Стефан Дичев
Пътят към София (19)

19

В Зимната градина имаше само мъже; чужденци и турци, те пушеха и бяха така залисани в разговор, че никой от тях не забеляза приближаването на Андреа.

Както в големия салон, и тук разговорът се водеше по французки.

Някакъв измършавял мъж с много сини, хлътнали очи и рижава брадичка, когото наричаха мистър Гей и който както Андреа скоро разбра, беше кореспондент на „Дейли Телеграф“, пристигнал снощи от крепостта Плевен, разказваше сега своите премеждия. Наследникът на многото титли Фред Барнаби често го прекъсваше с насмешлив и небрежен израз на лицето. Между тях двамата стоеше дребничкият маркиз Позитано. Маслинените му очи нетърпеливо се връщаха ту към единия, ту към другия, той едва се сдържаше да се намеси и току правеше някакъв знак с ръка, сякаш бе съдник и определяше кой колко да говори.

Мършавият мистър Гей казваше:

— Не, господа, уверявам ви, наистина е невъзможно! Най-малко пред вас бих си позволил да сантименталнича, господин Барнаби…

Маркизът махна с ръка и Фреди, като да чакаше тоя знак, веднага прекъсна кореспондента.

— Вашият успех ви опровергава, Гей!

Позитано пак махна.

— Моят успех… Уви! Не успех, а чиста случайност, любезни господин Барнаби! Ние просто вървяхме с Хасан наслуки, да, и нямахме други изход. Шанс. Ако не беше мъглата, непременно щяха да ни заловят. Обръчът е така сключен около Плевен, господа, и продължава да се затяга…

— Ето, казахте го! Мъглата — а тя не е случайност, нали?

— Добре, признавам! Не е случайност, доколкото се възползувахме от нея. Но ако я нямаше? Или ако се беше дигнала?… Господа! Излишно е да ви разказвам колко на гъсто са вече руските редути и траншеи. Първи пръстен… втори… трети… А за мъглата, господин Барнаби, в случая тя съвсем не дава такива предимства, каквито предполагате. Вероятността да не скочите в някой руски окоп е едно срещу хиляда!… Не, решително не ви съветвам!

— Благодаря, Гей! Все пак аз ще опитам! Щом вие сте могли да се измъкнете от крепостта, защо пък аз да не се вмъкна в нея?

— На добър път, сър! — дигна острите си рамене кореспондентът. — Аз се радвам, че съм тук!

Маркиз Позитано направи пак обичайния си знак, но никой не се обади. Спорът заплашваше да загасне и той побърза да го раздуха.

— Може би почитаемият господин Гей ще ни обясни откъде иде неговата радост? — подхвърли той, врътна лице и прелъстително се усмихна.

— Не, по-добре да не се впускам в обяснения, маркизе.

— Професионален егоизъм — рече насмешливо Барнаби. А един от немските кореспонденти, едър блондин с приятна външност, прибави:

— Колегата Гей предпочита първом да излезе във вестника си, господа. За това му плащат в края на краищата!

Мъжете наоколо се разсмяха. Едничък Андреа слушаше със затаен дъх.

— Да — рече Гей. — Фон Тийл е безусловно прав. Той също едва ли би разказал на другите кореспонденти своята новина. Но аз ще удовлетворя вашето любопитство, господа — прибави той и гласът му внезапно стана неприятен.

— Внимание, господа! — извика Позитано. — Драги Гей, ако обичате, извърнете са малко насам — нашите приятели Мусафер бей и Ахмед Шюкри, вярвам, се интересуват не по-малко от останалите…

Погълнатият от мисли мистър Гей не го чу или се престори, че не го е чул, запали цигара, всмукна и с издишването каза:

— Говорят за Дантевия ад и за деветия му кръг… Луцифер и… забравих ги вече. По-право, избледняха в ума ми през тия няколко месеца, които прекарах в Плевен.

Двамата турски военни, които не чуваха от мястото си добре, побързаха да избиколят. Те застанаха зад Андреа и той, макар че не бе обърнал досега внимание на лицата им, чуваше вече тяхното ускорено дишане, пухтенето им.

