Стефан Дичев
Пътят към София (17)

17

Умно постъпи Бейкър, мислеше майор Сен Клер и едва задържаше прозявката си. Трябваше и аз да се измъкна с него… Колко часове вече изгубени на вятъра! И какво решават? Все същото! Два батальона отсам, три батальона оттатък… Няма замах, няма… Всички чакат от Истанбул; а там още по-голяма бъркотия!… Да, да, трябваше да изляза и аз…

Той отхапа края на нова пура, сложи я между тънките си устни и известно време я държа, без да я запали. От всичко, можеше да се откаже, ала не и от тъй любимите за него честерфилдски пури. Наистина, тютюнът беше вирджински, но марката, да, марката, и тоя аромат, в който имаше нещо строго и старинно, о, те му спомняха за дома, отдето бе излязъл преди много години… Милият, стар Честерфилд!… Бейкър му подари цяла кутия от своите оскъдни запаси и той от душа; му беше благодарен. Но ето, че Бейкър се измъкна, а Сен. Клер седеше в конака, пушеше и вече едва ли отдаваше някакво значение на това, което офицерите край него говореха.

— Нужни? Добре. Прехвърлете ги в Лютиково. Пет табора, мустафъз — чуваше той като в просъница точния нервен глас на Мехмед Али. Дори само по тона можеше да го познае. Немец. Помохамеданчен, харем има, а немец. Так-так-так!…

Всъщност колко малко се менят хората, отпуснато разсъждаваше Сен Клер и смучеше пурата си, спрял очи на маршала.

Нисичкият Мехмед Али седеше в огромното кресло зад позлатената мютесарифска маса и бе толкова дребен и незабележим, че прозрачното му русобрадо лице, прихлупено от морав фес, някак неестествено се подаваше иззад разгънатата пред него карта. Наоколо в задимения кабинет се бяха разположили дванадесетина висши офицери, турци и английски съветници; те пиеха кафе, пушеха и както се струваше на изморения Сен Клер, имаха намерение тука да нощуват.

— А… ако позволите… за артилерията, ваше високопревъзходителство? — обади се някой.

— Артилерия?

— Че ние нямаме нито едно оръдие! — рече плачевно гласът.

— Генерале, обяснете!

Въпросът беше за Шакир паша.

— Две полеви батареи са дадени на тяхно разположение — каза веднага той. — Намират се в Дерманци. Но те се суетят, не ги извозват.

Както външността, и гласът на Шакир беше стегнат, делови. Тоя турчин му се нравеше. И на Бейкър се нравеше (те се познаваха отпреди). Де да бяха всички такива!…

— Какво ще отговорите, полковник? — попита строго маршалът. — Какво чакате?

— Нямаме коне, ваше високопревъзходителство.

— Реквизирайте!

— И пътищата… Пътят до Дерманци!…

— Поправете ги.

— Трудно е… Реката… моста…

— Война, полковник!

Без да погледне, Сен Клер знаеше, че в сините очи на маршала има презрение. И основателно, мислеше той. О, какви говеда са това! Трябва да ги мушкаш… Но как не умеят да прикриват чувствата си тия немци!

— Да минем на позицията при Ябланица, ефендилер! — чу той отново гласа на маршала. — Генерале, имате ли да докладвате?

— Положението там е сравнително най-добро, ваше високопревъзходителство. Руснаците неблагоразумно са се врязали и нашите две крила заплашват с обкръжение техния център. Ето, тука и тука!

Шакир се бе надигнал и сочеше на разпростряната карта.

Неговото лице, чернооко, издължено, бе така различно от безплътното лице на началника му, че Сен Клер не можеше да не ги сравни.

— Току-що получените по телеграфа сведения ни известяват, че колоната на техния Дандевил подготвя отстъпление, ефендилер! — прибави Шакир и радостните нотки в тона му накараха всички да зашумят.

— Слава на аллаха! — извика от дъното дрезгав, развълнуван глас.

— Да бъде!… Да бъде!…

— Ободрително известие! — усмихна се и маршалът. — Телеграфирайте: черкезките полкове Фетие и Селимие веднага да подсилят пехотните части при Ябланица и в случай, че руснаците отстъпят, да ги преследват до новите им позиции.

— Нека ги обкръжат! — каза мълчалият целия следобед мютесариф, който изпълняваше и длъжността комендант на града. Той седеше от другата страна на Мехмед Али, дебел, тромав, смучеше наргилето си и само понякога изваждаше из устата си цицката му, та да погълне някоя и друга глътка въздух.

