Стефан Дичев
Пътят към София (15)

15

А в това време Дяко лежеше проснат върху студените плочи на медресето при Черната джамия, превърната от започването на войната в тъмница. Как попадна тук, как се остави да го хванат, той вече не се питаше, не се упрекваше, не се косеше. Само на кратки промеждутъци, като огнени тръпки, в съзнанието му се връщаха отделни мигове от преминалата нощ, озверени лица се мяркаха, лай на хрътки, крясъци и стрелба се замесваха в едно — и после дойде оня удар в главата, който го зашемети и след който той вече нищо не помнеше.

Сега лежеше в тая задънена, полуосветена, ниска килия. Откога? Ден ли е вън или нощ?… Той беше премазан от бой, в кръв, с подуто лице, с горени меса… А над него не преставаха да крещят:

— Кажи кой те прати!

— Кажи при кого беше!

— Кажи имена… имена кажи!…

В началото той все се надяваше, че може да излъже и да се измъкне някак. Но после дойде младият офицер с бръснатата глава и разчете бележника му. От него миг всичко се прекатури.

— Московски шпионин! — кресна като обезумял офицерът.

— Не — надигна се Дяко и това бяха единствените му думи от тоя миг нататък. — Българин!

Той си повтаряше това име, едничка утеха и смисъл на приближаващия край. Повтаряше го с мъчителна наслада, с предизвикателство и горест. Тази земя, дето изтича кръвта му, е негова, и той е неин. Нищо, че ще умре — всички ще умрем. А има кой да го чака там горе, има при кого да иде… Но и с вас се свършва, мислеше той със злорадство. Чак в Анадола ще ви натикат братушките. Всички ви!… Колкото вие имате милост…

— Кой ти даде сведенията? — Бичът изплющя върху голия му гръб, разлюля, зашемети съзнанието. — Казвай, гяурино!… Казвай!…

Няма… Знам, ще умра… Няма да кажа… Той се сви в очакване на следващия удар, а мисълта му отскочи към онова, страшното, отпреди година, за което винаги отбягваше да си спомня докрай. И те така като мене, ужаси се той. Дечицата ми… И булката, светицата… Въстанието тогава преобърна всичко. После дойде башибозукът на Търмъшлията… А аз? — избликваха трескаво спомените. Водовъртежът беше запокитил четата му на друга страна, а когато през нощта се промъкна да дири своето семейство, не повярва на очите си. Стотици избити, набучени на маждраци, изгорени, обезглавени, накълцани… Господи, виждаш ли или си сляп! Как може човекът да бъде по-кръвожаден от звяра, по-бесен от беса!… Нямат ли край теглилата ти, българино, нямат ли край?…

Имат! — сепна се той. Иде краят им… И вашият край! — Надигна глава и с безумна, ненаситна омраза заби поглед в надвисналото над него лице. Не, не е младото… Остри мустаци, настръхнала брада, белег между дебелите вежди. Погледът на сближените очи зъл. Кога е влязъл? Нещо смътно се мярна в съзнанието на Дяко. Тоя белег…

— Хайде, казвай!

Гласът го шибна по-силно от бича. Нямаше ли и оня също такъв белег?

— Търмъшлията!… — изви се той цял и диво проточи към него врат.

— Кой? — изрева турчинът. Беше Джани бей, заместникът на коменданта. — Лъжеш, свиньо, кой е тоя Търмъшлия?

Разтърсен, смаян, Дяко се строполи на плочите. Нищо не чуваше, нищо не виждаше. В съзнанието му имаше една-единствена мисъл: белега… Белега! Той ли е?… Само веднъж го беше виждал отблизо, и то за да стреля. Не улучи тогава… Трябваше да бяга, да се крие. После Влашко… с руските войски. Сега му се струваше, че го среща: пак — среща такъв белег между веждите, — но каква среща! Ах, каква среща, говореше си с безсилна ярост той, няма да отмъстя, така ще си ида, пак от неговите ръце.

Взря се в ръцете му. Грамадни, като чукове. Ами ако изведнъж се хвърля и го сграбча с моите за шията? Ако забия зъби в гръкляна му?… Не, не мога го удуши, силен е като бик. И бръснатият ще ме убие, преди още да скоча. Но трескавите му очи откриха, че младият бръснат офицер не е в килията. Само до фенера се мяркаше гърбицата на оня с бича. Я, ножът на Гърбавия! С тоя нож го бодяха напреди. По него имаше и негова кръв — да го изтегли и ще я смеси с кръвта на Търмъшлията!

