти е виновен сега годеникът ти? — стрелна той с ястребовите си очи Неда.

Тя стисна устни.

— Защо го връщаш всеки ден, а? Кажи де! Нали си ужким все за честното и почтеното…

— Вие сте виновните! — избухна тя.

— Ха!… Ние! Безсрамница наистина…

— Да, вие!… Вие!…

— Я млъквай!… Млъквай, че да не те започна пак! — Но макар че я заплашваше, нито той, нито Филип вече я биеха.

— Аз отдавна щях да му обясня! — извика отчаяно Неда. — Той не е като вас… Той не може да не ме разбере… Но вие ме пазите, като заптии ме пазите!…

— Какво каза?… Мене заптие да ме наречеш?… Дето съм те родил и изхранил.

Тя повече не слушаше. Внезапно, щом сама изрече думата „заптии“, щом я чу да я повтарят, тя се сети как бе започнал разговорът и какво означаваше, че за главата на Андреа е обявена награда. Боже мой, та той значи е в София… И се намира в смъртна опасност… Награда да го издадат… да го убият! И сега всеки може да се полакоми… О, да бяга по-скоро! По-скоро — далеч… Но докато си повтаряше трескаво, че Андреа трябва да бяга далеч от София, тя в същото време си мислеше, че той е тук, наблизо, и че е останал в града, тъй като не може да бъде далече от нея. Нека ме бият, о нека, нека! И с някакво самоотречение, с наслада искаше да търпи и тя страдания, защото й се струваше, че тъкмо тъй още повече ще заслужи любовта. Но не вече любовта изобщо, оная от книгите, а неговата любов.

— Имаш ли нещо друго да ме известяваш? — рече тя озлобено на Филип, като прекъсна баща си и това прекъсване беше дотолкова пренебрежително, че старият от смайване занемя.

— И още нахална! — дигна подигравателно — заплашително рамене Филип.

— Още някого да са арестували?… Да са обесили пак някого?…

— Ще ти кажа, когато подкарат него, бъди спокойна!

— Спокойна съм.

— Луди!… И двамата сте луди! — изрева Радой. — Нас си гледайте да опазим!… В тия времена…

— Няма опасност за нас — изкриви тя в горчива насмешка своята хубава, побледняла уста.

Радой изруга нещо, изръмжа едно „От деца да видиш хаир!“, изскокна от салона и тръшна силно вратата.

Братът и сестрата останаха сами. И двамата мълчаха, отбягваха да се гледат, но стояха наедно и всеки си намираше някакво безсмислено занимание. Докато най-сетне Филип каза:

— Ти ме знаеш, че имам либерални убеждения; че съм против насилието. Но сега ти си виновна за всичко.

Тя не отговори. Мислеше: пак почва… Зная предварително какво ще каже. Но неочаквано той рече с нотка на примирение:

— Длъжна си най-сетне да ни извадиш от тази бъркотия, Неда.

Тя не го погледна. Той почака. Нещо го караше да стои, да говори. Продължи:

— Ти имаш и друга вина… И към нас. Покрай тебе ние се ангажирахме, тъй да се каже, всичко заложихме на консула… И тъкмо сега… в тези времена, както каза татко.

— Аха! — разбра тя. — Излиза, че не си се загрижил чак толкова за мен. Себе си искаш да осигуриш!

— От къде на къде само себе си! Не, аз говоря…

— Разбрах. Страх те е, като дойдат руснаците…

— Руснаците, руснаците — и ти! Всъщност тъкмо ти, да! Оня ти го е втълпил! Ах, тоя негодник, как забърка живота на всички ни… И какво намери в него?… Как може, как може!… Да го предпочетеш пред консула на Франция!… Умът ми не го побира!… Един…

— А ако наистина го обичам! — пресече го тя и повече искаше да произнесе тези думи гласно, да ги чуе сама, отколкото да ги чуе той. При това тя се извърна, погледна го право в очите и в същия миг изпита странно победоносно чувство. Обичам го, обичам го, казваше цялото й същество. Никой не може вече да ме спре: и нито вие, нито заплахите ви ще ми отнемат тази любов, която вече стана всичко за мене!…

Брат й се изсмя; подигра я; заизрежда какъв бил Андреа и какво се знаело за него. А колкото повече го каляше и в същото време въздигаше консула и наблягаше на ползата, която всички имаха от сродяването с него, толкова Неда изпитваше дивото желание да повтаря и да вика, и да крещи: Говори, говори!… Само ще ме накараш да намразя и другия… не и него, не!…

— Едно да ти е ясно — каза Филип. — Сутринта си приказвахме с татко… За тебе трети изход няма, знай го. Или ще се омъжиш за консула… или заминаваш за Виена при хер Майерхоф. И това трябва да стане…

Леко почукване на вратата го прекъсна.