Маршалът го погледна изненадано и кимна.

— Желанията ни са общи, паша! — рече той. — Други въпроси има ли, ефендилер?… Нашите приятели да прибавят нещо? — попита той с нов, много по-любезен и не заповеднически глас.

— Не — поклати сухата си глава полковник Аликс, който седеше точно срещу него.

— Тогава благодаря, господа. До утре сутринта!

— Ако може аз да предложа!

Гласът на Джани бей. Сен Клер ядосано извърна глава. Как не им омръзна!…

Едър, с къс врат и остра черна брада, помощникът на коменданта се бе надигнал от стола си и приличаше на мечка стръвница, изправила се на задните си крака.

— Става дума за тила, ваше високопревъзходителство.

Сен Клер неволно наостри уши.

— Напоследък на няколко пъти залавяме шпиони! — продължи Джани бей и силният му глас изпълни целия кабинет. — Българи, разбира се. Промъкват се през фронта и хайде от село на село, дотук!

— Е, какво?

— Смятам, ваше високопревъзходителство, че е крайно време да предприемем нещо!

— Конкретно говорете, бей.

— Българското население, това, дето е зад фронтовата линия, да се прогони! Да няма шпионите им къде да се крият.

Чуха се одобрителни възгласи.

— И фронтът ще се заздрави… Да се изгорят… За четите трябва… Да няма! — зашумя отведнъж целият кабинет.

— Второто е за градовете! — надвика всички Джани бей. — За София главно.

— Същата мярка?

— Оттук може и да не се прогонва цялото население — рече разпалено помощникът на коменданта. — Важно е краката им да пречупим… Да няма отде да събират сведенията си московските агенти. Като откараме първенците, ще се изплашат!

— Тоя въпрос ще бъде обсъден отделно — рече Мехмед Али. — Друго? Добре. Сутринта продължаваме по снабдяването. Свободни сте до утре, господа. Благодаря ви!

Офицерите шумно наставаха и тръгнаха да излизат.

Изправи се и Сен Клер, но макар да изглеждаше все тъй безучастен, нехаен, от предишната му незаинтересованост не бе останало помен… О! Той добре бе разбрал думите на Джани бей. Той ясно съзнаваше: тия думи по-малко целят българите, отколкото него самия… Да, да! Решил е глупакът да му се наложи. А какво ще излезе? Какви ще бъдат резултатите?

Днес на обяд те се бяха скарали. Не с викове. Не с обвинения. Но той бе почувствувал мрачния затаен поглед на турчина, който казваше: заради твоите фантазии и инжекции пропадна всичко! Ти стана причина да изтървем гяурина… Да. Сега беят искаше да му върне, като прокара чрез Мехмед Али отдавнашния си план… И само заради тоя останал непознат агент ли е всичко? Заради предположението на Сен Клер, че източникът на сведенията може да е и някой висш турски офицер? А не му ли бе показвал Джани неведнъж, че не може да го търпи, че не иска да изпълнява нарежданията му — той, полковника, на него, майора!… Бивол… наистина, тъп и късоглед бивол! — наричаше го в себе си Сен Клер, като гледаше как Джани бе препречил пътя на нисичкия маршал и още по-разпалено го увещаваше. А ако все пак го убеди?…

Сен Клер незабелязано ги приближи.

— Тъкмо вие ми трябвате, майоре! — видя го немецът. — Искам да чуя и вашето мнение по тоя въпрос?

— Извинете, по кой въпрос?

— Става дума да се очисти тилът. И за София.

С крайчеца на окото си Сен Клер видя как помръкна разгорещеното лице на бея.

— О, да! Интересна идея!

— Вие я възприемате! — изненада се Джани бей.

— Разбира се! Като мярка, която ще пресече проникването на руските агенти… За съжаление виждам две неудобства — усмихна се по обичая си майорът.

— Именно?

— Боя се, че… ако се пристъпи към една такава мярка, сиреч ако се обезлюди тилът, армията би се лишила от необходимата й работна ръка. Имам предвид пренасяне на муниции, копаене на окопи… пътищата…

— Ние можем да задържим толкова българи, колкото ни трябват — възрази Джани. — Можем да ги охраняваме!

— Разбира се! Съгласен съм с вас, бей!