Тази мисъл така го завладя, че той вече не се откъсна от нея. Ще има ли сили да се надигне, да скочи към единия и после към другия? Няма ли да му изменят ръцете в решителния миг?

Той се сви бавно, незабелязано… опря колене… задебна… Гласът на Джани бей плющеше над него:

— Ще набеждаваш правоверен, а? Удряй, Коч-баба, удряй!…

Гърбавият излезе из сянката, ухили се, закиска се тънко, злорадо, оправи бича… Дяко целият се тресеше. Сега… сега! — бумтяха гърдите му. За вас, милички мои… Скачам… измъквам ножа… В Търмъшлията… и после… веднъж се мре…

Окото му не изпускаше Гърбавия. Ето, приближава… замахва… Скачам… ножа…

Той събра сили, затаи дъх — миг, два… Но Гърбавият отпусна бича, отстъпи към сянката. Кучото му лице се извърна към Джани бей. Дяко нетърпеливо проследи неговия поглед. Не към Джани бей, защото и самият той беше обърнал гръб и гледаше в широко отворената врата, през която влизаха някакви мъже. Двамата цивилни, третият военен. Военният беше бръснатият офицер. Но кои са другите? Техните лица Дяко смътно различи. Само високите им цилиндри му подсказваха, че са чужденци. Защо идеха тук? Какво можеха да искат и те от него?

От пода, дето лежеше в локва кръв, той ги гледаше, без да помръдне, и си мислеше с мрачно отчаяние, че всичко пропада. Още много къщи щеше да зачерни тоя касапин, докато дойде и неговият ред… И все пак, без да го съзнава, Дяко чувствуваше, че някаква смътна, надежда се събужда в душата му. Тия чужденци може би няма да оставят оня, Търмъшлията, да го убие още тука. Може би ще проточат разпита му, или пък ще го изправят пред съд…

И наистина, единият от тях — беше Сен Клер — още с влизането си се отдели с Джани бей под фенера и заговори с него. Мъжделивата жълта светлина трепкаше по сивия му цилиндър, по разлетия плитък фес на турчина, хвърляше силни сенки върху, лицата им, събираше двамата така различни мъже в един общ, застрашителен кръг. Те нещо разглеждаха, взираха се дълго в него. Дяко не можеше да види какво е то, но думите им подсказваха, че говорят за бележничето му.

— Изчерпателно — рече Сен Клер. — И за снабдяването… и за въоръжението на таборите… Броят им… А това какво е? Скица на старите градски укрепления…

— И тях нарисувал, хаирсъзинът, всичко! — задъхваше се от гняв едрият Джани бей.

— Интересно!

— Питам аз, кой може да му е дал тези сведения?

Беят се спря, сетил се за нещо, ала побърза да отпъди неприятната мисъл и още по-озлобено продължи:

— Наредих да проверят — броят на топовете в града е точно същият, който е записан тук!… Питам, кой може да бъде, наистина?

— Би трябвало аз да ви попитам, бей-ефенди!

Сдържаният, насмешлив глас на англичанина смути и обиди Джани бей. Гой веднага избухна, изруга заловения и изобщо всички раи, каза, че ако зависело от него, досега да ги е избесил, а не да ги котка като някой си, и то заради далечна и неопределена политика.

— Това няма нищо общо с нашия случай — спря го с хладна усмивка събеседникът му. — Вие по-добре си отваряйте очите, дето трябва; за политиката ни има кой да разсъждава…

От пода Дяко не всичко чуваше, а и твърде малко разбираше, защото в техния турски език имаше множество непознати за него слова. Но той се досещаше по гласовете им, че двамата не са на едно и също мнение, че всеки в себе си презира другия и че може би тъкмо от тази тяхна необяснима за него ненавист зависеше животът му.

Турчинът каза:

— Тая свиня иска да ме залъже, че уж някакъв мюсюлманин бил на дъното.

— Мюсюлманин?

— Лъже!… Разбра, че не му вярвам, и млъкна.

