Стефан Дичев
Пътят към София (24)

24

Вестта за падането на Етрополе се пръсна из града още на другия ден след приема. Андреа я занесе на ранина в хана на бай Анани и после между учителите. А и в чаршията Коста не го сдържаше на едно място; той току обикаляше от дюкян в дюкян, шепнеше и разправяше и намигаше… Споменаваше, дето трябва, за напредването на руснаците и докторът, но както винаги внимателно, предпазливо — дори по-предпазливо отпреди. Той добре познаваше османлиите и не се съмняваше, че след залавянето на руския агент те сигурно дебнеха всеки българин, от когото са могли да излязат разкритите сведения.

И така, до обяд вестта за напредването на руснаците обреди всички дюкяни, ханищата, вмъкна се в къщите. Разговорите за Горубляне и за селяните, докарани в Черната джамия, бяха изместени, или по-точно, погълнати от новото известие. Някои дори започнаха да виждат връзка между двете събития. „Наближава — шушукаха си те. — Започва се“… След многомесечното очакване всичко идеше така внезапно, така тревожно — радостно, че в началото никой не знаеше какво да мисли. Разбойничества и пожарища бе имало, откак се помнеха. Вчера, оня ден те само говореха на хората как неспокоен и несигурен е животът им. Ала днес мнозина вече казваха: „Щом са започнали да палят, значи братушките наистина приближават!“… „Приближават — клатеха глава други. — Но какво ли ще заварят…“

Него ден към обяд за фронта тръгнаха урфанските батальони на подполковник Ахмед Шюкри бей и два ескадрона триполитанска конница с бели наметала и дълги пики. Източи се и една батарея деветсантиметрови Крупови оръдия. А с войската заминаха хората на генерал Бейкър паша, полковниците Аликс и Мейтлън с останалите по-низши чинове от щаба и с ординарците. Разбира се, Фред Барнаби се намираше между тях. Той беше облякъл пак своите необикновени дрехи от жълта кожа, усмихваше се на дамите, излезли да го изпратят, и шумно обещаваше на мисис Джаксън още веднага да й пише „всичко най-подробно“, защото тя внезапно бе решила да отложи с няколко дни заминаването си за фронта.

Нищо особено нямаше в това изпращане. Подкрепленията, които отиваха, бяха малобройни в сравнение с частите, минавали неведнъж през града, но за изтръпналите граждани ставаше все по-ясно, че войната осезаемо е приближила и че предстояха изпитания, които може би щяха да преобърнат живота на всеки един от тях.

И ето, че се заредиха дни, цяла седмица, през които слуховете в града ту се засилваха, ту отслабваха. Говореше се, че руснаците са отблъснати от Етрополе. Кореспондентите споменаваха дори някакъв руски генерал — Дандевил, същия, който завзел Етрополе; сега той бил прогонен оттам или убит, или пленен… Изглеждаше, като че има нещо вярно в тия слухове, защото в града докараха цяла колона пленени руснаци. Андреа ходи да ги види и вечерта бе така мрачен и зъл, че Женда избягваше да се мярка пред очите му.

Затова пък на другия ден дойде писмо от Фред Барнаби и то първо хвърли известна яснота върху онова, което ставаше на фронта. Маргарет го прочете на глас в английския клуб, който Климент усилено бе започнал да посещава. Фреди пишеше за куп приключения и чак накрая споменаваше, че хер Дитрих (той си бе наумил да нарича командуващия фронта с някогашното му немско име) решил внезапно да прегрупира армията си, „тъй като по независещи от него причини ранобудният Гурко зае прохода към Златица, а друга негова колона настъпва към селото Правец и може би отива към Орхание“.

„Изобщо — пишеше Фреди — тоя руски генерал съвсем не ми се струва толкова наивен, както нашите добри приятели го оценяват. Моят паша (разбираше се Бейкър), предполагам, е едничкият, освен мен, който проумява това!… Иначе всичко е наред. В планината вече има сняг и на човек му се струва, че е дошла Коледа. Вчера предадох на Аликс първия урок по лов на глигани. За съжаление той, изглежда, се е родил невъзприемчив и разбира от глигани тъкмо колкото от жени. Безнадежден случай! Приложени, изпращам Ви двата зъба на глигана — това наистина е един екземпляр, за който си заслужава да се разходи човек от Челси дотук! Поздрави от всички, а най-пламенни от нашия паша, за което с основание подозирам, че има причина.“

Изобщо писмото беше тъкмо такова, каквото можеше да се очаква от Фреди, и всички се смяха, а мис Гордън и мис Пейдж дълго разглеждаха зъбите на глигана. Но за Климент ставаше ясно, че турците търпят поражение след поражение и че напредването, за което още Дяко му бе говорил, имаше едно направление, една цел — София.

Нея нощ той дълго говори с Коста и с най-малкия си брат и дълго тримата разглеждаха картата. А на сутринта Андреа тръгна пак по ханищата и между учителите. И Коста отново не можеше да стои спокоен в дюкяна на баща си, ходеше, шушукаше и се заканваше на турските първенци от Алигина махала; на него те никога нищо не бяха сторили, но бяха вършили не една неправда и не едно беззаконие, за които Коста сега с озлобление си спомняше.