Стефан Дичев
Пътят към София (34)

34

Всъщност, докато се намираше в бараката, Неда не придаваше никакво значение на думите, които прочете там. Те само й се струваха мили и чисти като самия първи сняг, който тая сутрин така я беше зарадвал. Но щом седна в малкото розово салонче на италианското консулство — салонче, наричано „семейно“ заради безбройните фотографии, на качени по стените му, — щом ушите й се изпълниха с пороя на гамите, които Сесил твърде разсеяно свиреше, макар че застаналата до спинета синьора Джузепина на няколко пъти вече й правеше бележка, Неда изведнъж изпита мъчителна нужда да премисли всичко, което се беше случило. Тя започваше все отначало, но дори и началото й се струваше невероятно, осъдително… А при това тя не можеше да се освободи от чувството, че е проникнала в нещо — в нещо непознато ней досега; че е направила някакво откритие и че това откритие, което дълбоко я вълнуваше, би могло да се изрази само с ония ясни, до безсмисленост прости слова: La neige est blanche…

О да! Тя го съзнаваше. Но това съзнание не й даваше спокойствие; то я плашеше. Защо?… И какво особено значение придавам аз сега на тия думи? Какво ме засягат те, питаше се Неда озадачена и разтревожена. Не ги ли свързвам с амбицията си да му докажа, че тача народността си не по-малко от него? Че който има чисти мисли, светли подбуди… Не това! — опря се тя. Това е друго; доказах му вече…

Високият глас на синьора Джузепина я стресна и мислите й секнаха, но пак само за миг, докато Сесил подхвана упражнението отново и докато тя се сети как Андреа бе сграбчил ръцете й и как я гледаше отблизо и право в очите… Смутила се бе. А сега изпитваше някакво весело, радостно чувство и все задържаше мисълта си на оня миг. То е, защото и двамата бяхме развълнувани; нали сведението, което занесох, е много важно, той го каза, търсеше обяснение и се оправдаваше тя. Когато наистина почувствувах, че той несъзнателно мина границата, нали се отдръпнах!… Не, не съм виновна! Бог ми е свидетел… Но какво предполагам аз — че е влюбен в мене ли? О, той влюбен!… — отхвърли тя веднага опасната мисъл. Би ли могъл да се влюби той? Така добре го помня от приема. Мис Една Гордън… Може би се срещат? И дето Филип разправяше за шантана… Но какво си мисли той за мен, че съм като Една Гордън, да? Който е честен, не постъпва другояче, освен както подобава на честния човек; а аз вече съм и сгодена… Той може би е имал нещо в ума си, но щом му посочих изречението… О да, сега съм уверена, тъкмо това съм искала да му подскажа…

И най-добре да престана да мисля за тия нищо и никакви думи, рече си Неда раздразнена. Да престана изобщо… Стига толкова с него! Ще слушам…

Тя се облегна в канапето, отпусна се и наистина се заслуша (откак баща й подари хармониума, сама се учеше да свири), но всеки удар по клавишите, всяка грешка на Сесил, всяка поправка на синьора Джузепина по някакъв странен и възбуждащ начин я връщаха пак в същия кръг, от който се мъчеше да избяга. Тя отново си мислеше за Андреа — и тоя път не само за думите и за постъпките му, но и за самия него. Главно за него… Без да разбира защо — както кога четеше някой погълнал я роман, — тя виждаше ту пламналите му очи, ту ръцете, сграбчили нейните, ту неудържимия порив, с който той се приближаваше към нея. Онова, непознатото, дръзкото, всецялото, винаги жадно дирено от нея в книгите, сега я пресрещаше и я пленяваше, и я завличаше; и тя се оставяше, смаяна, на тоя тъй буен, тъй странен чар, докато внезапно не се сещаше колко недостойни са мислите й. Прогонваше ги. Затваряше се. Настръхваше срещу тях… А те пак намираха пролуки, пак нахълтваха изведнъж, та да я измъчват сладостно и да я гнетят…

Отварянето на вратата отново я извлече из кръга. Тя мислеше, че иде Паоло, лакеят, но в салона се втурна Позитано, и то с такъв жест, с такава стъпка, че Неда не можеше да не се разсмее.

— Свирете! Свирете! — викаше той. — Без да помислите, че там някъде има човек, който работи и който не може да изтрае!…

— Но затвори всички врати, Виторио! — рече жена му и не прекъсна тактуването.

— Cara mia! А ако не искам? Ако сърцето ми не го позволява?… Изпратих посетителите — вървете, вървете, казвам!… И ето ме на ваше разположение… Радвам се да ви видя, моя драга Неда! Bellissima Сесил! — притисна той лицето на седналата девойка към гърдите си. Те нямаха деца и тая негова привързаност към дъщеричката на Леге, нежността, която се разливаше по лицето му, колчем я видеше, измъчваше жена му, макар че и тя обичаше Сесил.

— Е, come state?^[1] — попита той.

— Molto bene, signor marchese^[2] — отвърна девойката несигурно, със стеснение, но щом видя, че очите му блеснаха, цяла просия.

— Десетица! — викна Позитано. — Десетица! А какво упражнявате вие? — взря се той в нотите, сякаш не бе чул досега какво свирят. — Боже мой!… Но, Бепина!…

— Остави ни най-сетне, Виторио! — ядоса се тя.