— Какво е второто ви съображение? — попита маршалът.

— Не. То не е от военен характер.

— Все пак… Доизкажете се, ако обичате.

— Става дума за София, пък и при вас, в щаба, е същото. Чужденците, ваше високопревъзходителство. Кореспондентите.

— Че ние за тях ли ще мислим! Ние водим война на живот и смърт!

— Не го прекъсвайте, полковник! Майоре?

— Виждам, че беят погрешно ме разбира… Аз не възразявам! Но, ефендилер, вие знаете, че правителството на моята кралица полага неимоверни усилия да спечели общественото мнение на западните държави… Помислете, особено тук, на тоя фронт, бруталните мерки могат да бъдат фатални мерки, ефендилер! Стотици чужденци. Мисии. Кореспонденти на най-големите вестници! Някъде в Карлово, в Калофер… Да! Но в София, дето са консулите и на трите сили, които всякак си се стремим да привлечем на нашата страна… тъкмо тук…

— Ясно, майоре! Въпросът е държавнически и изобщо не е от наша компетентност. Смятайте разговора приключен, бей!… Довиждане, господа!…

Те изпратиха маршала с поклон, погледаха мълчаливо как той напусна кабинета с малки, енергични крачки, последван от Шакир паша, после Джани бей, на чието лице се бе изписала обида и мрачно негодувание, изведнъж махна ръка и насила се разсмя.

— Е, няма какво! — извика той. — Излиза, че вие, англичаните, се грижите за нас повече, отколкото ние самите!

— Предполагам, че това е шега, бей-ефенди? Да?

— Как шега?… Да! Шега!… Разбира се. Има си хас да е вярно.

Но кое беше шега? Кое не му се струваше вярно? Като взаимно се усмихваха и се преструваха, че нищо не се е случило между тях, те тръгнаха към изхода на мютесарифството.

— С файтон ли сте? — попита Джани, щом излязоха навън, под големия навес, приличен на огромен балдахин.

— Пешком, бей. Аз така си ходя!

— Да ви откарам?

— Трогнат съм, бей!… Ако обичате, до нашия клуб.

Те се качиха във файтона и скоро се озоваха пред голямата къща на чорбаджи Мано, наета и превърната в английски клуб. При входа вече светеха двата големи фенера и под обилната им светлина се виждаха неколцина от редовните посетители, поляци, инженери при железницата. „Хайде, пане! — викаше единият, може би прекалил с пиенето. — Не искате ли?… Ние отиваме с фон Тийл!“ Сен Клер неволно слушаше гласа, шипливите съскащи звуци, словата, които така добре разбираше, и за втори път днес нещо потръпна в душата му… Другото отечество, майчиното, Полша! Хладната кръв на честерфилдските баронети беше отгоре и над всичко. Но подмолното раздвоение, страстта, омразата му — не идеха ли те от майчините му предци, шляхтичи, прогонени от руския цар, сякаш само да се превърнат в душата на Сен Клер в непрестанна и мъчителна ненавист към всичко руско?

— Няма ли да заповядате? — овладя се той.

Трябва да се прибирам — каза Джани бей.

Те се сбогуваха все тъй, като че ли нищо не е било, и Сен Клер влезе. Но когато файтонът се отдалечи покрай оградата на голямата бяла черква, дето горяха вече фенерите, той се спря, смукна от пурата си и хвърли един продължителен, препълнен с презрение поглед след турчина.

Минута по-късно майорът беше вече в приятно затопления долен етаж на клуба, сред познатата чистота и ред, и първото лице, което видя, беше генерал Бейкър. Той седеше отделно с мургавия, странно оживен барон фон Хирш, вечеряше и само кимна, когато Сен Клер го поздрави.

В препълнения салон на горния етаж, както всяка вечер, леди Емили и целият свободен от дежурство персонал на английската болница вече пиеха чая си. Шумно и весело беше. Някой умело разказваше вицове, и тоя някой, седнал точно срещу виконтесата, беше доктор Грин. Той извърна лице, видя приятеля си Сен Клер, кимна в отговор на поздрава му, но докато майорът се настани до строгата сбръчкана мис Пейдж, главната сестра на болницата, и рече усмихнат: „Уморителен ден, днеска!“, нещо като че ли се промени в погледа на хирурга. Той отпи замислено от чая си, сви голямата си уста и в лицето съвсем заприлича на булдог.