— За позициите какво да ви разправям — започна малко разсеяно кореспондентът на „Дейли Телеграф“ и силно сините му хлътнали очи за известно време блуждаеха в насрещните цветници. — Зелените планини… Гривица… Опанеша… Тия места не говорят нищо, ако човек не е бил там… Само числа: толкова атаки и контраатаки… толкова хиляди убити и ранени… Пък и разбра се напреди, вие знаете за сраженията всичко, каквото искате да знаете…

Той отвърна поглед от цветята и го спря на двамата турци зад Андреа, после го прехвърли на третия, до Позитано, отпуснат шишкав полковник, изглежда отскоро мобилизиран и със съвсем неподходяща за военна служба външност.

— Не, не това, което става по редутите, ме накара да се маша… да побягна, господа. Вашите войски се бият храбро. Сурови войници.

— За Победителя разправи!…

— Маршалът е твърд човек, смел, упорит… Да, Гази Осман е в стихията си и, може да се каже, на него се дължи…

— Аллах да му даде още много победи! — казаха в един глас и тримата турци.

А шишкавият полковник с налятото кръгло лице прибави успокоен:

— Е, тогаз всичко е наред!

Гей спря пак на него очи и всмукна от цигарата си замислен.

— А руснаците? — обади се друг един полковник, англичанин.

Беше Аликс, началникът на Бейкъровия щаб. Той стоеше от другата страна на Барнаби, мълчалив, неподвижен, приличен на статуя, а и сега, като проговори, пак не помръдна.

— Руснаците? — оживи се Гей. — Фактите изискват да кажем истината. Обсадата е еднакво тежка и за тях, да. Сигурно дават двойно повече жертви.

— Слава на аллаха…

— Но те се бият, господа! Те се бият така, че… Да оставим предричанията. Техният Скобелев е не по-малко смел от най-смелия измежду османлиите… Да ме извинят господата, но вие ме питате и аз ви отговарям — рече остро Гей, когато се чу някакъв глас да недоволничи и да проклина. — Трябва да прибавя, че граф Тотлебен е поставил Осман паша, направо казано, в пълна безизходица… Да, разбирам, както искате го приемете, ефендилер! Прочее аз съм само един кореспондент, който при това си заминава за Англия… Няма защо да говоря по военни въпроси.

Той се усмихна студено, иронично. Гласът му бе станал рязък. И тая тъй видима промяна, която сигурно обиждаше тримата занемели османлии, с радостни тръпки разтърсваше Андреа. Ето голата истина, мислеше си той. От техен човек казана, наполовин казана, но не може да се скрие… Здраво са го сграбчили нашите Плевен, бере душа… Прав беше Дяко… Да. Издъхва…

— И все пак вие обещахте, любезни господин Гей! — вмеси се Позитано.

— Да, обещах. Ще ви разкажа за мъртвия град…

— Мъртвия град? — повториха изненадани неколцина. С тях несъзнателно повтори и Андреа.

Гей поклати глава. Внезапно през портала на големия салон нахлуха игриви звуци на цигулка и това дойде така неочаквано и така не отиваше на разговора, че за миг всички се заслушаха… Наистина, оттатък свиреха — две цигулки, китара, мандолина и флейта — един малък оркестър, подбран с голямо умение от Леге измежду любителите музиканти на Хиршовата железница, които и без това скучаеха и се чудеха какво да правят в София.

— Да, мъртвия град — рече настоятелно Гей, сякаш нарочно искаше да възвърне у слушателите си предишното напрегнато и мрачно настроение. — Говоря не за крепостта Плевен с нейните петдесет хиляди защитници, а за града Плевен с двадесетте му хиляди жители, които сега са останали половината… или не… четвъртината… Човек наистина не може да си представи нещо по-ужасно… по-покъртително.

— Гей, вие наистина ме изненадвате!

— Може и да ме иронизирате, господин Барнаби. Доскоро и аз бих мислил като вас… Но тия хора там, те от месеци вече нямат нито трошица храна… Да, всичко отива за армията, разбирам, какво ще ми кажете, приемам го… И все пак помислете си: цял град жени, деца, мъже, които биват заставени по цели дни да копаят окопи… и после не получават нито коричка хляб…

— Вие, изглежда, за българите говорите? — е неочаквано озлобление изръмжа един от стоящите зад Андреа турци.