— Не, не мога да ви оставя! — развика се той. — Вие ме подлъгахте… Вие ми дължите… Сега ще пеем!

— O madonna! — изпъшка маркизата, но Неда, която не отделяше очи от тях, виждаше, че тя се е отегчила днес от свиренето на Сесил и знаеше, че ще се съгласи с мъжа си.

— Ето… ето истински ноти! — грабна той първата попаднала му тетрадка и я запрелистя. — Фалкониери… Скарлати… Качини… Якопо Антонио Перти… Но това са вашите любими песни, драга Неда!… Елате, общо ще пеем!…

— Позволете ми малко да послушам — каза тя. Да, наистина любимите й песни! Песните, на които сестра Анджелика ги учеше тайно от notre тепе. Но би ли могла да ги пее сега?

А Позитано вече изчистваше гласа си и преди още жена му да седне на столчето, опразнено от Сесил, запя закачливо, като убързяваше такта:

— „Vezzosette e care pupilette ardenti…“^[3]

— О, чакай, чакай! — разбърза се Джузепина. — И престани с тия твои шегички… Не ти отиват вече! — прибави тя остро, с някакъв намек, който само той разбра и на мига се ухили.

— Разбира се, минало ни е времето, Бепина! Но тия млади същества… Вън зима, а тука пролет! — рече той, блесна с очите си към Неда, а после прегърна през рамото Сесил.

Маркизата силно удари по клавишите.

— Какво искаш да пеем? — попита тя.

— Наред… Или не! Лотарията ще покаже…

Той разтвори тетрадката наслуки.

— Ето!… Емануеле Д’Асторга!… Мой стар приятел отпреди век и половина… Започваме ли?… Три, четири!…

И Виторио запя, без да чака въведението, така че жена му трябваше да пропусне цели три реда:

Vo cercando in queste valli

La belta, che m’innamora…^[4]

Гласът му не беше силен, нито достатъчно сладък за белкантото, но той пееше изразително, с чувство, преобразяваше се от мелодията, от думите, и Неда (тя не го гледаше, защото смешните му жестове я разсейваха) изведнъж се почувствува понесена от песента.

В началото тя не обръщаше внимание на думите, знаеше ги и не ги слушаше. Но когато той поде същата строфа, Неда неволно си припомни какво означават те, душата й ги заповтаря, изпълни се с тях… Вървя и аз, говореше си тя, търся и аз… търся, търся…

Dove il sol piu del costume

Splendera, con maggior lume,

Diro chella ivi dimora…^[5]

Като да разкриваха някаква нейна тайна… А тя не се червеше, не се срамуваше… Нима наистина тоя копнеж не е всегдашен в душата й? Нима е престанала и тя да дири долината, дето слънцето блести с най-голяма светлина?…

Маркизът завърши с широк, театрален жест; синьора Джузепина взема последния акорд, заслушана в неговото съзвучие; Сесил (тя не знаеше думите) запляска: О колко хубаво, колко хубаво!… А Неда? Неда не помръдваше.

— Какво? — извърна се, донейде изненадан, донейде засегнат, Позитано.

— Пейте — прошепна тя. — Още пейте…

— Охо!… Развълнувана… Просълзена…

— Учудена — каза тя и стана права. Не, не от гласа му беше учудена, от себе си!

Той прелисти веднага тетрадката, намери нова песен.

— Ето го и Вивалди!… Започваме ли?

Неда кимна.

— В началото по-тихо, Бепина! — посочи той по нотите. — И ти, малко щурче, хайде с нас! Само мелодията… Три, четири!

Те всички запяха, дори и синьора Джузепина. Гласовете им скоро се намериха, сближиха се и потекоха в една томителна мелодия. А Неда, застанала, малко по-назад, зад Сесил, като следеше с дългогледите си очи текста, отново намери себе си… Колко невероятно, колко странно! — мислеше си тя, докато гласът й, мек и слаб, се губеше, погълнат от общия поток… Да, странно, повтаряше тя в душата си… Вярно!

Un certo non so che mi giunge e passia il cor,

E pur dolor non e,

E pur dolor non e.^[6]

И тогава дойде стихът, който я стресна и я изплаши.

Se quresto fosse amor?^[7]

Но аз съм безумна!… О, боже мой… Какво мисля! Какво мисля… — извика тя в себе си, замлъкна и стисна устни. Докато увлечените гласове пред нея повтаряха все същият въпрос, тя се ужаси, че копнежът й я отнася към друг, не към годеника й. А в някакъв непонятен ред, ония, странните думи пак изникнаха — като отговор, като предупреждение… La neige est blanche… Да, но снегът. Тя едва изтрая да изпеят още една песен. Каза, че времето е напреднало, че часът минава дванадесет, а тя е обещала — и измисли някакво обещание.

Но щом двете със Сесил си тръгнаха, изпратени от консула чак до файтона, и тя остана отново насаме с мислите си, изведнъж почувствува срам, задето бе излъгала. Защо всъщност излъгах, попита се. Очите й следяха снежинките, които отново бяха почнали да се сипят, и тя неволно си каза: Чист и бял, да, докато не почне да се топи…