— Влизай — извика той, но в същия миг съобрази, че дядо му или Тодорана не биха чукали, сети се кой би могъл да е и с променен, очаквателен глас рече по французки: — Влезте!…

Вратата се отвори и наистина беше Маргарет. Като излизаше от полумрака, буйната й червена коса запламтя.

— Съжалявам, ако прекъсвам разговора ви! — каза тя.

— Напротив… Заповядайте!

Тя не влезе.

— Мога ли да ви помоля за една услуга, Филип?

Той просия.

— Иска ли питане… На ваше разположение съм, Маргарет!…

— Моят секретар току-що научил… Накратко: бих желала да ме придружите — прибави кореспондентката. — Нуждая се от вас!

— Веднага ли?

— Да. Или може би сте зает?

— Не, не… — И той я последва обнадежден и развълнуван. Ала когато затваряше зад себе си вратата на салона, той се сети, че пази сестра си, обърна се и рече по български:

— На Тодорана ще кажа да го върне още от портата… Уж, че още спиш… Предупреждавам те, забъркаш ли я някоя, мисли му!…

Тя мълчаливо изчака той да затвори вратата и чак тогава се отпусна на столчето пред хармониума. Предупреждават я, пазят я, заплашват я. Душата й наопаки обръщат. И кои? Най-близките й. А може би те бяха станали и най-далечни. Тя вече не слушаше техните предупреждения. Ала докъде ще стигне така? Неведнъж бе започвала да пише писмо до годеника си, та да му обясни открито и ясно своите постъпки — и все не го завършваше. В началото тя изпитваше срам от тези писма, струваше й се, че ще извърши нещо нечестно; по-добре е да се измъчва сама, нежели да наскърбява другиго. Но откак Леге, в думите и в заплахите на домашните й, мина на тяхната страна и стана пречка за нейната любов, неусетно тя започна да се ожесточава и към него. Нима той не чувствува вече, не разбира, питаше се тя. Не е ли дочул или се преструва?…

Понякога Неда се хващаше как в мислите си го развенчава от ония безсъмнени негови качества, които само преди месец така силно я бяха привличали. Справедлив ли е наистина? Чак толкова благороден? И умен?… Тя се мъчеше да намери и намираше случаи, при които той си бе противоречил, когато бе предпочитал компромиса, или пък не бе знаел какво да отговори на въпроса й; припомняше си негови мисли — възхищавали я някога — и сега те й изглеждаха банални, скучни, тъкмо такива, каквито би изказал всеки друг от неговата среда.

Или пък си мислеше за възрастта му. Четиридесет и четири години!… Леля й Таска си бе взела само седемнадесет години по-възрастен мъж и каква разлика вече… А при мен двадесет и четири години!… Двадесет и четири, това число, което до неотдавна й вдъхваше упование, сега я плашеше.

Без да съзнава, пръстите, й притичваха по клавишите на хармониума. Тя ту налучкваше някоя мелодия, ту я напускаше, та да подхване друга или просто оставаше на някой акорд. Къде ли е той сега, отнасяше я самотата й към Андреа. Представяше си го в тъмно подземие или сред вехториите на прашен таван, дето приятели го укриват. Толкова книги бе чела за революционери и за техните любими; неведнъж бе плакала за съдбата им. А сега сама изживяваше такава съдба — не така романтична, разбира се, както е могло да бъде по време на Французката революция или през карбонарските времена; и много, много по-жестока и безизходна й се струваше… Да, може би единственото спасение за нас би било да ме пратят във Виена и Андреа да дойде там, размишляваше отчаяно тя. Но как да му съобщя? Оня ден Тодорана бе намерила в двора хартия, на която пишеше: „Наближава денят!“… Какъв ден? Към кого се отправяше това предупреждение или известие? Филип го бе взел като закана срещу него самия. Още тогава я прониза мисълта, че той може би е останал в града; днес брат й го каза. Но какво ужасно известие, наистина…