— Да, населението на града е най-вече българско.

— Е, пада им се тогава! — ухили се веднага шишкавият полковник. — Мюсюлманите се бият за тях. Те пък да погладуват…

И той се закиска, но като срещна поддръжка само в сънародниците си, усмихна се презрително и дигна рамене.

— И все пак те намират да ядат нещо, нали? — попита един от кореспондентите, който бе извадил бележник и бързо записваше.

— Ядат — варена царевична шума… смлени кочани… буренаци… чукани, лозови стебла… Скоро и това ще го няма. По улиците блуждаят подивели хора… скелети. Обитателите буквално на цели къщи са измрели… И никой изобщо не погребва мъртвите. Най-много да ги хвърлят в Тученица.

— Река ли е това?

— Да, река. И от нея пият вода.

— Но тогава… епидемии?

Гей поклати глава.

— Много право казахте, фон Тийл! Епидемии — коремен тиф, петнист, холера… всичко наедно. Не може да се различи и никой не го различава. И изобщо въртележка гробище…

— А нашата санитарна мисия? Мисля, че там все още са доктор Мар лей, доктор Портър… сър Едвин Арнолд е там рече бързо един от по-младшите офицери, англичанин.

— Да, да — оживиха се и други. — Там е и мисис Една Мур… и старият доктор Грейвз…

— Прибавете и моя приятел Мак Довен — каза усмихнат Барнаби. — Жив е, дяволът, нали, Гей, сигурен съм, че на него нищо не може да се случи!

— Да, жив е — отвърна кореспондентът. — Портър и сър Едвин се опитаха да избягат заедно е двама французи, но разбра се по-късно, че Гурковите гвардейци ги заловили… Колкото до Мак Довен, да, той е жив, но и той като Марлей захвърли лекарската чанта и сега е в щаба на маршала. Мисля, че е бил запасен капитан като вас?

— Да, наедно сме служили!…

— И изобщо от лекари Плевен вече не се нуждае. Самият град е изолиран от позициите — има строга заповед никой, да не влиза в него. Там важи вече само правилото на Осман паша.

— Какво правило?

— Много ясно правило, господин Барнаби. „Когато ти остава само да се биеш, няма да се интересуваш от тила“!

— Велико правило! — извика един от турците зад Андреа.

И други потвърдиха: да, тия думи ще останат в историята.

— Може би — кимна мистър Гей. — Но великите думи са едно, а да гледаш как хиляди хора умират пред очите ти, просто така, умират, без да се сражават, обградени, затворени… обезумели от ужас и глад… Не, аз предпочетох да не съм там. И изобщо, благодаря, наситих се вече на войната! Човек понякога се пита къде е коренът на всичко това? Може би ще ми отговорите, господин Барнаби?

— Не, не съм в състояние, драги Гей! Пък и аз не си задавам такива въпроси. Единственото, което ме интересува в момента, то е как да се промъкна там. Да изпитам! Да видя! Това е моята страст… А, ето, тъкмо навреме! — извика Барнаби, целият просиял, и след неговия вик погледите на всички се извърнаха към големия салон.

Хванати под ръка, потънали в приятелски разговор, през портала влизаха генералите Бейкър и Шакир паша. Когато Андреа ги видя и позна в къдробрадия турчин човека, който вчера сутринта го бе заговорил и който повторно вече влизаше в живота му, той отново си помисли за смисъла на тая среща. Имаше ли наистина нещо фатално? Не, сега не му се струваше да има. Просто пътищата им пак се бяха кръстосали. Но в него наистина личи някаква промяна оттогава, мислеше си Андреа и напрегнато го наблюдаваше. Добил е самочувствие… свикнал навсякъде да му се кланят… И не е малко — за пет години от бинбашия да станеш ферик! За вярна служба… Добре, да падне Плевен, ще видим каква ще му е службата!…

— Добър вечер, господа! — поздрави със сдържана любезност Шакир в отговор на поклоните, с които го срещнаха. — Радвам се да ви видя пак, драги Барнаби! О, маркизе… Господа…

Но дългият Барнаби не го остави да продължи.