Думите на бея сякаш издължиха и без това дългото лице на цивилния майор. Той потърка с два пръста подрязаните си мустаци и впери очи в очите на турчина.

— В Истанбул е разкрита цяла шпионска мрежа — каза той многозначително. — И нито един гяурин, бей-ефенди.

— Аллах ми е свидетел! Не мога да повярвам. Не!

— За пари, бей-ефенди.

— За пари… Отечеството? Вярата?… Не.

Сен Клер повдигна иронично вежди.

— Кога е било това? — трепна Джани бей.

— Преди десетина дни.

— А как може аз да не знам? Нали на мен ми е длъжност…

— Съобщенията са нередовни напоследък — усмихна се англичанинът, направи движение с рамене и излезе из кръга на светлината.

— Сега да видим нашия гостенин — чу над себе си гласа му Дяко. — Много на тъмно сте го оставили. И задушно. Нали, докторе?

Доктор Грин, за, когото бяха предназначени тези думи, не отвърна нищо и Дяко чу пак същия глас:

— Тук няма ли прозорец.

Въздух влизаше през някаква дупка в тавана и през процепите на вратата. Джани бей се разпореди да я отворят широко. Донесоха още един фенер и няколко ниски столчета. Англичаните и той седнаха. Дяко вече добре виждаше лицата на всички.

— Така — каза Сен Клер с доволство, като да предсещаше приятно занимание. — Какво ще кажеш, Ралф, да пристъпим вече към работата?

Доктор Грин изръмжа нещо нелюбезно на своя език и отвори тумбестата като него чантичка, която носеше. Дяко го гледаше озадачен… Вадеше шишенца. Нареждаше ги на столчето пред себе си; а до тях някакъв лъскав инструмент, приличен на малка помпичка… Сега пък да не ме церят, не разбираше той, и учудването му така го завладя, че за миг забрави раните, които горяха цялата му снага.

— Е, драги гостенин, лошо шанс за вас! — каза Сен Клер и го каза проточено, на български (той знаеше тоя език, ала на малцина в София бе известно това).

От изненада Дяко не схвана смисъла на думите му. Но чужденецът наистина говореше на неговия език. Бе казал „драги“. А и тонът на гласа му, малко насмешлив, малко шеговит, усили у Дяко предишното смътно чувство. Няма да го убият още сега; ще го разпитват, ще го съдят…

— Стани — продължи Сен Клер със същия глас и като се усмихваше подкупващо. — Стани… да поговори… Коч-баба, помогни му! — прибави той по турски.

Гърбавият прихвана Дяко под мишниците и понечи да го дигне. Ножът щръкна в пояса му.

— Ставай, хаирсъзино! — излая той и потегли българина нагоре.

А в същия миг Дяко трескаво съобразяваше да измъкне ли ножа му. Ама ще успея ли да се хвърля върху Търмъшлията?… Вторачили са в мен очи… И бръснатият — той е опасният… Преди Дяко не би се поколебал, нямаше друг изход — всичко бе загубено. Ала сега — сега, какво, изменило ли се е нещо? Не мрази ли вече убиеца на децата си? Нищо не се е изменило, бездънно го мрази… И все пак искрица надежда трепкаше вече над бездната, някакъв далечен глас го зовеше и му казваше: Не сега! Не още сега… Той се надигна, изохка, изправи се… Краката му не го държаха. Олюля се цял.

— Сложи го да седне на столчето… Така. Крепи го сега отзад! — разпореждаше се Сен Клер.

Някаква хитрост е… Да издам нашите хора… Няма да ги издам, ингилизино (той по чувство отгатна народността му). Ама и аз трябва да измисля нещо… Ще го подведа някак…

Мислите се въртяха една след друга в размътеното от побоищата съзнание на Дяко. Червени кръгове играеха пред очите му. По голия му гръб се стичаше кръв. Кръв струеше и по косматите му гърди, дето го бяха боли с острието на ножа, та да го изплашат още в началото. Сега цялото напрежение целият ужас изведнъж се стовариха върху му, превиха го, притиснаха го и ако не беше тази смътна, далечна надежда за живот, той би грохнал или би се хвърлил върху оня, когото мислеше за смъртния си враг, макар да се виждаше, че още преди да го достигне, ще бъде убит.