Тя се насили, прогони страшните мисли. Потърси други. Не намери; затова разтвори тетрадката с любимите си ноти и тихо запя една от тъжните песни на Джордани… „Скъпо мое благо, повярвай ми, без тебе чезне сърцето…“

Пееше почти без глас и очите й плуваха в сълзи. Тя си припомняше как също тъй бе пяла оная вечер, когато започна всичко. Или не, не! Тогава не започна. Само излезе наяве. Та то винаги е било!… Без да разбира защо, тя вярваше вече, че Андреа е единствената й, постоянната й любов. Детинските й чувства, някогашното й увлечение по него приемаха във въображението и огромни размери. Тя си казваше: Леандър просто се вмести тъкмо, както беше и с Хайни, и с Фрицл… Да, той дойде и си отиде… И може би трябвало е така да стане… И може би без мъките и без колебанията не бих намерила отново истинския път към Андреа… О, господи! — въздъхна внезапно и отчаяно тя и престана да свири. Какво не бих дала сега той да е в безопасност, далеч зад Балкана, далеч.

Подрънкването на звънчето вън в отвода прогони мислите й. Тя наостри слух. И отново звънчето продължително и рязко задрънча. Леандър, изплаши се тя.

Скочи, избърса очите си, оправи неволно косите. Не, няма да отлага вече, ще му каже. Още сега!… И да става, каквото ще… Разтреперана от решението си, тя се втурна надолу по стълбата да превари слугинята. Но Тодорана се намираше в мазата.

Без да се облича, Неда изскокна от къщи, изтича по преметената сутринта каменна пътечка и с решително движение отвори малката портичка.

Не беше годеникът й. Тя изпита едновременно разочарование и облекчение. Някаква непозната, пребрадена с шал, в къса, захабена антерия. Лицето й дългоносо, обилно гримирано и грозно.

— Кого търсите? — попита Неда и неволно огледа площада не се ли задава файтонът на французкото консулство.

— Ти госпожица Неда си, на търговеца Радой дъщеря си?

— Аз съм… Мен ли търсите? — отвърна учудено Неда и чак тогава съзна, че я бяха попитали по французки и че тя самата отвръща на този език.

Непознатата измъкна изпод изхабената антерия лист хартия и й го подаде мълчаливо. За миг Неда срещна погледа й. Защо ме гледа изплашено и колко са тъжни очите й, помисли тя, но сама бе разтревожена, нетърпелива и веднага заби поглед в хартията. Писмото беше от Андреа. Краката й се подкосиха, тя се олюля и замаяна опря рамо в гредата на портата. Зачете, запоглъща думите. Те като да се разтапяха в цялата нея и тя се върна отначало:

„Наблизо съм, в безопасност съм. И само за тебе мисля. Ще успеят ли да те принудят? Ще изтърпиш ли всички мъки? Сигурно и ти си чула: Плевен падна! Нищо вече не задържа освободителите ни — о, наближава, ще дойде и за нас щастието, скъпа моя, любов моя… Обичам те, обичам те!

Понякога нощя минавам покрай вас и си казвам: тя е там и може би ме сънува сега… И да знаеш само как искам да те видя. Да те прегърна — за минутка макар… Ах, лудост би било, а какво не бих дал за тая лудост! И непрестанно мислите ми са все с тебе. Един ред само ми напиши. Кажи ми: обичаш ли ме все тъй? Моя ли си, ще ме чакаш ли, мислиш ли за мен! — за твоя Андреа.“

Тя задържа още миг поглед на името, но изведнъж й се стори, че някой би могъл да види писмото, и веднага го скри в шепата си.

— Как е той? Здрав ли е? — дигна тя разтреперана очи.

Непознатата не бе помръднала.

— Здрав… да, да! Рамото само малко ранен.

— Ранен?!

— Не много… съвсем… аз купила лек!

— Заведете ме — рече Неда — Моля ви, заведете ме веднага при него! — И без да чака съгласието й, тя й извика да чака, втурна се в къщи, облече палтото си, забради се и тя, наслага в някаква чанта, каквото й попадна за ядене, и се върна на двора. Мълчаливата грозна жена беше все още при вратата.

— Да вървим!… Елате, ще вземем файтон.

— Но там не за тебе… Много…

Неда само махна с ръка и двете бързо се отправиха към запрелите пред хаджи Данчовото кафене файтони и закрити с леко чергило двуколки.