— Идете навреме, паша! — извика той и най-свойски се изпречи пред турчина, сякаш наистина само него бе чакал. — Тъкмо да разрешите спора с тоя невъзможен Гей! Но, за бога, той наистина е пацифист, таен враг на империята ви и може би е в роднински връзки с руския царски двор!

— Любезни господин Барнаби, вашите думи могат да окачат и светеца на въжето…

— Оставете го, Гей! — намеси се, като се смееше, Бейкър. — Вие познавате Фреди, струва ми се.

— Но негово превъзходителство, генерале…

— Бъдете спокойни! — кимна Шакир. — Имах случай още в Англия да се опозная с нашия общ приятел! Ще бъда щастлив, ако мога да ви услужа, драги мой Барнаби!

— Обещавате?

— Обещавам!

— Благодаря! Господата са свидетели!… И така, нашият скъп мистър Гей изглежда тъй се е стреснал при напускането на Плевен, че знаете ли какво твърди?

— Очаквам да чуя.

— И с основание, паша. Твърди, че никой не би могъл да проникне отново в крепостта!

Лицето на Шакир не измени цвета си, но несетно се напрегна и стана твърдо.

— Е? — подкани го той с малко по-висок глас от обикновено.

Фред Барнаби цял сияеше.

— Обзалагам се едно срещу десет, че това са само приказки. Дайте ми някаква задача, някакво поръчение до Осман паша и аз ще проникна там!

— Ще проникнете в Плевен?

— Нужна ми е само задача, паша. Да не бъде напразно. Нещо ободряващо… В смисъл, че предстои помощ… или от тоя вид.

— Това е да се наричаш Фред Барнаби — сложи ръка на плещите му Бейкър. — Щастлива звезда — много пари — неспокойно сърце! И от войната прави спорт!

— Скучно е в София, драги мой, не съм аз виновен!… Е, паша?

Но турчинът мълчеше.

— Все пак бихме могли да го използуваме, Шакир! — реши да помогне на приятеля си Бейкър. — Едва ли ще чуете някой друг да ни направи такова предложение!

— Разбирам. Повярвайте ми, възхитен съм… Но не сме в състояние да използуваме вашето…

— Как? Защо? Аз сам си поемам отговорността!

— Не — мрачно поклати глава Шакир. — Нямаме какво да съобщим на маршала.

— Тогава… Е, тогава ще отида без задача! — извика негодуващо Барнаби.

— Желателно е въобще да не отивате! — Гласът на пашата бе станал заповеднически. Той сам го почувствува и побърза да намери предишния си тон. — Вашето безплодно отиване там, Барнаби, да, то би отнело и надеждата, която ги поддържа… Разбирате ме, вярвам! Надеждата, която за съжаление ние не сме в състояние да подхраним с нищо реално… Да, това е положението, господа!

Той замлъкна, замисли се и за миг другите развълнувано или съобразително също замълчаха. И това ако не се казва признание… Признание, че са слаби! Че не могат да помогнат на Плевен! Че са го оставили на произвола, трескаво мислеше Андреа, като гледаше с тържествуваща наслада ту Шакир, ту Бейкър и останалите османлии и чужденци. Означава! Означава! — повтаряше си той, ужасен същевременно, че ще се издаде, че ще покаже радостта си. Означава, че и на теб, паша ефенди, не ти се пише добро… Че наистина неслучайно се срещнахме… да, да, ще има какво да съобщя на нашия Дяко! Неочаквано погледът му срещна две лъскави, маслинени очи. Позитано… Забелязал го бе най-сетне. Изненадан ли е, че е тук? Усмихва ли му се? Казва ли му нещо?

В следващия миг откъм портала някой извика:

— Но ето ги къде са!… Господа, моля ви! Нашите дами скучаят…

Беше Леге, порозовял, усмихнат, приятно развълнуван.

— Ваше превъзходителство! О, превъзходителства! — поправи се той с широко движение на ръцете, щом видя и генерал Бейкър. — Драги Барнаби! Господа!… Но, моля ви се, заповядайте всички в бюфетната! Време за приятни разговори винаги се намира, но човек трябва да изпълни най-първо задължението си, нали?!…