Сен Клер прехвърли нетърпелив поглед от доктор Грин на заловения българин и каза:

— Няма да пита кой си, нито какъв. Какво било — било. Сега да направи добра сделка.

Добра сделка? Дяко продължително, упорито вторачи подутите си очи в него.

— Вижда, ще разберем се помежду! — побърза да не изпусне мига англичанинът. — Каква полза за нас да убием тебе? Каква полза имаш да криеш съучастници твои? Те всички на меко сега лежи, а ти? Тука! Изкажи и отърви се. Пускам те — свобода! Моя дума имаш, да?

Той почака. Дяко не се обади. Не помръдна. Отзад Джани бей изпухтя нетърпеливо и настървено. Сен Клер го стрелна с очи и още по-настойчиво продължи:

— Чуй! Помисли много хубаво… Да? Защо на въже да виси ти, а не други, виновни? Пък и за тях няма много лошо — поправи се той веднага, като се усмихваше. — Само да не върши вече лошо, толкоз… Съгласен, ти? Виждам го в очи твой, съгласен?

Съгласен — иска още да живее; да види края на това тегло; и да разчисти сметките си с оня там кръвопиец до вратата… Но да издаде! Да вкара други тук вместо себе си… Казах на Андреа — видя той стаята, някогашния си приятел, доктора до него — казах му: Чакате всичко наготово!… А докторът веднага: Не съм от тези, дето чакат наготово! Той вече виждаше само доктора, отблизо, право в очите, а те го пронизват… А ти? Ти им повярва, заварди живота си, издаде ни… Не съм издал и няма да издам, братя! Няма! Няма!

Други глас каза — гласът на Сен Клер:

— Ето, доктор. Ще сложи ти инжекция да бъдеш добре, бодър. Кажи всичко и върви при жена своя, при деца свои иди… Да?

Някой хвана ръката му, нещо го бодна над лакътя. Той видя широкото безстрастно лице на ниския англичанин; но и не го видя. Не са ли тези слова напомняне, предупреждение на съдбата? Не са ли безвъзвратно решение! При тях!… — властно и мъчително повтаряше душата му, гърчеше се и се стремеше. Какво ще отлага? Заради тая измамна капчица надежда? Сърцето му туптеше все по-силно, кръвта напираше в жилите, гърдите се надигаха…

От лекарството ще е!… Преди той диреше тази сила в себе си. Ето, и в главата му нещо напира… Възбуда, нетърпение… Иска да говори, да вика… А ножът? А Търмъшлията?… Ето го, ето го — и той приближава. Този път няма да му избегне…

— Още се приближи — говори в себе си Дяко. Но защо чува гласа си? Той ли наистина говори? — Ама какво правя? Ето пак на глас!…

Сен Клер размени бърз поглед с доктора, и приближи столчето си към българина.

— Кажи. Кажи имена всички и свободен си!

— Свободен! — повтори Дяко, а очите му не се откъсваха от приближилия го Джани бей. — И той се надвесва над мен. И той чака като другите. Какво чака, да кажа?… Да издам… Тия сведения са най-важните, които щях да занеса на полковник Сердюк… Бях си тръгнал вече, отчаях се от другия, когато той, сам…

— Кой? Кажи име негово!

— Как? Пак ли на глас?

Ужасѐн, Дяко завъртя глава. Запуши с ръка устата си.

— Какво става с мене? Мислех, че ме лекуват…

— Ще лекуваме пак… Кажи, кой даде на тебе сведения?

— Сведенията ли? Ами той сам… Аз вече бях се отчаял и им казах… Пак говоря! Не мога да се удържа…

— Име негово! Име!

— Името… името му е… Не! Не!…

Обезумял, от ужас, Дяко скочи, замаха с ръце; Коч баба се хвърли върху му, но той се отскубна. В ръцете му беше ножът на Гърбавия.

— Пазете се!…

Кой извика? Всички побягнаха. И оня, когото той вземаше за Търмъшлията в най-далечния ъгъл. Няма да отмъсти… Няма да отмъсти…

— Никой да не стреля! Жив го искам — чу се сухият заповеднически глас на Сен Клер.

Широка гримаса разтегна лицето на Дяко; сякаш следващия миг той щеше да избухне в смях или в плач. Внезапно той изви ножа към окървавените си гърди и с все сила го заби в сърцето си.